Дванайсетте

Едно

Сиропиталището в Ордена на сестрите, Кървил, Тексас

След вечерята, вечерната молитва и къпането, ако беше вечер за къпане, когато краят на деня дойдеше с последните пазарлъци (Моля те, сестро, не можем ли да останем още малко? Моля те, още една приказка?) и най-накрая децата потънеха в сън и всичко стихваше, Ейми ги наблюдаваше. Нямаше правило, което да го забранява; сестрите бяха привикнали с нощните ѝ разходки. Вървеше от стая в стая като привидение, промъкваше се безшумно нагоре-надолу сред редиците от легла, в които лежаха децата, а по спящите им личица и телца се четеше изпълнен с доверие покой. Най-големите бяха на тринайсет, на ръба между детството и младостта; най-малките бяха бебета. Всяко имаше своята неизменно тъжна история. Много от тях бяха трето дете, изоставено в сиропиталището от родителите си, които не бяха в състояние да платят таксата, други бяха жертва на още по-жестоки обстоятелства: починали при раждането майки или пък неомъжени жени, които не можеха да понесат срама; бащи, изчезнали в мрачните лабиринти на престъпния свят или обсебени от виралите вън от стените. Произходът на децата беше различен, но орисията им — сходна. Момичетата влизаха в Ордена, посвещаваха дните си на молитва, съзерцание и грижи за деца с тяхната съдба, а момчетата ставаха войници и членове на Експедиционния корпус и полагаха различна, но не по-малко обвързваща по своята природа клетва.

Но в сънищата си те бяха деца — все още деца, мислеше си Ейми. Нейното собствено детство беше един от най-старите ѝ спомени, откъслечна история, но докато наблюдаваше спящите деца, чиито сънищата игриво проблясваха под спящите им очи, тя се чувстваше по-близо до спомена за детството си — времето, когато самата беше малко създание в света и в невинността си не знаеше, че я очаква невероятно дълъг път. Времето беше скрита в нея празнота, състояща се от години, които бяха толкова много, че се сливаха една с друга. И може би именно затова Ейми вървеше напред-назад сред децата: правеше го, за да си спомни.

Най-накрая заставаше при леглото на Кейлъб, защото той я чакаше. Бебето Кейлъб, което вече не беше бебе, ами момченце на пет години, пълно с енергия като всички деца, с изненади, смях и поразителна истина. От майка си беше наследил високите изваяни скули и маслинения тен на лицето, характерни за рода ѝ, от баща си беше взел непоколебимия поглед, мрачните размишления и острата черна коса, подстригана ниско, която хората от Колонията помежду си наричаха „косата на Джаксън“. Физическа амалгама, събрана като в пъзел от парчетата от неговото племе. Ейми ги разпознаваше в погледа му. Той беше Маусами, беше Тео, беше и самият себе си.

— Разкажи ми за тях.

Всяка вечер ритуалът се повтаряше. Момчето като че ли не можеше да заспи, без да преговори миналото, от което нямаше никакъв спомен. Ейми приседна на ръба на леглото по обичайния начин. Под завивките контурите на слабичкото момчешко телце едва личаха, заобикаляха ги двайсет спящи деца и хор от многогласна тишина.

— Ами — подхвана тя, — да видим. Майка ти беше много красива.

— И воин.

— Да — усмихна се Ейми, — красавица и воин. С дълга черна коса, сплетена в плитка на воин.

— За да не пречи на лъка ѝ.

— Именно. Но най-вече майка ти беше упорита. Вече съм ти го казвала.

— Твърдоглава ли е била?

— Да. Но в добрия смисъл. Ако ти кажа да си измиеш ръцете преди вечеря и ти откажеш да го направиш, това не е хубаво. Това е лошо твърдоглавие. А аз казвам, че майка ти винаги правеше онова, което смяташе за правилно.

— И затова ме е родила — той се съсредоточи над думите. — Защото е било… правилно да ме роди.

— Браво. Спомняш си. Никога не забравяй, че ти си ярка светлина, Кейлъб.

Лицето на момчето се озари от щастие.

— Разкажи ми сега за Тео. Баща ми.

— За баща ти ли?

— Моля теееее!

Ейми се разсмя.

— Добре. Баща ти. Той беше много смел. Смел мъж. Много обичаше майка ти.

— Но е бил тъжен.

— Така е, беше тъжен. Но тъгата го правеше толкова смел, нали разбираш? Защото именно той от всички ни постъпи най-смело. Знаеш ли как?

— Не е изгубил надежда.

— Да. Не изгуби надежда тогава, когато май всички я бяха изгубили. Никога не бива да го забравяш. — Тя се приведе и го целуна по челото, влажно от излъчващата се от детското му телце топлина. — Вече е късно. Време е за сън. Утре ни чака нов ден.

— А те… обичаха ли ме?

Ейми се сепна. Не от въпроса — Кейлъб много пъти вече го беше задавал, търсеше увереност — ами от несигурността в гласа му.

— Разбира се, Кейлъб. Казвала съм ти го много пъти. Обичаха те много. И все така те обичат.

— Защото са в рая.

— Точно така.

— Там всички сме заедно завинаги. Там отива душата. — Отвърна поглед и добави: — Казват, че си много възрастна.

— Кой го казва, Кейлъб?

— Не знам — момченцето леко се сгуши в пашкула си от завивки. — Всички. Другите сестри. Чух ги да си говорят.

Досега не бяха обсъждали възрастта ѝ. Доколкото на Ейми ѝ беше известно, само сестра Пег познаваше историята ѝ.

— Ами — съвзе се тя, — по-възрастна съм от теб, това го знам със сигурност. Достатъчно възрастна съм, за да ти кажа, че е време за сън.

— Понякога ги виждам.

Думите му я изненадаха.

— Кейлъб? Как така ги виждаш?

Момчето не я гледаше, погледът му беше насочен към вътрешния му свят.

— Нощем. Докато спя.

— Искаш да кажеш, че ги сънуваш ли?

Момченцето нямаше отговор на въпроса ѝ. Ейми докосна ръката му през завивките.

— Всичко е наред, Кейлъб. Когато си готов, можеш да ми разкажеш.

— Не е така. Не прилича на сън — погледна я. — И теб те виждам, Ейми.

— Мен ли?

— Но не изглеждаш като сега. Различна си.

Ейми почака да ѝ каже още нещо, но Кейлъб мълчеше. Как така различна?

— Липсват ми — рече момченцето.

Тя кимна, доволна, че може да смени темата.

— Знам, че ти липсват. И отново ще ги видиш. Но сега си имаш мен. Имаш си и чичо Питър. Той скоро ще си дойде, както знаеш.

— С… Екпспе-диционния — по лицето на момченцето проблесна решимост. — Когато порасна, искам да стана воин като чичо Питър.

Ейми отново го целуна по челото и се надигна да си върви.

— Щом искаш да станеш воин, такъв и ще станеш. Спи сега.

— Ейми?

— Кажи, Кейлъб?

— Теб някой обичал ли те е така?

Застанала до леглото на момченцето, усети как я връхлитат спомените. За пролетната вечер и за въртящата се въртележка, за вкуса на пудрата захар; за езерото и дървената хижа и усещането как една голяма ръка държи нейната. Гърлото ѝ се присви от сълзи.

— Обичали са ме, сигурна съм. Надявам се да са ме обичали.

— А чичо Питър обича ли те?

Тя се намръщи стресната.

— Как ти хрумна да ме питаш за това, Кейлъб?

— Не знам — отново сви рамене, леко смутен. — Заради начина, по който те гледа. Винаги се усмихва.

— Ами… — положи всички усилия нищо да не ѝ проличи. А нищо ли беше? — Мисля, че се усмихва, защото е щастлив да те види. Спи сега. Обещаваш ли да заспиш?

Кейлъб я погледна жаловито.

— Обещавам.

Отвън светеха лампи. Светлината им не беше така ослепително ярка, както от прожекторите в Колонията — Кървил беше прекалено голям град за подобно осветление. По-скоро трябваше да разпръскват мрака, обрамчен със светлини и с корона от звезди отгоре му. Ейми се промъкна към двора, като се придвижваше сред сенките. Не се опита да прикрие изкачването си, на върха я пресрещна часови, широкоплещест мъж на средна възраст, на гърдите му имаше пушка.

— Какво си мислиш, че правиш?

Повече нищо не каза. Сънят го обори и Ейми отпусна тялото му на пътеката, подпря го на парапета, а пушката постави в скута му. След като се събудеше, щеше да има само откъслечен, неясен спомен за нея. Момиче ли? Една от сестрите, облечена в грубото сиво расо на Ордена? Може би нямаше и да се събуди, ами някои от другарите му щеше да го завари и да го нахока, че е заспал на поста си. Ще прекара няколко дни в затвора, наказанието му нямаше да е тежко, пък и никой нямаше да повярва на обясненията му.

Тръгна по пътеката към празната платформа за наблюдение. Патрулите минаваха през десет минути, повече време не ѝ трябваше. Лампите хвърляха бляскава светлина върху земята отдолу. Ейми затвори очи и прочисти съзнанието си, за да насочи мислите си навън, изпрати ги да се реят над полето.

— Елате при мен.

— Елате при мен, елате при мен, елате при мен.

Плавно се измъкнаха от мрака и дойдоха. Първо един, след него втори, после трети и се подредиха в сияеща редица, клекнали на ръба на мрака. В ума си Ейми чу гласовете им, които постоянно чуваше, гласовете и въпроса им:

Кой съм аз?

Тя чакаше.

Кой съм аз… кой съм аз… кой съм аз?

Как силно Ейми чувстваше липсата му. Улгаст, човекът който я беше обичал. Къде си? — мислеше си тя, а самотата болезнено раздираше сърцето ѝ, защото, откакто беше започнала промяната у нея, нощ след нощ остро чувстваше отсъствието му. Защо ме остави сама? Само че Улгаст го нямаше — нито във вятъра, нито на небето, нито в шума от бавното въртене на Земята. Мъжът, който беше, вече не съществуваше.

Кой съм аз… кой съм аз… кой съм аз… кой съм аз… кой съм аз… кой съм аз?

Чака, докато беше безопасно. Минутите изтекоха. После чу стъпки по пътеката, които се приближаваха: часовият.

— Вие сте аз — каза им тя. — Вие сте аз. Сега си вървете.

Те изчезнаха в мрака.

Две

Сто двайсет и два километра южно от Розуел, Ню Мексико

В топлата септемврийска вечер на много километри и на много седмици път от дома лейтенант Алиша Донадио — Алиша Ножовете, Новото създание, осиновена дъщеря на великия Нилс Кофи, разузнавач снайперист от Втори експедиционен корпус от армията на република Тексас, кръстена и положила клетва — долови мириса на кръв във вятъра.

Алиша беше на двайсет и седем години, сто шейсет и седем сантиметра висока, с широки рамене и ханш и червена коса, остригана ниско до скалпа. Очите ѝ, които някога бяха сини, сега светеха с оранжев оттенък като два въглена. Пътуваше с минимум багаж, без нищо излишно. Носеше сандали от срязано платнище с връзки от вулканизирана гума на краката си, протъркани на коленете и на седалището джинси и памучен пуловер с отрязани ръкави, за по-бързо обличане. На гърдите ѝ се кръстосваха два кожени ремъка с по шест стоманени ножа, прибрани в ножниците им — нейна запазена марка, а на гърба ѝ, вързан със здраво конопено въже, висеше арбалетът ѝ. Браунингът 45 калибър, полуавтоматичен, с пълнител за девет патрона, оръжието което пазеше за краен случай, стоеше прибран в кобура на хълбока ѝ.

Осем плюс един, така казваха. Осем куршума за виралите, един за човека. Осем плюс един и край.

Градът се наричаше Карлсбад. Годините бяха свършили своето, помели го бяха напълно като с огромна метла. Все пак още стояха някакви постройки: празни черупки от къщи, ръждясали заслони — изпълнено с умиротворение и разруха доказателство за хода на времето. Целият ден си почива в сянката на една бензиностанция, чийто метален навес някак още се крепеше. На смрачаване се събуди за лов. Уби заек с арбалета, с един изстрел в гърлото, одра го, опече го на огъня от мескит. Късаше си мръвки от бутовете му още докато огънят пращеше под него.

Не бързаше за никъде.

Имаше си своите правила, ритуали. Не убиваше виралите, докато спят. Не използваше огнестрелно оръжие, без да е крайно наложително; огнестрелните оръжия бяха шумни, пипкави и негодни за задачата. Предпочиташе ножа, който беше повратлив, или арбалета, който вършеше работата чисто и безмилостно, и винаги произнасяше благословия в сърцето си. Казваше: „Връщам ви във вашия дом, мои братя и сестри, освобождавам ви от затвора на съществуването ви“. А щом ги убиеше и издърпаше оръжието си от мястото на смъртоносния удар, докосваше дръжката на ножа първо до челото си, после до гърдите, главата и сърцето, освещаваше освобождението на създанията с надеждата, че дойде ли нейният час, смелостта няма да ѝ изневери и тя самата ще се освободи.

Изчака падането на нощта, загаси пламъците на огъня и пое напът.

В продължение на дни следваше широкото поле, обрасло с характерните за равнините шубраци. На юг и на запад личаха тъмните силуети на планините, надигнали се от дъното на долината. Ако Алиша беше виждала море, може би щеше да си помисли, че това място прилича на море. На дъното на необятен, вътрешен океан, а обсипаните с отвори на пещери планини приличаха на останки от гигантски риф, оцелели от епохите, когато по земята и сред вълните са бродели чудовища, надхвърлящи човешките представи.

Къде сте тази вечер? — мислеше си тя. — Къде се криете, мои братя и сестри по кръв?

Тя беше жена с три живота — два преди и един след. В първия живот отпреди тя беше невръстно момиченце. Светът беше населен с дебнещи силуети и проблясващи светлини, минаваше през нея като повей през косата ѝ, без нищо да ѝ говори. На осем години Полковникът я изведе отвъд стените на Колонията и я остави без никакво оръжие, дори без нож. Тя цяла нощ седя под едно дърво и плака, а когато на сутринта слънцето я огря, вече беше друга, променена, момиченцето беше изчезнало. „Проумя ли сега — попита я Полковника, когато коленичи пред нея на земята. Той не я прегърна за утеха, ами я гледаше право в лицето, като войник. — Сега разбра ли?“ И тя наистина беше разбрала. Животът ѝ, кухата нещастна случайност на нейното съществуване, не означаваше нищо, тя се беше предала. Същия ден положи клетва.

Много време беше изминало от тези събития. Отначало беше дете, после жена, след това… В какво се превърна след това? Третата Алиша, Новото създание, нито вирал, нито човек — нещо средно. Амалгама, смесица, различно от всички останали създание. Вървеше сред виралите като невидим дух, едновременно част от тях и съвсем различна, призрак за техните призраци. Вирусът беше във вените ѝ, но укротен от втори вирус, взет от Ейми, Момичето от Никъде; от една от дванайсетте стъкленици от лабораторията в Колорадо — останалите Ейми унищожи, хвърли ги в пламъците. Кръвта на Ейми спаси живота ѝ, но в известен смисъл я и погуби. Превърна я, нея, лейтенант Алиша Донадио, разузнавач-снайперист от Експедиционния, в създание, единствено по рода си в целия жив свят.

В много, много случаи, които непрекъснато изникваха, Алиша сама не можеше да каже точно какво същество е.

Стигна до заслон. Надупчено и в окаяно състояние място, полузаровено в пясъка с полегат метален покрив.

Тя… почувства нещо.

Странно беше, за пръв път ѝ се случваше. Вирусът не ѝ даде умението, което единствено Ейми притежаваше. Алиша беше силата ян на силата ин на Ейми, надарена с физическата сила и бързината на виралите, но изключена от невидимата мрежа, която ги свързваше мисловно.

И въпреки това нали не се заблуждаваше? Нали почувства нещо? Почувства ли ги? Припарване ниско на тила, в ума ѝ се появиха тихо шептене, едва дочути думи:

Кой съм аз? Кой съм аз… кой съм аз… кой съм аз… кой съм аз…?

Трима на брой. Преди време били жени. Имаше и друго: Алиша го долови — възможно ли беше? — че във всеки един от тях се таеше зрънце спомен. Ръка, която затваря прозорец, и шум от дъжд. Птичка с ярко оперение, която чурулика в клетка. Гледка от прага на тъмна стая и две малки деца, момче и момиче, които спят в леглата си. Алиша долови тези видения, сякаш бяха нейни собствени, техните гледки, звуци, миризми и емоции, смесица от чисто съществувание като мънички пламъчета, горящи в нея. За момент те я завладяха, изпадна в нямо благоговение от тези спомени от един изгубен свят. Светът от Времето Преди.

Имаше и друго. Пелена от мрак покриваше тези спомени и тази пелена беше огромна и немилостива. Тя разтърси Алиша до дъното на душата ѝ. Алиша се почуди каква ли е тази пелена и изведнъж разбра: сънят на онзи, чието име беше Мартинез. Хулио Мартинез от Ел Пасо, Тексас, Десетият от Дванайсетте, осъден на смърт за убийството на служител на реда. Онзи, когото Алиша трябваше да намери.

В съня на Мартинез той вечно изнасилваше момиче на име Луиз — името беше изписано с ръкописни букви върху джоба на блузата на жената — и в същото време я душеше с кабел.

Вратата на заслона стоеше провиснала на ръждясалите си панти. Пространството вътре беше тясно: Алиша би предпочела да е по-просторно, особено след като виралите са трима. Промъкна се с насочен арбалет и влезе в заслона.

Двама от виралите висяха провесени от гредите, третият клечеше в ъгъла и смучеше къс месо. Тъкмо се бяха нахранили с антилопа; разкъсаните ѝ останки лежаха пръснати по пода, купчини от козина, кости и кожа. Изпаднали в унес след угощението, виралите изобщо не забелязаха как влезе при тях.

— Добър вечер, дами.

Уби с арбалета единия от провесените на гредите. Глух удар, рязко секнало пропищяване и тялото се стовари на пода. Другите двама се надигнаха. Вторият на гредата се пусна от нея, присви колене към гърдите си, отскочи, по средата на скока си се превъртя и се приземи на хищническите си крака гърбом към нея. Алиша пусна арбалета, измъкна ножа и с плавен замах го изпрати във въртеливо движение към третия, който се беше изправил с лице към нея.

Повалени — двама, един оставаше.

Трябваше да е лесно. Изведнъж се оказа обратното. Докато Алиша измъкваше втори нож, третият вирал се обърна, перна ръката ѝ силно и ножът ѝ в спираловиден полет излетя в мрака. Преди създанието да ѝ нанесе втори удар, Алиша се хвърли на пода и се претърколи, когато се изправи с ново острие в ръката, от вирала нямаше и следа.

Мамка му!

Грабна арбалета си от пода, зареди нова стрела и излезе. Къде, по дяволите, се беше дянал? Една стъпка, втора и Алиша скочи на покрива на заслона, който изтрака под краката ѝ. Бързо се огледа. Никаква следа.

Неочаквано виралът изникна зад гърба ѝ. Клопка, осъзна Алиша, сигурно се е криел, легнал на другата част на покрива. Алиша се завъртя на пети и инстинктивно се прицели с арбалета, когато под нея се чу пращене на дърво и на метал и покривът под краката ѝ се продъни.

Падна по лице на пода на заслона, а виралът се стовари отгоре ѝ. Арбалетът го нямаше. Алиша би могла да измъкне нож, но с двете си ръце държеше ръцете на вирала. Наляво, надясно и отново наляво — създанието въртеше лицето си със зинали челюсти, насочени към гърлото на Алиша. Неустоима сила, сблъскала се с невъзможен за помръдване обект: Колко време можеше да продължи подобно положение? Децата в леглата, помисли си Алиша. Този спомен беше негов. Виралът беше жената, която от прага наблюдаваше спящите си деца. „Мисли за децата“, помисли си Алиша и го изрече:

— Мисли за децата.

Виралът замръзна. На лицето ѝ се изписа горест. За един кратък миг — не повече от половин секунда — очите ѝ застинаха в мрака. Мери, помисли си Алиша. Името ти е Мери. Ръката ѝ се насочи към ножа. Ще те върна у дома, сестро Мери, говореше наум Алиша. Освобождавам те от затвора на съществуването ти. Нанесе удара от долу на горе и заби острието до дръжката в уязвимото място.

Алиша бутна трупа от себе си. Другите лежаха там, където бяха паднали. Прибра ножа и стрелата от първите двама и ги почисти, после коленичи до трупа на последния вирал. Обикновено, след като убиеше вирал, Алиша чувстваше само смътна празнота, затова се учуди, че сега ръцете ѝ треперят. Как разбра? Защото разбра със съвършена яснота, че името на жената е било Мери.

Измъкна ножа, докосна го до главата и до сърцето си. Благодаря ти, Мери, че не ме уби, преди да е завършено делото ми. Надявам се, че сега си с малките си дечица.

Очите на Мери бяха отворени, взрени в нищото. Алиша ги затвори с пръсти. Не биваше да я оставя на това място. Алиша вдигна тялото на ръце и го изнесе навън. Луната беше изгряла, околността беше окъпана от светлината ѝ, която разпръсваше мрака. Но не от лунна светлина се нуждаеше Мери. Алиша си помисли, че сто години под нощното небе са достатъчни, и постави жената на открито място, където на сутринта слънцето щеше да я огрее и вятърът да разпилее праха ѝ.

Алиша започна катеренето.

Изтекоха една нощ и един ден. Вече беше в планините, изкачваше се по сухо дере в тясно дефиле. Тук усещаше по-силно присъствието на виралите: наближаваше някакво важно място. Мери, помисли си тя, какво се опитваше да ми кажеш?

Малко преди зазоряване стигна до върха на хребета, а хоризонтът се отдалечи. Под нея се простираха брулената от вятъра непрогледна тъмнина, дъното на планината и само звездите ѝ бяха другари. Алиша знаеше, че в привидно произволното им подреждане могат да се различат отделни фигури: контурите на хора и животни, но така и не се беше научила да го прави. Струваше ѝ се, че са пръснати наслуки, сякаш всяка нощ звездите се пръсваха по нов начин на небето.

И тогава я видя: зиналата паст на черната бездна в куполовидна пропаст. Отворът ѝ беше висок над трийсет метра. На входа на пещерата, като в амфитеатър, имаше издълбани в скалното лице на планината дъгообразно подредени скамейки. Прилепите заразмахваха криле към небето.

Това беше врата към ада.

Там си, нали? — помисли си Алиша и се усмихна. Спипах те.