Дълбоки води

1.

Той изчакваше в сенчестото дъно на слабо осветения магазин: търпелив паяк, застинал в паяжината си. Нещо в неговата неподвижност накара Чарити да повярва, че ще чака колкото е необходимо, та плячката му да се приближи достатъчно.

— Господин Уинтърс?

С тефтер в ръка Чарити се поколеба пред прага на отворената врата и се вгледа в мрачната вътрешност на „Талисмани и дрънкулки“.

— Госпожо Труит. — Гласът на Елайъс долетя от тъмнината зад касовия апарат. — Моля влезте. Имах предчувствие, че рано или късно ще се появите.

Той бе заговорил тихо от далечния край на пещерата каквато всъщност представляваше старият пристанищен склад, но Чарити чу всяка дума. Тръпка от смесица между интерес и тревога премина през нея. Гласът му, дълбок като океана, я примамваше по същия опасен начин. Тя пристъпи напред предпазливо и се постара да отпъди от себе си обзелия я странен интерес. Тук съм по работа, напомни си тя.

— Съжалявам за безпокойството — започна припряно тя.

— Няма проблем.

— Аз съм съдържателката на „Шепоти“ — книжарничката в другия край на кея.

— Знам.

Тази най-обикновена дума съдържаше необикновено качество. На Чарити й се стори, че я претеглят. Спря за миг, усетила несигурност.

При колебание действай като висш административен началник, заповяда си тя. Напусна напрегнатия, състезателен свят на големите корпорации преди година, но все още знаеше как да призове предишните си умения при необходимост. Беше важно незабавно да овладее положението. Прочисти гърлото си.

— Като президент на Асоциацията на продавачите от кея Крейзи Отис искам да се възползвам от възможността и да ви кажа „Добре дошъл“ в нашата малка група — заяви тя.

— Благодаря.

Елайъс Уинтърс не беше особено впечатлен. От друга страна трябваше да се признае, че не изглеждаше и безразличен. Имаше нещо необикновено спокойно в плътния кадифен глас. Тя се запита дали се е нагълтал с успокоителни, но прецени, че е малко вероятно. Никой, натъпкан с успокоителни, не би излъчвал тази едва доловима сила при така небрежно произнесени думи.

Тя направи крачка напред. На пода изскърца дъска. В настъпилата след това тишина съвсем ясно се чуваше гальовното плискане на вълните под стария кей. Следващата крачка изтръгна от старото дюшеме призрачен стон. Във въздуха танцуваха молци.

Всяко влизане в „Талисмани и дрънкулки“ й навяваше мисли за обитавани от призраци къщи и стари гробища. Както от време на време бе обръщала внимание на предишния собственик Хейдън Стоун, малко почистване и подходящо осветление щяха да свършат чудеса в магазинчето.

Елайъс стоеше зад тезгяха, без да помръдва, сякаш забулен от оскъдната светлина на слабите крушки и тесните прозорчета високо горе в стените. Не виждаше ясно лицето му. Всъщност — едва го различаваше от силуета на поставената зад тезгяха антикварна машина, предсказваща бъдещето.

Елайъс Уинтърс отвори вратите на „Талисмани и дрънкулки“ преди три дни, в понеделник, на първи август. До този момент само го бе зървала набързо, докато идваше или си отиваше по централната алея между магазинчетата на кея. В съзнанието й се бяха запечатали образи, които я интригуваха и събуждаха любопитството й.

Поради някаква причина остана доволна от сравнително не много високата му фигура — малко под метър и осемдесет. Доста приятни размери за мъж, помисли си Чарити. А и не беше набит. Притежаваше обаче обезпокояваща тънка аура от елегантна сила.

Всеки път, когато го виждаше, той носеше тъмен пуловер с дълги ръкави и джинси, запасани през кръста с нещо, наподобяващо кожена лента. Почти черните му коси бяха малко по-дълги от приетото за мъж, очевидно достигнал средата на тридесетте.

Предишния ден Чарити бе възложила на Нюлин Одел — продавач в магазина й — задачата да пробута Крейзи Отис, противния папагал на Хейдън Стоун, на новия собственик на „Талисмани и дрънкулки“. Инструктира Нюлин да обясни на нищо неподозиращия Уинтърс, че Крейзи Отис се нуждае от старата, позната обстановка. Отчасти това отговаряше на истината. Отис изпадна в сериозна депресия, когато Хейдън не се завърна от последното си пътуване до Сиатъл. Именно Чарити пое грижата да помогне на неблагодарната птица да се съвземе след загубата.

Със затаен дъх проследи как Нюлин пое полека по алеята на кея, за да предаде Крейзи Отис в клетката му. Очакваше Елайъс да откаже да поеме отговорността. Но за нейно искрено облекчение Нюлин се завърна с празни ръце.

По отношение на Елайъс Нюлин се задоволи единствено с краткия коментар, че е „малко странен“. Нюлин определено бе лаконичен млад човек. За щастие умееше да продава книги и списания.

— Искам да поговоря с вас и по някои делови въпроси, които имат отношение към нас тук, на кея — продължи Чарити наперено.

— Желаете ли чаша чай?

— Чай?

— Току-що приготвих цял чайник. — Елайъс постави върху плота две тумбести чаши без дръжки. — Много хубав китайски чай. Магазинът на Аберуик за чай и подправки в Сиатъл го внася специално за мен.

— Аха… — Чарити не познаваше мъже, които пият чай. Всичките й познати в Сиатъл пиеха или еспресо, или кафе с мляко. Тук предпочитаха обикновеното кафе. Или поне го предпочитаха, докато Бея Хатфилд — собственичката на кафенето през няколко врати надолу по кея — не инсталира първата в градчето машина за еспресо преди три месеца. — Да. Благодаря. С удоволствие ще изпия една чаша.

— Елате тук отзад при мен — отекна плътният глас в магазина, приличащ на пещера.

С известно чувство на неудобство, сякаш е малко момиче, Чарити прекоси претъпкания магазин. Елайъс като че ли беше сам. Огледа се, за да се увери, но определено нямаше клиенти, които да нарушават тишината, напомняща гробница. Смръщи вежди. Нещата бяха точно такива, каквито и по времето, когато Хейдън Стоун стопанисваше „Талисмани и дрънкулки“.

Магазинът за сувенири и какво ли още не остана затворен два месеца. Хейдън бе отскочил до Сиатъл, където се беше сринал от сърдечен удар. Някакъв неизвестен негов познат в града организирал скромното му погребение. Всичко приключило, преди Чарити или друг от съдържателите на магазинчетата по кея да научат за кончината на странния хазяин.

Несъмнено, Хейдън щеше да липсва на тълпата от кея Крейзи Отис. Беше малко необикновен, но и състрадателен стопанин.

Никой никога не го опозна достатъчно добре. Хейдън живееше в собствен свят, откъснат и отдалечен от хората наоколо, ала никога не се държеше грубо или недружелюбно. Всички го възприемаха като безобиден ексцентрик.

Смъртта му обаче заплашваше да доведе търговците от магазинчетата по кея до финансова катастрофа. Това събуди задрямалите от месеци инстинкти на висш администратор у Чарити. Като пеперуда тя се измъкна от какавидата си и разпери криле, за да им позволи да изсъхнат на слънце. Твърдо реши да отклони бедствието, преди то да сполети новооткритите й приятели.

Плановете й предвиждаха съдържателите на магазините да образуват единен фронт. Следователно трябваше да убедят новият стопанин на „Талисмани и дрънкулки“ да се включи в програмата.

Тя тръгна решително по пътеките между безредно претъпканите рафтове. През тесните, разположени високо в стената прозорци, в помещението, замъглено от наслоилата се през годините мръсотия по стъклата, проникваше оскъдна слънчева светлина.

Чарити сбръчка нос при вида на дебелия слой прах, затрупал всевъзможните стоки по маси и рафтове. Остана смаяна — новият собственик не си бе дал труда дори да почисти. Предметите продължаваха да лежат на купчини в пълен безпорядък.

Върху един от рафтовете имаше чудновати дялкани фигури; плетеница от месингови звънчета и свирки преливаха от поставен наблизо кашон; малки, облечени в пъстри дрехи кукли с екзотично изрисувани лица едва се побираха в някаква кутия; пластмасови маски я гледаха от стените. На плота под тях се виждаха разпръснати писалки със симпатично мастило и главоблъсканици, съставени от вплетени едно в друго метални търкалца.

Така изглеждаше целият магазин. Дрънкулки и вносни стоки от цял свят препълваха рафтовете на „Талисмани и дрънкулки“. Ръчно плетени кошници от Филипините стояха до ято механични буболечки — играчки, произведени в Хонконг; умалени модели пластмасови динозаври, направени в югоизточна Азия, деляха полица с гумени червеи, изработени в Мексико. Виждаха се купчини евтини гривни, музикални кутии, пластмасови военни медали и изкуствени цветя. Повечето от нещата изглеждаха така, сякаш стояха на местата си от години.

Стоката, която се продаваше в прашния магазин, би могла да бъде описана с една-единствена дума, прецени Чарити. И тази дума беше боклуци. Новият собственик ще трябва да прояви повече енергия и ентусиазъм, ако възнамерява да съживи наскоро придобития си дребен бизнес. Отбеляза си на ум да му подари за „Добре дошъл“ пръчка с пера за бърсане на прах. Вероятно щеше да схване намека.

Чарити никога не разбра как Хейдън Стоун успява да се препитава от „Талисмани и дрънкулки“ или от наема, който събираше от магазинерите от кея. Той живееше изключително скромно, но дори ексцентриците трябваше да плащат данъци и да си купуват храна. Най-накрая стигна до заключението, че разполага с доходи от други източници.

— Нямам нито мляко, нито захар — обади се Елайъс.

— Няма нищо — увери го Чарити припряно. — Пия чая си чист.

— И аз. Хубавият чай трябва да е прозрачен като езерна вода.

Коментарът му пробуди спомени.

— Хейдън Стоун твърдеше същото.

— Нима?

— Да. Непрекъснато изричаше някакви дзен-мъдрости за водата.

— Дзен?

— Нали разбирате — по подобие на дзен. Веднъж ми спомена, че изучава като ученик някаква древна философия, забравена почти от всички. За нея знаел само още един човек, който също я изучавал.

— Хейдън беше повече от ученик. Той беше майстор.

— Познавахте ли го?

— Да.

— Ясно. — Чарити си наложи да пристъпва по-уверено. Държеше големия тефтер пред гърдите си като талисман; насили се да се усмихне — както се надяваше — лъчезарно. — Е, да се захващаме за работа. Съзнавам с колко малко време сте разполагали, за да се установите тук, на кея, но за жалост проблемът с наемите не търпи отлагане.

— Проблемът с наемите ли?

— Ние, търговците от магазините, решихме да се обединим, за да се справим с новия наемодател — корпорацията „Фар сийз“. Бихме искали да се присъедините към нас. Ще бъдем далеч по-силни при воденето на преговорите, ако се явим единни.

С изненадващо точно, плавно движение, Елайъс вдигна обикновено пръстено чайниче.

— За какво възнамерявате да се обърнете към „Фар сийз“?

— Да поднови наемните ни договори. — Чарити гледаше очаровано как Елайъс налива чая. — Кеят, вероятно знаете, беше притежание на Хейдън Стоун, бившият собственик на този магазин.

— Знам това.

Слънчев лъч се процеди през един от прозорците и премина по дясната буза на Елайъс. Светлината позволи да се видят мъжествен, прав нос и подчертани скули.

Чарити сепнато си пое дъх и притисна още по-плътно тефтера.

— Както подразбрахме, след смъртта на Хейдън Стоун собствеността върху кея автоматично е била прехвърлена на компанията „Фар сийз“.

Тихо изсъскване прекъсна Чарити; тя не продължи. Познаваше този звук. Хвърли бърз поглед към едрия, красиво обагрен папагал, кацнал нахално върху клон на изкуственото дърво зад тезгяха.

— Здравей, Отис — поздрави Чарити.

Крейзи Отис прехвърли тежестта си от единия впит в клона крак върху другия и сведе заплашително глава. Мънистените му очи бяха пълни със закана.

— Хе-хе-хе…

Елайъс изгледа птицата с интерес.

— Надушвам някаква враждебност тук.

— Винаги се държи така. — Чарити направи гримаса. — Знае, че ме влудява. И особено като се има предвид колко много направих за него, очаквах тази птица да прояви известна благодарност.

Отис отново изкряка.

— Прибрах го, след като Хейдън почина — уточни Чарити. — Беше изключително депресиран; стоеше безжизнен, не чистеше перата си, загуби апетит. Направо ужасно. Беше в такава лоша форма, че се страхувах да го оставям сам. През деня клюмаше на пръчка в офиса ми в задната част на магазина, а нощем държах клетката му в спалнята си.

— Благодарен ви е, убеден съм — отбеляза Елайъс.

— Ха! — възкликна Чарити. — Тази птица не знае значението на тази дума.

Крейзи Отис се придвижи по клона на дървото с тихо, но зловещо крякане.

— Не съзнаваш какъв късметлия си, Отис — продължи Чарити. — Никой друг на кея не желаеше да се занимава с теб. Мнозина дори предложиха да те продадем на някой нищо неподозиращ турист. А един индивид, чието име няма да спомена, искаше да се обърне към активисти от Сдружението за правата на животните, та да те отведат. Аз обаче проявих прекалена мекушавост към теб и не го допуснах. Дадох ти подслон и храна. И какво получих в замяна? Постоянни гадни оплаквания и нищо друго.

— Хе-хе-хе…

Отис размаха леко крила.

— Успокой се, Отис. — Елайъс протегна ръката и почеса птицата по главата с дългите си пръсти. — Всяко задължение е в сила, докато не бъде изплатено. Ти си й длъжник.

Крейзи Отис измърмори нещо, но поне спря с врякането. Затвори очи и докато Елайъс го галеше по перата, замръзна в блажена поза.

— Невероятно — смая се Чарити. — Тази птица признаваше за равен единствено Хейдън Стоун. В острите нокти на Крейзи Отис всички други сме като стар вестник.

— Вчера Отис и аз дълго си поговорихме, след като Нюлин го донесе тук — обясни Елайъс. — Той и аз решихме, че ще си делим магазина.

— Това е огромно облекчение за мен. Да си призная, когато изпратих Нюлин да ви донесе омразната птица, очаквах да не я приемете. Ако трябва да сме честни, не носите отговорност за него. Не сте длъжен да се грижите и за папагала само защото взехте „Талисмани и дрънкулки“.

Елайъс я изгледа продължително.

— Вие също не носите отговорност за Отис, но сте го прибрали и през последните два месеца сте му осигурили дом.

— Нямаше как иначе да постъпя. Хейдън изпитваше силна привързаност към Отис, а аз харесвах Хейдън, независимо от малко чудатия му нрав.

— Фактът, че сте харесвали Хейдън не предопределя ангажимента ви да се погрижите за Отис.

— За жалост не е така — въздъхна Чарити. — По някакъв начин Крейзи Отис сякаш винаги е бил един от семейството ни тук, на кея. Особено неприятен роднина, признавам; бих предпочела да го заключа на тавана. И все пак — роднина. А нали знаете какво казват за роднините? Човек не ги избира. Приемаш ги такива, каквито са.

— Разбирам.

Елайъс престана да гали птицата и отново взе чайника.

— Не е задължително да го задържите, нали знаете? — обяви Чарити в прилив на пълна откровеност. — Той не е особено обична птица.

— Но както казахте, е част от семейството.

— Папагали като Отис живеят дълго. Ще ви виси на главата години наред.

— Съзнавам го.

— Добре тогава. — Чарити изпита облекчение. — Въпросът с Отис е уреден. А сега за положението с „Фар сийз“.

— Да?

— Всички наеми на кея трябва да бъдат уговорени отново преди края на септември. Днес е четвърти август. Налага се да действаме бързо.

— А какви точно действия възнамерявате да предприемете? — попита Елайъс и остави чайника.

— Както споменах, искаме да преговаряме с „Фар сийз“ в единен фронт.

Чарити сепнато си даде сметка, че се е зазяпала в ръце му — интересни ръце, силни, пълни с впечатляваща, напълно мъжка грациозност.

— В единен фронт ли?

Елайъс забеляза как тя бързо вдига поглед от ръцете към лицето му.

— Точно така. Единен. — Видя, че очите му са с цвета на океана по време на буря: сурово, стоманено сиво. Пръстите й се впиха в тефтера. — Възнамеряваме да се свържем с „Фар сийз“ веднага. Искаме да получим дългосрочни договори при разумни наеми, преди корпорацията да си даде, сметка какво става тук, в Уиспъринг Уотърс.

— А какво всъщност става тук? — Устните на Елайъс се извиха в лека усмивка. — Като изключим предстоящото пристигане на извънземни.

— Очевидно вече сте се срещнали с някои от Пътешествениците.

— Малко е трудно да не ги забележиш по улиците.

— Вярно. — Чарити сви рамене. — Те са като трън в очите на градската управа. Повечето смятат, че Пътешествениците придават лош вид на Уиспъринг Уотърс. Но както казва кметицата ни, каквото и да стане, сектата ще си тръгне в средата на август.

— Защо точно тогава?

— Не сте ли чули? — Чарити се ухили. — Гуендолин Пит, ръководителката на групата, е уведомила последователите си за пристигането на извънземните космически кораби в полунощ на петнадесети, за да отведат всички Пътешественици на дълга обиколка из галактиката. По време на въпросната обиколка те очакват да се наслаждават на изобилие от чист секс и философско просветление.

— Трудно е да се смесват двете, поне така съм чувал.

— Е, да, но извънземните очевидно са се усъвършенствали по проблема. Както се досещате, градската управа се надява през въпросната нощ да не се случи нищо. Пътешествениците ще разберат, че са измамени и ще напуснат Уиспъринг Уотърс рано-рано на шестнадесети сутринта.

— Моят опит ме е научил на друго. Хората са склонни да се самозалъгват дори когато са изправени пред ясни доказателства, че ги лъжат.

— Е, нито аз, нито другите на кея имаме нещо против някои от тях да се задържат в района — призна Чарити. — Повечето Пътешественици изглеждат симпатични, макар и малко наивни. Добри клиенти са. През последните два месеца направих луд удар с продажбите на книги за паранормални явления и заглавия, свързани с Ню ейдж.

Пътешествениците в дългите сини и бели туники с ярки препаски по главите представляваха вече обичайна гледка в малкия град. Гуендолин Пит и нейните последователи се появиха в началото на юли и паркираха караваните си на някогашния къмпинг — място с великолепен изглед.

Първоначално кметицата Филис Дартмур, подобно на останалите членове на градската управа, прояви открита враждебност към Пътешествениците, но след няколко безуспешни опита да ги накара да напуснат, изведнъж показа изненадващо примирение с новата ситуация. При всяка публикация на местния вестник, заклеймяваща новодошлите като петно за района, тя напомняше, че култът вероятно ще се разпадне в средата на август.

— Пътешествениците наистина допринасят за местния колорит — отбеляза Елайъс и подаде една от чашите без дръжка на Чарити.

— Да, но не и за новия, по-изискан облик, който градът иска да си създаде, за да привлече туристи.

Чарити отпи от чая. Топлата течност се разля по езика й. Стори й се странно освежителна. В продължение на няколко секунди се наслаждаваше на вкуса в устата си. Този мъж наистина разбира от чай.

— Харесва ли ви? — попита Елайъс, наблюдавайки я изпитателно.

— Много е приятен. — Остави чашата върху плота. — Е, да се върнем към въпроса. Всъщност бъдещият облик на града ни кара да побързаме с договорите за наема.

— Продължавайте — насърчи я Елайъс и отпи от чая.

— Кметицата и градската управа биха искали да видят този кей превърнат в низ от бутици, галерии и антикварни магазинчета. Имат желание да привлекат по-високопоставена клиентела. За целта ще се опитат да убедят собственика на кея да махне сега съществуващите магазинчета. Ние не сме особено модни, ако разбирате какво искам да кажа.

Елайъс огледа своя мрачен магазин.

— В общи линии схващам положението. Според вас „Фар сийз“ ще възприеме идеята на управата и ще ни изрита от тук?

— Естествено, „Фар сийз“ е огромна корпорация в Сиатъл. Управителният съвет се интересува само от печалбата. Преценят ли, че имат възможност да отдадат тези магазини срещу безбожно високи наеми, с радост ще се отърват от нас. Не е изключено дори да се решат да продадат кея.

— Какво знаете за „Фар сийз“?

— Не много — призна Чарити. — Очевидно представлява консултантска фирма, ангажирана с пазарите по Тихоокеанското крайбрежие. Преди две седмици всички получихме писмо от адвоката на Хейдън Стоун, с което ни уведомяваха, че новият наемодател е „Фар сийз“.

— Разговаряли ли сте с някого от „Фар сийз“?

— Засега не. — Чарити се усмихна мрачно. — Въпрос на стратегия.

— Стратегия ли?

— Стори ми се по-уместно, преди да предприемем нещо, да изчакаме пристигането на новия съдържател на „Талисмани и дрънкулки“.

Елайъс отново замислено отпи от чая.

— Значи на този етап действате единствено въз основа на предположения относно „Фар сийз“?

Безобидната критика я раздразни.

— Намирам предположенията за достатъчни. Като нов собственик на привлекателен от търговска гледна точка терен компанията, аналогично на всяка голяма компания в подобна ситуация, ще иска да си осигури най-високи печалби. Или ще приеме най-добрата оферта, ако реши да продаде кея.

— Когато човек изучава лицето на опонента си, отразено във водата, трябва да е сигурен, че водата е много, много бистра.

Чарити го погледна леко притеснена.

— Пак ми напомня изказване на Хейдън Стоун. Много близък приятел ли му бяхте?

— Да.

— Затова сте получили „Талисмани и дрънкулки“, предполагам.

— Да. — Очите на Елайъс бяха непроницаеми. — Завеща го на мен. Остави ми и къщурката си.

— Не ми е приятно точно аз да ви предупредя, господин Уинтърс, но няма да се радвате дълго на наследството си, не уредим ли въпроса с подновяване на наемните договори с „Фар сийз“. Сега вече, когато сте тук, трябва да действаме бързо. Има голяма вероятност някой от градската управа или Лейтън Пит, местният посредник при продажба на недвижими имоти, да се свърже направо с „Фар сийз“.

— Наричай ме Елайъс.

— Моля? — Поколеба се, а после се усмихна смутено: — Аз съм Чарити.

— Чарити. — Повтори името й по същия начин, по който отпиваше от чая: все едно се наслаждава на вкуса му. — Необичайно име в наши дни.

— Не са много и хората, които се казват Елайъс — отвърна тя. — Е, ако ми дадеш няколко минути, ще ти обясня как смятаме да се справим с „Фар сийз“. Убедена съм, че тогава ще разбереш колко е важно да се присъединиш към нас.

Елайъс вдигна рамене с плавно изящно движение:

— В качеството си на нов собственик на „Талисмани и дрънкулки“ съзнавам колко е важно да се присъединя към вашия… как го нарече? А, да — единен фронт. Никога досега не съм участвал в единен фронт. Как точно действа?

Тя се усмихна доволно.

— Всъщност много просто. Аз съм президент на Асоциацията на продавачите от кея; затова ще водя преговорите с „Фар сийз“.

— Имаш ли опит с такива неща?

— На практика — да. Преди да се преместя тук, в Уиспъринг Уотърс, имах вземане-даване със света на корпорациите.

— Чарити Труит. — Любопитно пламъче се мерна в очите на Елайъс. — Ето защо името ми се стори познато. Не става ли въпрос за веригата универсални магазини „Труит“?

— Да. — Чарити инстинктивно изправи гръб. — И преди да кажеш каквото и да било друго, нека отговоря на всичките ти въпроси с три изречения: да, аз съм бившият президент на компанията; да, доведените ми брат и сестра сега ръководят бизнеса; и — да, възнамерявам да остана тук, в Уиспъринг Уотърс.

— Ясно.

— Макар вече да не се занимавам с ръководството на универсалните магазини „Труит“, не съм забравила наученото през годините, когато управлявах компанията. Ако се чувстваш по-подготвен от мен, с удоволствие ще ти отстъпя правото ти да водиш преговорите с „Фар сийз“.

— Убеден съм, че ти си най-подходящият човек за задачата — отвърна той тихо.

Умиротворена, Чарити постави тефтера на тезгяха.

— Извинявай, ако прозвучах малко войнствено. Просто решението ми да напусна „Труит“ миналото лято беше… комплицирано и трудно.

— Разбирам.

Тя го погледна изпитателно, но не можа да прецени дали е чул слуховете за разваления годеж и нервната криза. Прецени, че не е. Не показваше никакви признаци на любопитство или загриженост. Но, от друга страна, той въобще не демонстрираше никакви емоции. Реши да продължава нататък.

— Кеят е съблазнителна собственост — обясни тя. — Ще се наложи да воюваме, за да запазим магазинчетата си.

— Нещо ми подсказва, че ще постигнеш успех в подновяването на наемните договори.

— Благодаря за доверието. — Чарити погледна към Крейзи Отис. — Ако не успея, на всички ни ще се наложи да си търсим ново място. Това включва и теб, Отис.

— Хе-хе-хе…

Отис тръгна странично по клона и стигна края. Пусна се от изкуственото дърво и стъпи върху рамото на Елайъс.

Чарити трепна от спомена как Отис бе се катерил на нейното рамо. Елайъс сякаш не забеляза забиващите се дълги нокти в тъмнозеления му пуловер.

— Още една чаша чай? — попита Елайъс.

— Не, благодаря. — Чарити погледна часовника си. — Ще се обадя във „Фар сийз“ днес следобед. Ще ми се да започна разговорите за наема още утре. Пожелай ми късмет.

— Не вярвам в късмета. — Изглеждаше замислен. — Потокът неизменно се влива в реката, а тя — в морето. Откъдето и да преминава водата по време на пътешествието си, тя е все същата.

Нюлин е прав, помисли си Чарити. Елайъс Уинтърс наистина е малко странен. Усмихна се учтиво:

— Добре. Пожелай ми тогава добра карма или нещо подобно. Нали всички сме заедно в лодката? Ако не се справя, всички от този кей ще сме го закъсали.

— Ще се справиш.

— Ето, такъв дух трябва да поддържаме. — Обърна се, готова да си тръгне. Със закъснение се сети за другата точка от дневния си ред. — Почти забравих. Ние, съдържателите на магазините, се събираме на кея в понеделник вечерта, след края на работния ден. Ти, естествено, също си поканен.

— Благодаря.

— Ще дойдеш ли?

— Да.

— Добре. Хейдън никога не идваше на събиранията ни. — Чарити хвърли поглед към бележките в тефтера. — Носим си и нещо за хапване. Ще приготвиш ли нещо за предястие?

— Стига някой да не възрази, че ще е без месо.

Чарити се засмя.

— Точно се готвех да ти кажа, че някои от нас сме вегетарианци.

Чарити изпита облекчение, когато бързо прекоси тъмните дебри на „Талисмани и дрънкулки“, и излезе на слънце. Мина енергично по широката алея между магазинчетата и влезе в чистото, добре осветено помещение на „Шепоти“.

Нюлин Одел вдигна поглед от купчината нови седмични списания — тъкмо се готвеше да ги подреди на рафта. Приличаше на човек, току-що завърнал се от погребение. Това бе нормалното изражение на Нюлин.

Беше слаб двадесет и четири годишен мъж. Козя брада и очила с телени рамки прикриваха отчасти тясното му лице. Чарити почти бе сигурна, че сам подстригва дългите си кафеникави коси: висяха на неравни кичури около ушите му.

— Как мина? — попита Нюлин обичайно лаконично.

Чарити спря до прага на малкия си офис; обзе я познатата вълна от симпатия към Нюлин. Нае го преди месец, когато цъфна изневиделица и я попита дали предлага работа. Беше пристигнал в Уиспъринг Уотърс, за да е близо до приятелката си — млада жена на име Арлин Фентън, присъединила се към Пътешествениците. През свободното си от работа в „Шепоти“ време се опитваше да склони Арлин да се махне от сектата.

Поради провала на мисията си да влее здрав разум у Арлин, Нюлин прие стоическото решение да изчака края на историята. Надяваше се на петнадесети август Арлин най-после да разбере, че е била увлечена в една измама.

Чарити искрено се надяваше да се окаже прав. Намираше привързаността му към Арлин за трогателна. Но тайничко се опасяваше какво ли ще стане, ако Арлин не се опомни в полунощ на петнадесети. След като в продължение на два месеца се грижи за отчаян папагал, нямаше желание да се занимава и със съкрушения Нюлин Одел.

— Оказа се прав, Нюлин — отвърна Чарити. — Елайъс Уинтърс е малко особен. Приятел е на Хейдън Стоун; предполагам, това обяснява някои неща. Но добрата новина е, че е съгласен да се присъедини към нас при преговорите за подновяване на наемните договори.

— Ще се обадиш ли във „Фар сийз“?

— Ей сега. Стискай ми палци.

— Ако Пит или градските власти вече са им обяснили колко ценна собственост е кеят, ще ти е нужно нещо повече от късмет, за да уговориш „Фар сийз“ да поднови договорите.

— Не бъди песимист, Нюлин. Разчитам градските власти още да са в неведение относно новия собственик на кея.

Та ние самите го разбрахме едва преди две седмици. Предупредих всички от кея да си мълчат.

— Според мен никой не е проговорил.

— Надявам се.

Чарити отвори вратата на задната стаичка и мина покрай купчини кашони, за да стигне до бюрото си.

Седна и посегна към телефона. Набра номера на корпорация „Фар сийз“, изписан върху бланката на писмото, изпратено от адвоката на Хейдън Стоун до съдържателите на магазинчетата.

По линията се чуха странни шумове. Чарити се зачуди дали разговорът не е бил прехвърлен от едно на друго място. Изчака нетърпеливо, докато се вдигна слушалката.

Отговори отскоро познат й глас:

— „Талисмани и дрънкулки“ — обяви Елайъс.