Дълбоки води

13.

Докато паркираше колата в алеята и изключваше двигателя, Чарити не забеляза Елайъс, който я чакаше в сенките на предната веранда. Едва след като изрови ключовете от чантата, потънала в мисли за разигралата се преди малко сценка на стъпалата пред кметството, си даде сметка, че не е сама.

Елайъс изплува от сенките и застана на слабо осветената веранда. Ако не беше помръднал, въобще нямаше да го види. Трепна от изненада и ключовете изхвърчаха от ръката й.

— Елайъс.

Той хвана връзката с небрежно, но точно движение.

— Извинявай.

— Господи, така ме изплаши. — Грабна ключовете от ръката му и се обърна към вратата. — Какво се навърташ около къщата ми?

— Чаках те.

— Жалко, че не се завъртя около стъпалата на кметството, вместо да стоиш тук. — Напъха ключа в ключалката. — Изпусна пикантна сценка.

— Какво стана?

— Обичайното — грозна схватка между мен и кметицата. — Чарити отвори вратата. — Тя победи.

Елайъс я последва вътре.

— Как?

— С няколко удара. Първо ме обвини, че спя с теб, за да влияя на решенията ти относно бъдещето на кея Крейзи Отис. После ме попари с новината, че опитите ми да те съблазня са напразни. Очевидно си прекалено мъдър, за да успея да се справя с теб. По думите на Филис Дартмур ти ме използваш.

— По какъв начин?

— Забавляваш се с мен, докато изчакваш да осъществиш престъпните си планове за кея. — Кракът на Чарити попадна на нещо на пода. — Какво, по дяволите, е това?

Тя започна пипнешком да търси ключа на лампата, щракна го и погледна надолу. Кафяв плик лежеше на пода.

— Вземи. — Елайъс се наведе и й го подаде. — Някой трябва да го е пъхнал под вратата, докато те е нямало тази вечер.

Тя погледна навъсено залепения плик. Нямаше нито име, нито адрес.

— Откога стоиш на верандата?

— От около половин час. Който го е оставил, го е сторил, преди да се появя тук.

— Което повдига интересен въпрос: защо си тук?

Чарити започна да отваря плика.

— Да ти съобщя, че прецених колко си права. Цял ден мисля за това. Утре отивам в Сиатъл, за да поговоря с Гарик Кийуърт.

Мрачната решителност в тона му я шокира. Остави неотворения плик върху масичката във всекидневната и се извърна към него.

— Сигурен ли си, че искаш да постъпиш така?

Той стоеше неподвижен на прага, а лицето му представляваше непроницаема маска.

— Съмнявам се доколко аз или Кийуърт ще имаме някаква полза, но не ми хрумва нищо друго.

Чарити отиде при него, обви ръце около раменете му и се притисна към него.

— И на мен.

В продължение на няколко секунди той стоеше вдървено и стегнато в прегръдката й. После простена и също я прегърна.

— Нещо става с мен, Чарити. Целият ми тренинг, философията ми — неща, около които постоянно се въртя от шестнадесет годишна възраст — започват да се стопяват. Сякаш гледам всичко в мъгла.

— Вероятно изживяваш някои от нещата, през които мина и Крейзи Отис след смъртта на Хейдън.

Елайъс се засмя дрезгаво.

— Дали все пак не е редно да преименуваме кея. Да го наречем кей Лудия Елайъс.

— Положението с Кийуърт няма да направи нещата по-добри, това е сигурно. Просто ти дойде в повече след кончината на Хейдън. Въпросът с Кийуърт остана неразрешен и сега отново те преследва.

— Като дух. — Елайъс я притисна по-силно. — Господи, как ми се ще да поговоря още веднъж с Хейдън.

— И какво мислиш, че ще ти каже?

Дълго време Елайъс остана смълчан.

— Да изуча отраженията в бистрата вода. Вода, която не е обезпокоена с образи от миналото.

— Разбираш ли какво значи това, защото на мен не ми е съвсем ясно.

— Струва ми се необходимо да се видя още веднъж с Кийуърт.

— Ще дойда с теб.

— В Сиатъл? Не, благодаря. Оценявам жеста ти, но това трябва да го направя сам.

— Знам. Но защо да не дойда до града с теб? Дейвис спомена, че тази седмица ще отсъства по работа, но ще обядвам със сестра си, докато ти си зает с Кийуърт.

— Няма да споря. — Поколеба се. — Искам да ти кажа, Чарити, че напоследък ти си единственото нещо, което ми се струва реално.

Студена тръпка на дълбока несигурност премина през нея. Прегърна Елайъс с всичка сила, но топлината на тялото му не прогони студеното усещане, което думите му породиха у нея.

Ако тя привлича Елайъс заради страстта помежду им, която е достатъчно силна да разсее мъглата му от меланхолия какво ще стане, когато тази мъгла се вдигне, зачуди.

Оставаше й само да се надява той да се научи да я обича дори след като вече не му е потребна като опора. Защото изведнъж схвана с ослепителна яснота, че е влюбена в него.

Вдигна устни към неговите.

Елайъс се нахвърли върху нея с чувствена стръв, достатъчно силна да прогони съмненията и страховете й. Поне засега.

Час по-късно Елайъс се надигна от сладката летаргия, обзела го след сексуалното удовлетворение. Размърда се върху мекото легло, извърна се по гръб и се загледа в тавана на стаята. Чарити се сгуши до него. Беше топла, мека и великолепно закръглена.

Странно как нещата започваха да му се струват по-солидни и реални сега, когато реши да се срещне с Кийуърт. Представа нямаше какво ще каже на стария си враг, но решението да се видят бе правилното. Елайъс съзнаваше, че за това прозрение е длъжник на Чарити, а не на Тал Кек Чара.

Съзнаваше също, че е стигнал до повратен момент. Не бе склонен да изследва всичките разклонения. Но и нямаше как да заобиколи един много съществен факт: решението да се види с Кийуърт представляваше радикално отклонение от обичайната му пътека. За пръв път от юношеските си години съзнателно избираше модел на поведение, без да се консултира с философията си.

Постъпката криеше опасности. Чувстваше се уязвим.

От самото начало знаеше каква заплаха представлява Чарити за внимателно изградения му вътрешен свят, но безразсъдно се впусна в авантюра с нея. Сега бе прекалено късно да се оттегли.

— Елайъс?

— Тук съм.

— Гладен ли си?

— Май така и не вечерях.

— И аз. — Чарити седна сред разбърканите чаршафи. — Бях прекалено заета да обмислям как да защитя кея от Филис и градските управници.

— А аз бях прекалено зает да черпя с бира тримата мускетари, които ме спасиха. Между другото — Нюлин иска да го посветя в Тал Кек Чара. Доколкото схванах, ти си пуснала идеята в главата му.

— Идеята си беше негова. Имаш ли нещо против?

Той се замисли.

— Не, но не съм сигурен дали мога да преподавам на някого естеството. Винаги съм бил ученик.

— Всеки учител някога е бил ученик. Според мен, докато учителят учи друг, непрекъснато научава нещо. Или поне е така с добрия учител.

— Теорията на Хейдън беше, че ученик и учител се отразяват взаимно, както водата отразява движещата се светлина. Образите постоянно се менят, никога не са едни и същи, но винаги са там.

— Звучи като Хейдън — хубаво и тайнствено. Искаш ли една малка закуска? Никакво изсилване за готвене. Просто филия с фъстъчено масло или нещо друго.

Той се наслаждаваше на лунния лъч върху изящно извитата й гърда. Мързеливо протегна ръка и докосна зърното й. То се втвърди между пръстите му.

— Или нещо друго…

Плъзна длан надолу към талията й, а после още по-надолу.

— Стига с тази похот. — Леко шляпна търсещата му ръка. — Време е за ядене.

— Твоите желания са закон за мен.

Бутна я на леглото и се намести между бедрата й.

— Господи, Елайъс, как можеш да мислиш за това и за филия с фъстъчено масло едновременно?

— Един мъж трябва да си набавя храната, където успее.

Целуна вътрешната страна на бедрото й и вдъхна опияняващия аромат, който заля сетивата му.

Тя ахна и вкопчи пръсти в косите му.

Пое деликатния малък клитор между устните си. Той се втвърди, напрегна и уголеми. Вкусът на Чарити бе невероятен.

— Елайъс.

— По-вкусно е от фъстъчено масло.

— Добре, добре. Печелиш. — Звучеше странно задъхана. — Но ще вземем душ, преди да направим сандвичите.

— Щом настояваш.

Четиридесет и пет минути по-късно, изкъпана и облечена с бяла хавлия, Чарити стоеше при плота в кухнята и разрязваше филиите с фъстъчено масло през средата.

— Готова съм, Елайъс.

— Идвам — извика той от всекидневната.

— Знаеш ли, никога вече няма да мога да погледна буркан с фъстъчено масло както досега.

— И аз. — Появи се на прага. Ризата над джинсите му беше разкопчана. Беше отметнал с пръсти влажните си от душа коси над високото си чело. Очите му се плъзнаха собственически по нея. — Определено знаеш как да възбудиш апетита на един мъж.

— Седни, преди да се хлъзнеш върху собствената си слюнка.

— Права си. — Размаха кафявия плик, насочвайки се към масата. — Забрави ли това?

— Май се разсеях. — Тя донесе на масата близо до прозореца чиния, пълна със сандвичи. — Хайде, отвори го. Пръстите ми са омазани с фъстъчено масло.

— Мога да ги оближа, ако искаш — предложи той искрено.

Чарити му хвърли красноречив поглед.

— Отвори плика, ти казах.

— Все ще ме полееш със студена вода. — Седна, отвори плика и погледна вътре. — Прилича на снимки. Правени с полароид.

— Така ли? — Чарити отиде до мивката да си изплакне ръцете. — Кой ще пъха снимки под вратата ми? Има ли бележка?

— Не виждам. — Елайъс обърна плика и изсипа съдържанието му върху масата. — Няма бележка. Вероятно ги е направил някой от хората на кея и е решил, че ще искаш да ги видиш. — Погледна снимките. — Всъщност, забрави тази теория.

Чарити избърса ръце в кърпата.

— Какво има?

Той се облегна назад на стола и посочи към трите снимки, пръснати на масата.

— Виж сама.

С изострено любопитство тя пристъпи и погледна фотографиите.

Не бяха много ясни — с тъмен фон и лоши цветове. Свъси вежди — в началото не разбираше какво точно гледа.

После различи женска фигура върху легло.

Русите коси на жената бяха разпилени по възглавницата, глезените и китките й — приковани към таблата на леглото с нещо, наподобяващо белезници. Беше само по кожени пликчета, на които липсваше парчето при чатала, а през дупките на кожения сутиен стърчаха зърната й. На леглото до нея се виждаше камшик за езда.

— Господи — прошепна Чарити ужасена. — Това е Филис Дартмур.

Петнадесет минути по-късно Елайъс изяде и последната филия. Не подозираше колко е гладен. Избърса трохите от ръцете си и погледна с копнеж чинията — там имаше само още един сандвич. В момента се чувстваше по-добре, отколкото, по което и да е време през този ден.

Нищо не се бе променило. Предстоеше му да се види с Кийуърт. Ала решението да отиде до Сиатъл, за да се справи със ситуацията, изясняваше невероятно нещата.

А и сексът с Чарити направи чудеса с чувството му за реалност.

Чарити обаче изглеждаше много разстроена. Настроението и започваше да го притеснява. Още гризеше първата си филия, а я беше взела в ръка преди четвърт час. Очите й постоянно се насочваха към кафявия плик на масата до нея. Беше натикала снимките с Филис Дартмур обратно, веднага щом осъзна какво всъщност гледа, но очевидно продължаваше да мисли за тях.

Елайъс се облегна назад на стола, пъхна ръце в предните джобове на джинсите и протегна крака под масата.

— Какво ще правиш със снимките?

Чарити въздъхна.

— Сигурно ще ги дам на Филис. Не знам какво друго да правя с тях. — Срещна погледа му. — Кой ли ги е пъхнал под вратата ми? И защо?

Елайъс се замисли за миг.

— Пазарът за такъв род неща е ограничен. Войната ви с Филис през последните няколко месеца не е тайна. Явно някой да е решил да те снабди с муниции срещу нея.

— Това е болен начин на мислене.

— Така е.

— И какво очаква да направя с тези отвратителни снимки? — попита Чарити.

Елайъс сви рамене.

— Да шантажираш клетата Филис. Да я накараш да се откаже от плановете си за кея Крейзи Отис.

— Но това е нечувано. Как е възможно някой да си помисли, че бих направила подобно нещо?

— Да, наистина е малко пресилено — съгласи се Елайъс. — Който и да го е сторил, очевидно не те познава много добре. Но пък неимоверно разширява кръга на извършителите. Почти всички жители на Уиспъринг Уотърс.

— Няма логика. — Чарити се поколеба. — Освен…

— Освен какво?

— Освен ако Филис няма сериозен враг тук, в градчето. Нямам представа кой може да бъде. Искам да кажа — тя е властна и на моменти доста несговорчива, но трябва да признаем, че повечето хора подкрепят решението й за Крейзи Отис. Яростни противници са само съдържателите на магазинчетата по кея, но отказвам да повярвам, че Бея, Рейдиънс, Япи или Тед биха направили подобно нещо.

— Наистина не изглежда много правдоподобно. — Елайъс направи пауза. — Има и друга възможност.

— Каква?

— Фотографът да се е опитал да шантажира Филис, а тя да е отказала да плати.

— Затова изнудвачът е решил да я накаже, като остави снимките под моята врата? Значи е предположил, че достатъчно мразя Филис, за да я злепоставя с този боклук. — Чарити сви устни. — Някой очевидно няма особено високо мнение за мен.

Елайъс вдигна вежди.

— Относително безопасно е да се предположи, че който е оставил снимките тук, приравнява морала на всички останали по света със своя.

— Но ако целта му е да си отмъсти на Филис, защо не е оставил снимките при Том, във вестника?

— Дори скандалните издания не отпечатват такива неща, а Коув хералд не е жълт, а семеен вестник.

— Прав си.

— Ако се замислиш, ти си логичният избор за изнудвача — продължи Елайъс, — защото си единственият човек в градчето, опълчил се на Филис. Всички знаят, че двете воювате за бъдещето на кея.

— Воювахме, докато не се появи ти — напомни му тя суховато. — Надявам се сега, когато даде да се разбере, че не възнамеряваш да го продаваш, въпросът да е изяснен, но изглежда някои хора продължават да очакват да измъкнеш чуждестранен клиент от вълшебническата си шапка. Енигматичен тайнствен мъж като теб и така нататък.

Той я изгледа напрегнато.

— Вярваш ми, че нямам намерение да продавам кея, нали?

Тя сбръчка нос.

— Ъхъ.

— Защо?

— Какво значи това „Защо“?

— Просто се чудя защо ми вярваш, това е всичко. Не бих казал, че съм ти дал доказателства за намеренията си.

— Обратно на общото мнение, не те намирам за чак толкова тайнствен и енигматичен, колкото смятат останалите.

Не този отговор очакваше, даде си сметка той. Но понеже нямаше начин да научи другия, по-уклончив, се налагаше да се задоволи с този.

— А снимките? — попита той.

Чарити потрепери.

— Ще ми се да ги изгоря, но това няма да реши проблема.

— Добрата новина е, че са правени с полароид — следователно е малко вероятно да има дубликати.

Чарити бързо го погледна.

— Сигурен ли си?

— Иначе онзи тип е трябвало да занесе негативите в някое съмнително фотографско ателие. Никоя уважаваща себе си лаборатория не би извадила такива снимки. По тази причина е решил да използва полароид.

— Е, поне нещо утешително. Още рано сутринта, преди да тръгнем за Сиатъл, ще занеса снимките на Филис. Господ знае какво точно ще й кажа, но тя има право да научи за случилото се.

— Искаш ли да дойда с теб?

— Не. Ще се почувства още по-унизена, ако разбере, че и ти си ги видял.

— Имаш право. Макар, като съдя по снимките, тя да не ми прави впечатление на твърде срамежлива и стеснителна. Кой да се досети, че кметицата на Уиспъринг Уотърс си пада по кожата и камшиците?

— Някой е знаел — прошепна Чарити. — И се е опитал да използва информацията. Чудя се кой ли негодник е постъпил така с нея.

— Рик Суинтън. — Див гняв замени шокираното изражение върху лицето на Филис. Ръката й трепереше, докато се взираше в снимките, които държеше. — Мръсното копеле. Проклетият мазен негодник. Отказах да му платя. Бях сигурна, че блъфира.

— Суинтън ли? — За миг Чарити се смая. — Да, така поне има някаква логика. Той определено не е високоморален.

— Той е най-низша човешка твар. И като си помисля колко дяволски сексапилен ми се стори, когато дойде да ме види за пръв път миналия месец. — Филис сви устни. — Искал да поговорим и да стигнем до споразумение между общината и Пътешествениците. Предложи да излезем на вечеря. Настоя да отидем в друго градче с колата, за да сме по-уединени.

Чарити седеше напрегната на тапицирания със светла дамаска диван в елегантната всекидневна на Филис. Опита се да измисли нещо окуражително или утешително, ала нищо такова не й хрумна.

— Тогава ли е направил снимките?

— Не. Това бе началото на нашата връзка. Направи снимките преди две седмици.

— Виждала си се с него, откакто Пътешествениците се появиха в градчето?

Нищо чудно защо Филис отстъпи и се огъна по отношение присъствието на Пътешествениците в Уиспъринг Уотърс, помисли си Чарити. Тя е била огъната и в прекия смисъл на думата.

— Нямаш представа какво беше. Рик бе невероятен в леглото. Преди него не бях срещала достатъчно издръжлив мъж, за да ми партнира.

Чарити преглътна и едва чуто промълви:

— Ясно.

Филис се загледа в чаените рози на стъклената масичка.

— Той беше единственият мъж, който истински отговаряше на потребностите ми. Разбираше фантазиите ми, но скъсах с него, след като направи снимките. Твърдеше, че е част от играта. Аз обаче се почувствах нервна. Трябваше да мисля за кариерата си. А после дойде при мен да ме шантажира.

— Копеле.

— Опитах се да взема снимките. През нощта, когато всички глупави Пътешественици чакаха долу на плажа космическите кораби, претърсих караваната му. Но не ги намерих.

Значи Филис бе излязла от караваната на Рик Суинтън, отбеляза наум Чарити. Една малка мистерия беше разгадана.

— Не е моя работа, но според мен си постъпила правилно, когато си отказала да платиш — обади се Чарити. — Очевидно, след като не си изпълнила искането му, е решил да пъхне снимките под моята врата, за си отмъсти. Макар че не се получи брилянтно отмъщение.

— Сигурно се е надявал да ги използваш някак срещу мен. Ако не нещо друго, поне да ме унижи. Рик е побъркан на тема да си го връща на хората. Но мислех, че за снимките само блъфира.

— Истински чаровник, няма що.

Филис откъсна очи от розите и внимателно погледна Чарити.

— Ти не попадна ли под чара му?

— Не е моят тип.

— Късметлийка. Но го заинтригува, така да знаеш.

— Кое?

Филис сви рамене.

— Отказът ти да излезеш с него. Спомена го един-два пъти. Долових колко е засегнат. Дори съм изненадана как така не ти е отмъстил по някакъв начин.

Чарити внезапно си спомни за вечерта, когато откри, че някой е вандалствал из къщата й. Случи се по-малко от седмица след като не прие предложението на Суинтън за среща.

— А може и да го е сторил — промълви тя тихо.

Филис изглежда не я чу и сякаш на себе си отбеляза:

— Ти дойде направо при мен със снимките. Не се опита да ме манипулираш…

Чарити събра ръцете си и ги стисна.

— Каква мислиш, че съм?

— През последните два месеца недвусмислено показа решимостта си да не отстъпиш и крачка в битката ти с мен за кея Крейзи Отис.

— Явно нямаш високо мнение за мен, щом допускаш възможността да използвам снимките по някакъв начин, за да получа каквото искам.

Лицето на Филис се покри с гъста руменина.

— Извинявай. Би трябвало да съм на колене и да ти благодаря, а не да се заяждам. Но вероятно дотолкова съм свикнала да гледам на теб като на противник, че ми е трудно да разбера защо дойде да ми направиш услуга.

— Така ли мислиш? Според мен, ако си бяхме разменили местата, и ти щеше да направиш същото за мен. Ние сме на различно мнение по въпроса за кея, но определено не се мразим.

Филис свъси вежди.

— Не, разбира се.

— И двете играем честно.

— Да. Но понякога е прекалено лесно да се концентрираш изцяло върху дадена цел. И прекалено лесно да забравиш за човешката страна на въпроса. Правото и политиката правят това от хората.

— И други неща, освен правото и политиката оказват същото въздействие. — Чарити погледна към плика. — Това ли са всичките снимки?

— Да, слава богу. Щом си дадох сметка какво прави, се освободих. Захвърлих белезниците и грабнах камерата. Счупих я. Той обаче вече бе заснел тези три пози. — В очите и се появиха сълзи. — Още не ми се вярва колко глупаво постъпих.

Чарити се стъписа — невъзмутимата Филис Дартмур плачеше пред нея.

— Недей. Всичко е наред. — Изправи се бързо и прекоси малкото разстояние между двете; застана до Филис и я прегърна през раменете. Припомни си думите на Елайъс. — Поне са правени с полароид. Много малко вероятно е да има копия.

Очите на Филис се разшириха.

— Господи, съвсем забравих за тази възможност.

— Като съдя по снимките, Суинтън очевидно не е професионален фотограф. Спокойно можем да изключим възможността да е направил копия в своята каравана, а едва ли би ги занесъл във фотографско ателие.

— Така е. — Филис премигна, за да отпъди сълзите. Не изглеждаше напълно успокоена, но си бе възвърнала част от самообладанието. Вдигна глава към Чарити. — Ще ги изгоря начаса.

— Чудесна идея. — Чарити я прегърна отново. — Дръж се, Филис. Снимките са у теб. Най-лошото мина.

— Права си. — Филис вирна брадичка. Очевидно типичната й самоувереност и решителност отново се появяваха. — Кълна се, бих убила онова копеле Рик Суинтън.

Чарити се надигна тихо и излезе.

Час по-късно, седнала на предната дясна седалка в тойотата си, наблюдаваше тесния път през прозореца и продължаваше да разсъждава за разговора си с Филис. Мъглата се бе вдигнала, но сега пък валеше. От клоните на високите величествени борове от двете страни на пътя се стичаха капки.

Елайъс шофираше колата й по начина, по който правеше всичко: така овладяно, сякаш не полагаше никакво усилие. Чарити долавяше как той се потапя все по-дълбоко в хладните води на собствените си мисли.

— Какво направи с Отис? — попита тя, за да наруши мълчанието.

— Оставих го при Япи.

— Много хубаво. Отис обича въртележката. След като Хейдън почина, през някои дни единствено возенето на коня повдигаше настроението му до толкова, че да хапне нещо.

— Знаеш ли, Чарити, Отис ти е истински благодарен задето си се грижила за него през седмиците след смъртта на Хейдън. Просто не го бива да се изразява добре.

— Да не мислиш, че го вярвам?