Дълбоки води

5.

Не бе изплашил Чарити, но определено бе подплашил себе си.

Два дни по-късно Елайъс все още продължаваше да мисли за целувката на скалите.

Бе пожелал само да провери водите. Да стъпи в плиткото. Да установи дали привличането е взаимно. Не бе очаквал да попадне на течение, което да го отнесе в открито море, преди да разбере какво му се е случило.

Годините, прекарани във всекидневни физически и духовни упражнения целяха да изградят вътрешна хармония и дисциплина, а сега и двете се бяха стопили за секунди. Ето какво постигна в опитите си да се прави на хладнокръвен.

Нужен му бе цял час размишление пред езерото в градината, студен, душ и глътка уиски, за да овладее глада, изострил нервите му в сряда вечерта. Изкушението да се върне при къщата на Чарити, да потропа на вратата й и да я помоли да го отведе в леглото си почти го накара да загуби ума си.

Плашещо. Доста плашещо.

Но сега вече се контролира отново, уверяваше се той. Два дни в усилени упражнения по метода на Тал Кек Чара възстановиха баланса и вътрешната му енергия.

Донякъде.

Елайъс стоеше зад тезгяха, а Крейзи Отис бе кацнал на изкуственото дърво зад него. Двамата гледаха как Чарити се движи напред-назад по пътеките в „Талисмани и дрънкулки“ с тефтер в ръка.

С жена като нея, помисли си Елайъс, трябва да внимаваш какво искаш. Тази сутрин той глупаво я бе помолил за няколко бизнес съвета, свързани с продажбите.

Когато го измисли, остана доволен от изтънчената си маневра. Смяташе да я използва като предлог да прекара повече време с нея. Представяше си как в интимността на малкия офис зад плота с касовия апарат ще й предложи чай.

Тя обаче прие молбата му прекалено сериозно. Пристъпи към задачата със замах — имаше намерение да бръкне дълбоко в делата на магазина му.

Ако е имала някакви сериозни преживявания след онази целувка преди два дни, те определено не си личаха, помисли си той мрачно. „Отново ще говорим по този въпрос“ бе казала тя, когато й съобщи, че иска да започне връзка с нея. Сякаш долавяше слабостта му и се досещаше, че в момента тя управлява нещата.

Опасно. Но и предизвикателно. И той не бе в състояние да устои.

— Трябва да откриеш ордерите за поръчки на Хейдън. — Чарити се спря, за да вдигне химикалка от купчина, над която стоеше надпис: Шпионски писалки — напишете вашето тайно послание със симпатично мастило. — Нямам представа откъде набавяше стока.

— В офиса има купчина каталози за поръчки — обади се услужливо Елайъс.

Загледа се в изящната, крехка извивка на тила й. Сериозно го съблазняваше идеята да излезе иззад барикадата на тезгяха и да провери какво ще се случи, ако докосне това сексапилно място под косите й. Устоя на изкушението. Сега вече контролираше суровия огън на необузданата похот, но силата й не отслабваше. За нещастие огънят гореше дори по-силно, защото му се пречеше.

В Тал Кек Чара контролът бе всичко.

— Провери папките в стария шкаф. Вероятно има фактури от компаниите, с които редовно е поддържал връзка — Чарити остави писалката със симпатично мастило и издуха прахта от колекцията дребни, резбовани кутии — Ще накарам Нюлин да ти донесе една от пръчките ни с пера за почистване на прах. Чистият магазин винаги е радост за окото.

— Не съм сигурен. — Елайъс се загледа в слоя прах върху машината за предсказване на бъдещето. — Според мен прахта създава друга атмосфера.

— Пълни глупости. — Чарити избърса ръцете си една в друга. — Придава неугледен вид. И определено трябва да подобриш вътрешното осветление. Магазинът прилича на пещера.

— Вчера следобед влязоха две хлапета. Струва ми се, призрачният ефект им допадна.

— Всичко, което пречи на клиентите да видят какво купуват, не е от полза за бизнеса.

Чарити вдигна една кутийка и с любопитство натисна закопчалката.

— О, Чарити, внимавай. Тези кутийки са пълни с…

— Не ме разбирай неправилно. Добра идея е да се поддържа тайнствена атмосфера в магазин като „Талисмани и дрънкулки“, съгласна съм, но не бива да се престараваш. Няколко старомодни лампи, особено там отзад, биха били добро разре… Олеле!

От кутията изскочи огромен космат паяк.

— Господи! — извика Чарити и хвърли кутийката.

— Хе-хе-хе… — обади се Крейзи Отис от пръчката си; блестящите му очи сияеха злорадо.

— Опитах се да те предупредя. — Елайъс се измъкна иззад тезгяха и тръгна по пътеката. — Това са кутии с изненади. Във всичките има изкуствени паяци с пружинки.

Чарити бързо се съвзе.

— Трябваше да съм по-внимателна. — Натика паяка обратно в кутията и решително затвори капака. — Докато съм жива, няма да разбера какво е привлекателното на такъв тип стока.

— Тя е за деца.

— Е, както споменах, намирам за добра идея при първа възможност да си набавиш няколко красиви лампи. Но всичко по реда си. Първо трябва да избършеш праха.

Тя млъкна и деликатно кихна.

— Ще видя какво мога да направя. — Загледа се как вади хартиена кърпичка от джоба на полата. — Чарити, ще дойдеш ли на вечеря при мен тази вечер?

Над притиснатата към носа й кърпичка очите се уголемиха.

— На вечеря?

В този момент вратата се отвори. Раздразнен от прекъсването, Елайъс погледна към предната част на магазина. Последното нещо, което желаеше в момента, бе клиент.

Мъж с пищно лице, в панталони, шити по поръчка, в бяла риза, опъната при копчетата, и с обувки от скъпа кожа стоеше на входа. Очите му святкаха решително зад стъклата на прекалено големите му очила. В пухкавата си ръка държеше скъпо кожено куфарче. Квадратният пръстен с диамант на лявата му ръка беше толкова грамаден, че Елайъс го виждаше съвършено ясно от мястото си в средата на магазина.

Чарити изчисти носа си и бързо се извърна.

— О, здравей, Лейтън. Какво правиш тук? Познаваш ли Елайъс Уинтърс? Елайъс, това е Лейтън Пит, собственикът на „Пит риалити“.

Елайъс кимна енергично и поздрави:

— Пит.

— Уинтърс — подхвана напевно Лейтън с жизнерадостен глас, който отекваше в стените, — приятно ми е да се запознаем.

Тръгна напред с протегната ръка.

Елайъс неохотно се здрависа, като максимално съкрати процедурата. Точно както се опасяваше, дланта на Лейтън се оказа неприятно влажна. Щом приключи древния ритуал, Елайъс тайно избърса ръка в джинсите си. Долови веселото пламъче в очите на Чарити.

— Чарити — обърна се към нея Лейтън. — Радвам се да те видя. Фантастичен ден, какво ще кажеш? Досега лятото беше хладно. Да се надяваме топлото време да се задържи.

— Добре е за бизнеса — промърмори Чарити учтиво.

— Така е, така е. — Лейтън отново се обърна към Елайъс. — Уинтърс, тъкмо теб искам да видя. Ще ми отделиш ли няколко минути? Искам да поговорим за една сделка. Мисля, ще ти допадне.

— Не може ли да почака? — попита Елайъс. — Чарити точно ми даваше някои съвети как да се справям с магазина.

Лейтън намигна и се усмихна широко.

— Сякаш имаш нужда от съвети, опре ли работата до бизнес.

Чарити хвърли престорено изумен поглед към часовника си.

— Господи, кое време е станало. Елайъс, трябва да бягам. Обещах на Нюлин, че ще го пусна да излезе по-рано на обяд днес. Арлин ще дойде от къмпинга на Пътешествениците, за да е с него.

— А за довечера? — попита Елайъс навъсено.

Усмихна му се лъчезарно.

— По една случайност съм свободна тази вечер.

— Шест и половина — подметна бързо той. — Ще дойда да те взема.

— Не е нужно. Сама ще намеря пътя. Къщурката ти не е толкова далеч от моята. — Хвърли поглед на Лейтън. — Ще се видим отново, Лейтън.

Той й кимна небрежно — явно цялото му внимание бе съсредоточено върху предложението, което се канеше да направи на Елайъс.

— Непременно. Радвай се на доброто време тук.

Елайъс погледна с тъга как Чарити изчезва през входната врата. Днес отново бе облякла една от ефирните си памучни рокли и слънцето отвън очерта сексапилния силует на краката й.

— Е, Уинтърс, какво ще кажеш да свършим малко работа?

Обръщайки се към посетителя, Елайъс едва сподави стенанието си.

— Ако се каниш да ми предложиш недвижим имот, вече си имам къща.

— Знам. Къщурката на Хейдън Стоун горе на скалата. — Лейтън се намръщи. — Знаеш ли, мога да ти намеря нещо доста по-примамливо и с не по-лош изглед.

— Не си прави труда. Къщурката ме устройва чудесно.

— Добре, щом казваш. Но не за това дойдох да си поговорим днес.

— А за какво?

Лейтън хвърли поглед към вратата, за да се увери, че все още са сами. После отново намигна. Зъбите му блеснаха, докато устните се разтягаха в доверителна, мъжка усмивка.

— Знам кой си, Уинтърс, и се досещам защо си в градчето.

— Какво съвпадение. И аз знам кой съм. И също така знам защо съм тук. Ако си дошъл да говорим за това, чака ме работа.

— Ха-ха-ха… — Лейтън плесна с ръце. — Успокой се. Не исках да те засегна. Просто искам да разбереш, че не си единственият тук, дето играе големи игри.

— Големи игри ли?

— Слушай, ще говоря открито с теб. — Лейтън се наведе напред. Ароматът на наскоро сдъвкан ментов бонбон изпълни въздуха. — Наясно съм, че през следващите шест месеца чуждестранни капитали се готвят да навлязат в Уиспъринг Уотърс. Знам всичко за плановете да се направи модерен курорт с минерални бани, които възнамеряват да изградят тук. Ще строите както на Хавайските острови, нали? Но, естествено, ще се наблегне повече на голфа, отколкото на печенето на слънце.

Елайъс спря дъха си, за да не поема миризмата на мента.

— Така ли?

— Не е нужно да се преструваш на изненадан.

Елайъс се сети за целувката на скалата.

— Но го правя така добре.

— Да, да. — Ново намигане. — Много обичам хората с чувство за хумор.

— Никой никога не ме е обвинявал, че го притежавам.

— Не всеки оценява острия ум. — По челото на Лейтън изби пот. — Хайде да свалим картите. Знам, че си собственик на консултантската фирма „Фар сийз“ и знам точно с какъв вид консултации се занимаваш. Има само една причина да дойдеш в малко градче като нашето.

— И каква е тя?

Лейтън го изгледа с присвити очи.

— Ти си подставеното лице на чуждестранен инвеститор, който иска да се настани в Уиспъринг Уотърс и да го превърне в моден курорт.

— Аха.

— Не се притеснявай. — Лейтън вдигна пълната си ръчичка. Огромният диамант проблесна. — Не се опитвам да те притисна. Не ти задавам никакви въпроси. Човек като теб не бива да се набива на очи. Но, откровено казано, се питах кога ти или някой като теб ще се появи тук.

— Така ли?

— Разбира се. Клиентът ти очевидно е готов да се появи. Само искам да знаеш, че в случая не си единственият играч. И аз ще участвам в начинанието. Или поне в част от него, и то много скоро.

— Ъхъ.

Ароматът на мента стана по-силен — Лейтън се бе навел още по-близо към него.

— Все още няма да ти споделя всички подробности. Подобно на теб се налага да си трая за някои неща известно време. Но в началото на следващата седмица ще бъда в състояние да разговарям по-свободно. С две думи — ще работим заедно, когато колелото се завърти. Запомни го.

— Няма начин да го забравя.

Лейтън се засмя.

— Напълно си прав. Е, да си вървя вече. Имам уговорена среща. Просто исках да те осветля каква е картината, преди всичко да се развихри. Радвай се на хубавото време. Тук лятото трае няколко седмици.

— Ще го имам предвид.

— Ще говорим по-късно.

Лейтън се извърна и с решителен вид се насочи към вратата. Човек, който щеше да участва в предстоящите действия. Играч.

Крейзи Отис се движеше неспокойно по пръчката си и тихо съскаше.

Елайъс изчака Лейтън да излезе от магазина и чак тогава вдигна слушалката, за да набере познатия телефонен номер в Сиатъл.

Отговори жена с нисък, чувствен глас.

— „Торгут, Грийн и Естередж“ — произнесе тя имената на съдружниците в адвокатската фирма, сякаш всеки един бе канонизиран.

— Крейг Торгут, моля.

— За кого да съобщя на господин Торгут?

— Елайъс Уинтърс.

— Един момент, господин Уинтърс.

Крейг Торгут вдигна телефона.

— Какво става, Елайъс?

Гласът му съответстваше на фирмата — богата и култивирана. Глас, който подсказваше, че Торгут произхожда от няколко поколения стари пари и се е придържал към уважаваната семейна традиция, когато е избрал да учи право. Елайъс бе един от малцината, които знаеха, че всъщност е започнал живота си във ферма някъде из източната част на щата Вашингтон.

— Имаш ли време за една дребна работа?

— Винаги имам време да вместя няколко часа, за които ще ми се заплати добре. Колко дребна е работата ти?

— Искам да откриеш всичко възможно за жена на име Гуендолин Пит. Допреди година е живяла в Уиспъринг Уотърс. Сега отново е тук, но ме интересува къде е била през последните дванадесет месеца.

— С какво се занимава?

Елайъс чу изскърцване в другия край на жицата и се досети, че Крейг се обляга на стола.

— В момента ръководи секта, която очаква извънземни. Някога обаче се е занимавала с недвижими имоти.

— Извънземни, значи? Наистина се срещаш с интересни хора в твоя бизнес, Уинтърс.

— Дори прекалено интересни. Звънни ми, щом научиш нещо.

— Непременно. Как върви бизнесът ти в магазина за дрънкулки?

— Точно както ми се иска — бавно.

Крейг се засмя.

— Давам ти най-много шест месеца. В началото на пролетта пак ще си в Сиатъл.

— Не мисля, че си прав, Крейг.

Чарити цъфна на вратата — светлата й рокля с висока талия изглеждаше по-ефирна от въздуха. Елайъс усети как стомахът му се стяга от предчувствия. Дълбокото кръгло деколте и малките буфан ръкави придаваха на тоалета нещо изкусително и същевременно невинно. Няколко кичура от небрежно събраните на тила кестеняви коси се спускаха край бузите й.

Носеше бутилка изстудено бяло вино. В очите й проблясваше женска пакостливост. Елайъс се досещаше за чувството й, че тя доста добре контролира ситуацията. Искрено се притесняваше, защото май наистина беше права. Пое дълбоко въздух и призова цялата си решителност.

— Не знам дали бялото вино ще е подходящо за менюто тази вечер — обяви тя и му подаде бутилката.

— Вечерта е подходяща за бяло вино. — Пое бутилката и отвори вратата широко, за да й направи път. — Влизай.

— Благодаря. — Погледна надолу и се усмихна при вида на босите му крака. Без да промълви думичка, събу сандалите си, постави ги прилежно до вратата и влезе в малката всекидневна, като се огледа с любопитство. — Какво искаше Лейтън Пит днес следобед?

— Сред многото други неща се възхити на чувството ми за хумор.

Докато минаваше край него, Елайъс вдъхна аромата на парфюма й. Леката материя на полата й за миг се уви около джинсите му. Вечерта се очертаваше като много дълга.

— Безплатен съвет — промърмори Чарити. — Не вярвай на всичко, което ти разправя един търговец.

— Ще го запомня.

Крейзи Отис, покачил се на най-горната пръчка в клетката си, вдигна поглед от дървената играчка, която усилено кълвеше. Погледна строго Чарити и изграка в знак на поздрав.

— Лесно е да се досети човек защо според някои учени птиците са роднини на динозаврите — отбеляза Чарити. — И на едните, и на другите им липсват маниери.

Елайъс постави виното на плота.

— Отис все пак ти каза „Здравей“, нали?

— Кой знае какво ми е казал? Крейзи Отис само кряска и вика. — Чарити приближи клетката и погледна Отис отблизо. — Но трябва да призная колко добре се е настанил при теб. Радвам се, че двамата се разбирате. Известно време се притеснявах малко за него.

— Ако не го беше прибрала, сигурно съвсем щеше да се поболее.

— Нямах представа как да се държа с един депресиран папагал. Звъннах на ветеринарен лекар в Сиатъл, но той не ми помогна особено. Затова по-скоро се доверих на инстинктите си.

Отис килна глава, за да я погледне по-отблизо.

— Хе-хе-хе…

Чарити направи гримаса.

— Никога не си ми засвидетелствал и грам благодарност, Отис.

— Просто е прекалено горд да признае, че е имал нужда от теб — обясни Елайъс.

— Да, да. Знаеш ли, Хейдън веднъж ми разказа за умението на Отис да говори. Аз обаче никога не съм го чувала да прави друго, освен да кряка, да съска и да пелтечи неразбираемо.

Елайъс отвори чекмедже, за да открие тирбушон.

— Напълно съм убеден, че Отис ще проговори, стига да има какво да каже.

— Чакам този момент със затаен дъх. — Чарити се извърна от Отис и огледа оскъдно обзаведената стая. — О, мебелите ти още не са пристигнали. Редно е да имаш някои неща. С удоволствие ще ти заема столове и маса. Донесох си всичко от Сиатъл.

— Благодаря, но не са ми нужни повече мебели.

Това не отговаряше съвсем на истината, мина му през ума, докато се захващаше с тирбушона. Да се люби с Чарити на тесния матрак щеше да бъде голямо предизвикателство. Ала не биваше да се притеснява за това точно тази вечер, естествено. В Тал Кек Чара контролът бе всичко.

— Този пределно изчистен стил, предполагам, е свързан с тайнствената философия на водата.

— Тал Кек Чара. Права си.

— Тал Кек Чара? Така ли се нарича?

— Преведено най-свободно означава Пътя на водата. Точният превод е доста по-сложен.

Елайъс изведнъж си даде сметка, че сега, когато Хейдън е мъртъв, той вероятно единствен в Щатите знае точния превод на древните думи. Усещането бе доста зловещо и самотно.

— Разбирам. — Чарити се наведе да докосне тежката, наполовина пълна с вода стъклена купа върху ниската масичка. — Красива вещ.

Елайъс се извърна и я видя как тя се взира в купата.

Нещо в него се сви.

— Подарих я на Хейдън преди няколко години.

— Той очевидно я е ценил. — Прокара замислено пръст по ръба на дебелото стъкло. — Това е единственият декоративен елемент тук.

Елайъс се замисли върху думите й.

— Сигурно я е харесал.

Напрежението в него поизчезна. Беше права. Хейдън вероятно е ценил купата доста високо, за да я държи на показ в иначе спартанската стая.

Чарити прекоси малкото разстояние до мястото, определено за кухня.

— Говорехме за Лейтън. Направил ти е комплимент за чувството ти за хумор, с цел да ти продаде недвижима собственост ли?

— Не. Информира ме, че е играч.

— Играч?

— Човек, който дърпа конците. От когото зависят разни неща. Тук в градчето бил голяма клечка.

— Хм… А има ли специална причина да си даде труда да дойде до кея, за да ти го съобщи?

Елайъс извади две чаши от шкафа.

— Допускал нещата в Уиспъринг Уотърс да се раздвижат.

Тя сви рамене.

— И градската управа се надява на същото.

— Пит подсказа, че знае нещо конкретно. Чуждестранен инвеститор възнамерявал да превърне градчето в курорт с минерални бани и игрище за голф.

— Курорт? Наистина е нещо конкретно. — Чарити се загледа как той пълни чашите с охладеното бяло вино. Погледът й беше замислен. — Вижда ли ти се вероятно Лейтън да има представа за какво точно приказва?

— Не мога да определя. — Подаде й чаша. — Но съм готов да се обзаложа, че каквото и да предполага, събитията са свързани с култа към извънземните на бившата му съпруга.

Очите й срещнаха неговите.

— А не с теб?

— Не с мен.

— Интересно. Това поражда въпроса какво ще се случи в понеделник.

— Обадих се на мой приятел в Сиатъл. Юрист на име Торгут. Специализирал е корпоративно право, фирмата му разполага с цяла гвардия сътрудници. Помолих го да открие с какво точно се е занимавала Гуендолин Пит през последните няколко месеца.

— Нещата стават все по-мистериозни, нали?

— Не е изключено да се окажат и много по-прости, отколкото изглеждат. — Елайъс се облегна на плота и отпи от виното. Беше пивко и ароматно. Точно както Чарити. — Изглежда в крайна сметка ще се окаже, че става въпрос за пари.

— Е, ще изчакаме до понеделник вечер и ще видим какво ще се случи. — Очите на Чарити блестяха над ръба на чашата. — Кой твърди, че животът в малкия град не е вълнуващ?

— Не и аз.

Погледна я и изведнъж почувства неспособността си да откъсне очи от нея.

Въздухът помежду им буквално се нажежи. Невидимите флуиди помежду им бяха заредени с цял спектър от възможности. Няма за къде да бърза, напомни си той. Наистина не е необходимо. Няма да допусне приливът да го отнесе.

Чарити премигна първа.

— Какво ще вечеряме?

— Салата от артишок с печени пълнозърнести питки. Равиоли със спанак, сърцевина на марули и лешници в галета с бишкоти за десерт.

Очите й се разшириха.

— Впечатлена съм.

Наслади се на смайването й.

— Изненадах се да открия бишкоти в бакалницата на Уиспъринг Уотърс, признавам си.

— Береш плодовете на месечните ми усилени преговори с управителя на бакалницата. Господин Гединг и аз сключихме сделка. Той набавя каквото искам, а аз плащам по цени на дребно.

— Звучи ми честно.

Очите й се развеселиха.

— Споменавала ли съм ти някога колко се възхищавам от мъж, който умее да готви?

— Струва ми се, не. — Остави чашата си на плота и се обърна към печката. — Но не се притеснявай. Можеш да продължиш темата.

— Дадено. Дълбоко, дълбоко се възхищавам от мъж, който умее да готви.

Тя отново флиртуваше. Добър знак, помисли си Елайъс. Точно такива искаше да са нещата между тях. Номерът бе да се задържат по плитчините, където и двамата биха се позабавлявали, без да има опасност да навлязат в дълбокото.

— Ще се постарая да не се възползвам от слабостта ти към добрите готвачи — обяви той, докато поставяше тенджерата с вода върху старата печка. — Как е Нюлин?

Закачливите пламъчета в очите й изчезнаха.

— Малко се притеснявам за него. Страхува се от поведението на Арлин, когато космическите кораби не се появят. Ще ми се да можех да го убедя да не се тревожи, но истината е друга — самата аз не виждам как ще се справи със събитията, когато настъпят.

— Ще държим Нюлин под око — обеща той.

Изричайки думите, си даде сметка, че вече се смята за един от кея Крейзи Отис. Едно непознато, но не и неприятно усещане.

Изпрати Чарити до дома й малко след единадесет. Всичко бе много целомъдрено, старомодно. Не беше обаче никак лесно.

С напредването на вечерта вълните на сексуално напрежение ставаха по-силни. През цялото време докато се хранеха, тя го наблюдаваше с интригуващата комбинация от стеснително очакване и женско познание. Елайъс съзнаваше, че тя изчаква той да предприеме първата стъпка; онази, която щеше да ги отведе в спалнята.

Положи неимоверно усилие да заяви колко е късно и да й предложи да я изпрати до дома й. Изненадата, преминала за миг през погледа й, почти компенсира съжалението, което очакваше да изживее по-късно. Почти, но не съвсем.

Елайъс покри клетката на Отис и се обу. Спря да вземе фенерчето, но се отказа — ясният рог на луната и едрите звезди огряваха достатъчно пътеката по скалите. В далечината от другата страна на залива проблясваха светлините на града и на кея Крейзи Отис.

Ръката на Чарити, подпъхната под десницата на Елайъс, беше топла, мека и приятно закръглена. Улавяше аромата на шампоана й. Нещо на билкова основа, прецени той. Смесваше се с морския бриз и нейния специфичен аромат. Съвкупността им създаваше примамливо блюдо, което изостряше апетита му.

Нужно бе да изчака появата на балансиран прилив във взаимоотношенията им, напомни си той. Той трябва да контролира нещата. В главата му отекнаха думите на Хейдън: Онзи, който познава естеството на водата, оставя опонентът му да дойде при него. Мъж и жена, на прага на връзка, са противници, независимо дали го съзнават, или не. Всеки иска нещо от другия. Всеки има своята роля.

Целувката за лека нощ беше коварна, ала Елайъс се бе подготвил. Леко докосна устните й със своите. Тя се накани да положи ръце върху раменете му, но той отстъпи леко назад. Ръцете й се отпуснаха.

— Ще се видим утре сутринта — каза той.

Погледна го през воала на полуспуснатите си мигли.

— Благодаря за вечерята. Беше чудесна. Ще приемеш ли поканата ми за понеделник вечер?

Изпита дълбоко вътрешно удовлетворение.

— Ще чакам с нетърпение.

— После можем да отидем до къмпинга на Пътешествениците и да погледаме пристигането на извънземните. — Усмихна се. — Сигурно всички от градчето ще бъдат там. Забавлението обещава да е по-интересно дори от областния панаир.

— В Уиспъринг Уотърс не се скучае нито миг.

— Елайъс, ако космическите кораби все пак пристигнат, ще се изкушиш ли да тръгнеш с извънземните?

— Не. — Погледна я право в очите и усети как го облива топлина. — Нещо ми подсказва, че отговорите, които търся, са тук, а не някъде из космоса.

Тя застина.

— Сигурен ли си?

— Напълно. Но още не съм задал всичките си въпроси. Лека нощ, Чарити.

Време беше да си върви. Трябваше да се махне от верандата й, преди приливът отново да го подхване и да го отвлече обратно в морето. Извърна се и решително слезе по стъпалата.

— Елайъс?

Нежният й, леко дрезгав глас, го закова на място. Извърна глава да я погледне.

— Какво има?

— Доказа ли си каквото искаше?

— Какво?

— Онова, което се опитваше да си докажеш цяла вечер. — Усмихна му се състрадателно. — Убеди ли се, че отново контролираш нещата? Че макар онзи ден на скалата нещата да станаха малко вълнуващи, продължаваш да си овладян и хладнокръвен?

— А, това ли? — Не биваше да подценява прозорливостта и да схване какво всъщност става. — Може би.

— Забавлява ли те?

— Не, но изгражда характера.

Тя се засмя и затвори вратата пред лицето му.

Елайъс си даде сметка, че се е ухилил като идиот. Шега. Определено беше шега. Е, вероятно не най-смешната, но какво да очакваш от мъж, който не го бива твърде в тези неща?

Отстъпи от верандата, извърна се и леко се затича. При известен късмет ще отпъди поне част от излишната сексуална енергия, раздираща сетивата му като светкавична буря.

Независимо от болката, появила се поради желанието в долната част на тялото му, се чувстваше по-добре. По-добре от всякога, откакто Хейдън бе починал. По-добре от години. Затича се по-бързо. Под скалите сребърната лунна светлина играеше върху водите на залива. Предстоящата нощ му се струваше безкрайна.

Дълго тича, преди да забави крачка; обърна се и пое към притъмнялата си къщурка.

Видя движението при прозореца точно когато стигна до градинската порта. Спря и се прикри в гъстите сенки на дървото. С интерес проследи как някакъв тъмен силует прескача перваза.

Запъхтян, натрапникът се озова върху верандата. Щом си възвърна равновесието, започна да се бори напористо с вдигнатия прозорец.

— По дяволите!

Възклицанието бе изговорено тихо.

Елайъс разпозна гласа. Рик Суинтън.

С рязко дръпване Суинтън най-после затвори прозореца. Извърна се, спусна се по стъпалата на верандата и се отправи към градината. Последва шум от плискане на вода — бе попаднал право в езерцето за размишления.

— По дяволите!

Суинтън се измъкна от плиткото езерце и се завтече по пътеката; широките мокри панталони бяха прилепнали към краката му. Въобще не забеляза Елайъс, застанал тихо в тъмната сянка на дървото при портата.

Елайъс можеше да протегне ръка и да го докосне. Или да подложи крак и да го препъне. Не направи нито едното, нито другото.

Вместо това последва неканения си гост на дискретно разстояние. Суинтън изтича до предната част на къщурката и пое по опасаната с дървета алея към главния път.

Колата му стоеше паркирана зад редица борови дървета. Отвори вратата със замах, седна зад волана и запали двигателя. Не включи фаровете, преди да се отдалечи на стотина метра по пътя.

Няколко минути Елайъс изчака в края на алеята, любопитен да види дали Суинтън ще поеме към къмпинга на Пътешествениците или към града. При кръстовището фаровете се насочиха наляво. Суинтън отиваше към Уиспъринг Уотърс.

Елайъс бавно се върна към къщурката. Изкачи стъпалата на верандата и отвори входната врата. Събу се и влезе вътре.

Крейзи Отис мърмореше тревожно под покритата си клетка.

— Всичко е наред, Отис. Тук съм.

Отис се поуспокои и после, верен на нрава си, малко гневно изсъска.

— С-с-с-с…

— Съвсем същото изпитвам и аз. — Елайъс не запали светлините. Отиде до прозореца, който Суинтън бе използвал да влезе и излезе. — Или е извадил късмет, или е наблюдавал мястото цяла вечер. Когато ме е видял да излизам с Чарити, вероятно е очаквал да остана да спя при нея.

— Хе-хе-хе…

— Точно така: хе-хе-хе… Изобщо не му е минало през ума, че използвам вечерта, за да се упражнявам на самодисциплина и въздържание според нормите на Тал Кек Чара. — Елайъс се взря в нощта. — Идиот. — Направи пауза. — В случай, че се чудиш, Отис, говоря за себе си, а не за Суинтън.

— Хе-хе-хе…

Елайъс обходи къщурката. Оскъдната мебелировка не предлагаше много потайни места. Суинтън не е имал нужда от много време, за да провери ограничените възможности.

— Не обичам гости, които забравят да си свалят обувките, Отис.

Елайъс откри, без да се изненада единственото видимо пипано нещо — резбованият сандък в спалнята. Дори беглият поглед бе достатъчен да покаже, че Суинтън е ровил вътре.

В сандъка имаше само един предмет, на който Елайъс държеше: дневникът на Хейдън Стоун. За късмет продължаваше да лежи невредим на дъното. Взе го в ръце. Все още не намираше сили да го прочете.

Върна дневника и бавно затвори капака. Имаше вероятност, след като се измъкна от къщурката, Суинтън да иде в града, за да проникне и в „Талисмани и дрънкулки“. Елайъс се молеше да не разхвърля много.

— Всички в Уиспъринг Уотърс гледат на мен като на мистериозен човек, Отис. — Тръгна към банята да си вземе душ. — Надявам се да не се разочароват много, когато открият, че съм честен, трудолюбив съдържател на магазин и нямам никакви грандиозни намерения да се замогвам с недвижима собственост в големи размери тук.

— Хе-хе-хе…

Няколко минути по-късно Елайъс излезе от банята. Изтегна се върху матрака, пълен с морска трева. Пъхна ръце под тила си и се загледа замислено в сенките по тавана.

— Е, Отис, какво е усещането да спиш в спалнята на Чарити?