Дванайсетте

Шейсет и девет

Шофьорът този път беше жена. Ейми остави табелката и влезе в колата.

— Как си, Ейми? — подаде ѝ ръка. — Аз съм Рейчъл Ууд.

Здрависаха се. За миг Ейми остана безмълвна, запленена от красотата на жената: лице с фини, добре сложени кости, като издялани от най-фини инструменти; кожа, която сияеше от младост и здраве; стройно, силно тяло, с фино оформени мускули по ръцете. Косата ѝ, прибрана назад в конска опашка, беше руса със златисти кичури. Носеше дрехи, за които Ейми знаеше, че се използват за тенис, макар това знание да идваше отдругаде, идеята за самия тенис някак не беше свързана с нищо. Очила с малки скъпоценни камъни, гравирани в дръжките им, стояха вдигнати високо на главата ѝ.

— Съжалявам, че не дойдох по-рано да те взема — продължи Рейчъл. — Антъни реши, че може би първия път ще искаш да видиш познато лице.

— Радвам се да се запозная с теб — рече Ейми.

— Много мило, че го казваш — Усмихна се и се показаха зъбите ѝ, които бяха малки, прави и бели. — Сега си сложи предпазния колан.

Плавно се отдалечиха от надлеза. Всичко си беше същото като последния път — същите къщи, магазини, паркинги, същата блестяща лятна светлина, същият зает свят, който фучеше покрай тях. В дълбоката кожена седалка Ейми се почувства така, сякаш се е потопила във вана. Рейчъл, изглежда, се чувстваше напълно като у дома си зад волана на огромната кола и си тананикаше тихо някаква мелодия, докато уверено шофираше през трафика. Когато голям пикап спря внезапно пред тях и препречи улицата, Рейчъл включи мигача и ловко заобиколи.

— За Бога — въздъхна тя, — какви хора само. Къде са се учили да шофират? — погледна бързо към Ейми и отново насочи погледа си към пътя. — Не си те представях точно така, трябва да призная.

— Не си ли?

— О, не го казвам в лошия смисъл — успокои я Рейчъл. — Изобщо не искам да кажа това. Честно казано, ти си красива като картинка. Де да имах и аз кожа като твоята.

— И какво ми е различното?

Тя се подвоуми, подбираше думите.

— Ами мислех си, че ще си по-млада.

Продължиха. Внезапното пристигане на Ейми на това място леко я беше дезориентирало и емоционално объркало. Но минутите течаха и усещаше как умът ѝ се отваря към заобикалящите я обстоятелства, образите и отговорите на тях ставаха все по-определени. Колко забележително беше всичко, мислеше си Ейми. Колко невероятно впечатляващо. Бяха в кораба, Шеврон Маринър, но нямаше никакво физическо свидетелство за това, както и преди с Улгаст, всяка подробност от сцената беше абсолютно точно възпроизвеждане на действителността. Може би беше истинско в някакво друго измерение на света. Кое в крайна сметка беше „истинско“?

— Точно тук спрях с него за пръв път — Рейчъл посочи през прозореца към участък от магазини. — Мина ми през ума, че може да му хареса да хапне понички. Понички, представяш ли си? — преди Ейми да ѝ отговори, тя продължи: — Чуй ме само как ти обяснявам всичко подробно. Сигурна съм, че знаеш всичко за това. И си уморена, предполагам, след такова дълго пътуване.

— Няма нищо — рече Ейми. — Нямам нищо против да го чуя.

— Такава гледка беше — тъжно поклати Рейчъл глава. — Горкият човек. Сърцето ми се скъса. Казах си, Рейчъл, трябва да направиш нещо. Веднъж в живота си измъкни главата от пясъка. Но пак мислех за себе си, разбира се, както обикновено. Това е проблемът. Имам достатъчно поводи за съжаления, стигат за сто живота. Не го заслужавах, ни най-малко.

— Според мен той не мисли така.

Рейчъл забави колата и зави по уличка.

— Наистина е удивително, да знаеш. Онова, което правиш. Той от толкова време е страшно самотен.

Скоро спряха пред къщата.

— Ами пристигнахме — обяви Рейчъл с жизнерадостен глас. Паркирала беше колата, но не беше загасила двигателя, точно както беше направил и Улгаст. — Удоволствие беше да се запозная с теб, Ейми. Внимавай като слизаш.

— Защо не дойдеш с мен? Знам, че иска да те види.

— О, не — каза Рейчъл. — Колко мило, че го искаш, но не става така, опасявам се. Правилата не разрешават.

— Какви правила?

— Ами… правилата.

Ейми почака, но тя нищо не каза. Оставаше ѝ само да слезе от колата. През отворената врата тя се обърна към Рейчъл, която чакаше с ръце върху волана. Въздухът беше тежък и топъл под зелените корони на дърветата, насекоми жужаха със силната си, хаотична музика като ноти от оркестър, който акордира инструментите си.

— Кажи му, че мисля за него, нали? Кажи му, че Рейчъл му изпраща любовта си.

— Не разбирам защо не можеш да дойдеш с мен.

Рейчъл погледна над таблото към къщата. На Ейми ѝ се стори, че търси нещо с поглед, сянка изведнъж засенчи погледа ѝ, който се спря на всеки от прозорците. Сълзи се появиха в ъгълчетата на очите ѝ.

— Не мога, разбираш ли, защото няма да има смисъл.

— Защо да няма?

— Защото, Ейми — отвърна тя, — аз вече съм там.

Завари го коленичил при цветята, работеше в пръстта. Близо до него имаше количка, купчини от тъмен мулч, от които се носеше силен мирис на пръст, бяха пръснати сред участъците с цветя. При нейното приближаване той стана на краката, свали широкополата си сламена шапка и ръкавиците си.

— Госпожице Ейми, тъкмо навреме идваш. Канех се да се заловя с поляната, но реших да поизчакам — размаха шапката към патиото, където чакаха чашите с чай. — Ела и поседни.

Настаниха се на масата. Ейми наклони глава към короните на дърветата и остави лицето си на топлината на слънчевите лъчи. Уханието на тревите и цветя изпълниха сетивата ѝ.

— Мислех си, че този път ще ти е по-удобно — рече Картър. — Ние, двамата, можем да си поговорим. Да ни минават дните.

— Ти знаеше, че той ще е там, нали?

Катър избърса челото си с кърпа.

— Не съм го пращал, ако това говориш. Улгаст е решил така да постъпи. Науми ли си нещо, няма разубеждаване той.

— Но как така другите не са разбрали кой е? Нямаше как да го объркат. Биха го убили.

Картър поклати глава.

— Техният вид никога не са могли да ме разгадаят, по един или друг начин. Можеш да кажеш, че дълго време не сме поддържали връзка. Тя е двупосочна, аз нищо не съм им пращал от самото начало. Затворих си съзнанието за всички тях. — Картър се понадигна на стола и върна кърпичката в задния си джоб. — Правилно постъпихте, госпожице Ейми. Улгаст също. Ужасно и трудно беше, знам го.

Изведнъж тя ожадня, чаят ѝ се стори прекалено студен и сладък и оставяше силен, лимонов вкус на езика ѝ. Картър я наблюдаваше, вееше си с шапка леко, за да си прави вятър на лицето.

— А Нула?

— Предполагам, че все още има време. Но той ще дойде за нас. Това вече е лично. Той е най-лошият от всички. Събери всички и пак няма да получиш Нула. По тънко въже вървим към него.

— А дотогава оставаме тук?

Картър кимна по своя търпелив начин.

— Да, госпожице. Тук оставаме.

Седяха мълчаливо, мислеха си какво следва.

— Досега не съм се грижила за градина — рече Ейми. — Ще ме научиш ли?

— Винаги има много работа за вършене. Викам, че ще ми дойде добре малко помощ. Но косачката е пипкава работа.

— Сигурна съм, че мога да се науча.

— И аз предположих така — каза той с усмивка. — Така си помислих.

Ейми си спомни обещанието си.

— Рейчъл ми каза да ти предам любовта си.

— Така ли направи? Тъкмо си мислех за нея. Как ти се стори?

— Много красива. Преди все не можех да я видя ясно. Но и тъжна. Гледаше към къщата, като че там има нещо, за което тъгува.

Картър май се изненада.

— Там са дечицата ѝ, госпожице Ейми. Мислех, че знаеш.

Ейми поклати глава.

— Холи и мъничката. Не може нито да ги види, нито да ги докосне там, където е. Все сънува мъничките си. Това ѝ е най-страшната болка.

Ейми най-накрая разбра. Рейчъл се беше удавила, оставила децата си.

— Дали някога отново ще ги види?

— Мисля, че ще ги види, когато е готова. Тя на себе си трябва да прости, че ги е оставила.

Думите му се рееха във въздуха не просто като звуци, ами като форми от плът. Температурата падаше, листата бяха започнали да падат.

— Не е само тя, госпожице Ейми. Има хора, дето не могат сами да намерят пътя. При някои е заради лош спомен в ума. Други просто не могат да се отърсят от живота. Те са тези, които обичат прекалено силно.

В басейна тялото на Рейчъл Ууд беше завършило бавното си изкачване към повърхността. Ейми погледна надолу към масата; знаеше за какво ѝ говори Картър. Всеки ден кося поляната, помисли тя. Всеки ден тя се показва на повърхността.

— Трябва да идеш при него — рече Картър. — Покажи му пътя.

— Аз просто… — Почувства погледа му върху лицето си. — Не знам как.

Протегна ръка през масата и улови брадичката ѝ, повдигна я нагоре.

— Познавам те, госпожице Ейми. Сякаш си била у мен през целия ми живот. Ти си онази, създадена да поправи злото в света. Но Улгаст е просто човек. Сега е негов ред. Трябва да му се отплатиш.

В гърлото ѝ се надигнаха сълзи.

— Но как ще се справя без него аз?

— Както винаги си правила — каза Антъни Картър и се усмихна. — Както го правиш сега. Ти, Ейми.

Седемдесет

Дойде при нея за последен път. Или тя отиде при него. Отидоха един при друг, за да си вземат последно сбогом.

За Улгаст започна като усещане за абстрактно движение. Той беше като в някаква пустота, носеше се през безкрайно пространство, макар малко по малко сцената да се разтвори, пространствените и времевите му параметри бяха здрави и осъзна, че кара колело. Колело! Това вече беше странно. Защо караше колело? Не беше карал от години, като момче много обичаше: чувството на истинска свобода, жироскопично издигане, енергията на тялото му течеше през този удивителен механизъм, който го съединяваше с вятъра. Улгаст беше на колело, караше по път из прашни поля, а Ейми беше до него на свое собствено колело. Този факт го изненада ни повече, ни по-малко от всичко друго в сцената, то просто беше, точно както Ейми беше и момиченце, и пораснала жена, и известно време караха заедно, без да говорят, но самата идея за времето беше някак странна. Колко беше часът? От кога караха така? Часове, може би дори дни, а светлината си оставаше все същата — постоянен сумрачен здрач, който обгръщаше цветовете на всичко, което го заобикаляше, със златиста светлина: полетата и дърветата, праха, който се надигаше под колелата му, малките бели силуети на къщите в далечината. Всичко беше много близо, всичко беше много далеч.

— Къде отиваме? — попита Улгаст.

Ейми се усмихна.

— Наблизо.

— Какво е… това място?

Не каза нищо друго. Продължиха пътя си. Сърцето на Улгаст беше пълно с топлина и задоволство, сякаш отново е момче: момче, което кара колело по залез и чака да го повикат да се прибере.

— Уморен ли си? — попита Ейми.

— Никак даже. Чудесно е.

— Защо не спрем на хребета на следващия хълм?

Спряха. Под тях се ширна зелена долина. В далечината имаше къща: сгушена в дърветата, малка, бяла, като останалите, с веранда и черни капаци. Ейми и Улгаст оставиха колелата на земята и тихо постояха заедно. Нямаше никакъв вятър.

— Каква гледка — рече Улгаст. — Мисля, че знам къде съм.

Ейми кимна.

— Странно — пое дълбоко дъх и бавно издиша. — Не помня точно как стана, но предполагам, че така е най-добре. Винаги ли е така?

— Не съм сигурна. Мисля, че понякога е.

— Помня как мислех, че трябва да съм смел.

— Ти беше. Най-смелият човек, когото съм виждала.

Той се замисли.

— Ами това е хубаво. Радвам се да го чуя. Накрая предполагам, че всеки човек това пита — погледът му се зарея над долината. — Тази къща. Трябва да отида там, нали?

— Мисля, че да.

Той се обърна да я погледне. Измина секунда, после се усмихна на откритието.

— Почакай. Ти си влюбена. По лицето ти познавам.

— Мисля, че да.

Улгаст поклати учудено глава.

— Проклет да съм. Виж ти. Мъничката ми Ейми, пораснала, влюбена. А той обича ли те, този човек?

— Мисля, че ме обича — каза тя. — Надявам се да ме обича.

— Ще е глупак, ако не те обича. Можеш да му го кажеш.

За миг и двамата се умълчаха. Ейми чакаше.

— Е — започна той. Гласът му беше станал дрезгав от вълнение. — Предполагам, това означава, че работата ми тук е приключила. Май винаги съм знаел, че този ден ще дойде, ще ми липсваш, Ейми.

— И ти ще ми липсваш.

— Това винаги е най-трудното, че ми липсваш. Мисля, че затова не можах да си тръгна. Все си мислех: Какво ще прави Ейми без мен? Странно как накрая се оказва обратното. Предполагам, че всички родители се чувстват така. Но с тебе е различно — думите заседнаха в гърлото му. — Хайде да не се помайваме, става ли?

Тя го прегърна. И тя плачеше, но не от тъга. Макар че имаше и малко тъга.

— Всичко ще е наред с мен, обещавам.

— Как да съм сигурен?

В другия край на долината в края на полето вратата на къщата се отвори.

— Защото това е раят — каза Ейми. — Той е отваряне на врата в къщата в здрача и всички, които обичаш, са там — тя го прегърна здраво. — Време е да се прибираш у дома, татко. Задържах те, колкото можах, но е време да си тръгваш вече. Те те очакват.

— Кой ме очаква, Ейми?

На верандата се появи жена, държеше бебе на ръце. Ейми се отдръпна и докосна бузата му, по която имаше сълзи.

— Върви и виж — рече тя.

Седемдесет и едно

Събуди се на студа. Виждаше звездите. Стотици звезди, хиляди, милиони. Звездите, които бавно вървяха по своите орбити, въртяха се над лицето ѝ, някои от тях падаха. Алиша наблюдаваше как падат, броеше секундите. Хиляда и една, хиляда и две, три хиляди и три. Пресмяташе времето на падането им, докато прекосяваха небесата, и докато правеше това, стигна до заключението, че светът е там, където го беше оставила и все още беше жива.

Как можеше да е жива?

Седна. Кой ли знае кое време е? Луната беше залязла и потопила небето в тъмнина. Нищо не се беше променило, тя си беше същата.

И тогава чу:

Алиша, ела при мен.

Звукът на името ѝ, прошепнато във вятъра.

Ела при мен, Алиша. Другите си отидоха, ти ще си моята любимка. Ела при мен… ела при мен… ела при мен…

Тя разбра чий е гласът.

Алиша излезе от канала. Петнайсет метра по-нататък Воин пасеше от замръзналия храсталак. При шума от нейното появяване той вдигна глава: А, ето те и теб, чудех се вече. Големите му копита изриваха бели бучки, когато тръгна в раван към нея с мощната си походка.

— Доброто ми момче — рече тя. Поглади муцуната му, дъхът му изпълваше дланите ѝ с дъх на земя. — Ти, великолепно, благородно момче. Колко добре ме познаваш. Май все още не ни е дошъл краят.

Раницата ѝ лежеше в канала. Нямаше оръжие, но коланите ѝ бяха там, ножовете стояха втъкнати в ножниците им. Тя издърпа кожените ремъци около гърдите си и ги пристегна към тялото си. Метна се на необяздения гръб на Воин и изцъка с език, насочи го на изток.

Ела при мен, Алиша. Ела при мен… ела при мен… ела при мен…

Ще дойда и още как, помисли си тя. Приведе се напред, голямата грива изпълни ръцете ѝ, пришпори Воин до тръс, след това в лек и накрая в бърз галоп препусна неудържимо през снега.

Кучи сине, ето ме идвам.