Дълбоки води

ПРОЛОГ: ЧАРИТИ

Когато Чарити Труит влезе в един от най-ограничените за достъп бизнес клубове в Сиатъл, я обзе пристъп на паника. Разтърси я със силата на електрически удар. Пулсът й се ускори. Едва си поемаше въздух. Изведнъж се появи опасност изпотяването да съсипе невероятно изящната й рокля от червена коприна. За щастие не бе платила главозамайващата цена на дрехата, плод на дизайнерска приумица. Магазинът, в чийто бутиков отдел роклята стоеше на показ, бе собственост на семейството й.

Чарити спря пред прага на дискретния салон, запазен за случая. Положи усилие да си поеме дълбоко въздух и се постара да прикрие притеснението си от предстоящото сблъскване с огромния проблем. Представи си какво ще си помисли всеки от добре облечената тълпа, който я забележи да стои на прага: вероятно ще реши, че тя съзнателно подготвя драматичното си появяване. А в действителност едва се удържаше да не побегне панически.

С желязната воля и дисциплината на жена от двадесет и четири годишна поела ръководството на корпорация се насили да се усмихне, докато вътрешно се раздираше от напрежение.

Не за пръв път получаваше пристъп на паника. През последните четири месеца това се случваше, и то все по-често — прогонваше съня й, правеше я нервна и припряна. И, най-лошото — повдигаше мрачни въпроси относно психическото й здраве.

Пристъпите първо я отведоха при лекаря и, а после при терапевт. Получи някои технически обяснения, но не и истински отговори.

Еволюционно връщане към дните, обясни и терапевтът, когато всички сме живели в пещери и сме се тревожили от чудовищата нощем. За подобно състояние обикновено допринасял и стресът.

Но сега, тази вечер, Чарити изведнъж осъзна къде се крие истинската причина. Разбра кое, или по-точно — кой предизвиква тези пристъпи на паника. Казваше се Брет Лофтъс, собственик на „Спортни артикули Лофтъс“ — едър, доста по-висок от метър и осемдесет. На тридесет години все още имаше тяло на студентска футболна звезда, какъвто всъщност беше някога. Блондин, с кафяви очи, той излъчваше интригуваща привлекателност по един старомоден начин, малко като герой от уестърните. И на всичкото отгоре жънеше огромни успехи. Наистина симпатичен мъж.

Чарити го харесваше, но не го обичаше. Не допускаше някога да го обикне. И нещо по-лошо: имаше силно предчувствие за идеалното сходство между доведената си сестра Мередит и сговорчивия, добронравен Брет. Появилите се напоследък пристъпи на паника не бяха туширали напълно почти легендарната й интуиция.

За нещастие не Мередит, а Чарити щеше да обяви тази вечер годежа си с наследника на империята Лофтъс.

Сливането представляваше делово начинание, но и личен съюз. След няколко седмици предстоеше „Спортни артикули Лофтъс“ да се присъедини към веригата универсални магазини, собственост на семейство Труит; щяха да образуват „Труит-Лофтъс“.

Новата компания се очертаваше като една от най-големите в северозападната част на страната. Ако всичко вървеше добре, през следващите две години щеше да обсеби вълнуващия пазар на западното крайбрежие.

Заради семейството и отговорността пред бизнеса, с които се нагърби от толкова млада, Чарити се готвеше да се омъжи за човек, причиняващ пристъпите й на паника всеки път щом я вземеше в прегръдките си.

Знаеше, че Брет няма никаква вина за масивното си телосложение и нейното чувство за клаустрофобия, когато я целува. Проблемът си бе неин. Трябваше да го разреши сама.

Отговорността й изискваше и разрешаването на проблеми. Страшно я биваше за такива работи. Хората очакваха от нея да ръководи и да се справя с всяка възникнала кризисна ситуация.

Ръцете на Чарити изтръпнаха. Въобще не успяваше да вкара въздух в дробовете си. Щеше да припадне тук и сега, пред някои от най-влиятелните и мощни хора от северозападното крайбрежие.

Представи си унизителната гледка как се свлича по лице върху персийския килим, заобиколена от развеселени приятели, делови партньори, конкуренти, съперници и, най-лошото — пред някои изтъкнати представители на местните медии.

— Чарити?

Сепна се, като чу името си. Извърна се — червените поли на роклята се завихриха около глезените й; тя погледна нагоре към очите на доведената си сестра Мередит.

Те бяха много високо над нея.

Двадесет и девет годишна, Чарити бе пет години по-възрастна от Мередит, но на ръст едва надхвърляше метър и шестдесет. Дори седем сантиметровите токове на червените й обувки, специално подбрани за случая, не я изравняваха с високата метър и седемдесет и пет Мередит, впрочем също на токчета.

Мередит, подобна на статуя с великолепна грива от червеникаворуси коси, представляваше вълнуваща гледка. Особено в официален тоалет, както тази вечер. На никого, помисли си Чарити, дрехите не стоят така, като излети, както на доведената й сестра.

Мередит успешно би изкарвала прехраната си като професионален манекен. Докато учеше в колежа дори бе участвала в модни ревюта за веригата магазини на „Труит“, но уменията, талантите и привързаността й към семейния бизнес я отведоха направо в управителния съвет.

— Добре ли си? — попита Мередит и зелените й нефритени очи се присвиха загрижено.

— Разбира се. — Чарити се огледа бързо наоколо. — Дейвис тук ли е?

— Разговаря с Брет при бара.

Понеже не можеше да види над главите на хората, Чарити се опита да погледне през пролуките в тълпата. Успя да зърне доведения си брат.

Дейвис, година и половина по-голям от Мередит, беше със седем сантиметра по-висок от същинската си сестра. Дълбоко вроденото му чувство за търговия на дребно и безкрайният му ентусиазъм за преуспяването на веригата „Труит“ определиха житейския му път. Чарити долови способностите му още в самото начало. Преди шест месеца реши да пренебрегне хленчещите обвинения в семейственост и го издигна на поста заместник — президент на компанията. Бизнесът, в края на краищата, беше семеен. Самата тя стана президент на необичайно млада възраст.

Косите на Дейвис имаха същия интригуващ нюанс като на сестра му; приличаха си и по светлозелените очи. Цветовете и ръстът идваха от Флечър Труит, пастрока на Чарити.

Чарити бе наследила тъмнокестенявите си коси и лешниковите очи от майка си. Пазеше съвсем бегли спомени от родния си баща. Професионален фотограф, Самсън Лапфорд изоставил семейството си, когато Чарити била на три, за да обикаля света и да снима вулкани и джунгли. Загинал при инцидент — паднал в пропаст, докато се опитвал да заснеме от близо рядък вид папрат, която растяла единствено по склоновете на няколко планини в Южна Америка.

Всъщност за Чарити Флечър Труит бе единственият й баща. Той се бе отнасял добре към нея. Заради него и майка си тя направи всичко по силите си, за да заеме достойно мястото му, откакто починаха преди пет години; да опази семейното наследство от пропиляване, за да го предаде на доведените си брат и сестра.

Тълпата леко се раздвижи и тя отново успя да зърне бара. Видя сияещите на приглушената светлина руси коси на Брет Лофтъс; в смокинга раменете му изглеждаха още по-широки от обикновено. Застанал с нехайна лекота до Дейвис, той приличаше на добър скандинавски бог.

Чарити потрепери. Всичкият кислород в помещението сякаш изчезна. Дланите й се овлажниха още по-обилно — направо се опасяваше да ги допре до скъпия плат на роклята.

Дори до едрия Дейвис Брет изглеждаше огромен. На Чарити й хрумна, че редица жени в помещението биха заменили кредитните си карти за „Труит“ срещу шанса да попаднат в обятията на Брет Лофтъс. За жалост тя не бе една от тях.

Реалността на събитията я накара да потрепери. С пронизваща сигурност внезапно осъзна неспособността си да преживее церемонията на годежа, нищо, че той щеше да увеличи наследството на доведените си брат и сестра — олтарът, върху който пожертва последните пет години от живота си.

— Вероятно се нуждаеш от чаша шампанско, Чарити. — Мередит я хвана под ръка. — Хайде да отидем при Брет и Дейвис. Знаеш ли, напоследък се държиш малко странно. Според мен работиш прекалено. Сигурно усилията да комбинираш сливането на компаниите с подготовката на годежа ти дойдоха в повече. А сега предстои да се планира венчавката и меденият месец.

— Работя прекалено. — Обзелата я паника бе почти непоносима. Щеше да полудее, ако не излезе оттук. Искаше да избяга. — Да, да… Прекалено много. Трябва да си тръгна, Мередит.

— Какво? — Мередит се извърна към нея смаяна.

— Веднага.

— Успокой се, Чарити. Какви ги приказваш? Не можеш просто да избягаш. Какво ще си помисли Брет? Да не говорим за всички поканени.

Чувството за вина и неизменното съзнание за дълг обзеха Чарити. Съюзени в едно, те се бореха с пристъпа й на паника в продължение на няколко секунди и дори успяха да вземат връх.

— Права си — съгласи се Чарити задъхано. — Няма как да избягам веднага. Трябва да обясня на Брет.

Сега вече Мередит изглеждаше истински разтревожена.

— Какво да обясниш на Брет?

— Не мога да направя това. Опитах, Бог ми е свидетел, опитах. Повтарях си, че е редно да постъпя така заради всички. Но не е правилно. Брет е прекалено симпатичен и не го заслужава.

— Какво да заслужава? Чарити, говориш безсмислици.

— Трябва да му кажа. Надявам се да ме разбере.

— Не е ли по-добре да се уединим някъде и да го обсъдим? — попита Мередит трескаво. — Какво ще кажеш за дамската тоалетна?

— Не смятам, че е нужно. — Чарити разтърка чело. Не успяваше да се концентрира. Като газела на водопой тя постоянно се оглеждаше наоколо да не се появят лъвове. — Ако извадя късмет, няма да ми призлее, преди да изляза оттук.

Само благодарение на волята си — воля, закалена в огъня, когато пое юздите на западащия семеен бизнес с веригата универсални магазини — Чарити се пребори с паниката. Проби си път през тълпата и се насочи към бара. Все едно вървеше между две редици хора, които я бият с пръчки за наказание.

При измъкването й от тълпата Брет и Дейвис се извърнаха едновременно към нея. Дейвис й се ухили братски за поздрав и вдигна чашата си с вино, сякаш ще произнася тост.

— Крайно време беше да се появиш, Чарити — кимна той. — Чудех се дали не си се забавила в офиса.

Брет й се усмихна ласкаво.

— Изглеждаш прекрасно, мила. Готова ли си за голямото съобщение?

— Не — изтърси Чарити направо. Спря пред него. — Брет, страшно много съжалявам, но няма да успея да го направя.

Брет се намръщи.

— Нещо не е наред ли?

— Аз. Не съм подходяща за теб. Нито пък ти за мен. Ужасно те харесвам. Страхотен приятел си и от теб щеше да излезе чудесен бизнес партньор, но не мога да се омъжа за теб.

Брет премигна. Дейвис я погледна с увиснало чене. Очите на Мередит се разшириха от шока. Чарити си даваше бегла сметка за тишината, настъпила сред застаналите наблизо гости. Започнаха да се извръщат глави.

— Господи, ще бъде по-ужасно, отколкото си представях — прошепна Чарити. — Страшно съжалявам, Брет. Ти си чудесен мъж. Заслужаваш да се ожениш по любов и със страст, а не заради приятелство или делови изгоди.

Брет бавно остави чашата си.

— Не разбирам.

— И аз не го разбирах досега, Брет. Не мога да се сгодя за теб. Няма да е честно за нито един от двама ни. Не се обичаме. Ние сме приятели и делови партньори, но не е достатъчно. Не съм в състояние да го направя. Мислех, че ще мога, но съм грешила.

Никой не пророни думичка. Всички в помещението гледаха към Чарити; пронизващо. Отново я обзе паника.

— Господи, трябва да се измъкна оттук. — Извърна се, но откри, че Мередит е застанала на пътя й. — Пусни ме. Моля те.

— Чарити, това е лудост. — Мередит я хвана за рамото. — Не можеш да избягаш така. Защо не искаш да се омъжиш за Брет? Той е идеален. Чуваш ли ме? Идеален.

Чарити едва дишаше. Трепереше, шокирана от собствените си действия, но неспособна да се отдръпне от ръба. Дяволска смес от чувство за вина, гняв и страх я изгаряше отвътре.

— Той е прекалено едър. — Разпери безпомощно ръце в отчаян жест. — Нима не виждаш? Не мога да се омъжа за него, Мередит. Той е прекалено едър.

— Полудя ли? — Мередит леко разтърси Чарити. — Брет е великолепен, чудесен мъж. Ти си най-щастливата жена на света.

— Ако го намираш за толкова дяволски великолепен, защо ти не се омъжиш за него?

Чарити, ужасена, че изгуби контрол над нервите си, се освободи от ръката на сестра си и се впусна право сред тълпата.

Гостите, зяпнали от смайване, отстъпиха настрани, за да й направят път. Чарити хукна по персийския килим и изскочи от салона.

Не се спря в меко осветеното, старомодно фоайе на клуба. Изуменият портиер я видя да се задава и се втурна да й отвори вратите. Мина забързано край него и се спусна по стъпалата, несигурно балансирайки върху седем сантиметровите си токчета. Озова се на тротоара пред клуба, останала без дъх.

В топлата лятна вечер часовникът показваше пет минути след осем. Последните слънчеви лъчи все още огряваха центъра на Сиатъл. Зърна такси, паркиращо до бордюра.

Задната врата на колата се отвори. Чарити разпозна слизащата двойка на средна възраст. Джордж и Шарлот Трейнър — делови познати. Поканени гости. Важни личности.

— Чарити? — Джордж Трейнър я погледна озадачен. — Какво става?

— Извинявайте, таксито ми е нужно. — Чарити мина край семейство Трейнър и се настани на задната седалка. Затръшна вратата. — Тръгвайте.

Шофьорът сви рамене и потегли.

— Накъде?

— Където и да е. Не ме интересува. Само карайте. Моля ви. — Отнякъде в съзнанието й изплува образът на океана. Свобода. Спасение. — Не. Почакайте. Знам къде искам да отида. Закарайте ме на брега.

— Готово.

Няколко минути по-късно Чарити стоеше в края на един от туристическите кейове, вдаден напред от оживения вълнолом на Сиатъл. Бризът от залива Елиът развя полите на червената й копринена рокля и изпълни гърдите й. Най-после дишаше без затруднение. Поне засега.

Остана там, стиснала парапета, дълго време. Най-сетне слънцето залезе зад планината Олимпик, озарявайки за кратко небето с огнени багри. Чарити се насили да застане с лице към действителността.

На двадесет и девет годишна възраст се чувстваше прегоряла.

В момент, когато другите започваха да изграждат кариерата си и увеличаваха темпото, тя затъваше, догаряйки. У нея вече не бе останало нищо, което да даде на семейния бизнес. Не можеше да се върне в президентския кабинет на веригата универсални магазини „Труит“. Самата мисъл отново да стъпи в собствения си офис й се струваше чудовищна.

Изморено затвори очи — сякаш се бранеше от обземащото я чувство за вина и срам. Беше почти непоносимо. В продължение на пет дълги години — откакто майка й и баща й загинаха под лавина, докато караха ски в Швейцария — тя се бе старала да се справя с изискванията на отговорността, която наследи.

Направи всичко да спаси наследството на доведените си брат и сестра и да го съхрани за тях. Ала днес достигна предела на вътрешните си сили.

Не бе в състояние да се върне в „Труит“ — корпорацията, която всъщност никога не бе желала да ръководи. Не можеше да се върне и при Брет Лофтъс, чиято меча прегръдка пробуждаше в душата й паника.

Трябваше да избяга, иначе щеше да полудее.

Да полудее.

Чарити се загледа в тъмните води на залива — чудеше се дали това е състоянието, което предишното поколение определяше като нервен срив.