Дванайсетте

Шейсет и три

Събитията протекоха според предвижданията на Ейми. Времето и мястото на екзекуцията ѝ бяха определени. Оставаше само да стане известен методът — последната подробност, от която зависеше планът им. Дали Гилдър просто щеше да я застреля? Или да я обеси? Но ако беше намислил подобно жалко зрелище, защо беше наредил да се яви цялото население, всичките седемдесет души на Отечеството, за да наблюдават? Ейми беше пуснала стръвта, щеше ли Гилдър да клъвне?

Питър прекара следващите четири дни в люшкане между емоционалните полюси — редуващи се състояния на съжаление и удивление, към които се притуряше силното усещане за дежавю. Случващото се носеше стряскащо чувство за вече преживени събития, сякаш никакво време не беше изминало, откакто се изправиха пред Бабкок на върха на планината в Колорадо. Ето ги всички, отново заедно, съдбите им, събрани в едно като от мощна гравитационна сила. Питър, Алиша, Майкъл, Холис и Гриър: те бяха стигнали по различни пътища дотук, по различни причини. И въпреки това отново Ейми ги водеше.

Гриър беше разказал историята на промяната в нея: Хюстън, Картър, Шеврон Маринър, пътуването на Ейми до вътрешността на кораба и завръщането ѝ. Пълните подробности на случилото се между Ейми и Картър Гриър не можеше да им разкаже, знаеше само, че Картър ги е насочил насам. Друго Ейми или не можеше, или не искаше да каже.

Онази нощ в сиропиталището, когато двамата стояха до вратата и върховете на пръстите им се бяха слели: Дали тя е знаела какво ѝ се случва? Ами той? Питър беше доловил в допира на Ейми натиска на нещо неизречено. Заминавам. Момичето, което познаваш, следващия път, когато се срещнем, няма да го има. Така и беше станало: Момичето, което бе Ейми, си беше отишло. На нейно място се беше появила жена.

Групата прикриваше тревогите си в излишни повторения на различни приготовления. Почистване на оръжията. Оглед на плановете и картите. Преговор на списъците и избраните психологически средства, които щяха да използват в битката. Холис и Майкъл в последните дни станаха неразделни. Тяхната цел се беше свела до спасяването на Сара и Кейт. Алиша се справяше с напрежението така, както се справяше с всичко — преструваше се, че не е важно. Куршумът от пистолета на Питър беше пропуснал костта и излязъл чисто, късмет, но въпреки това си беше раняване. След ден-два щеше да е оздравяла, а междувременно превръзката на ръката ѝ постоянно напомняше на Питър как е бил на косъм да я убие. Когато Алиша не ревеше заповеди, тя се затваряше в недостъпно мълчание, с което даваше на Питър негласно да разбере, че е влязла вече в битката. Гриър я принуди да му довери, че нещо ѝ се е случило в килията, че са я били жестоко, но всеки опит да я разпитва повече в това отношение, да предложи утеха беше остро отблъскван.

— Добре съм — отсичаше властно Алиша, което показваше само, че изобщо не е. — Не се притеснявай за мен. Мога да се погрижа за себе си.

Изглеждаше, че всячески се стараеше да го избягва, изчезваше задълго и ако не я познаваше по-добре, би решил, че му е ядосана. Връщаше се след часове, миришеше на конска пот, а когато Питър я питаше къде е била, казваше че е разузнавала периметъра. Питър нямаше причина да се съмнява в това, но обяснението му се струваше плоско, прикритие за нещо неизречено.

У Тифти също беше настъпила лека, но значима промяна. Връзката му с Гриър беше по-силна, отколкото беше очаквал Питър. Заедно бяха служили в Експедиционния, неоспорима връзка, но Питър се изненада от голямото им приятелство. Между двамата имаше искрена сърдечност. Питър си задаваше въпроси за отношението им един към друг, но отговорът беше очевиден: преди много години Гриър и Тифти бяха разузнавали това място с Кръкшанк. Историята на полето. Дий и двете момиченца: измежду всички хора на земята, Гриър най-добре познаваше сърцето на Тифти Ламонт.

Ето така отминаваха часовете и дните. Над всичко бяха надвиснали два въпроса: ще сработи ли планът? И ако сработеше, дали щяха да стигнат навреме до Ейми?

През третата нощ, когато Питър вече не издържаше да чака и секунда повече, излезе от мазето на полицейското управление, където всички спяха, качи се по стълбите и излезе. Входът на сградата беше покрит от широк навес, който го пазеше от снега. Алиша седеше, подпряла гръб на стената, с придърпани към гърдите колене. Превръзката беше махната. В едната си ръка държеше дълъг, лъскав байонет, нащърбен близо до основата, в другата държеше острило. Със спокойни, равни движения тя прокарваше острието на ножа по камъка, първо от едната страна, след това от другата, спираше при завършека на всяко и оглеждаше работата си. Отначало сякаш не забеляза Питър, толкова съсредоточена беше в работата си, след това долови присъствието му и вдигна поглед към него. Това, изглежда, беше нейната възможност да проговори, но мълчеше, лицето ѝ беше безизразно, скрито зад някаква разсеяност.

— Нещо против малко компания? — попита той.

— Щом искаш, седни.

Настани се до нея на земята. Сега вече го чувстваше. Въздухът около Алиша сякаш пращеше от едва сдържан гняв. Струеше от нея като електрически ток.

— Бива си го този нож.

Тя отново беше подхванала търпеливо да остри ножа.

— Юстас ми го даде.

— Дали е достатъчно остър, как мислиш?

— Държа си заети ръцете.

Питър помисли какво да каже, нищо не се сети. Къде отиде, Лиш?

— Трябва да съм ти сърдит — рече той. — Трябваше да ми кажеш какви заповеди са ти дадени.

— И какво щеше да направиш? Да ме последваш ли?

— Аз съм самоотлъчил се. Малко повече дни няма да имат никаква разлика.

Тя духна върху върха на ножа.

— Тези заповеди не бяха твои, Питър. Не ме разбирай погрешно, радвам се да те видя. Дори не съм изненадана. По един странен начин — има смисъл да си тук. Ти си добър офицер и ще имаме нужда от теб. Но всички имаме своя работа за вършене.

Той се слиса. Добър офицер ли? Само това ли беше той за нея?

— Не звучиш като себе си?

— Няма значение как звуча. Така е и толкова. Може би е време някой да го изрече.

Питър не знаеше какво да каже. Това не беше Алиша, която познаваше. Каквото и да се беше случило в килията, заради него се беше скрила дълбоко у себе си, толкова дълбоко, че приличаше на друг човек.

— Тревожа се за теб.

— Ами недей.

— Наистина се тревожа, Лиш. Станало е нещо. Можеш да ми кажеш.

— Няма какво да ти казвам, Питър — тя го погледна в очите. — Може би аз просто се… събудих. Погледнах истината в очите. И ти трябва да го направиш. Няма да е лесно.

Жегна го. Взря се в лицето ѝ, търсеше някаква частица топлина, но не откри никаква. Питър пръв се извърна.

— Според теб какво ѝ се случва? — попита той.

Излишно беше да уточнява за кого говори. Алиша знаеше за кого става дума.

— Опитвам се да не мисля за това.

— Ти защо я остави?

— Не съм я оставила да прави каквото и да е, Питър. Не аз решавам.

Обгърна ги ледено мълчание.

— Бих пийнал нещо — рече Питър.

Тя се позасмя.

— Виж, това вече е нещо ново. Май не съм чувала преди подобни думи от теб.

— За всичко си има първи път. Спомняш ли си нощта в бункера при Туентинайн палмс, когато намерихме уискито?

Бутилката беше в чекмедже на бюрото. За да отпразнуват поправянето на хъмвитата и предстоящото им отпътуване от бункера, те си я подаваха от ръка на ръка, вдигаха наздравици за голямото приключение, което им предстоеше по пътя им на изток към Колорадо.

— Боже, всички се изпонатряскахме — каза Алиша. — Най-зле беше Майкъл. Той не беше близвал дотогава.

— Не, според мен Маратонката беше най-зле. Помниш ли как счупи една от светещите пръчки и намаза оная лепкава гадост по лицето си? „Вижте ме, вижте ме, аз съм вирал!“ Страхотно беше хлапето.

Грешката му веднага пролича. Пет години по-късно смъртта на момчето все още беше незараснала рана. През цялото това време Питър нито веднъж не беше чувал Алиша дори да изговори името му.

— Съжалявам, не исках…

Ярка светлина проблесна на хоризонта. Мълния? През зимата? Мигове по-късно чуха взрива, приглушен, но непогрешим.

Юстас се показа на долното стъпало.

— И аз го чух. Откъде дойде?

От юг. Трудно беше да се предположи разстоянието, но решиха че е на около седем-осем километра.

— Добре — кимна на себе си Юстас, — предполагам, че на сутринта ще разберем повече.

Малко след зазоряване дойде вестител, изпратен от Нина. Експлозивите в тяхното скривалище бяха свършили работа. Хитростта им минала. Министър Съреш, когото Гилдър беше изпратил лично да надзирава залавянето им, бил обявен за мъртъв. Всички се надяваха това да е предзнаменование за успех в наближаващите събития.

Но втората част от съобщението беше най-обещаваща. Още от предишната вечер пред Проекта бил паркиран камион. Охранявал го многоброен отряд, поне двайсет души. Последното парченце си беше дошло на мястото, виралите бяха на път. Гилдър беше разкрил намеренията си.

Всички бяха наясно какви са възможните последствията от онова, което се опитваха да направят. Планът изглеждаше разумен, но залогът беше висок. Заповедите на Гилдър да откарат населението в стадиона означаваше, че останалата част от града ще е съвсем леко охранявана и ако всичко протечеше според замисъла, бунтът щеше с един удар да обезглави буквално всяка структура на режима. Но времето беше от критично значение. С толкова много елементи на съпротивата, които действаха независимо и без да имат възможност за връзка помежду си, щом клопката се задействаше, нямаше да мине много и всичко щеше да се разпадне. Всяка променлива можеше да тласне операцията към хаос.

Най-несигурната точка беше Сара. Ако се приемеше, че е в мазето на Купола да се организира спасителна операция беше стратегически трудно, а и никой не знаеше къде е дъщеря ѝ. Можеше да е в Купола или на съвсем друго място. Веднъж щом атакуваха сградата и започнеше стрелбата, да се прави разлика между приятел и враг на практика ставаше невъзможно. Решението, до което стигнаха, беше Холис и Майкъл начело на преден отряд да слязат в мазето. Имаха само пет минути. След това сградата и всички обитатели щяха да бъдат под прицел.

Юстас щеше да оглавява операцията срещу стадиона. Съдържанието на пакета с експлозиви, разновидност на нитроглицерин, беше откраднат от мястото на Проекта по време на строежа и впоследствие обработен за техните цели, направиха по-силен, но също и доста по-нестабилен. Същият тип взрив беше доставен на Сара в Купола и сега се смяташе за изгубен. Колкото и мощен да беше експлозивът, за да се гарантира резултат, трябваше да се отнесе до единайсетте вирала, както Юстас се изрази — „лична доставка, бомба на крака“. Отначало Питър не разбра думите му, след това проумя смисълът им. Краката щяха да бъдат на Юстас.

Според плана отрядите им влизаха в града от четири места, всички тръгваха от основната отводнителна тръба. Отрядът на Юстас, който включваше Питър, Алиша, Тифти, Лор и Гриър, щеше да използва объркването на стадиона, за да проникне сред тълпата. Бунтовниците под командването на Нина щяха вече да са заели позиции на пейките сред зрителите, за да установят контрол, дойде ли моментът. Оръжията бяха скрити в мивките и под краката на високите пейки. Появата на Юстас на полето щеше да е сигнал за нападение.

Тръгнаха на смрачаване. Нямаше смисъл да прикриват следите си, по един или друг начин никога нямаше да се върнат. Нощта беше ясна, небето широко и звездно, просторно безразлично присъствие, което гледаше надолу. Добре, помисли си Питър, може би не беше чак толкова безразлично. Той със сигурност се надяваше, че някой там горе го е грижа, както Гриър беше казал. Трудно беше да се повярва, че само няколко седмици са изминали от разговора им в затвора. Стигнаха до тръбата и тръгнаха. Питър се улови, че мисли не само за Ейми, но и за сестра Лейси. Ейми беше едно, сестра Лейси беше друго. Изправи се пред Бабкок с абсолютно безстрашие, истинско приемане на резултата. Питър се надяваше да докаже, че си е струвало.

При най-близкия до стадиона капак към канализацията групата си размени последни думи. Останалите отряди се придвижваха към определените места из цялата територия на Отечеството и щяха да останат скрити под земята, докато не чуеха взрива на стадиона, който щеше да служи като сигнал за нападение. Само Холис и Майкъл щяха да тръгнат по-рано. Нямаше начин да предвидят в кой момент да започнат да действат, трябваше да се водят от инстинктите си.

— Късмет — рече Питър. Тримата си стиснаха ръце, после непривично се прегърнаха. Лор се повдигна на пръсти и целуна Холис по брадясалата буза.

— Помни какво ти казах — рече му тя. — Тя те чака. Ще я намериш, знам го.

Холис и Майкъл тръгнаха надолу по тунела, силуетите им избледняха и изчезнаха. С ръкувания и пожелания за късмет другите групи също се разделиха с тях. Питър и останалите зачакаха. Студът беше вледеняващ, краката на всички бяха мокри, обувките им прогизнали от водата в канализацията. Юстас носеше кафеникаво яке, под което беше скрит смъртоносният му товар. Никой не говореше, но мълчанието на Юстас беше по-отчетливо. В момент на усамотение Юстас беше уверил Питър, че просто няма друг начин. С радост го правеше. Много хора бяха изпратени на смърт по негова заповед. Правилно беше и неговият ред да дойде.

Малко след пет следобед от горната част на стълбата Тифти обяви:

— Започва. Да тръгваме.

Излизаха един по един на интервал от минута. Изходът беше под пикап, който човек от отряда на Нина паркира предварително от южната страна на стадиона. Рано или късно щяха да го забележат и да се заинтересуват от него — Какво прави тук? — но засега не беше привлякъл вниманието. След като излезеше, всеки от тях тръгваше към редицата от хора, които се стичаха към стадиона. Труден момент, но само един от многото.

Юстас излезе пръв. Гриър наблюдаваше от върха на стълбата.

— Добре — рече той. — Мисля, че ще успея.

След това бяха Лор и Гриър. Щом влязоха, имаха срещи на определени места на стадиона. Алиша беше предпоследна, Тифти щеше да е последен. Питър застана на позиция в основата на стълбата. Алиша стоеше зад него. Като всички тях, и тя беше предрешена в дращещата туника и панталони на жителите на равнината.

— Съжалявам за ръката ти — рече той за стотен път.

Алиша се усмихна по своя си многозначителен начин. Това беше първата усмивка, която виждаше от дни.

— Да му се не види, май беше крайно време един от нас да простреля другия. На практика сме направили всичко друго. Само се радвам, че мерникът ти е толкова скапан.

— Много трогателна сцена — сухо се обади Тифти, — но наистина трябва да вървим.

Питър се подвоуми, не искаше това да са последните думи, които си разменяха.

— Казах ти, че ще имаш своя шанс, нали? — бързо го прегърна Алиша. — Чу човека, шавай. Ще те видя, когато прахта се уталожи.

И въпреки това не го гледаше в очите — докато говореше, извърна погледа на насълзените си очи.

Въпросът пред него беше: Какво, по дяволите, да облече?

Епохата на костюмите и вратовръзките беше приключила за Хорас Гилдър. Дошъл беше краят на тази част от живота. Костюмът беше облеклото на правителствения чиновник, не на върховния жрец на Храма на Вечния живот.

Всичко беше малко изнервящо. Много-много не беше посещавал църкви, дори като дете. Майка му го водеше от време на време, но баща му не стъпваше там. Доколкото Гилдър си спомняше, имаше някакво расо, което си беше стандарт. Фуста някаква беше.

— Съреш!

Съреш влезе с куцане в спалнята. Ама че гледка представляваше! Лицето му беше подуто и розово, опърлените му вежди и мигли придаваха на очите му изненадан вид. Целият беше в синини и драскотини, набръчкан и в рани. Всичко щеше да мине за няколко дни, но междувременно щеше да прилича на кръстоска от великденска пуйка и изгубилия в неравен мач боксьор.

— Донеси ми рокля на прислужница.

— За какво?

Гилдър махна към вратата.

— Донеси ми и толкова. Да е голяма.

Донесоха дрехата. Съреш се помота, очевидно с надеждата да получи някакво обяснение за любопитната молба или може би просто чакаше с нетърпение да види как Гилдър се намъква в дрехата.

— Не те ли чака някъде някаква работа?

— Мислех, че искаш да остана тук.

— Иисусе, не бъди натрапчив. Иди да видиш готова ли е колата.

Съреш закуцука. Гилдър застана пред голямото огледало и сложи роклята пред себе си. В името Божие, в тази дреха щеше да прилича на клоун. Но часовникът тиктакаше. Човешки ресурси щяха да откарат обитателите на равнината в стадиона всяка минута. Леко закъснение не беше задължително лошо — щеше да изостри нетърпението — но контролът над тълпата щеше да се превърне в проблем, ако той се задържеше прекалено дълго. Най-добре да приеме положението и да нахлузи роклята през главата си. В крайна сметка образът в огледалото не приличаше на клоун, по-скоро на булка на сватба на амиши. Дрехата беше безкрайно безформена. Извади две вратовръзки от закачалката в гардероба си, завърза ги и ги стегна в кръста. Несъмнено подобрение, но нещо липсваше. Свещениците, които той си спомняше от мимолетните си срещи с религията, винаги носеха някакъв шал. Гилдър отиде до прозореца. Завесите се придържаха към рамката на прозореца от тежки златисти въжета с пискюли в краищата. Той ги развърза и ги преметна през раменете си, пискюлите се олюляха на кръста му и той се върна при огледалото. Не беше зле за човек, който не знаеше нищо за религията, нито за модата в нея. Какъв шок щяха да преживеят историците на бъдещето да научат, че Хорас Гилдър, Първожрец на Храма на Вечния живот, Възродител на Цивилизацията, Пастир от Зората на новата епоха на Сътрудничество между Човека и Вирала се беше самоосветил с две връзки за пердета.

Отвори вратата и завари Съреш да го чака. Оголените очи на мъжа се ококориха.

— Да не си казал и дума.

— Нямаше да кажа.

— Точно така.

Слязоха с асансьора до фоайето. Сградата беше стряскащо притихнала. Гилдър изпрати по-голямата част от личната охрана към стадиона. Това разреди помагачите и намали броя на червенооките, контролът на стадиона беше първостепенна задача. Колите чакаха, бълваха изгорели газове в студа: колата на Гилдър — камион с великолепен товар, два ескортни автомобила и ван на охраната. Той припряно отиде до вана, където двама помагачи стояха в задната част. Облеклото на свещеника имаше един основен недостатък: не предлагаше защита от студа в зимната вечер. Да беше си взел палто.

— Отвори го.

Трудно беше да повярва, че особата, която седеше пред него на пейката, беше източник на толкова много проблеми. Можеше да се каже, че е хубавица, стига мислите на Гилдър да вървяха в тази посока. Не че беше изящна — не беше. Под подутината и бледността имаше очевидно здрав вид. Хлътнали очи, силни черти, стегната, мускулеста фигура, но все пак женствена. Само че във въображението на Гилдър Серджо беше мъж и не просто някакъв мъж — въображаемият образ, който си беше съставил, беше имитация на Че Гевара, революционер от някаква бананова република, с яден поглед и чорлава брада. А тук имаше Жана Д’Арк.

— Искаш ли да кажеш нещо за себе си? — Гилдър изобщо не го беше грижа ще казва ли, или няма, въпросът беше в забавлението.

Китките и глезените ѝ бяха оковани. Разцепените ѝ и подути устни придаваха на гласа ѝ дрезгавина, сякаш се беше простудила лошо.

— Бих искала да кажа, че съжалявам.

Гилдър се разсмя. Серджо съжалявал!

— Кажи ми за какво съжаляваш?

— За онова, което ще ти се случи.

До последно нагла. Гилдър предполагаше, че си е съвсем в реда на нещата, но въпреки това беше вбесяващо. Не би имал нищо против да ѝ дръпне още няколко удара.

— Последна възможност — рече жената.

— Интересна гледна точка имаш — отвърна Гилдър. Отдръпна се от отворената врата.

— Затворете.

Седнала на ръба на леглото, Лайла дълго време я наблюдаваше. Наклонени снопове светлина от прозореца падаха върху лицето на спящото дете, русите ѝ коси бяха разпилени по леглото. От дни не можеше да си намери място, редуваха се часове на мрачен отказ да говори и изригващи делириуми, в които хвърляше играчки, но в съня си агресивността ѝ изчезваше и отново се превръщаше в дете: доверчиво и спокойно.

Как ти е името? Питаше се Лайла. Кого сънуваш?

Протегна ръка да докосне косата на момиченцето, но се възпря. Детето нямаше да се събуди, не затова си отдръпна ръката. Беше заради недостойността на ръката на Лайла. Толкова много Еви през годините. И въпреки това тя си оставаше само една.

Съжалявам, момиченце. Не го заслужаваш, никоя от тях не го заслужаваше. Аз съм най-себичната жена на света. Направих всичко от любов. Надявам се, че ще ми простиш.

Детето се размърда, уви по-плътно завивките около себе си и извъртя лицето си към това на Лайла. Устата ѝ се отвори, тя простена. Дали ще се събуди? Не. Дланта ѝ се плъзна под извивката на бузата ѝ, един сън премина в друг и мигът отлетя.

По-добре така, помисли си Лайла. По-добре просто да се стопя в мрака. Тя внимателно стана от леглото. На вратата се обърна и погледна назад за последно, завладяна от спомени: за времето, когато стоеше на прага на детската стая с Брад, в дома, който бяха съградили заедно с любов, за да наблюдават момиченцето си — повито новородено вързопче, чудо на земята, спящо в люлката си. Как ѝ се искаше на Лайла да беше тя умряла, още преди толкова много години. Ако раят беше място на сънища, в този сън тя щеше да прекара вечността.

Сбогом, помисли си тя. Сбогом, нечие дете.

Сцената пред стадиона беше организиран хаос от движещо се човешко множество. Питър се сля с потока. Никой дори не го погледна. Той беше едно анонимно лице, още една обръсната глава и мръсно тяло в дрипи.

— Не спирайте! Не спирайте!

В четири редици се изкачиха по рампата и преминаха през желязна врата в стадиона. От лявата страна на Питър поредица от бетонни стълбища се качваха към обозначени с букви входове. Пред него дълга и широка пътека се изкачваше към горните трибуни. Тълпата беше разделена — две редици към долните пейки, две нагоре по стълбите. Полето беше ярко осветено, през вратите нахлуваше светлина. Питър се опита да улови погледа на Лор или на Юстас, но те бяха далеч напред. Може би вече се бяха откъснали. Входовете вече бяха означени с буквите от втората половина на азбуката.

Питър коленичи, престори се, че завързва връзките на обувките си. Човекът отзад се блъсна в него и изръмжа от изненада. Каквото и да правиш, не бива да спираш.

— Съжалявам, върви напред.

Редицата се изви, докато го заобикаляше. През пристъпващите бавно нозе видя най-близкия пазач. Той разсеяно гледаше в посока на Питър от разстояние десетина метра — вероятно се опитваше да разбере кое причинява спирането. Извърни поглед, помисли си Питър.

Мигновено отклоняване на погледа на помагача и Питър се шмугна в ниското място под стълбите. Зад него никой не се развика. Или никой не го беше забелязал, или на тълпата не ѝ пукаше, заключена в навика си да се подчинява. Входът към мъжката тоалетна беше на десетина стъпки, при най-долните редици от пейки. Нямаше врата, само циментова стена, увита за осигуряване на уединение. Питър надзърна иззад стълбите. Тъмна бариера от вървящи жители на равнината се точеше покрай него. Сега.

Помещението беше удивително просторно. От дясната страна имаше дълга линия от писоари и прегради. Бързо отиде до последната и отвори вратата, вътре стоеше свирепа наглед жена с къса тъмна коса, седеше на ръба на тоалетната чиния, и се целеше в лицето му с тежък револвер.

— Серджо е жив.

Тя свали пистолета.

— Питър?

Той кимна.

— Нина — рече тя. — Да вървим.

Поведе го към стаичка зад умивалника: бюро и стол, кофи на колелца и парцали, редица метални чекмеджета. От едно от чекмеджетата Нина издърпа две оръжия, каквито Питър виждаше за пръв път, нещо между пушка и голям пистолет с удължен магазин и втора дръжка, издадена от долната страна на цевта.

— Знаеш ли как да ги използваш? — попита тя.

Питър издърпа затвора, за да покаже, че знае.

— Кратки откоси и стреляй от кръста. Изстрелва дванайсет куршума в секунда. Ако държиш спусъка, пълнителят бързо ще се свърши.

Подаде му допълнителни пълнители, след това отвори подобен на чекмедже панел в стената.

— Това какво е? — попита Питър.

— Каналът за изхвърляне на боклука.

Питър се качи на стол, пъхна се вътре и скочи с краката напред. Коридорът беше наклонен като пързалка и омекоти спускането му, но не достатъчно. Приземи се твърдо, краката му се приплъзнаха под него.

— Ти пък кой си, по дяволите?

Бяха двама, облечени в костюми. Червенооки. Безпомощно проснат по гръб, Питър нищо не можеше да направи. Стискаше оръжието на гърдите си, но изстрелите щяха да се чуят. Докато се опитваше да се измъкне и едновременно да се изправи на крака — и двамата мъже извадиха пистолети от кобурите на коланите си.

Появи се Тифти. Изникна зад онзи вляво и стовари приклада на пушката си от долу на горе в лицето на мъжа. Когато вторият се обърна, Тифти го изрита и събори, коленичи и го възседна, сграбчи го за косата и изви главата му нагоре, уви врата му със свободната си ръка и го изви. Изхрущяване и тишина.

— Добре ли си? — Тифти гледаше към Питър. Главата на мъртвия все още беше в гънката на лакътя на Тифти, увита в неестествен ъгъл. Питър погледна другия червеноок. От главата му на пода се стичаше тъмна кръв.

— Да — успя да каже Питър.

Зад тях с протракване и Нина се спусна от канала. Приземи се като котка, ловко вдигна оръжието си и обходи с него помещението.

— Виждам, че съм закъсняла — изви оръжието към тавана. — Ти ли си Тифти?

За миг мъжът остана безмълвен. Наблюдаваше я настойчиво.

— Можеш да го пуснеш, знаеш ли — рече тя. — По-мъртъв от това няма да стане.

Тифти отклони погледа си. Пусна главата на мъжа и стана. Изглеждаше леко разтърсен. Питър се почуди какво ли го е разтърсило така.

— Най-добре да скрием тези тела — рече Тифти. — Успя ли Юстас да влезе?

— Щяхме да чуем, ако не е успял.

Намираха се в нещо като товарно отделение. Тунел, достатъчно широк, за да може в него да влезе камион с прилични размери, водеше наляво, вероятно навън; отдясно имаше по-малък коридор. На нарисувана на стената стрела бяха изписани думите СЪБЛЕКАЛНЯ ЗА ПОСЕТИТЕЛИ.

Завлякоха труповете зад куп кафези и тръгнаха по коридора. Сега бяха под игрището, от южната страна. Коридорът свърши с площадка, от която тръгваха стълби нагоре. Светлината стигаше, за да се вижда. Над главата си Питър чу шума на тълпата.

— Тук ще чакаме, докато започне — рече Нина.

В задната част на вана Ейми не виждаше нищо. Малко прозорче разделяше товарното помещение от кабината, но шофьорът го беше оставил затворено. Чувстваше тялото си така, сякаш го е влачил бягащ кон, но умът ѝ беше бистър и съсредоточен. Ванът слезе по склона и тръгна по равно, пръскаше кал и сняг от коловозите.

— Ей ти, отзад.

Прозорчето се отвори. Шофьорът погледна към Ейми в огледалото със злорада усмивка.

— Как си?

Мъжът на пасажерското място се разсмя. Ейми не отговори.

— Шибани хора — рече шофьорът. Очите му се присвиха в огледалото. — Знаеш ли колко от приятелите ми бяха убити?

— Така ли ги наричаш?

— Сериозно — разсмя се мрачно той, — трябва да видиш тия създания. Ще те разкъсат.

Ванът отскочи от дълбоки дупки, веригите се раздрънчаха.

— Как се казваш? — попита Ейми.

Шофьорът се намръщи, не очакваше точно такъв въпрос от жена, която вървеше към екзекуцията си.

— Хайде, кажи ѝ — намеси се другият. После извърна лице към отвора. — Казва се Къси.

— Къси? — повтори Ейми.

— Да, така му викат всички, понеже му е къс.

— Ха, ха — рече шофьорът. — Ха, ха, ха, ха.

Явно разговорът приключи. Шофьорът отново погледна в огледалото.

— Онова, което каза на Гилдър — пак подхвана той. Ейми усети несигурността в гласа му. — За онова, което ще се случи. Ти го бъзикаш, нали?

Ейми изви крак под пейката и изстреля мислите си дълбоко в очите му. Изведнъж шофьорът натисна рязко спирачките и залепи втория мъж по лице на предното стъкло. С трясък от строшено стъкло и стържеш метал колата зад тях се удари в бронята им и от удара той се люшна назад.

— Какво ти става, по дяволите? — Вторият мъж държеше ръка на лицето си. През пръстите му капеше кръв. — Счупи ми носа.

Наложи се конвоят да спре. Ейми чу почукване на прозореца на шофьора.

— Какво става? Защо спря?

Шофьорът отвърна вяло:

— Не знам. Кракът ми се схвана или нещо такова.

— Иисусе, виж само — рече вторият пазач. Показваше окървавените си ръце на мъжа на прозореца, за да ги види. — Погледни какво направи този кретен.

— Трябва ли ти друг шофьор?

Ейми наблюдаваше лицето на шофьора в огледалото. Той поклати глава отрицателно.

— Добре съм. Просто… не знам. Странно беше. Добре съм.

Мъжът на прозореца замълча.

— Добре, внимавай, разбра ли? Почти стигнахме. Стегни се.

Тръгна си, ванът потегли бавно напред.

— Ти си невероятен тъпак, знаеш ли?

Шофьорът не отговори. Стрелна очи към тези на Ейми в огледалото, погледите им рикошираха от огледалото. Частица от секундата, но тя видя страх в неговите. Той отклони поглед.

21:40 часа. Холис и Майкъл стояха приклекнали в алеята зад аптеката. С бинокъл наблюдаваха как товарят Ейми във вана и потеглянето на конвоя към стадиона. Атакуващия отряд, който щеше да превземе Купола, дузина мъже и жени, въоръжени с огнестрелни оръжия и бомби, все още се криеше в отводнителната тръба петнайсет метра по-надолу.

— Колко ще чакаме? — попита Майкъл.

Въпросът беше риторичен. Холис просто сви рамене. Въпреки че градът беше като опустял, входът на Купола все още се охраняваше от поне двайсет души, които се виждаха от алеята. Лошото беше, че нямаше как да разберат дали Сара и Кейт са в сградата и как да ги намерят, ако са там, при условие че успеят да минат покрай охраната — навързани един след друг рискове, които абстрактно изглеждаха непреодолими, но сега се изправяха пред тях с непоклатима решимост.

— Не се притеснявай за Лор — рече Холис. — Това момиче знае да се грижи за себе си, повярвай ми.

— Да съм казал, че се притеснявам? — но Майкъл се притесняваше, разбира се. Притесняваше се за всички им.

— Лор ми допада — добави Холис. Продължаваше да оглежда сцената с бинокъла. — Подхожда ти. Повече от Лиш.

Майкъл остана втрещен.

— За какво говориш?

Холис отдръпна бинокъла и го погледна в очите.

— Стига, Верига. За лъжец не те бива открай време. Помниш ли като бяхме деца, как се нападахте? Дори тогава си беше съвсем очевидно.

— Беше ли?

— Поне за мен. Всичко. Ти, тя — вдигна широките си рамене и отново погледна през бинокъла. — Най-вече за теб. Никога не бих разгадал Лиш.

Майкъл се опита да отрече, но не успя. Доколкото си спомняше, в ума му винаги имаше запазено място за Лиш. Направил беше всичко по силите си, за да потисне чувствата си, защото от тях нищо хубаво не можеше да излезе, но така и не беше успял да ги заличи напълно. Всъщност, изобщо не беше успял да ги заличи.

— Дали Питър знае, как мислиш?

— Лор е единствената, която трябва да се тревожи. Но ти би трябвало да го попиташ. Това е съветът ми, но има начин да разбереш нещо и без да питаш. — Холис се напрегна: — Задръж.

Приближаваше се кола. Прилепиха се до вратата. Надолу по алеята светеха фарове. Майкъл затаи дъх. Пет секунди, десет, камионът потегли.

— Стрелял ли си по човек? — тихо попита Холис.

— Само по вирали.

— Отидат ли натам нещата, не е толкова трудно, колкото си мислиш. Повярвай ми.

Майкъл започна да се поти, въпреки студа. Сърцето му биеше лудо в ребрата.

— Каквото и да се случи, просто я измъкни, става ли? — рече той. — Измъкни и двете.

Холис кимна.

— Говоря сериозно. Ще те прикривам. Само влез през тази врата.

— И двамата ще влезем.

— Май няма да стане така. Трябва да си сам, Холис. Разбра ли? Не спирай.

Холис го погледна.

— Това е, давай — рече Майкъл.

Също като останалите, Лор и Гриър бяха успели успешно да се слеят с тълпата. Там, където редиците на жителите на равнината се разделяха, те се насочиха в потока, който вървеше към втората редица, след това третата и накрая стигнаха върха на трибуните. Срещнаха се под стъпалата, които водеха към контролните зали.

— Добра работа — прошепна Гриър.

Извадиха оръжията си: чифт револвери, които щяха да използват само като последна възможност, и два ножа с дължина на острието петнайсет сантиметра с извити стоманени глави на ефеса. Последните от тълпата бяха подтикнати да побързат към местата си. Гриър се дивеше на дисциплинираността на жителите на равнината, нямото подчинение, с което позволяваха да бъдат водени. Това бяха роби, но не го знаеха или може би го знаеха, но отдавна бяха приели този факт. Всичките ли? Може би не. Онези, които не бяха, щяха да са от решаващо значение.

— Би ли се помолила с мен? — попита той.

Лор го погледна скептично.

— Много време мина. Не съм сигурна, че знам как.

Коленичиха един срещу друг.

— Хвани ме за ръце — каза Гриър. — Затвори очи.

— Така ли?

— Опитай се да не мислиш. Представи си празна стая. Дори не стая. Нищо.

Тя улови ръцете му, лицето ѝ беше леко объркано. Дланите ѝ бяха влажни от тревожна пот.

— Мислех си, че ще кажем нещо, така, както правят сестрите. Свети това. Бог да благослови онова.

Той поклати глава.

— Този път няма.

Гриър я наблюдаваше как затвори очи и след това затвори своите. Мигът на потапянето: почувства разпростираща се топлина. В следващия момент умът му се разпръсна в необятната енергия, надхвърляща мисълта. О, Боже, помоли се той, бъди с нас. Бъди с Ейми.

Но нещо не беше наред. Гриър усети болката. Ужасната болка. После тази болка изчезна, погълната от мрака. Премина през съзнанието му като сянка, минаваща над полето. Затъмнение от смърт, ужас, черно зло.

Аз съм Морисън-Чавез-Бейфъс-Търел-Уинстън-Соуса-Екълс-Лабмрайт-Мартинез-Рейнхард…

Той потръпна. Омаята се разнесе, отново се върна в света. Какво беше видял? Дванайсетте, да, но другото? Чия болка беше усетил? Лор, все още на колене, с протегнати празни ръце, също го беше почувствала: Гриър го виждаше по изненаданото ѝ лице.

— Кой е Улгаст? — попита тя.

Краката на Лайла сякаш не докосваха земята, докато вървеше по коридора към атриума. В действията ѝ имаше чувство на непобедимост. Взети ли са веднъж някои решения, вече нямаше път назад. Стъпалата, които търсеше, бяха в другия край по дълъг коридор на отсрещната страна на сградата. Зави по коридора и се затича, устремила се към вратата, като че я преследваха. Набитият охранител стана от стола си и ѝ препречи пътя.

— Къде си мислите, че отивате?

— Моля ви — едва проговори тя, — умирам от глад. Никого няма.

— Трябва да се махнете оттук.

Лайла вдигна воала си.

— Знаеш ли коя съм?

Охранителят се вцепени.

— Съжалявам, госпожо — запелтечи той, — разбира се.

Извади ключа от шнур, привързан към колана му, и го постави в ключалката.

— Благодаря ви — Лайла изигра прекрасно облекчение. — Вие сте дар Божи.

Слезе по стълбището. На края му тя се озова при втори пазач, който стоеше пред стоманена врата, водеща към помещенията за обработване на кръвта. От години не беше слизала тук, но си спомняше ясно целия им користен ужас: телата по масите, огромните хладилници, системите с кръв, сладникавият мирис на газ, който държеше обектите във вечен унес. Пазачът я наблюдаваше, уловил с ръка пистолета си. Лайла през живота си не беше стреляла с оръжие. Надяваше се да не е трудно.

Пристъпи към него с уверена походка, вдигна лице в последния миг и го погледна дълбоко в очите.

— Уморен си.

Скрита под скамейката на треньорите в северната част на стадиона, Алиша дръпна магазина на оръжието си, огледа го безцелно, издуха въображаема прашинка от повърхността му и го върна обратно, постави го на мястото с основата на дланта. Вече десет пъти беше махала и връщала на място магазина. Оръжието беше .45АСР с гравирани пресечени щрихи върху дървената дръжка, дванайсет куршума във всеки пълнител. Дванайсет, помисли Алиша и забеляза иронията. Странно, но не неприятно странно, как понякога действаше вселената.

През тълпата тръгна мърморене. Алиша се повдигна на колене, за да огледа игрището. Започнало ли беше? Любопитен обект влачеха към игрището — желязна арматура като детска прашка, висока шест метра, прикрепена към широка платформа. От разклоненията се полюляваха вериги. Камионът спря в средата на игрището, появиха се двама помагачи и скочиха отзад на платформата. Поставиха блокове под гумите, повдигнаха носа, откачиха платформата от камиона и заминаха с него.

Тя се приготви за последно. Байонетът беше привързан с груба връв към бедрото ѝ. Освободи го и го пъхна в колана си.

Ейми, помисли си тя, сестро моя по кръв. Всичко, което искам, е това.

Остави ме аз да убия Мартинез.

Когато редиците от коли спряха пред главната рампа на стадиона, нервите на Гилдър все още се люлееха от удара с вана. Късмет извадиха, че не беше по-лошо.

Но ако си мислеше, че безпрепятственото им пристигане ще донесе успокоение, гледката на стадиона, окъпан в светлина в зимния сумрак, бързо го разубеди. Слезе от колата сред силен човешки грохот. Грохот, който не идваше от поздравите на присъстващите — тези хора прекалено много се страхуваха. Това беше шум на тълпа от седемдесет хиляди събрани на едно място души; присъщ на множеството, което я съставляваше. Седемдесет хиляди чифта дробове, които вдишваха и издишваха, седемдесет хиляди лениви потропвания с крака, седемдесет хиляди тела, които се въртят и местят на циментовите пейки в опита да се настанят по-удобно. Чуваха се и гласове, кашляния, плачеха деца, най-вече Гилдър чуваше нещо като подземен тътен, подобни на вторични трусове след земетресение.

— Отведете я на мястото — рече той.

Охранителите я измъкнаха от вана. Гилдър не почувства нужда да я погледне, докато я влачеха. Даде знак на Съреш да се прицели с оръжието си. Камионът тръгна и плавно мина по рампата към крайната зона.

Гилдър дълго беше мислил по въпроса с представянето. Наложи се да прибегне до известна пищност. Беше се мъчил над въпроса с какво да подгрее тълпата, докато не измисли подходящ метод: спектакъл от ефекти и спортни прояви. Съреш щеше да изпълнява ролята на режисьор, координиращ различните визуални и аудиоелементи, които да повдигнат настроението на вечерната демонстрация до нивото на спектакъл. Заедно бяха прегледали списъка с въпросите: звук, осветление, сцена. Направили бяха тренировка на сухо следобеда. Появили се бяха няколко проблема, но нищо, с което да не могат да се справят. Съреш го успокои, че всичко ще мине гладко.

Тръгнаха по рампата. Съреш, куцукайки, направи най-доброто да се справи. Въоръженият персонал на Човешки ресурси стоеше в две редици. Членовете на щаба вече бяха настанени в по-ниските ложи. Шумът на тълпата сякаш течеше към Гилдър като вълна, обливаше го с енергията си. Снегорините бяха изринали снега и оставили зад себе си кална земя, в центъра чакаха платформата и съоръжението. Елегантно устройство. Съреш го беше измислил. Бунтовниците почти го бяха взривили, кой не би откачил малко или много? Като лекар явно знаеше като никой друг интересни начини за убиване на хора. Когато я провесеха високо във въздуха, всички щяха да видят как отварят вътрешностите ѝ, тя самата щеше да го почувства по-силно, щеше да го чувства и по-дълго.

Докато Гилдър преглеждаше бележките си, Съреш нагласи микрофона му, прокара кабела по гърба му до предавателя, който закачи към импровизирания от вратовръзки колан на Гилдър.

— Натискаш тук — рече Съреш и насочи вниманието му към продълговат ключ — и си в ефир.

Съреш се отдръпна. Свали слушалките си, нагласи микрофона и започна да брои:

— Студио.

(Проверено.)

— Осветление.

(Проверено.)

— Стрелци.

(Проверено.)

И така нататък. Гилдър слушаше разсеяно, разтърси облечените в ръкавите на роклята си ръце като боксьор, който се приготвя да излезе на ринга. Винаги се беше чудил на този жест, който му се струваше празно позьорство. Сега вече разбираше смисъла му.

— Започваме, когато си готов — рече Съреш.

Най-накрая мигът беше дошъл. Каква изненада чакаше тълпата. Гилдър постави очилата си и за последно пое дълбоко въздух.

— Добре, хайде всички — рече той. — Да си отваряме очите. Вдигаме завесите.

Излезе напред в светлината.

Шейсет и четири

— Дани, събуди се.

Гласът беше познат. Принадлежеше на някого, когото познаваше. Носеше се към нея отвисоко, изричаше онова любопитно, полупознато име.

— Дани, трябва да си отвориш очите. Опитай се, настоявам.

Сара усети как се пробужда, тялото ѝ приемаше форма около нея. Изведнъж почувства студ. Гърлото ѝ беше схванато и сухо, сладнееше ѝ. Трябваше да си отвори очите — това ѝ казваше гласът — но клепачите ѝ тежаха по цял тон.

— Ще ти дам нещо.

Това не беше ли гласът на Лайла? Сара почувства убождане в ръката си. Нищо.

О!

Стана права, сви се свирепо в кръста, сърцето ѝ биеше в гърдите. Въздухът нахлу в дробовете ѝ и беше изхвърлен от суха кашлица, която стържеше по издраната лигавица на гърлото ѝ.

Лайла притисна чаша до устните ѝ, подпряла тила на Сара с длан.

— Пий.

Сара усети вкуса на вода, студена вода. Образите около нея започнаха да се сливат. Сърцето ѝ пърхаше като на птица. Връхлиташе я болка, истинска и от спомените, заби се в крайниците ѝ. Имаше чувството, че главата ѝ не е стабилно свързана с тялото ѝ.

— Ти си добре — рече Лайла. — Не се притеснявай. Аз съм лекар.

Лайла лекар ли беше?

— Трябва да побързаме. Знам, че няма да е лесно, но можеш ли да се изправиш?

Сара не вярваше, че може, но Лайла я принуди. Прехвърли краката си от едната страна на количката, Лайла я придържаше за лакътя. Под ръба на нощницата на Сара бели превръзки бяха увити високо на бедрата ѝ. Други превръзки бяха увити над китките ѝ. Всичко се беше случило, без да го осъзнава.

— Какво са ми направили?

— Взимат костен мозък. Започват от бедрата. Това е болката, която усещаш.

Сара спусна крака на пода. Чак тогава ѝ хрумна, че присъствието на Лайла е необичайно — че именно тя я освобождава.

— Защо имаш оръжие, Лайла?

Нямаше я вече крехката, несигурна жена, която Сара познаваше. По лицето ѝ се четеше, че бърза.

— Ела.

Сара видя първия труп, щом излязоха в коридора: мъж в лабораторна престилка лежеше по лице на пода, по разперените му ръце и крака се виждаше, че смъртта му е настъпила бързо. Върхът на черепа му беше прострелян, вътрешността му — плиснала по стената. Близо до него лежаха още двама, единият застрелян в гърдите, другият в гърлото — вторият мъж все още беше жив. Седеше, подпрян на стената, ръцете му обвиваха гърлото му, гърдите му се движеха на бавни потрепвания. Беше доктор Върлин. През дупката във врата му, бързото му дишане пораждаше прищракване. Устните му беззвучно се движеха, погледна Сара с умоляващи очи.

Лайла я дърпаше за ръката.

— Трябва да побързаме.

Не трябваше да го повтаря. Още трупове — пръски от кръв, тела в разкривени пози, изражение на изненада в невиждащите им очи. Беше касапница. Дали Лайла го беше направила? Стигнаха до края на коридора, където тежка стоманена врата стоеше отворена. До нея лежеше помагач, застрелян в главата.

— Извади я от сградата — нареди Лайла. — Това е последното, за което ще те помоля. Направи каквото е необходимо.

Сара разбра, че говори за Кейт.

— Лайла, какво правиш?

— Каквото трябваше да направя много отдавна — по лицето ѝ се четеше мир, в очите ѝ сияеше топлота. — Скоро всичко ще приключи. Дани.

Сара се подвоуми.

— Името ми не е Дани.

— Помислих си, че може и да не е. Кажи ми името си.

— Сара.

Лайла кимна бавно, сякаш се съгласяваше, че това е правилното име за нея. Взе ръката на Сара.

— Ще ѝ бъдеш добра майка, Сара — рече тя и стисна ръката ѝ. — Знам го. Сега бягай.

Над тълпата се разнесе шъткане, когато Гилдър излезе на игрището. Всичките седемдесет хиляди лица се извърнаха към него. Той застина за момент, пиеше тази неподвижност, докато погледът му обхождаше трибуните. Щеше да направи скромно въведение, като свещеник. Времето сякаш се беше удължило, докато той вървеше към платформата. Кой да знае, че толкова дълго ще върви четирийсет и пет метра? Тишината около него се задълбочаваше с всяка стъпка.

Стигна до платформата. Огледа тълпата, първо от едната страна на игрището, после от другата. Ръката му се плъзна към кръста му и намери копчето.

— Всички на крака за химна.

Нищо не се случи. Дали беше натиснал правилния бутон? Погледна към Съреш, който стоеше до страничната линия и бясно въртеше ръка.

— Казах да се изправите, моля.

Тълпата неохотно стана.

— Отечество, наше отечество — запя Гилдър, — обричаме живота си на теб…

Труда си ти даряваме безвъзмездно, безусловно. Отечество, наше Отечество, тук се отглежда нацията. Сигурност, надежда, безопасност от море до море…

Разтреперан, Гилдър осъзна, че почти никой друг не пее. Чу няколко отделни гласа тук и там — персоналът на Човешки ресурси и, разбира се, щабът смело грачеха думите от другата страна на линията — но това само подсилваше впечатлението, че множеството, като цяло, беше в бойкот.

Отечество, наше Отечество на мир и справедливост. Светлината на небесата сияе над красотата ти безкрайна и рядка. Един ум! Една душа! Любовта ти е всичко, което виждаме. Нека към нея прибавим сърце и ръце: едно Отечество, силно и свободно!

Песента заглъхна, сякаш зави зад ъгъла и утихна. Това не беше добър знак. Първата от няколкото капки пот потекоха под мишницата му и се плъзна надолу по тялото му. Може би трябваше да намери някой, който би могъл наистина да пее, за да подгрее тълпата. Въпреки това Гилдър имаше няколко намислени дейности, с които да ангажира хората напълно в тазвечершните празненства на промяната. Той се прокашля, погледна отново към Съреш, получи одобрително кимване от него и заговори.

— Заставам пред вас днес в навечерието на нова ера…

— Убиец!

Из тълпата се надигнаха гласове. Викът беше дошъл иззад него, някъде от по-високите трибуни. Гилдър се завъртя, наслуки търсеше сред морето от лица.

— Кръвник!

Гласът беше на жена. Гилдър я видя да стои на перилата. Диво размахваше юмрук във въздуха.

— Кръвник!

— Някой да арестува онази жена! — лавна Гилдър в микрофона прекалено високо.

Изригна всеобщо освиркване. Във въздуха политнаха предмети, осеяха игрището. Тълпата го замеряше с единственото, което имаше. Хвърляше обувките си.

— Чудовище! Убиец! Мъчител!

Гилдър замръзна. Изобщо не беше очаквал подобно развитие.

— Демон! Тиранин! Свиня!

— Дявол! Сатана! Сатрап!

Ако не направеше нещо, щеше напълно да ги изпусне. Даде сигнал на Съреш. Бутонът беше натиснат. Оркестриран взрив от цветни светлини и дим. Пикапът, който караше жената в каросерията си, заподскача по игрището, зад него идеше камионът. Едновременно с това огнегълтачите затичаха по краищата на игрището, запалиха тръби с напоено в етанол дърво и образуваха пламтящ периметър. Когато пикапът спря при платформата, камионът направи широк кръг и започна да се отдалечава. Пазачите свалиха вратата на пикапа, измъкнаха жената и я хвърлиха на калната земя в основата на платформата.

— Стани.

Тълпата вече вдигаше оглушителен шум — подвикваше, освиркваше, мяташе обувки като ракети.

— Казах да станеш.

Гилдър я срита силно в ребрата. Когато от нея не излезе и звук, той я срита отново, вдигна я на крака и завря лицето си в нея толкова близо, че върховете на носовете им се допряха.

— Нямаш представа какво те чака.

— Всъщност имам. Може да се каже, че ние с теб сме стари познати.

Гилдър не знаеше как да разбира това любопитно твърдение, но и не го беше и грижа. Даде сигнал на охраната да я отведат. Жената не оказа съпротива, докато я влачеха към основата на желязната структура и я накараха да коленичи. По лицето ѝ, по туниката, по косата ѝ имаше кал. Под ослепителната светлина изглеждаше слаба, почти като кукла и въпреки това Гилдър видя в погледа ѝ предизвикателство, пълен отказ да бъде сплашена. Надяваше се, че виралите няма да бързат с нея, може дори да си я подхвърлят известно време. Охраната отключи оковите ѝ, после отново заключи тези на китките ѝ към веригите, които висяха от желязото.

Започнаха да я провесват.

С всяка стъпка на издигането ѝ виковете от тълпата се засилваха. В знак на протест? На нетърпение? От завладяващата тръпка да видят как разпарят човек? Мразеха го, Гилдър го разбра, но сега те бяха част от случващото се, тъмната им енергия се беше сляла с мощта на нощта на промяната.

Издигането на жената спря. Висеше високо във въздуха, ръцете ѝ бяха разперени, тялото ѝ се олюляваше.

— Последни слова?

Тя се замисли.

— За сбогом?

Гилдър се разсмя.

— Това се казва дух.

— Теб имах предвид.

Гилдър се беше наслушал. Обърна се към задната част на камиона. Помагачите с тежки наколенници стояха до вратите. Съреш го наблюдаваше напрегнато от страничната линия. Гилдър улови погледа му и кимна.

Ей, Лайла, помисли си той, изпаднало в делириум създание такова, чуй само!

И изведнъж се възцари тишина. Стадионът потъна в мрак и всички се вледениха.

Синя светлина.

Спектакълът започва. Гриър и Лор изскочиха от скривалището си и тръгнаха нагоре по стъпалата. Вратата към контролната зала се охраняваше само от един помагач. Гриър пръв стигна.

— По дяволите, какво става? — пазачът видя ножовете и успя само да възкликне уплашено.

Гриър го улови за ушите — удобно възголеми, щръкнали от главата му като две ръчки — и заби челото си в черепа му. Помагачът падна, покосен като дърво.

Връхлетяха през вратата. Отново само един човек чакаше, червеноок. Носеше тежки слушалки с микрофон, седеше пред панел от лампички и бутони. Стена от прозорци гледаше към игрището, окъпано в синьо. Слушалките бяха плюс, влизането им остана незабелязано. Гриър и Лор се спогледаха, с очи Гриър ѝ каза, че сега е неин ред.

Червеноокият вдигна лице.

— Ей, вие не трябва да сте тук.

— Прав си — съгласи се Лор. Мина зад него, постави лявата си ръка на челото му и прокара ножа през гърлото му, сряза го като хартия.

Вратите на камиона зейнаха широко.

Появиха се величествено, като крале. Движенията им бяха тържествени, премислени, не бързаха, държаха се овладяно, както беше типично за вида им. Всеки безпогрешно разбираше какво представляват. Те се извисяваха. Заеха пространството с величествената си осанка и мощния си дъх. Хранили се бяха с кръвта на поколения, раздули бяха личностите си до колосални размери. Дори Картър, със скромния си ръст, в компанията на своите събратя като че споделяше величието им. Удивителната гледка, която представляваха, накара тълпата вкупом да занемее. Щеше да има писъци, затова Гилдър не се съмняваше, но в момента на появата на единайсетте вирала се възцари дълбока, предивременна дълбока тишина. Могъщите създания излязоха напред и се показаха в цялото си величие, изправили гърбове. Силните им ръце с грабливи нокти се движеха като огромни съоръжения за причиняване на болка. Изглеждаха като гиганти. Бяха легенда, облечена в плът, великите властелини на земята. Охранителите хукнаха към страничните линии, за да живеят още един ден. Гилдър не им обърна внимание. Умът му беше пълен с блаженство.

Братя мои, мислеше Гилдър, поднасям ви този символ, това предястие. Тази крехка хапка, това начало. Братя мои, елате напред и заедно ще властваме над Земята.

Отрядът на Нина тичаше по стълбите. Излязоха на нивото на игрището при скамейката на треньорите, разположена точно под пейките, където седяха членовете на висшия щаб. Щом Юстас се затичаше, те щяха да хукнат по игрището, да се обърнат с лице към враговете си и да изстрелят патроните на полуавтоматичните си оръжия.

Но сега, приклекнали в последните мигове, в които се криеха, и те като всички други бяха обзети отчасти от ужас, отчасти от почуда, отчасти от чувство, което не можеха да назоват и за пръв път изпитваха в живота си. Питър се опитваше да осмисли трите съперничещи си зрителни факта. Последните от Дванайсетте бяха пред него, на няколко метра от него, Ейми, провесена на вериги, беше примамката, която ги привличаше; Ейми не беше момичето Ейми, ами истинска жена. Гриър и Алиша се бяха опитали да го подготвят, но думите не можаха да го подготвят за този факт.

Къде беше Юстас?

Питър го видя. Стоеше на перилата в крайната зона, просто още един жител на равнината, докаран със сила да бъде свидетел. Единайсетте вирала стояха пред Гилдър като отряд войници, които чакат нареждания. Мътните го взели, помисли си Питър, много сте се разпрострели. Посъберете се един до друг, копелета.

Гилдър вдигна ръце.

Лайла беше сама. Куполът беше притихнал, като огромно животно, притаило дъх. Това място, мислеше си тя. Това вместилище на болката. Как е възможно да се допусне съществуването на подобно място на земята?

Пушката беше празна. Остави я на пода и забърза към коридора. Зад всяка врата лежеше човек в лабораторна престилка, животът им насила бавно се източваше. Нямаше време да ги спаси, само за това съжаляваше Лайла, но поне можеше да ги освободи от мъчението им.

Вървеше стая след стая, отваряше вратите с връзката ключове, която беше взела от охраната. Няколко думи на благословия за всяка душа, уловена в капана им, после отваряше клапаните на резервоарите с етер. Наситена сладникавост изпълни въздуха. Движенията ѝ се забавиха, трябваше да действа бързо. Оставяше вратите зад себе си отворени, продължи по коридора. Предупредителни табели бяха поставени на равни интервали по стените на коридора: НАЛИЧИЕ НА ЕТЕР. ЗАБРАНЕН Е ОТКРИТИЯТ ОГЪН.

Стигна до последната врата. Опита с един ключ, после втори, трети, пръстите ѝ бяха тежки и тромави, газът вече беше в нея. Зъбците захванаха и задържаха.

Сърцето на Лайла заби учестено, когато го видя. Бяха го оковали към пода. Лежеше гол и се разлагаше, висеше вечно над пропастта на смъртта. Чудовища! Как би могла да остави подобна сцена на страдание да съществува? Как можа да чака сто години, преди да облекчи болката му?

— Лоурънс, какво са ти сторили?

Падна на колене до него. Очите му бяха отворени, но погледът му, изглежда, минаваше през нея към друг свят. Погали сбръчканите му бузи, набръчканото му чело. Сведе главата си до неговата, челата им се докоснаха, когато тя погали лицето му.

— Лоурънс — повтаряше тя шепнешком, — моят Лоурънс.

Устните му изрекоха думи:

— Спаси… ме.

— Разбира се, скъпи мой — сълзите ѝ рукнаха като поток. Газът изпълваше залата. От джоба на роклята си Лайла извади кибрит. — Ще се спасим един друг.

Високо горе над игрището Гриър и Лор също чакаха единайсетте вирала да се раздвижат.

— Мамка му — рече Гриър, притиснал бинокъла до очите си, — защо нищо не правят?

Ръцете на Гилдър все още бяха вдигнати. Какво ставаше? Той ги отпусна до тялото си и отново ги вдигна, махаше от вълнение. Все още никакъв отговор.

— Копеле нещастно!

Ръката на Лор беше на бутона. Гласът ѝ звучеше истерично.

— Какво да направя? Какво да направя?

— Не знам!

Тогава Гриър видя движение по игрището. Един силует тичаше от крайната зона.

— Хайде! Пусни светлините!

Дори тогава беше прекалено късно.

Сара тичаше, летеше през атриума — това навън изстрели ли бяха? — после по коридора към апартамента на Лайла връхлетя през вратата.

— Кейт!

Детето спеше в леглото си. Сара я взе на ръце, очите ѝ потрепнаха.

— Мамче?

— Тук съм, миличка, тук съм.

Сега вече беше сигурна: отвън се стреляше. (Тя не знаеше, но в този момент брат ѝ Майкъл, който тичаше бясно по стълбите, получи куршум в дясното си бедро, болката беше странно маловажна, до такава степен беше изпълнен с адреналин. Холис не беше излъгал: щом веднъж нещата тръгнеха, нямаше да е трудно да застреля човек и той премахна още двама пазачи, преди кракът му да се прегъне под него, оръжието се изплъзна от ръцете му — така или иначе беше празно — а пред очите му излязоха звезди.) Сара хукна обратно по коридора, носеше детето. Детето ми, детето ми. Щяха да живеят или да умрат, но щяха да го направят заедно, повече никога нямаше да се разделят.

Влезе в атриума със спринт и видя някакъв мъж да се втурва през входната врата. По ризата му имаше кръв, държеше оръжие. Брадясалото му лице беше осветено от дива решимост. Сара се закова на място.

Холис?

От високото си място на игрището Ейми наблюдаваше цялата сцена. Ревящата тълпа; Гилдър с нелепо вдигнатите си ръце, появата на отряда на Нина при треньорските скамейки, последвалите изстрели над редиците от облечени в костюми мъже, които крещяха и се хвърлиха да търсят прикритие, други нищо не направиха, седяха неразбиращо, докато телата им паднаха покосени от смъртоносни светли дъги. Алиша се появи на игрището с оръжие, готова за стрелба, Юстас тичаше с всички сили към тях от крайната зона, бомбата беше притисната до гърдите му, помагачът зад него падна на коляно, вдигна пушка и се прицели, рукна кръв, Юстас се завъртя и падна, бомбата изхвърча. Тези събития се движеха около нея като планети в своите орбити, въртящ се космос от събития. Присъствието им я докосна само мимоходом, допря се до сетивата ѝ като бриз. Тя стоеше в центъра, тя и нейните сродници по кръв, и там, на сцената всичко щеше да бъде решено.

— Братя мои, здравейте. Много време мина.

Ние сме Морисън-Чавез-Бейфъс-Търел-Уинстън-Соуса-Екълс-Ламбрайт-Мартинез-Рейнхард…

— Аз съм Ейми, сестра ви.

И тогава го почувства. Сред злото — ярка светлина. Ейми потърси Картър с поглед. Той стоеше леко встрани, приклекнал в характерната за вида му поза.

Не беше Картър.

— Татко.

Да, Ейми. Тук съм.

Любов нахлу в сърцето ѝ. Сълзи се надигнаха в гърлото ѝ.

— О, татко, съжалявам. Не ме гледай. Не ме гледай.

Ярка светлина обля игрището, Ейми затвори очи. Щеше да е като отваряне на врата. Така си го беше представяла. Действие не по силата на волята, ами на предаването, да отдадеш живота си, този свят. През ума ѝ прелетяха образи, по-бързо от мисълта. Коленичила до нея, майка ѝ я прегръща, силата на прегръдката ѝ, след това видя гърба ѝ, когато си тръгваше; Улгаст, голямата му ръка лежеше на гърба ѝ, стоеше зад нея, докато тя се въртеше на въртележката под светлините и музиката, гледката на зимното звездно небе в нощта, когато правеха снежни ангели, Кейлъб, който я гледа с всезнаещите си очи, докато тя подпъхва завивките около него в леглото и пита „Някой обичал ли те е?“; Питър, стои на вратата на сиропиталището им, ръцете им се срещат в пространството и с допир казват онова, което не може да бъде изречено с думи. Дните протекоха през нея един по един, а когато изминаха, Ейми изпрати съзнанието си нататък, към онези, които обичаше, каза им сбогом.

И отвори вратата.

В края на игрището Питър и останалите бяха изпразнили оръжията си в ниските редици, хвърляха пачките, за да презаредят. Все още не знаеха, че Юстас е прострелян, знаеха само, че прожекторите бяха светнали по план и дали сигнал за неговото бягство, всеки миг очакваха изпод тях да се чуе експлозия.

Такава нямаше.

Питър се завъртя към платформата. Виралите, замаяни от светлините, бяха заели различни пози на самозащита. Някои се отдръпваха бавно назад, скрили лица в сгъвките на ръцете си. Други бяха паднали на земята, присвити като бебета в люлка. Гледката беше страховита, Питър нямаше да я забрави до последния си ден, но въпреки това бледнееше в сравнение с онова, което се случваше на платформата.

Нещо ставаше с Ейми. Тя се гърчеше във веригите, разтърсвана от гърчове с такава свирепост, че сякаш ще се разпадне на парчета. Спазъм след спазъм, силата им нарастваше. С една последна, разтърсваща конвулсия, тя се отпусна. За един изпълнен с надежда миг Питър помисли, че е приключило.

Не беше.

Не беше приключило.

С мощен животински вой Ейми отметна назад глава. И Питър разбра какво вижда. Нещо, което би трябвало да отнеме часове, се случваше за секунди. Чертите на лицето се стопиха в предродилна неяснота. Гърбът се удължи, пръстите на ръцете и краката ѝ се удължиха и извиха като на хищник. Зъбите се показаха напред със заострени върхове и в редица, кожата ѝ стана по-плътна, дебела кристална черупка. Пространството около нея засвети, сякаш самият въздух беше подпален от ускорената сила на преобразяването ѝ. С жестоко потреперване Ейми издърпа веригите около гърдите си, изтръгна ги от блоковете и когато слезе на земята, приклекнала, с плавна грация, за да смекчи удара от падането си, вече нямаше единайсет вирала на игрището, ами дванайсет.

Те бяха Дванайсет.

Тя се изправи. Тя нададе рев.

И в този момент в мазето на Купола Лайла Кайл и Лоурънс Грей, чиято съдба щеше да си остане завинаги неизвестна, сплетоха ръце, преброиха до три, драснаха клечката и всички прожектори угаснаха.

Шейсет и пет

Взривът в мазето, подсилен от мигновеното възпламеняване на хиляда и двеста килограма силно концентриран диетилов етер, освободи енергия, която грубо се равняваше на катастрофата на малък самолет. Тъй като нямаше къде да отиде, взривната сила се оттласна нагоре, обходи всеки коридор, зала, канал — преди да се върне назад и да взриви пода. Веднъж освободена в по-големите пространства на сградата, се развилия наслуки. Във въздуха полетяха мебели. Стените изчезнаха. Взривът се надигна и предизвика спираловидно движеща се мощ от разрушение като връщащо се торнадо, което изхвърляше и изстъргваше всичко от своето нажежено до бяло сърце, докато не стигна самите устои на сградата — стоманените подпорни стени и старателно изсечените варовикови блокове, удържали покрива му над прерията на Айова от времето на пионерите, и го взриви на парчета.

Куполът започна да се сгромолясва.

На пет километра оттам сетивата на зрителите на стадиона уловиха разрушаването на Купола, като верига от отделни случки: първо проблясък, след това взрив, последван от дълбок сеизмичен трус и възцаряването на мрака, когато градската електрическа мрежа излезе от строя. Всички замръзнаха, но в следващия миг настъпи промяна. У тях се надигна нова сила за живот. Кой може да каже кой е бил първи? Бунтовниците сред трибуните вече бяха започнали нападението си над охранителите, но сега не бяха сами. Множеството се надигна като освирепяла неудържима тълпа. Толкова ожесточен беше отприщилият се бяс у тях, че се нахвърлиха върху своите похитители, сякаш отделните им личности се бяха разтворили в едно-единствено животинско съзнание. Рояк. Стадо. Ято. Те се превърнаха в своя враг, налагаше се. Престанаха да бъдат роби и станаха живи.

На игрището Гилдър се… разтваряше.

Почувства го първо по опакото на ръцете си. Внезапно сгърчване на кожата, сякаш се е смалил в себе си. Повдигна ги към лицето си. В нямо неразбиране — болката все още не се беше появила — той наблюдаваше как плътта на ръцете му се отцепи и отдели на дълги, кървави прорези. Чувството се разпространи, заигра по цялото му тяло. Пръстите му намериха лицето му. Все едно докосваше череп. Косата му капеше, както и зъбите. Гърбът му се преви в старческа стойка. Падна на колене в калта. Усети как костите му се разпадат, ронеха се на прах.

— Грей, какво направи?

Падна сянка.

Гилдър вдигна лице. Виралите изпълниха притъмнелия му поглед с последната гледка на своето величие. Братя мои, помисли си той, какво става с мен? Помогнете ми, братя мои, умирам. Но в очите им не видя никаква искра за родство.

Предател.

Предател.

Предател предател предател…

Случваха се други неща — изстрели, крясъци, в мрака тичаха хора. Но в съзнанието на Гилдър тези събития бяха мигновено потиснати от по-важното осъзнаване, студено и последно, на случващото се с него.

Шона, помисли си той, Шона, исках само малко компания. Исках само да не умра сам.

И те му се нахвърлиха.

Заключителното развитие на събитията, които се разиграха за някакви си трийсет и седем секунди в живота на участниците, се случиха в наслагващи се рамки от едновременно движение, колабиращо към центъра. Осветени от светлината на огъня — варелите в периферията продължаваха да горят — и фосфоресциращата светлина на виралите, сцената приличаше на сцена от ада. Виралите приключиха с Гилдър — тялото му беше пръснато на разкъсани части, които бяха повече прах, отколкото труп — и стояха в рехава линия. Изглежда, наблюдаваха Ейми предпазливо. Вероятно не знаеха все още какво предвещава тя, може би се страхуваха от нея. Питър, заредил оръжието си, стреляше откоси към масивните им фигури, без видим ефект. Куршумите отскачаха безсилно от бронираните им тела с ярки проблясъци, дори не погледнаха в тяхна посока. От другата страна на игрището Алиша се придвижваше напред с вдигнат пистолет, Нина и Тифти тичаха към игрището за подкрепление. Планът вече не действаше, сега се водеха от инстинктите си. Застанала права на платформата, Ейми вдигна ръце. От всяка китка висеше дълга верига. Тя ги раздрънка във въздуха и ги завъртя около китките си, метна ги в празното пространство. Въртележка, осъзна Питър. Ейми правеше въртележка, за да дезориентира виралите. Все по-бързо и по-бързо веригите се въртяха над главата ѝ с хипнотично дрънчене. Създанията замръзнаха. С птиче стрелване главата на Ейми се наклони на една страна, погледът ѝ се съсредоточи, пресмяташе ъгъла на нападението. Питър разбра какво предстои да се случи.

Ейми Харпър Белафонте, напълно въоръжена. Ейми, Момичето от Никъде, летящата.

Когато се изстреля напред, остави веригите да летят, разпери ги далеч от тялото си като камшици. Едновременно с това присви глава към гърдите си, изравни положението на тялото си по време на полета, за да може да посрещне първия измежду тях първо с краката, високо в гърдите, физическото ѝ тяло се преобрази в момента на удара в стенобойна машина с шестметрови криле. Те бяха много по-едри от нея, но устремът беше на нейна страна. Тя прелетя до първия, падна и го събори гърбом, когато се приземи, веригите бяха намерили целите и увили други двама около вратовете им. Със силно дърпане тя привлече левия към себе си, зарови лице под челюстта му и го разтърси като куче парцал в устата си.

Той нададе вой.

И сред рукнала кръв и хрущене на кости умря.

Тя го разви от веригата със замах на китката си, завъртя тялото като топ. Вниманието ѝ се насочи към втория вирал, но равновесието се беше променило, елементът на изненада беше отминал, хипнотичният ефект от въртележката се беше стопил. Създанието скочи към нея, телата им се сблъскаха с неконтролируема сила, която ги принуди да отстъпват назад и назад от платформата. Ейми освободи веригата, но изглеждаше дезориентирана, приклекна на четири крака в пръстта. Нещо като потрепване, обзело цялото тяло, премина през останалите вирали, общото им съзнание се обедини, съсредоточи се. Само още миг — и щяха да ѝ се нахвърлят като глутница зверове.

Което можеше и да направят, ако не беше дребният.

Умът на Питър тепърва щеше да ги анализира като нещо повече от общо съзнание, вече той беше принуден да го прави. Един от виралите беше различен. По размери и стоеж приличаше повече на човек. Миг преди другите да скочат върху Ейми, той ги изпревари с къс скок, застана между нея и нападателите ѝ, обърнал лице към тях, вдигнал хищническите си лапи, тялото му беше заело предизвикателна стойка. Гърдите му се увеличиха от дълбокия дъх, устните му се отдръпнаха и оголиха зъбите.

Избухналият рев, който последва, беше напълно несъизмерим с размера на тялото, което го произведе. Това беше вой на ярост. Рев, който можеше да поломи гори, да изравни планина, да изскубне планетата от оста ѝ. Питър буквално почувства как силата на звука го блъсва, тъпанчетата му пукнаха болезнено. Малкият вирал беше спечелил само секунда на Ейми, но и толкова стигаше. Тя се изправи на крака, останалите ѝ се нахвърлиха.

Хаос.

Изведнъж беше невъзможно да се каже какво се случва и къде да се стреля, образите на битката преминаваха прекалено бързо за човешкото око. Питър разбра, че е изстрелял последния си куршум, но така или иначе пушката беше безполезна. Видя Алиша да напредва от другата страна на игрището, все още стреляше с пистолета.

Къде бяха Тифти и Нина?

Той сведе поглед. Нина тичаше към платформата, притиснала бомбата до гърдите си. Тифти беше зад нея. Тя размаха свободната си ръка над главата си, крещеше с всички сили:

— Копеле! Погледни насам! Ей!

Онзи, който забеляза — дали схвана намеренията ѝ? Дали знаеше значението на онова, което държеше? Не толкова се хвърли към нея, колкото пристъпи тежко, падна на четири крака като паяк върху коприна. Тифти първи го видя. Вдигна оръжието си и се опита да изблъска Нина, но усилието му закъсня. Сред дъжда от предмети нехайността в движението на вирала беше престорено. Той се стовари върху двама им, Тифти понесе главния удар. Питър очакваше бомбата да избухне, но това не стана. Виралът улови Нина за ръка и я запрати далеч, хвърли я спираловидно към земята и се обърна към Тифти. Тифти вдигна оръжието си, създанието го погълна.

Писък. Изстрел.

Не беше решение. Нямаше за и против. Питър пусна оръжието си и тръгна към бомбата, която лежеше на земята, тичаше с всички сили.

Единствените двама, които видяха случващото се, бяха Лор и Гриър. И дори тогава само Гриър, човекът на вярата, чиито молитви му бяха дали по-дълбоко разбиране за сцената, осъзна смисъла ѝ.

Наблюдавана от контролната зала, битката на игрището се разиграваше двуизмерно, сведена до по-поддаваща се на дешифриране от разстояние плоскост. В единия край лежеше Юстас, в безсъзнание или мъртъв, между него и платформата беше тялото на Тифти Ламонт. Нина я нямаше, запратена някъде в мрака, Алиша — от другата страна, като единствена все още стреляше. В центъра стоеше платформата, Ейми, която се беше изтръгнала от мелето, скочи високо към върха на желязната структура. Туниката ѝ беше на парцали, изпоцапана с тъмната влага на кръвта, едната ѝ ръка беше присвита до тялото ѝ, сякаш притискаше рана. Дори от разстояние Гриър можеше да различи мъката, с която дишаше. Превъплъщението ѝ беше пълно, макар че ѝ беше останал един човешки белег: нейната коса. Черна и буйна, тя се вееше свободно около лицето ѝ. Още миг и нападателите щяха да ѝ се нахвърлят с многократно превъзхождащи я сили, но положението на тялото ѝ не говореше за отстъпление. Имаше нещо непобедимо у нея, почти царствено.

Тогава видя Питър как тича по игрището. Къде отиваше той? Към камиона?

Не.

Гриър изхвърча от стаята и полетя по стълбите. Разблъскваше тълпата с тялото си, с юмруците си, с ножа си. Ейми, Ейми, идвам.

Алиша нямаше да се откаже. Тя беше посветила живота си на този свещен акт. Почувствала го беше от пещерата: единствен копнеж, който я дърпаше напред, сякаш я придърпва по тунел. Докато се приближаваше към виралите и стреляше — куршумите ѝ, знаеше тя, нямаше да им причинят истински травми, искаше само да привлече вниманието им — тя беше създание, обзето от една-единствена мисъл, едно видение, едно желание.

Луиз, ще отмъстя за теб. Не си забравена. Луиз, ти също си моя сестра по кръв.

— Покажи се, кучи сине!

Куршумите ѝ се плъзгаха по тях и хвърляха искри. Метна празния пълнител, постави друг и отново започна да стреля. През стиснати зъби напредваше, мърмореше си мрачна молитва. Той щеше да я познае, да я почувства, не можеше да е другояче. Съдбата беше решила тя да го убие, да го изтрие от лицето на земята. Той беше Хулио Мартинез, ескуайър. Десетият от Дванайсетте. Той беше Чука от пейката с грухтящото дихание. Той беше всички мъже през всичките години на историята, които бяха изнасилвали жените по този начин, и тя щеше да зарови ножа си дълбоко в тъмното му сърце и да почувства как умира. Единият от виралите се обърна към нея. Разбира се, помисли си Алиша, тя щеше да го познае всячески. Физиката му беше еднаква с тази на останалите и въпреки това имаше нещо отличително у него, надменност, която само тя можеше да забележи. Той я гледаше с бездушните си очи, притворени от апатия, изглеждаше готов да се усмихне. Алиша за първи път виждаше подобно изражение върху лице на вирал. Познавам те, сякаш казваше ироничното му, арогантно лице. Не те ли познавам? Не ми казвай, нека отгатна. Сигурен съм, че те познавам отнякъде.

Прав си и още как, че ме познаваш, помисли си тя и измъкна байонета от колана си.

Хвърлиха се едновременно един към друг — Алиша, вдигнала острие към главата му. Мартинез посегна с грамадната си ръка с огромни нокти да изтръгне ножа. Сила, която не можеше да бъде спряна, се срещна с неподвижен обект; траекториите им се пресякоха в стремителен, вкопчващ сблъсък. Огромното туловище на Мартинез мина едновременно през и над нея, метна я над главата си. В мига на неудържимия си полет Алиша осъзна, но все още не почувства разкъсванията по ръцете и лицето си, където ноктите му бяха раздрали плътта ѝ. Падна на земята и се претърколи веднъж, два пъти, три пъти, при всяко завъртане забавяше устрема на падането и отново се изправи на крака. Криволичеше, препъваше се, главата ѝ бучеше от удара. Някак успя да не изпусне байонета, да го изпусне — означаваше да приеме поражението, немислимо беше.

Мартинез беше на шест метра от нея, приклекнал като жаба, разперил на земята ръце като лопати. Усмивката му се беше превърнала в нещо друго, по-закачливо, пълно с невероятно задоволство. Изглежда, се смееше.

Проклето да е хилещото ти се лице, помисли си Алиша, отново вдигна байонета.

Към тях падаше някакъв предмет.

Бомбата, бомбата, къде беше бомбата?

Питър я видя, лежеше на няколко метра от тялото на Тифти. Плъзна се по земята и я притисна към гърдите си. Не беше повредена, жиците все още бяха свързани. Какво ли щеше да е? Като нищо, помисли си той. Чувството щеше да е като нищо.

Зад него избухна взрив, силата му го помете. За миг всичко го напусна: дъх, мисъл, гравитация. Бомбата излетя и заописва спирала. Земята се разгъна под него и в проблясък на мисловен мрак Питър се озова паднал на земята по гръб.

Над него скочи вирал, лицата им бяха на няколко сантиметра едно от друго. Гледката сякаш пресече жиците на сетивата на Питър, сякаш вкуси нощта или чу мълния. Когато създанието наклони глава, Питър направи единственото, последното, което се сети, изпълнен с вяра, че това е последният жест в живота му, изви главата към неговата, съсредоточи цялото си внимание и погледна вирала от упор в очите.

Аз съм Улгаст.

И тогава Питър видя; той държеше бомбата.

Помогни ми.

Алиша, сестро. Алиша, той е твой.

Мартинез не видя как се случи. За частица от секундата, преди да разгърне масивното си тяло, Ейми се приземи зад него. Замахна с ръце и метна веригите около китките си, уви тялото му като с две ласа и прикова ръцете му към тялото му. Усмивката се стопи в изненадан поглед.

Сега, каза Ейми.

С мощно дърпане изправи Мартинез, изложи на показ широките му гърди. Когато Мартинез падна по гръб, Алиша скочи отгоре му, обкрачи го при кръста и прилепи тялото му към земята. Байонетът беше вдигнат над главата ѝ, уловен с две ръце. Но не го спусна.

— Кажи! — надвика тя тътена в ушите си. — Кажи името ѝ!

Очите му се съсредоточиха. Луиз?

И с тези думи и всичко, което тя беше, Алиша спусна байонета и го заби, уби го по старомодния начин.

Последните секунди от битката на игрището бяха за тълпата на трибуните неразбираем хаос от движение. Не и за Лушъс Гриър. Гриър разбираше както никой друг какво щеше да се случи. Веригите, които Ейми беше използвала, за да обездвижи Мартинез, сега бяха приковали нейното тяло. Алиша се мъчеше да го преобърне, за да я освободи. Заплели се бяха и въпреки това имаше още вирали, които трябваше да бъдат убити. Може би смъртта на Мартинез доведе до прекъсване на общия им поток от мисли; може би шокът от гледката как един от тях умира от човешка ръка ги парализира, може би просто искаха да удължат мига на победата и по този начин да извлекат най-голямо удоволствие от последната си атака; може би причината беше друга.

Друга беше.

Когато Гриър тръгна през игрището, от дясната му страна се появи друга фигура. Само поглед му беше достатъчен, за да разбере онова, което вече знаеше. Беше Питър. Той крещеше и размахваше ръце. Но имаше нещо различно. Виралите също го почувстваха. Застанаха нащрек, носовете им се застрелкаха насам-натам, душеха въздуха.

— Погледнете насам, копелета!

Питър беше гол до кръста, тялото му блестеше от кръв — топла, прясна, истински реки от кръв, които се стичаха по ръцете и гърдите му от дълги прорезни рани, нанесени с ножа, който все още стискаше в ръката си. Намеренията му бяха очевидни: щеше да отвлече вниманието на виралите от Ейми и Алиша към себе си. Той беше примамката, къде беше капанът?

И Гриър чу:

Аз съм Улгаст.

Аз съм Улгаст.

Аз съм Улгаст.

Гриър хукна.

Алиша също го видя.

Тялото на Мартинез затискаше Ейми. Веригите, които я овързваха, се бяха заплели, всяко дърпане ги затягаше. Надала вой от безсилие и яд, Алиша видя Питър да тича към виралите, видя как телата им се извъртат, как накланят глави, очите им заблестяват от животинско привличане, удоволствието от убийството.

Питър, недей, помисли си тя. Не ти. След всичко случило се, не и ти.

Така и не разбра как Ейми успя да се освободи. В единия момент беше там, в следващия я нямаше. Празните окови щяха да бъдат намерени, там където Ейми ги беше оставила, привързани към веригите, все още, омотани около тялото на Мартинез. В следващите дни всеки от тях се чудеше над смисъла на този факт, мненията бяха различни. За някои това означаваше едно, за други — друго. Беше мистерия, както Ейми беше мистерия и като всяка мистерия тя казваше колкото за онзи, които я наблюдаваше, толкова и за наблюдаваното.

Но това стана по-късно. За частицата от секундата, която оставаше, Алиша знаеше само, че Ейми я няма, че се измъкнала и се е понесла нанякъде. Проблясване на светлина, като падаща звезда и в следващия миг падаше върху Питър.

— Ейми…

Само това каза.

Защото Улгаст я обичаше.

Защото Ейми беше домът.

Защото той я беше спасил и тя него.

И Питър Джаксън, лейтенант от Експедиционния, чу, видя и почувства всичко, най-накрая почувства всичко. В една-единствена среща на погледите им. Целият живот на Улгаст се изля в него. Обяснимите му скърби. Горчивите му загуби и болезнените съжаления. Любовта му към едно забравено момиченце, дългото му пребиваване в продължилата сто години нощ. Видя лица, фигури, картини от миналото. Бебе в люлка, жена, която посяга да го вдигне на ръце, двамата окъпани в почти свещена светлина. Видя Ейми, каквато е била, детенце, пълно със странна мъдрост, само в света, светлините на въртележката, звездите на зимното небе и формите на ангелите, направени в снега. Сякаш тези видения бяха изконна част от него, така му се стори, като повтарящ се сън, който си припомни впоследствие, и се почувства дълбоко благодарен, че ги е видял, за да им бъде свидетел в последните секунди на живота си.

Ела с мен, помисли си той. Ела с мен.

Втурна се стремително. Хвърли се в ръцете на Бог. Почувства, но не видя как Гриър лети към него, а Улгаст лети иззад него, притиснал бомбата към гърдите си, насочил тялото си към центъра на ятото. В последния миг Питър чу думите:

— Бягай, Ейми.

И:

— Татко.

И:

— Обичам те.

Улгаст се потопи в мъглата, поставил палеца си с извит нокът на детонатора. Ейми се спусна към Питър, за да го блъсне надалеч, да поеме силата на разрушението вместо него и когато останалите от Дванайсетте в своя бяс се нахвърлиха върху Улгаст — Улгаст Истинския, Бащата на Всичко, Онзи, който Обичаше — в пространството, там където стоеше той, се отвори дупка, тъмна нощ избухна в най-яркия ден и небесата се разтърсиха от тътен.

Шейсет и шест

Сякаш имаше два града в минутите, които последваха: на трибуните, където цареше хаос, и на игрището долу, арена на последствията, на внезапно спокойствие. Начало и край стояха едно до друго, но разделени. Скоро двете се сляха, когато тълпата, чиято настървеност премина, възприе удивителния факт на освобождението си и започна да се разпръсква, отиваше където си иска, включително на игрището. Те я откриваха, носеха се надолу, движеха се предпазливо, докато телата им вкусваха свободата. Но във времето непосредствено след края биещите се на полето бяха оставени на самите себе си да преценят оцеляването или загубата.

Питър се съвзе и видя първо Алиша. Тя беше почерняла, насинена, окървавена. Голяма част от косата ѝ беше изгоряла, от нея все още се виеха струйки дим. Питър, изричаше тя. Стоеше надвесена над него, по страните ѝ течаха сълзи. Питър.

Той се опита да проговори. Езикът му се задвижи мудно:

— Ейми? Тя дали…?

Алиша, леко проплака и поклати глава.

По някакъв начин Гриър беше оцелял. Взривът го беше запратил настрана. По всички правила трябваше да е мъртъв, но го откриха да лежи по гръб и да се взира в звездното небе. Дрехите му бяха разкъсани и раздрани; иначе изглеждаше невредим. Сякаш силата на взрива го беше заобиколила, а животът му — запазен от невидима ръка. Един дълъг миг той нито говореше, нито се движеше. След това опипом вдигна ръка към гърдите си и се потупа предпазливо, вдигна я към лицето си, опипа бузите, челото и брадичката си.

— Да пукна — рече той.

Юстас също щеше да живее. Отначало мислеха, че е мъртъв, лицето му беше цялото в кръв. Но изстрелът се оказа неточен, куршумът беше отнесъл лявото му ухо, то лежеше като посадено в земята растение, а на негово място имаше дупка. От самия взрив той нямаше спомен или поне нямаше такъв, който да си спомни напълно, освен поредица от изолирани усещания: разбиващ черепа взрив, изпепеляваща вълна от въздух, която минава покрай него, след това нещо мокро, което вали, и вкус на пушек и прах. Преживя нощта само с това допълнително обезобразяване на лицето си, вече с куп белези от войната и постоянното звънтене в ушите, което всъщност никога нямаше да стихне. Заради него говореше на висок глас и хората си мислеха, че е ядосан, а всъщност не беше. След време, когато се прибра в Кървил, той се издигна до чин полковник, служеше като военна свръзка с щаба на президента, а на проблема с високото говорене гледаше не толкова като на неудобство, колкото на забележително полезно средство за увеличаване на авторитета си. Чудеше се защо по-рано не се е сетил.

Само Нина напусна игрището без драскотина. Хвърлена от вирала, който уби Тифти, тя беше паднала вън от зоната на взрива. Вървеше към горната част на игрището, когато се взриви бомбата, разтърсващата сила я събори, но миг преди това тя единствена беше видяла смъртта на Дванайсетте, как огнено кълбо изпепелява и разкъсва труповете им. Всичко останало било размазано, за Ейми нищо не беше видяла.

Изобщо нищо.

Но изгубиха един от тях.

Намериха Тифти с оръжие в ръка. Лежеше в калта с потрошени кости и разкъсан, очите му бяха пълни с кръв. Дясната му ръка я нямаше, но това беше най-малкото му нараняване. Когато се събраха около него, той се опита да говори през накъсания си дъх. Най-накрая устните му казаха:

— Тя къде е?

Само Гриър, изглежда, разбра за кого говори. Извърна се към Нина.

— Теб търси.

Може би тя разбра същината на молбата, може би не; никой не би могъл да каже. Приведе се на земята до него. С треперещо усилие Тифти вдигна ръка и докосна лицето ѝ с върховете на пръстите си в най-нежна милувка.

— Нитя — прошепна той. — Моята Нитя.

— Аз съм Нина.

— Не. Ти си Нитя. Моята Нитя — усмихна се през сълзи. — Ти изглеждаш… точно като нея.

— Като кого?

Животът в очите му гаснеше.

— Казах ѝ… — дъхът му секна. Задави се в кръвта, която течеше от устата му. — Казах ѝ… че ще те пазя.

Светлината в очите му изгасна и вече го нямаше.

Всички мълчаха. Един от тях си беше отишъл в мрака.

— Не разбирам — рече Алиша. Оглеждаше другите. — Защо я нарече така?

Отговори ѝ Гриър:

— Защото така се казва. — Нина вдигна поглед от тялото. — Не знаеше, нали? — рече той. — Няма как да знаеш.

Тя поклати глава.

— Тифти беше твой баща.

В подходящото време щяха да научат цялата история. На игрището се появи пикап, гледаха как от него слизат трима души. Не, четирима. Майкъл, Холис и Сара с малко момиченце на ръце.

Но сега стояха умълчани до своя приятел, същността на живота му лежеше оголена. Великият гангстер Тифти Ламонт, капитан от Експедиционния. Щяха да го погребат там, където беше загинал — на игрището, превърнало се в бойно поле. Защото човек никога не напуска бойното поле, обясни Гриър, Тифти все това повтарял. Мислиш си, че можеш да напуснеш Експедиционния, но не можеш. Щом веднъж станеш част от него, завинаги оставаш свързан с него.

Никой никога не напусна бойното поле.