Дълбоки води

18.

Елайъс оглеждаше стройния мъж с мрачно изражение, застанал от другата страна на тезгяха. Скъпото лятно сако от коприна на Дейвис Труит му седеше като шито специално за него, какъвто вероятно беше случаят. Същото се отнасяше за бледосивата риза и панталоните му. Имаше високия ръст и благородните черти, характерни и за сестра му Мередит. Изглеждаше готов да нанесе сериозни поражения.

— Ако възнамеряваш да ме удариш, по-добре помисли отново — обади се Елайъс спокойно. — Чарити се разстройва, когато ме нападат, а и двамата знаем колко е важно да й се спестяват стресовите ситуации.

— По дяволите, Уинтърс, не ми дръж лекции за здравето на сестра ми. — Дейвис присви очи. — Знам доста повече по въпроса от теб. Какви, по дяволите, си ги замислил?

— Ами точно се канех да подредя онзи рафт там, отзад. — Елайъс посочи към купчината пластмасови хамбургери, фалшиви кубчета лед и другите подобни артикули. — Нещо не ми изглежда както трябва.

— Цялата тази ситуация не изглежда както трябва. Знам за теб, Уинтърс. Направих някои проучвания. Не беше лесно да събера информация. Не успях да се добера до всички необходими ми подробности.

Елайъс кимна.

— Радвам се да го чуя.

— Събрах достатъчно сведения, за да съм сигурен, че каквото и да си захванал тук, в Уиспъринг Уотърс, то е свързано с много пари и чуждестранен клиент.

— Много ми е неприятно да ти съобщя, Труит, но информацията ти е остаряла. Приеми съвета ми и не разчитай особено на нея.

Дейвис посегна към тъмносивата си копринена вратовръзка и я разхлаби.

— Не се опитвай да ме будалкаш. Според Мередит ти си прелъстил Чарити. Искам да знам какво правиш тук на кея и защо си въвлякъл сестра ми в тази история.

Отис се разхождаше нервно напред-назад по пръчката и тихо съскаше.

Елайъс разсеяно протегна ръка, за да погали птицата по главата.

— Никак не е сложно, Труит. Наследих кея и това магазинче. Оттеглих се от активно участие и дойдох тук да усвоя тънкия занаят да ръководиш дребен бизнес.

— Съдейки по известното ми за теб, ти не се захващаш с нищо дребно. Не и ако не е част от по-голяма сделка. — Дейвис се намръщи. — Виж, и двамата сме бизнесмени. Пет пари не давам какво си задвижил тук, на залива. Но не желая да използваш Чарити, за да постигнеш целите си. Ясен ли съм?

— Отношенията ми с Чарити нямат нищо общо с бизнеса.

— Да не си въобразяваш, че ти вярвам? — Дейвис застрашително направи крачка към тезгяха. — Репутацията ти е публична тайна, Уинтърс. И нищо в нея не ме кара да мисля, че ще зарежеш всичко, което си изградил с „Фар сийз“, за да дойдеш тук и да държиш вехтошарски магазин с разни бръмбазъци.

Отис промърмори недоволно.

— По-добре не го наричай вехтошарски магазин — посъветва го Елайъс. — Отис приема подобни забележки като лична обида.

— Кой, по дяволите, е Отис?

— Това е Отис. — Елайъс погали птицата. — И е доста темпераментен. Попитай Чарити. Именно тя се е грижила за него, докато е бил депресиран. Сега вече му мина, но продължава да се държи несговорчиво, когато е раздразнен.

— Не ме интересува проклетата птица. — Дейвис разкопча сакото си, разкрачи се агресивно и постави юмруци на хълбоците. — Настоявам да отговориш. И то веднага.

— Дейвис.

Чарити нахълта през вратата. Нюлин, Япи и Тед я следваха по петите.

Елайъс огледа спасителния отряд със задоволство.

— Защо се забавихте толкова?

Чарити не му обърна внимание.

— Дейвис, какво, за бога, правиш тук? Да не си посмял да удариш Елайъс. Чуваш ли ме? Кълна се, никога няма да ти простя, ако го докоснеш.

Елайъс леко се усмихна.

— Нали ти казах? Винаги е готова да ме защитава.

Дейвис се намръщи и се извърна към Чарити.

— Не се готвя да го убивам. Поне засега. Тук съм да разбера какво крои.

— Нищо не крои. — Чарити спря пред Дейвис, останала без дъх. — Поне не нещата, в които го подозираш. Щом искаш отговори, защо не ми позвъни, преди да нахълташ тук и да се спречкаш с клетия Елайъс.

— Клетият Елайъс? — Дейвис стрелна Елайъс с объркан поглед. — Не мисля, че е за окайване.

Елайъс се постара да изглежда окаян. Нюлин присви очи зад очилцата си и се обърна към Елайъс:

— Имаш ли нужда от помощ?

— Не. — Елайъс кимна към Нюлин, Япи и Тед. — Този път всичко е под контрол. Не допускам Чарити да позволи брат й да ми счупи носа. Но все пак — благодаря. Най-добре да затваряте магазините и да си ходите.

— Добре. — Нюлин се поколеба. — Ако си напълно сигурен.

— Сигурен съм.

Тед го погледна право в очите.

— Викай, ако промениш решението си.

— Добре — увери го Елайъс.

Япи сви рамене и се обърна да изведе другите двама от магазина. Вдигна ръка за сбогом.

— Ще се видим.

Дейвис не обърна внимание на тримата мъже. Не откъсваше очи от Чарити.

— Мередит говори с мен, след като двете сте обядвали. Каза ми за връзката ти с Уинтърс.

Чарити вирна брадичка по царствения начин, който Елайъс вече бе започнал да разпознава.

— Да. И какво?

Дейвис прокара пръсти през косите си.

— По дяволите, Чарити, предупредих те, когато ми се обади, че този тип определено е играч. Обърнах ти внимание да си предпазлива. Нещо е замислил. Бог знае какво е, но едно е сигурно.

— И какво точно е това едно? — попита Чарити.

— Когато всичко приключи, единствено Уинтърс и клиентът му — който и да е той — ще изплуват на върха. Не желая да бъдеш използвана.

— В състояние съм да се грижа за себе си — отвърна Чарити.

— До преди година щях да се съглася с теб безусловно. — Дейвис млъкна внезапно и погледна раздразнено Елайъс. После понижи глас. — Но след случилото се, Мередит и аз се притесняваме. Не бива да се поставяш в силно стресови ситуации.

Гневът в очите на Чарити се стопи. Върху устните й се появи развълнувана усмивка.

— Дейвис, бил си целия път дотук, за да ме предпазиш, така ли?

Дейвис се изчерви.

— Ти си от нашето семейство.

— Толкова си сладък — промълви тихо Чарити.

Елайъс простена:

— Не ти ли призлява, когато прави така?

Дейвис се намръщи.

— Какво прави?

— Нарича те сладък. — Елайъс се усмихна весело. — Мен ме влудява. Но пък, предполагам, е по-различно, когато си й брат.

Дейвис се смути. Обърна се отново към Чарити.

— За какво говори той?

— Сложно е — отвърна Чарити. — Не го мисли. Важното е, че наистина съм трогната от твоята загриженост, Дейвис. Тя означава доста за мен.

— Това е нещо повече от загриженост — промърмори Дейвис. — Мередит и аз страшно се притесняваме.

— Добре съм. — Чарити го потупа по рамото, за да му вдъхне увереност. — Напоследък чудесно се справям със стреса. Хрумна ми една идея.

— Дръж се, Труит — тихо изрече Елайъс.

Дейвис целенасочено загърби Елайъс и фокусира вниманието си изцяло върху Чарити.

— Каква идея?

— Вие двамата трябва да се опознаете по-добре — обяви тя забързано.

— Как, Чарити — обади се Елайъс. — Доведеният ти брат мечтае да размаже физиономията ми, а аз бих предпочел да не го прави.

Тя погледна часовника си.

— Вече минава пет и половина. Елайъс, защо не затвориш „Талисмани и дрънкулки“ и не заведеш Дейвис до кафенето в града? На неутрална територия, така да се каже. Двамата може да седнете и да изпиете по чаша чай.

Елайъс и Дейвис, станал определено бдителен, се спогледаха. Елайъс не го винеше. И той не беше особено ентусиазиран от идеята.

— Чай? — повтори той предпазливо.

Чарити го погледна одобрително.

— Хубаво е да седнете заедно и да си поговорите. Убедена съм, че всичко помежду ви ще се изясни. Хайде, бягайте. Аз ще се погрижа за Отис.

При споменаваното на името му Отис промърмори нещо.

Дейвис започваше да изглежда истински разтревожен.

— Чарити, не съм дошъл тук да пия чай с Уинтърс. Пристигнах, за да се уверя, че няма да те въвлече в някоя от гадните си интриги.

Очите на Чарити се разшириха.

— За мен ще означава много, ако ти и Елайъс направите усилие да се поопознаете, Дейвис.

Елайъс почти съжали Дейвис. Прецени, че е време да вземе нещата в свои ръце. Излезе иззад тезгяха и потупа другия мъж по рамото.

— Откажи се, Труит. Няма начин да спечелиш. Хайде да вървим да си комуникираме.

Дейвис придоби бунтовно изражение.

— По дяволите, не съм в никакво настроение за чай — обяви той.

— Нито пък аз — увери го Елайъс. — Имам по-добра идея. Да отидем до кръчмата в градчето. Ще те черпя една бира.

Дейвис, видимо слисан, се поколеба.

— Аз не…

Елайъс спря пред Чарити и се наведе достатъчно, за да докосне леко, собственически, устните й със своите. После извади ключодържателя от джоба си и й го подаде.

— Ето. Ти заключи.

— Добре. — Чарити сияеше. — Благодаря ти, Елайъс. Наистина оценявам усилието, което полагаш.

— Само недей да ми казваш, че съм сладък — предупреди той.

Тя премигна.

— Струваш ми се свръхчувствителен на тази тема.

— Точно така: аз съм свръхчувствителен тип.

Елайъс леко подбутна Дейвис към вратата. С последен, навъсен поглед към Чарити, Дейвис неохотно пое по най-близката пътека.

— Ще се видим вкъщи — извика Чарити след тях.

Елайъс я погледна през рамо.

— Да не забравиш Отис, когато заключваш.

Тя сбръчка нос.

— Сякаш бих могла.

— Хе-хе-хе… — чу се откъм Отис.

Нямаше причина да бърза с прибирането, каза си Чарити. Елайъс и Дейвис щяха да се забавят известно време. Облегна се върху перилата на кея и се загледа как двамата тръгват по плажа към града. Скоро се изгубиха в спускащата се мъгла.

Елайъс и Дейвис имат да си поговорят за много неща, уверяваше се тя. С малко късмет една-две бири ще улеснят общуването им. Молеше се да е постъпила правилно, като ги събра така.

Бавно се изправи и тръгна обратно към вратата на „Талисмани и дрънкулки“, за да вземе Отис. Очакваше папагалът да се разтревожи, ако се озове сам в магазина, когато дойде време за затваряне. Имаше вероятност да го нападнат старите му опасения, че ще го изоставят. Дори в добро настроение Отис не беше птица, която те предразполага да я обичаш, а при стрес ставаше направо невъзможен.

Стъпките на Чарити отекваха по дъските на кея. Наближаваше шест часа. Магазинчетата на кея Крейзи Отис бяха вече празни. И последните купувачи и зяпачи си бяха тръгнали. Въртележката не работеше. На паркинга стояха само ягуарът на Дейвис, джипът на Елайъс и нейната малка тойота.

Спря и се заслуша във водата, която се разбиваше в пилоните на кея. Прииждащият прилив създаваше постоянен тътен. В такива моменти, останеше ли сама на кея, й се струваше, че направо долавя нашепванията на вълните, както се твърдеше в старата легенда.

Беше толкова важно Елайъс и Дейвис да станат приятели.

Чарити си даде сметка, че раменете й са напрегнати.

Изпъна ги назад да се разкърши. Направи няколко дълбоки коремни вдишвания и усети как стресът й намалява. Продължи към „Талисмани и дрънкулки“.

— Не се тревожи, Отис, още съм тук — провикна се тя, отваряйки врата на магазинчето. — Не си изоставен.

Отис, кацнал на пръчката, промърмори.

— Ще дойдеш с мен в моя магазин за малко. Ще поседиш на закачалката, както правеше, преди Елайъс да се появи.

— Хе-хе-хе…

Чарити отиде зад тезгяха и намери старата кърпа, която използваше навремето, за да се предпази от ноктите на Отис. Омота кърпата около ръката си и я протегна.

— Качвай се на борда. Ще взема и купичката ти за храна.

Отис пак промърмори, но чевръсто се прехвърли върху раменете й. Птицата беше тежка.

— Не го приемай като лична обида, Отис, но май започваш да пълнееш.

Той я изгледа свирепо.

Тя взе купичката за храна и пое към врата на магазина.

— Ще вземем клетката ти за пътуване на тръгване.

— Отговори ми честно, Уинтърс. Какво наистина правиш тук? Не е в стила ти. — Дейвис отпи от бирата и се настани по-удобно в сепарето. — Хич не ми пука дали ще продадеш цялото градче Уиспъринг Уотърс на някой от тайнствените ти чуждестранни клиенти, но не желая Чарити да пострада.

— Чуждестранните клиенти вече не са онова, което бяха някога — замислено изрече Елайъс — Някога можеше да сключиш всякаква сделка с тях, стига да съдържаше вълшебните думи място до океана, но тези времена отминаха.

Хвана чашата и небрежно огледа рехавата тълпа в заведението. Беше шест и половина. Неколцината местни бизнесмени и чиновници, които имаха навика да се отбиват тук след работа, вече се бяха прибрали по домовете си. В Уиспъринг Уотърс семейните вечеряха рано.

Ранните посетители — няколко шофьори на камиони, шепа туристи и малцината градски ергени — повечето поради основателни причини сами — вече се настаняваха за вечерта.

— Искам отговор, Уинтърс. Няма да си тръгна, преди да го получа. Чарити преживя много.

— Знам.

— Всичко ли ти разказа? Как пое управлението на веригата универсални магазини „Труит“ и сама ги измъкна от подвижните пясъци, в които баща ми бе успял да ги натика?

Елайъс отново хвана чашата си.

— Тя на практика е възродила магазините, наясно съм. И всеки в бизнес средите по северозападното крайбрежие го знае.

— Да, но вероятно нямаш представа как й се налагаше да работи денонощно, за да не се разпадне компанията. Мередит и аз все още учехме в колежа. През онези години бяхме прекалено млади и неопитни, за да й помогнем съществено.

— Знам.

— Именно Чарити пое цялата отговорност за бизнеса. Тя революцинализира начина на работа в „Труит“ от горе до долу. Има невероятен инстинкт за пазарите и управлението.

Елайъс се усмихна.

— Връчваше ли на всеки продавач пера за бърсане на прах? Много държи стоката да не е прашна.

— Не ти разказвам вицове, дявол да го вземе. Говорим за сестра ми.

— Така е.

— Беше обсебена от идеята да спаси компанията „Труит“, защото така възприемаше отговорността си към семейството. Магазините, твърдеше тя, принадлежат на Мередит и мен. Те са наше наследство. Но тя го спаси за нас.

— Звучи напълно в неин стил.

Дейвис свъси вежди.

— По дяволите, на нея, мисля, дори не й допадаше бизнесът с универсални магазини. Веднъж ми сподели, че сън не я хваща, като си помисли работата на колко много хора зависи от нея. Ако не беше чувството й за дълг, сигурно щеше да продаде „Труит“ след смъртта на татко.

— Сигурно.

— Мередит и аз, от друга страна, моментално потънахме в бизнеса — продължи замислено Дейвис. — Веднага след колежа започнахме да работим в „Труит“ на пълен работен ден. Ала Чарити продължаваше да ръководи нещата, естествено. Компанията имаше нужда от нея. Всичко процъфтяваше. И тогава Брет Лофтъс й направи предложение за сливане.

— Знам останалата част от историята.

— Според Мередит и мен двамата изглеждаха създадени един за друг. За бога — всички ги намираха за идеална двойка.

— Лофтъс е бил прекалено едър за нея.

Дейвис се намръщи.

— Моля?

— Няма значение.

— Всичко вървеше по мед и масло до вечерта на годежа. Беше преди година. — Дейвис му хвърли бърз, изучаващ поглед. — Чул си, предполагам?

— Да.

Дейвис трепна.

— Човек трябва да познава Чарити добре, за да разбере колко необичайна сцена последва. Толкова нетипично за нея. Съвсем не й прилягаше. Все едно се разпадна. Там, пред всички. Никой от нас не го вярваше.

— Тя спомена, че сякаш е полудяла.

— Обзел я пристъп на паника. — Дейвис въздъхна. — Неприятно ми е да го призная, но именно през онази вечер Мередит и аз разбрахме всъщност истински под какво напрежение Чарити е ръководила „Труит“ и какво й е струвало то.

— Престани да се притесняваш за нея, Труит. Сега вече е добре. Щастлива е да стопанисва книжарницата си. Твърди, че това е нейното призвание.

— Да, но определено не е твоето призвание. — Очите на Дейвис се присвиха. — И защо тогава се занимаваш с глупавото си магазинче?

— В цялата история, Труит, ти очевидно не схващаш, че не се преструвам. — Елайъс бавно издиша. — Има и още нещо, което трябва да знаеш.

— Какво?

— Ще се оженя за Чарити. Ако приеме.

Малко след седем и половина Чарити се отказа да симулира повече интерес към заявките, с които се бе заела. Простена, хвърли химикалката и се облегна на стола. Завъртя го наполовина и се обърна към Отис.

— Онзи отчупен нокът не ми излиза от главата, Отис. Акрилово Дженифър.

Отис, придремвайки на пръчката, отвори око и й хвърли зъл поглед.

— Готова съм да се обзаложа на колкото кажеш слънчогледови семки, но Дженифър е имала връзка с Рик Суинтън.

Очевидно схванал, че няма да му позволят да поспи, Отис отвори и другото си око и разпери крила.

— Всички постоянно повтарят неоспоримия мотив на Лейтън Пит да убие Гуен и Суинтън. Той загуби цялото си състояние заради тях. Загуби дори съпругата си, с която се гордееше като с трофей. Но като се замислим, и Дженифър загуби всичко.

— Хе-хе-хе…

Отис се придвижи по пръчката, където Чарити бе закачила купичката за храна.

— Всички са съгласни, че Дженифър се е омъжила за Лейтън заради парите му. Самият Лейтън е стигнал до това заключение. И в следващия момент бившата съпруга цъфва в градчето с план да го съсипе. Въпросният план, осъществен с вещата помощ на Рик Суинтън, е изпълнен. Какъв е резултатът? Лейтън Пит е разорен. При развод Дженифър няма да получи нищо.

Отис замислено разтвори една семка с якия си клюн. Чарити се наведе напред и отпусна ръце върху коленете си.

— Сравниш ли мотивите, какво излиза? Дженифър има точно толкова основателни причини, колкото и Лейтън. Той е загубил всичко, същото се е отнасяло и за нея. Обзалагам се, че никой не е проверявал алибито й по време и на двете убийства.

Отис престана да се храни, върна се на първоначалното си място и попритвори очи.

— Знаеш ли, Отис, обзема ме странно чувство. — Чарити се изправи и започна да крачи напред-назад. — Погледни фактите. Всеки, направил опит да лиши Дженифър от онова, което се е надявала да получи от Лейтън Пит, е или мъртъв, или в затвора. Как да не се чудиш?

Отис не й отвърна.

— Да не си посмял да заспиваш, докато ти говоря! Трябва да разнищим тази работа. Ако Лейтън Пит успее да докаже невинността си, ще възникне проблем. Просто съм убедена, че Тубърн отново ще започне да хвърля подозрителни погледи към Елайъс.

Отис, видимо необезпокоен от подобна възможност, затвори очи.

— Колкото повече мисля за това, толкова по-малко ми харесва. — Чарити спря пред закачалката. — Значи трябва да поговоря с Ханк Тубърн. Искам поне да провери алибито на Дженифър по време на двете убийства. Напълно разумно искане от страна на загрижена гражданка.

Чарити взе вехтата си кърпа и я омота около ръката си.

— Хайде, Отис. Не се знае колко дълго ще си приказват Елайъс и Дейвис. Ние с теб отиваме да намерим Ханк.

Отис промърмори, но все пак стъпи на омотаната с кърпата ръка.

Чарити направи гримаса.

— Наистина трябва да започнеш да внимаваш със семената, Отис. Дебеличък папагал на средна възраст не е привлекателна гледка.

С птицата на ръката си, Чарити изгаси осветлението и заключи вратите. Откакто донесе Отис в „Шепоти“, мъглата се бе сгъстила чувствително. Залязващите лъчи на здрача се давеха в гъстата млечна маса, разстлала се над залива през последните два часа.

Странен мрак изолираше кея. Беше невъзможно да се види по-далеч от перилата, а долу водите нашепваха злокобно. На Чарити й се струваше, че тя и Отис се движат сред пейзаж, извлечен от кошмар.

— Дръж се, Отис. — Не беше истински студено, но влажният въздух хапеше. Тя разгърна сакото си — искаше да покрие Отис, за да го предпази, докато бързаше към „Талисмани и дрънкулки“. — Ще те сложа в клетката и ще метна едно хубаво одеяло отгоре. После ще те сложа в колата и ще пусна отоплението. Ще се почувстваш по-добре.

Отис промърмори. Изглеждаше отвратен. Чарити остана с впечатлението, че той възразява да не го възприема като някакъв глезльо — малко мъгла няма да му навреди.

— Типично по мъжки. — Чарити спря пред вратата на магазина на Елайъс и измъкна връзката ключове. — Вечно да се покажете какви сте юнаци.

Отвори и влезе. Вътрешността на „Талисмани и дрънкулки“, твърде мрачна дори по пладне, когато всички лампи горяха, сега направо тънеше в дълбоки сенки.

Чарити затърси ключа за осветлението до вратата.

— Неведнъж и дваж съм казвала на Елайъс да сложи повече крушки.

— Хе-хе-хе…

— Винаги си на негова страна.

Намери ключа и го щракна. Малкото лампи над дългите рафтове със стока слабо засияха. Хвърляха оскъдни жълти кръгове, които не стигаха до стените и претрупаните рафтове по тях.

Въздействието не беше особено приятно. Никак дори не съответстваше на вкуса й. Отнасяйки Отис към задната част на магазина, Чарити потрепери. Едва различаваше тезгяха с касовия апарат отгоре.

Долови парлива миризма.

— Отис, надушваш ли бензин?

С приближаването към тезгяха, странното чувство на тревога, преминало през нея, когато потъна в мъглата, я обзе отново. Пак я полазиха тръпки. Отис явно го усети, защото се стегна върху ръката й.

— О, по дяволите. — Чарити долови познатите обезпокоителни признаци и се смути. — Боже, дано не се окаже пристъп на паника. Моля те. Толкова добре се справях напоследък.

— Радвам се, че поне някой се е справил. — Дженифър Пит излезе от тъмния офис. Оскъдната светлина проблесна зловещо върху цевта на пистолета в ръката й. — Защото това определено не важи за мен.

Чарити замръзна. Същото стори и Отис. И двамата вдигнаха очи, само за да срещнат тези на Дженифър. Висока, с фигура, изваяна до съвършенство в домашния й гимнастически салон, Дженифър изглеждаше определено не на място тук, както и навсякъде в Уиспъринг Уотърс. Буйните й коси, с изсветлени кичури в калифорнийски стил, се спускаха около безупречно гримираното й лице. Носете тясно червено кожено елече над бяла копринена пола и сребърни сандали. Чифт слънчеви очила бяха кацнали на главата й.

Днес в нея единствено по-различно беше суровият гняв в очите й.

— Всичко е толкова дяволски нечестно — прошепна Дженифър. — Толкова се трудих нещата да станат както трябва. Щях да напусна това градче с половин милион долара в джоба. Половин милион. А те провалиха всичко. Всичките ми планове. Всичко.

Чарити се насили да преглътне няколко пъти, за да успее да проговори.

— Дженифър, всичко е наред. Успокой се.

— Онази кучка Гуен искаше отмъщение, разбираш ли? — Очите на Дженифър блестяха трескаво. — Лейтън постоянно ми повтаряше каква страхотна сделка ще сключи. Реших да поостана, докато вземе парите. Щели да бъдат толкова много, твърдеше той. Най-голямата сделка в живота му. Възнамерявах да го зарежа веднага след като се уверя, че мога да разчитам на парите.

— Остави пистолета. Всичко приключи, Дженифър.

— Но към края Рик ми подметна каква е истината. Предупреди ме, че Гуен има други планове. Била заложила капан и примамила Лейтън, за да си отмъсти.

— Ти си отишла при нея в нощта, когато се очакваше космическите кораби да пристигнат, нали? — попита Чарити предпазливо. — Намерила си я в караваната и си я застреляла.

— Нямах намерение да я убивам. Но тя ми се надсмя. Нарече ме глупачка. Каза ми, че няма да видя пукнат цент от Лейтън. После ме зашлеви. Пистолетът гръмна.

— Значи е било нещастен случай — обади се Чарити бързо. — Не убийство.

— Исках само да я сплаша. Да я накарам да ми даде част от парите, които е взела от Лейтън. Все пак бяха и мои пари, нали? Жертвах цяла година от живота си, за да ги получа. Нямаш представа какво изпитвах, когато усещах мърлявите му ръце по тялото си. Ненавиждах всяка минута, но трябваше да се преструвам, че ми харесва.

— Рик по-добър ли беше?

— Рик? Този слузест червей? — Зъбите на Дженифър се оголиха в дива усмивка. — Легнах с него само защото трябваше да разбера какво търси Гуен в градчето. Още при пристигането й миналия месец се досетих, че е намислила нещо. Рик най-сетне ми разкри измамата.

— Но тогава вече е било късно да я спреш.

— Прекалено късно. — Дженифър вдигна дулото на пистолета. — Винаги е прекалено късно в това проклето градче. Исках само да се спася, но попаднах в капан.

— Разбирам — обади се Чарити тихо. — Разбирам, Дженифър.

Ръката, на която държеше Отис, трепереше. Не съобразяваше дали тя, или папагалът трепери така силно. А вероятно и двамата имаха пристъпи на паника. Съвсем обяснимо, като се имаха предвид обстоятелствата.

— След като тя умря, онзи негодник, Суинтън, се опита да ме шантажира.

— Да те шантажира ли? С какво? — Нещо проблесна в паметта на Чарити. — О, господи — липсващата касета от диктофона.

— Да, проклетия диктофон. Онази кучка, Гуен, го била пуснала, когато съм отишла при нея. Тогава нямах представа как точно стоят нещата. Всичко е записано на лентата. Всеки, който я чуе, ще разбере, че аз съм я застреляла.

— А Рик я е намерил, когато е открил тялото, така ли?

— Знаел е къде да я потърси. Грабнал я е по време на първоначалното объркване. — Очите на Дженифър се присвиха. — Отначало се опита да ме подведе, че Уинтърс настоява за плащането.

Чарити се смая.

— Елайъс ли?

— Твърдеше, че Уинтърс сигурно е намерил касетата, когато е проверявал дали Гуен е все още жива. В края на краищата той остана до тялото няколко минути — време предостатъчно да забележи диктофона и да пъхне касетата в джоба си.

— Елайъс е забелязал само празния диктофон. По-късно ми каза.

— Веднага щом получих заплахата за шантаж разбрах, че идва от Рик. Елайъс не беше замесен, знаех го.

Чарити прочисти гърлото си.

— Не се съмнявам колко поласкан ще остане Елайъс от вярата ти в неговата почтеност.

— Не неговата, глупачке. Твоята.

— Моята? — Гласът на Чарити се извиси. — Какво общо има моята почтеност с всичко това?

— Ти имаш връзка с него. Всички го знаят. Прецених, че щом си готова да спиш с него, той не е типът, който би задигнал улики, за да шантажира с тях.

Устата на Чарити се отвори и затвори два пъти, преди да успее да промълви:

— Разбирам.

— От друга страна — продължи Дженифър, — шантажът е съвсем в стила на Рик Суинтън. Прояви глупост да си въобрази, че няма да се досетя кой действително стои зад исканията.

— Затова го уби.

— Оставих парите на задната веранда на старата ловна колиба, точно както бях инструктирана. Тръгнах с колата, но я скрих и се върнах пеша, за да изчакам появата на Рик. Което и стана.

— Скара ли се с него?

Дженифър й се усмихна криво.

— Не спря да крещи колко ще съжалявам — бил взел мерки да си отмъсти, ако нещо се случи с него. Аз обаче не му повярвах.

— Застреля го и бутна тялото от скалите във водата.

— Знаех, естествено, че ще бъде изхвърлено в залива. Така се улесняваше задачата ми да улича Лейтън и за двете убийства. Но днес сутринта открих, че Рик е говорил истината — действително е взел предпазни мерки. Получих запечатан плик от адвоката му в Сиатъл. Съдържаше подробните признания на Рик какво е сторил. Копеле.

Нова тръпка на страх пробяга през тялото на Чарити.

— Какво значи това? Какви мерки може да е взел Рик?

По лицето на Дженифър се изписа безумно изражение.

— Скрил проклетата касета тук някъде, в „Талисмани и дрънкулки“. Било идеалното скривалище. От друга страна, ако някой откриел лентата, щял да натопи Уинтърс за шантажирането.

— Това вече е прекалено — прошепна Чарити. — Дженифър, изслушай ме.

— Дойдох тук тази вечер, за да потърся касетата. — Дженифър погледна мрачно тъмната, претрупана вътрешност на „Талисмани и дрънкулки“. — Но сега виждам, че ще е невъзможно да я открия в този хаос.

— Точно така — невъзможно е. Бягай, Дженифър. Бягай, докато все още имаш време. Не се бави.

— Не. Всичко е под контрол. — Дженифър хвана пистолета с две ръце. — Дойдох подготвена. Нося туба бензин. Ще изгоря този проклет магазин до основи, а заедно с него и целия кей. Никой никога няма да открие касетата.

Ужасната паника заплашваше да завладее Чарити. Ноктите на Отис се впиваха така силно в ръката й, че всеки момент щяха да пробият кърпата. Тя прибягна до най-авторитетния си тон на висш административен началник.

— Дженифър, слушай внимателно. Ако тръгнеш сега, имаш шанс да се спасиш. Губиш ли време да подпалиш магазина, никога няма да се измъкнеш от града.

— Млъквай. Не ти ли е ясно колко е важно за мен да умреш? Не бива да оставям никакви свидетели, нали?

Ръцете на Дженифър стиснаха пистолета. Очите й се присвиха.

Чарити понечи да се хвърли настрана. Вероятността да избегне изстрела бе незначителна, но това бе единствената й възможност.

И в този момент Отис изпищя.

Висок, ужасен, пронизителен крясък, предназначен да бъде чут на огромно разстояние в джунглите, където са живели неговите прадеди.

За пръв път откакто Чарити го познаваше, той изрече ясно, завършено изречение.

— Време за разплата — провикна се Отис с глас, така силно напомнящ гласа на Хейдън Стоун, че тръпки да те побият.

Откопчи се от ръката на Чарити. Замахвайки диво с криле, зловещо разтворил клюн, той се нахвърли срещу ужасеното лице на Дженифър.