Дъщерята на Сиена

Десета глава Драконът

След като си даде сметка, че с всеки изминал ден животът й става все по-нещастен и по-нещастен, Пиа Толомей осъзна и кой бе виновникът за положението й — нейната красота. Красотата й бе онази, която караше хората да извръщат глави след нея на улицата. Красотата й караше мъжете да я желаят, жените да не я харесват, а съпруга й — да я мрази. Красотата я бе превърнала в разменна монета в брачен договор, за който никой не бе искал мнението й. Красотата й накара Нело да окастри косата й, задето говори с непознат по време на вечеря.

От десет-дванайсетгодишна възраст, когато красотата й вече достигаше своя апогей, на нея й беше забранено всякакво физическо усилие, дори и най-елементарното. Изведнъж тя трябваше завинаги да забрави за веселия си и енергичен живот като дете, за удоволствието да се надбягва с приятелчетата си из сенките на арките и площадите. Веднъж дори се сети, че не бе усещала ударите на сърцето си години наред — никога не се бе задъхвала, дори и след изкачване на стръмни стъпала. Бе прекарала живота си оттогава насам неподвижно, в мълчание и приличие. Чудеше се дали сърцето й вече не се бе свило като стафида и умряло.

Но иначе бе поощрявана да се занимава с нещата, подобаващи на високопоставена дама — рисуване, музика, езици, както и единствената й утеха — четенето. И тъй като беше кръстена на трагична героиня, тъй като живееше живота на трагична героиня, тя търсеше в книгите онагледяване на собствената си тъга. Знаеше за съществуването на новия начин на мислене, на новите науки, на просвещението в света, но предпочиташе да поглъща легендите и разказите на старите времена, защото самата тя се чувстваше като запечатана в кехлибара на една отминала епоха.

В съзнанието й изникна спомен за една легенда. Беше от „Смъртта на Артур“ и се отнасяше до дама, която е била прокълната заради красотата си. Завързана гола в изпепеляващия дъх на дракона, висяща над неговата паст дни и нощи наред, накрая била спасена от рицар на име Ланселот, който отсякъл главата на дракона и я освободил.

Пиа Толомей беше и умна, и много храбра млада жена, но дори и на нея й се случваше да се отдаде на фантазии. Планираше бягството си още от мига, в който баща й й бе връчил монетата на Клеопатра, но понякога й се случваше да си помечтае някой друг да я спаси.

И сега й се струваше, че може би е открила своя Ланселот.

— Ето! Сиена! — Синьор Бруни разпери ръце, сякаш беше факир, току-що създал града, разкривайки й цялата му панорама.

Пиа седеше на дребната си кобила, а учителят й по езда държеше поводите. Високата позиция върху коня й даваше превъзходна възможност да се наслади на гледката — под лъчите на утринното слънце видя града си така, както никога досега не го бе виждала. Над долините се носеше сребриста мъгла, а далече, далече пред тях ниските червени покриви на къщите и високите кули на града бяха като позлатени. Около Торе дел Манджа кръжаха обичайните ята скорци, а квадратната ивичеста катедрала бе надвиснала над града като спящ тигър. Пиа зяпна от удивление и просто продължи да гледа.

Вече бяха провели няколко урока и всеки път тя беше падала. Но нито се бе оплакала, нито заплакала — падаше и просто ставаше, за да яхне обратно коня. Вече бе свикнала с болката и се справяше отлично с нея, което й бе дало възможност да усвоява доста бързо. На втората сутрин стегнатите й мускули пищяха с всяка нейна крачка, пръстите и раменете й пулсираха, гърбът я болеше — цялото й тяло постепенно осъзнаваше мускулите, които до този момент не бе знаело, че притежава. Към третия урок вече бе започнала да демонстрира вродена склонност към езда — седеше спокойно върху коня, започваше да го усеща в ръцете си. Тя си знаеше, че е добра ученичка, но си имаше и един недостатък — че искаше да напредва бързо, да научи всичко изведнъж. Бързо и надалече — това се бе превърнало в нейно житейско мото. Бързо и надалече.

В началото синьор Бруни я бе учил да язди без юзди, за да свикне да се държи с колене и да контролира кобилата и с най-лекия натиск на краката си. Но съвсем скоро тя поиска да продължат по-бързо. Беше водена от таен дневен ред, който все още не можеше да сподели с него. И той се бе покорил на волята й. Вече се бе научила да язди в тръс. Той й бе показал как да се повдига и смъква, следвайки ритъма на коня — от чист инат тя бе усвоила основите на този най-труден от всички конски ходове само за един урок. И тъй като дворът на Орлите беше малко тесен за лек галоп, синьор Бруни я бе извел сред хълмовете, където бе обичал да язди като дете, за да й покаже любимата си гледка към града.

Неговият жребец, вечно до рамото му, вървеше в тръс след тях, безсъмнено много щастлив в компанията на синьор Бруни. Пиа се зачуди за пореден път защо той никога не се качва на коня, както и за естеството на отношенията между него и неговия благодетел. Тя знаеше, че като човек, изключително държащ на приличието, той бе поискал разрешението на свекъра й да я изведе вън от града и Фаустино бе позволил. Нещо подсказваше на Пиа, че свекърът й би позволил всякаква степен на свобода и доза на близост между нея и синьор Бруно, стига това да успееше да зареди сина му с достатъчно силна омраза срещу сина на ковача, за да го надвие и да излезе победител в следващото Палио.

Бяха минали през цяла Сиена — Пиа на кон, синьор Бруни — водещ своя, рано сутринта, докато сенките бяха все още хладни. Когато напуснаха квартала на Орела, Пиа се бе отпуснала. Чувстваше се приятно да минава по улиците на своя град на кон — това занимание и този град бяха едно цяло. Докато слизаха надолу по хълма и навлизаха в надвисналите един срещу друг дворци на квартала на Гората, синьор Бруни бе оправил седлото й. В малките виещи се улички между бояджийските работилници на квартала на Гъската й бе напомнил да държи петите си здраво върху стремената. А под арките на квартала на Дракона я бе предупредил да отпусне захвата си върху юздите.

И накрая, в покрайнините на квартала на Таралежа, бяха стигнали до портата Камолия. Минаха покрай мястото, където още стояха костите и кожата на магарето, хвърлено преди седмица от някого. Жителите на Таралежа го бяха оставили да си гние там, прекалено уплашени от поличбата, че градът може да падне в чужди ръце. Пиа и синьор Бруни се прекръстиха за всеки случай, но минаха през портата, необезпокоявани от никакви поличби за зло в този златен ден. След като Пиа излезе от другата страна на сянката на портата, на устните й заигра усмивка.

Синьор Бруни трябваше да я научи да язди в лек галоп. Тя се заслуша внимателно в инструкциите му, докато той я уверяваше, че равната походка на коня по време на галоп е много по-лесна за управление, отколкото при тръс. Пиа събра юздите в ръце с наскоро придобита увереност. По елегантните й ръце вече се забелязваше оформянето на мускули — мускули, които веднага биха подсказали на опитното око, че тя може да язди. Знаеше, че краката й също променят формата си и че сега разполага с нова сила. Мускулите, които се развиваха в тялото й, бяха мускули на ездач — сиенски мускули.

Новото й облекло също допринасяше в голяма степен за щастието й. Откакто бе навършила дванайсет, бе прекарвала всеки божи ден с тежки долни ризи, рокли и корсети, които бяха пристягали тънката й талия във все по-тесни кръгове. Дрехите й я бяха потискали почти толкова, колкото и мъжете около нея. А сега, в роклята за езда на майка си, тя започваше да диша свободно. Майка й я беше извела извън кръга на нейните корсети, а синьор Бруни я бе извел извън кръга на Сиена. Благодарение на тези две благотворни влияния тя можеше да се почувства, макар и само за ден, свободна.

— Трябва да я кръстите — наруши синьор Бруни потока на мислите й.

Тя се извърна и го погледна царствено, озадачена.

— Кобилата — поясни той. — Имате я вече от няколко дена. Как смятате да я наречете?

Пиа се замисли. Чувстваше се като кралица върху своя кон. В този миг те бяха едно — жената и конят, и в същия този миг градът беше съвършен — красив, идеален и далечен, увиснал насред мъглата като Камелот. В този единствен миг тя принадлежеше на това кралство, тя и конят й си пасваха напълно в него.

— Гуиневир — отговори и забеляза как синьор Бруни потрепери, сякаш мислите им бяха вървели в хармония и той също се намираше в света на Артур. — Какво има? Изборът ми не ви ли допада?

Той въздъхна, поклати глава и рече:

— Не, името е хубаво. Просто ми напомня за онова, което трябва да ви кажа.

Докато Пиа слушаше невероятния разказ, очите й се разширяваха все повече и повече. Херцогинята и конникът бяха разгадали загадката, която тя им беше подхвърлила по време на изповедта си, и синьор Бруни вече е бил в катедралата и е подслушал целия разговор между Деветимата.

— Планът им е Нело да бъде победител в Палио и така Деветимата да забогатеят чрез залозите. Времето върви бързо, Палио наближава, а преди това следващата среща на Деветимата, където и да е тя, трябва да се състои след два дена, в Църквата на някогашния и бъдещия крал — Артур. Затова вече разбирате защо името на неговата кралица ми подейства по този начин. Освен това тогава ще се появи и Ромул, който и да е той, за да влезе в ролята на кукловод на целия заговор. — Вдигна очи към Пиа, присвивайки очи срещу издигащото се слънце. — Виждала ли сте Нело как язди?

Пиа поклати глава и гарвановочерната й коса се люшна покрай ушите й.

— Не, никога — отговори. — Уменията на брат му бяха добре известни, но както знаете, Нело язди тайно, далече оттук, в солените блата на Марема. Но знам, че е прекарал целия си живот в сянката на Виченцо.

Изричайки тези думи, тя забеляза, че парченце от мозайката внезапно е намерило мястото си в съзнанието на синьор Бруни.

— Затова ли ви накара да боядисате косата му? Ръцете ви… Той дали… — Очевидно му беше трудно да изрече странната извратеност, която му беше хрумнала. — Дали не се опитва да стане Виченцо?

— Вероятно — Пиа нямаше никакво желание да си спомня за онази вечер с боядисването, дори и от разстоянието на времето. — Веднъж ми каза, че с него споделяли всичко — спомни си за малкото момиче на куката за бутове и потрепери. — Но е ясно, че иска да живее живота си с окраската на Виченцо. Иска цвета на брат си, уменията му за яздене, съпругата му и… — Сведе очи. — И неговата победа. Виченцо спечели Палио дори след смъртта си — Берио стигна до финала, макар и без ездач. Затова сега и Нело трябва да спечели състезанията. — Погледна го право в зелените очи със своите наситеночерни и допълни: — И това не е обикновено съперничество. По-скоро е обичал брат си толкова много, че сега иска да го погълне, да се превърне в него самия! Ръководен е от любовта си към един мъртъв съперник, а сега… — не довърши.

— От омразата си към един жив такъв — довърши вместо нея Рикардо.

Тя замълча.

— Точно затова сега сме тук, нали? Затова Фаустино ни дава такава свобода? По този начин подхранва омразата на Нело към мен, подклажда я като демон, за да подсигури победата на сина си!

Пиа не бе имала представа, че той е толкова прозорлив. Мълчанието й му бе напълно достатъчно като потвърждение.

— И въпреки това вие сте тук! Съгласихте се да вземате уроци! — Тонът му беше почти обвинителен, като че ли тя бе истински Орел, един от тях.

Пиа извърна към него черните си, толкова характерни за рода Толомей очи и изрече:

— Да съм се съгласила ли? Та аз мечтаех за тях!

— Защо?

Едва сега, след като знаеше, че той е неин съюзник, и след като градът бе разстлан като на длан далече от тях, тя можеше да му каже онова, което трябваше да каже.

— Налагаше се да се науча да яздя! — изрече и въздъхна облекчено, че най-сетне е споделила тайната си. — Трябваше да се науча да яздя, за да избягам от Нело!

— Бързо и далече?

— Да, бързо и далече — отвърна със загадъчна усмивка тя.

— Дори и в случай че омразата на Нело към мен наистина му помогне да спечели?

Тя не му отговори директно. Само каза:

— Не мислите ли, че е малко рисковано да заложиш цял град на едно конно надбягване?

Синьор Бруни сви рамене и отвърна:

— Не знам. Но знам, че ще подправят жребия и ще сложат онези, които те искат. И с право или не, считат мен за единствен съперник на Нело. Затова ми дадоха кон, който не може да спечели. Все още не мога да го яхна, а какво остава — да го обуча, а състезанията Палио вече наближават.

Приседна и започна да хвърля камъни в долината, където утринната мъгла ги поглъщаше. Черните му къдрици потрепваха от лекия бриз и галеха лицето му, скривайки профила му. Очите му почти не се виждаха.

— Но има и нещо друго — обади се по едно време. — Не може да няма! Вие сте права, че никой не би заложил цял град на едно надбягване. Този Ромул, за когото говореха, очевидно има важна роля. А Палио е само част от общия план, предназначена да отвлече вниманието от най-главното. — Обърна се към нея с въпросителен поглед. — Имате ли представа къде ще се срещнат този път? Знаете ли къде се намира тази църква на Артур?

Пиа слезе от коня си с бързо трупаща се увереност.

— Чела съм „Смъртта на Артур“ — рече, — книгата, за която е говорила херцогинята. И разполагам с прекрасен екземпляр от нея в библиотеката на баща ми. В нея става въпрос за множество църкви и параклиси, отшелнически пещери и олтари. Но предимно в Древна Британия. Но без книгата пред мен… — Поклати глава. — Иначе нито Фаустино, нито Нело споделят нещо с мен. За първата им среща научих съвсем случайно благодарение на думи, изпуснати от готвачката. Но принципно в къщата на Акуила всичко е тайно. Когато се появя в стаята, всички млъкват.

Синьор Бруни хвърли още един камък в долината и промърмори:

— Е, когато имате възможност, заслушайте се. Може да изпуснат нещо неволно.

Пиа се загледа в белия кон, застанал напълно неподвижно, с високо вдигната глава.

— Леокорно — изрече. — Еднорогът. Подходящо име. — Бял като сняг на този приказен фон зад себе си. — Какво не му е наред? Защо не ви позволява да го яхнете?

— Нямам представа. Надявах се вие да можете да ми кажете. Знам само, че ми е подарък от Фаустино. Той не иска аз да спечеля, затова ми е дал кон, който ще загуби.

Пиа се приближи до Леокорно и погали нежно бялата му муцуна.

— Единственото, което мога да ви кажа, е, че купиха този кон от Боли, търговеца на коне от Арецо, но и вие сам вече го знаете. Той пристигна в конюшните в същия ден, в който докараха и черния звяр за Нело. Хей, но той е много закачлив! — извика изненадано, когато конят побутна весело ръката й. Знаеше от легендите, че само девица може да стане приятел на еднорог, а тя си беше още такава — девица. Обиждана и тормозена, но все още недокосната по онзи начин. И Леокорно веднага я бе усетил.

— Когато никой не се опитва да го яхне — да — отбеляза кисело Рикардо.

Пиа прокара пръст по белега между ушите му и рече:

— Горкичкият! Бил е ранен! Има бойни белези.

Синьор Бруни се изправи рязко и се приближи до Пиа и Леокорно. Тя се притесни, да не би да го бе ядосала с нещо, но той не й обърна внимание и тихо изрече:

— Бойни белези… Бойни белези значи.

А после, по-високо и по-рязко, добави:

— Продължавайте да му говорите, като стоите точно пред него, за да може да ви вижда!

Пиа плъзна очи към учителя си, който мина внимателно зад коня.

— Какво има? — попита.

— Битки — рече той. — Права сте, участвал е в битки!

— Къде?

— Нямам представа. Но непрекъснато има войни. Аз самият участвах в една от тях. — Тонът на гласа му й подсказа, че той също си имаше своите тайни. — Хайде, продължавайте да му говорите!

Рикардо мина зад лявото ухо на коня и щракна леко с пръсти, докато Пиа му говореше за всичко и нищо.

Но нищо не стана. Леокорно дори не помръдна ухо. След това стопанинът му мина предпазливо отново зад него, излезе зад дясното му ухо и отново щракна с пръсти. Пак нищо.

— Дръпнете се малко — изрече тихо синьор Бруни, — но продължавайте да говорите, така, че да може да ви вижда.

Пиа направи каквото й бе казано и видя как синьор Бруни вдига от земята една суха пръчка и пак се приближава към Леокорно. Този път, заставайки зад ушите му, той счупи пръчката, но го направи толкова силно, че пукотът от нея отекна чак до хълмовете. Леокорно се втурна като стрела напред, набирайки сили въпреки туфите трева, вдигайки облачета от прах под копитата си, бърз като вятър.

Пиа изсвири тихичко през зъби — нещо, което по принцип й беше забранено да прави.

— Бива си го този красавец! — отбеляза.

Погледна към синьор Бруни. Той бе присвил очи и наблюдаваше коня. Кимна, безсъмнено развълнуван да види за първи път невероятната скорост, която развиваше конят му.

— Ще се върне ли? — запита Пиа.

Синьор Бруни сви рамене, очевидно мислейки си за същото.

— Не знам — отговори.

В рамките само на няколко секунди Леокорно се бе превърнал в миниатюрна точица на хоризонта, която отново се уголеми, когато се втурна обратно към тях насред облак прах и се върна в лек тръс на фона на несравнимия град зад себе си. Пиа си каза, че днес той наистина оправда името си — еднорог насред приказен пейзаж. Жребецът забави постепенно в раван и накрая спря, тръскайки глава, пръхтейки неодобрително срещу господаря си.

Синьор Бруни обгърна главата му и целуна силно белия му нос.

— Бог да те поживи, скъпи ми Леокорно! Нямах представа, че си глух, приятелю! Какво беше? Оръдие ли? — Обърна се към Пиа и поясни: — Един другар от моя взвод изгуби слуха си по същия начин. Снарядът падна близо до него и го запрати на едно дърво. После не чуваше нищо, освен ако не му крещиш право в ухото. — После пак се обърна към коня и допълни: — Не се притеснявай, скъпи приятелю! Вече ще оправим нещата!

Наблюдавайки кон и господар, Пиа си спомни начина, по който й бе говорил синьор Бруни, когато тя за първи път бе паднала от кобилата си. Душата й се изпълни с болезнен копнеж. Докато гледаше нежните му ръце и слушаше нежния му глас, с който успокояваше подплашения кон, тя разбра, че нещата, които я привличат към него, са не само силата и уменията му, но и нежността му. Никой до този момент не си бе направил труда да бъде нежен към нея.

Приближи се към конника и коня му, неспособна да стои далече от тях.

— И сега какво? — попита.

Като продължаваше да гали Леокорно, синьор Бруни рече:

— И аз не знам. Но все пак това обяснява защо не позволява на никого да го яхне — мисли си, че пак трябва да влиза в битка. Мисля, че той е боен кон. Може би е принадлежал на генерал или даже на крал — все пак е чистокръвен липицанер! Може би е бил жребец на някой испански хусар при Милацо, нищо чудно да сме били и на едно и също бойно поле. — Подръпна с обич ушите на Леокорно и безпомощно се засмя. — И как да шептя на кон, който не чува? Единственото ми умение е безполезно при него!

Пиа се замисли и отговори:

— Мисля, че стига да може да ви чуе, той ще ви позволи да го яздите. Защо не му извикате в ухото? Хайде, аз ще държа хамута, а вие опитайте!

Синьор Бруни я погледна неуверено, но тя кимна и се усмихна. Чувствайки се малко глупаво, той все пак сложи ръце пред устата си като фуния и започна да реве в ушите на Леокорно. Гласът му отекна сред хълмовете. Конят помръдна белите си уши напред и се заслуша. По лицето на Пиа се разля усмивка. Много внимателно синьор Бруни пъхна единия си крак в стремето и като продължаваше да крещи, се метна леко върху седлото и събра юздите. Леокорно помръдна и размаха опашка. Пиа и синьор Бруни си размениха погледи и конникът се подготви за сериозно приземяване. Но то така и не дойде. Той започна да понижава бавно глас, докато накрая млъкна. Беше си все така на седлото. Погледна триумфално Пиа.

Дори и скромният й опит с конете бе достатъчен, за да й подскаже, че Леокорно е силен кон, бъкащ от енергия. Широчината на мускулите под перлената му кожа подсказваше за роден победител. Много, много внимателно синьор Бруни обърна главата на Леокорно към града, Торе дел Манджа и нейната златна корона — иглата на компаса. Притисна пети към белия му корем, а конят, без никакво колебание, вирна глава и уши и се стрелна като вихър напред, носейки се леко през топлия ден, плъзгайки се гладко, с копита, които почти не докосваха земята.

Пиа се загледа в тях с гордост как се смаляват в далечината и се превръщат първо в точица, а след това в прашинка. Не се страхуваше да остане сама. Само една мисъл витаеше в главата й в този момент — че Фаустино беше допуснал голяма грешка. Този кон беше невероятен. На този кон синьор Бруни би могъл да провали всички планове на свекъра й само с една обиколка на Палио. Видя как конникът скъсява юздите на Леокорно, за да го накара да се обърне и да се върнат за нея — така, както тя бе сигурна, че ще направят. И докато ги гледаше как приближават, в главата й се оформи нова мисъл, мисъл, която скоро се превърна в сигурност.

На този кон той можеше да победи Нело.

Виоланте отново сънува близнаците и този сън пак я събуди. Зазоряваше се. Тя стана, приближи се до прозореца и докато гледаше слънцето как се издига над града, се замисли отново за Деветимата и за деветия квартал. Дали пък онази нощ в катедралата са, били само осем, защото още не са избрали деветия? Да не би да очакват съгласието на Жирафа?

Сведе поглед към ъгъла Сан Мартино, където Фаустино бе изгубил сина си. Кръвта на Виченцо се връщаше в града, пропивайки се между камъните. Но по-нататък, край Фонте Гая, се виждаше тъмното кърваво петно и на друго тяло — на Еджидио, момчето, трансформирано в кървав орел. Постави топлата си длан върху стъклото и се замисли. После се обърна и звънна със звънеца за Гретхен, наблюдавайки постепенно стопяващия се отпечатък върху прозореца. Смяташе, че е открила още един съюзник.

Виоланте изпрати за Зебрата, за да й доведе синьор Бруни, но момчето й каза, че Рикардо е заминал извън града с Пиа. Виоланте остана с ръка върху сърцето си много след като момчето си беше тръгнало. Рикардо влизаше директно в бърлогата на лъва. Пиа беше омъжена, при това за зловещо, отмъстително създание, което вече я беше наказало жестоко само заради една усмивка. Пък и наред с това тя не намираше извинение за омъжената жена, която си е позволила извънбрачна връзка — тя, която беше страдала толкова години, търпейки изневерите на Фердинандо. Но накрая тръсна глава и се стегна. Подобни разсъждения нямаше да й помогнат. Щом Рикардо отсъства от Сиена, тя щеше да поеме сама на тази мисия.

Обградена от камериерките си, Виоланте стоеше с разтворени ръце, докато те стягаха корсетите й и обличаха фустите й и накрая успяха да повдигнат подобаващо тежката й рокля с шлейфа. Сложиха перуката й и я напудриха, стегнаха връзките й. После тя изиска бижутата си, които бяха донесени от Гретхен. Херцогинята разви черното кадифе, бижутата се плъзнаха върху дървената повърхност на тоалетката й и заблестяха. Днес тя имаше нужда от всичките си бойни окраски и труфила. В отпуснатата й кожа бяха втрити масла и мазила, лицето й беше избелено с оловна паста, на всяка от бузите й беше поставено малко розово кръгче. Но когато се загледа в огледалото, тя видя същото лице, надничащо изпод иначе богата й премяна. Никакви мазила на света не можеха да я направят красива, но поне изглеждаше величествено, внушително. Издаваха я само очите.

Поиска носилката и лакеите си в ливреите на Медичите, но после промени решението си. Вместо тях поиска Гретхен, старото си наметало с качулката и кожена половин маска. Щеше да отиде сама, без свита — титлата и появата й щяха да бъдат достатъчни.

Изпрати напред вестител, за да може бащата на Еджидио да я очаква, а след това двете с Гретхен се запътиха към западната част на града. Беше достатъчно рано през деня, за да си спестят горещината, надигаща се от камъните, и сенките все още бяха достатъчно хладни, за да не превърнат тежкото й наметало в наказание. Когато стигнаха до портите на Пантерата, Виоланте изпрати Гретхен напред и зачака да бъде приета, убедена, че няма да бъде изгонена. Докато чакаше, огледа малкия вътрешен двор, обграден от високите палати наоколо, с горещото ярко петно на синьото небе над главата й, изпъстрено с вездесъщите скорци, които тъкмо бяха започнали да се издигат върху топлите течения на утринния летен въздух.

Вратата се отвори и херцогинята пристъпи в мрачно преддверие. Зачака прислужницата да я повика, загледана в една картина на стената — пантера в капан. Не след дълго беше въведена в приемната на Рафаело Албани. В мига, в който свали пелерината си и нахлу в стаята, тя разбра, че не е имала нужда от труфилата си. Албани беше напълно съсипан и невиждащ нищо.

Седеше съвсем сам на стол в огромна стая, в която нямаше нищо друго, освен свещи и няколко картини. Беше облечен в обикновено черно палто и черни бричове. Белият бастун и сребърните катарами бяха единствените по-светли неща по него. Нямаше даже перука върху плешивата си глава. Вдигна измъчените си очи към нея и тя разбра, че не е мигвал, откакто синът му беше пребит до смърт и оставен насред площада. Херцогинята не успя дори да поднесе съболезнованията си, защото той заговори:

— Той беше в правото си, милейди. Това е позволено — да използваш камшик срещу друг жокей. Той не е искал да убива сина на Орлите. Беше добро момче, херцогиньо, много добро момче! А Орелът да го пребие така, да го измъчва и… — не можа да продължи. — Благодаря ви за кесията!

И в този момент тя разбра, че той е почтен човек. Да страда под тежестта на подобна мъка и въпреки всичко да й благодари за изпратената милостиня, подсказваше за наличието на достойнство и обноски, каквито тя не беше очаквала. Беше го виждала и преди — всъщност последният път беше на Палио, когато капитаните и фантините се бяха подредили, за да й отдадат почит. Тогава не бе обърнала особено голямо внимание нито на него, нито на сина му Еджидио — докато младежът не беше убит и положен като Христос. Спомняше си само висок мъж с патрицианска осанка и с премяна, достойна за преуспяващ, елегантен и амбициозен аптекар. А сега виждаше пред себе си пълна развалина.

Тя се втурна напред и забравила всякакво приличие, се отпусна до него в тежката си рокля и хвана ръката му, която стискаше здраво дръжката на стола. В зачервените му очи прочете дивата болка, която и самата тя познаваше добре — загубата на дете. Но сега, докато гледаше в тези изгубили блясъка си очи, се запита дали не би могло да има загуба, по-тежка от тази, която лично бе познала. Щом тя бе скърбила толкова много за невръстните си бебета, колко ли по-тежка би била мъката по загубата на момче, което е прекарало на земята двайсет лета, което е израснало около масата ти, което е можело да разговаря, да обича и да има собствено мнение?!

В очите й се надигнаха сълзи — но не сълзи на самосъжаление, а за мъката на този човек. Объркан, той се опита да се надигне от стола, но Виоланте задържа ръката му.

— Искам тези убийства да спрат! Има начин да се направи, но ще изисква голяма храброст, а освен това ще трябва да изтърпите компанията на онзи, който отне сина ви! Но ако успеете да го сторите, ще го съсипете окончателно! Желаете ли да ме изслушате?

Той поклати глава и също се разплака.

— Не — отрони. — Ще го довърша, но ще го довърша по моя начин и по време, което аз избера. В действието ми няма да има никаква законност, никаква чест. Но не мога, за нищо на света не бих могъл да издържа компанията на човека, който е бил при сина ми, когато е умирал! Тогава при него трябваше да бъда аз! Аз!

И се извърна към картината на стената. На нея се виждаше пантера, паднала в дълбок трап, ръмжаща срещу хората, насъбрали се около ръба на ямата.

Виоланте разбра, че не може да иска нищо повече от този човек. И че не може да му каже нищо повече.

В неделя Пиа прекара цяла литургия в молитви синьор Бруни да победи Нело по време на Палио. Доставяше й особена радост да седи в църквата на Орлите и да се моли за падението им.

Излезе от църквата, следвана неотлъчно от Николета. Но господарката и нейната прислужница не бяха изминали и две крачки, когато Пиа усети подръпване на ръкава си. Обърна се и видя Зебрата, точно както го видя, когато й бе дал кесията на херцогинята и когато й бе предал новината за заминаването на Нело. Давайки си сметка, че детето й носеше само добри вести, тя се осмели да се усмихне.

— Какво искаш? — сряза го Николета.

— Моля за извинение, мадам, но господарката е забравила молитвената си книга.

И връчи на Пиа предмет, увит в епитрахил. Пътят на предмета от неговите ръце към тези на Пиа беше пресечен моментално от Николета, която го сграбчи, но само за да открие молитвеник, подвързан в черна овча кожа и украсен със златни кантове. Колкото и да не й се искаше, подаде книгата на Пиа. Тя я виждаше за първи път и отвори уста, за да го каже, но точно в този момент срещна многозначителния лешников поглед на момчето. Благодари му и продължи пътя си. Николета, която се явяваше банкерът в групата, връчи на Зебрата най-дребната монета, която успя да открие в кесията си.

Далече в убежището на стаята си Пиа отвори книгата, очаквайки да открие в нея някакво послание — може би от Рикардо. Сърцето й биеше учестено. Но изживя изненада — под първата подвързия имаше втора.

„Смъртта на Артур“ от сър Томас Малъри.

И не беше кой да е екземпляр, а нейната собствена книга с малкия знак на кукумявката на първа страница. Притисна книгата до гърдите си.

Той беше сторил това за нея! Вече не беше сама на този свят.

— Синьор Фаустино, тя напредва толкова бързо, че се питах дали бихте дали позволението си да я изведа пак извън града.

Обрамчен от рамката на прозореца в голямата зала, Фаустино сплете дългите си бели пръсти и се вторачи в Рикардо с хищническите си очи.

— Значи казваш, че напредва добре, така ли?

— Да, сир. Вече минахме на лек галоп. Ако получим разрешението ви пак да излезем извън града, бихме могли да пробваме и същински галоп.

— Хммм — промърмори Фаустино и докосна с пръст устните си. — А как е твоят Еднорог?

Рикардо набързо прецени, че ако твърди, че все още не може да яхне жребеца, Фаустино би могъл да заключи, че няма никакъв смисъл да запълва времето му с Пиа. Ако пък му признаеше, че вече може да язди коня, Фаустино може да поиска от него да прекарва повече време с Пиа, а оттам — по-малко за подготовката за Палио.

— Също е много добре — отговори. — Вече го обучавам и той се справя доста добре със скоростта.

Черните вежди на Фаустино почти скочиха върху бялата му коса.

— Наистина ли? — провикна се изумено. — Е, хубаво. Ако го изтеглиш за Палио, ще видим какво ще стане. Всичко зависи от нещата, които ще се случат през този ден, а то, скъпи ми Рикардо, е в ръцете на съдбата!

„Не се разтревожи толкова, колкото би трябвало“ — каза си Рикардо и не можа да не се запита защо.

— Що се отнася до другия въпрос, мисля, че ще бъде добре за теб да изведеш отново навън младата Пиа — отбеляза с привидна небрежност и кехлибарените му очи проблеснаха. — Защо не вземеш да я заведеш в Марема? Там има няколко добри писти за галоп в солените блата, близо до нашия замък.

Рикардо се поклони и излезе от залата. Когато се втурна в конюшните, беше щастлив като дете.

Но присъствието на истинско дете в лицето на Зебрата, който държеше поводите на неговия жребец, го поотрезви.

— Зебра — рече, — би ли могъл да поразпиташ наоколо за този кон, моя Леокорно? Опитай се да се свържеш с Боли или някой, който го познава, и виж какво можеш да изкопчиш за неговата история!

Зебрата го погледна колебливо. Рикардо въздъхна и допълни:

— Ще има и монета, разбира се.

Зебрата се ухили до уши. Подаде му поводите с едно учтиво „господине“ и побягна. Крещейки успокоителните думи, предшестващи по необходимост всяко качване на коня, Рикардо се метна на гърба на Леокорно.

„Смъртта на Артур“ трансформира самотните часове, които Пиа прекарваше в стаята си, и вече даже тревожните й нощи бяха пълни със сънища за рицари, неверни дами и приключения. Но внимаваше да държи съществуването на тази книга далече от полезрението на Николета, защото беше сигурна, че съвсем скоро слугинята щеше да се погрижи нещо да й се случи.

А Николета продължаваше да я тормози по всякакъв начин. Всяка вечер изгасяше свещта, пожелавайки уж лека нощ на господарката си — щипваше пламъка с пръсти така, както майка щипва детето си преди сън. Но тази вечер по време на вечеря Пиа зърна кутийка с огниво — квадратна и сребърна, оставена на големия дъбов бюфет. И незабелязано я скри под полите си. За да чете до малките часове, тя пусна тежките завеси напълно, защото знаеше, че и най-дребната пролука би пропуснала светлината на свещта.

Рикардо й бе подарил цял един нов свят, скрит между тези корици. В стремежа си да отвърне подобаващо на добротата му тя заоглежда страниците за някакви насоки относно църквите на Артур, но в книгата бяха споменати твърде много, а тя не можеше да се появи на следващия си урок по езда без никакви сведения. И щеше да си остане така, ако по една случайност след изповед не се бе спряла пред една аптека, за да чака Николета.

Разменила открай време ролите им, слугинята бе настояла на връщане да минат по Страда Романа. Там църквата болница „Санта Мария Магдалена“ имаше много хубава аптека, от която Николета искаше да си купи мехлем за подутите пръсти на краката си. Пиа остана навън да я чака — този път за нищо на света не би й хрумнало да бяга. Но пък отиде от другата страна на улицата, за да се скрие в сянката на галерията на някакъв висок дворец. Палатът на Сан Галгано.

Започна разсеяно да вдига и да пуска халките за връзване на коне, монтирани на предната стена — вдигаше една и я пускаше да падне с трясък, а после следващата. Едва на третата халка забеляза как изглеждат всъщност те. Всяка една от тях беше като меч, забит в камък, а на дръжката — там, където обикновено имаше скъпоценен камък, се виждаше мъжка глава. Отстъпи няколко крачки назад и вдигна очи към втория етаж. Етажът на благородниците беше издигнат на нивото на отсрещната църква, за да компенсира факта, че църквата бе издигната на склон. А точно пред елегантния прозорец с двете арки се виждаха поредица от фризове на светеца, който бе дал името си на този палат.

Пиа бе чувала за свети Галгано и неговите реликви, които лежаха сухи и мълчаливи в някоя мощехранителница в църквата болница от другата страна на улицата. На един от барелефите той извършваше велики подвизи като рицар. На друг вадеше голям меч от камък.

Пиа се огледа. Зърна двама лихвари, седнали пред масичките си в сянката на двореца, броящи монетите си на пейките. Сигурно бяха местни жители, защото сандъците им не биха могли да бъдат носени надалече. Тя ги поздрави набързо, без да изпуска от очи вратата на аптеката за Николета.

— Защо е този меч? Имате ли представа?

Мъжете я погледнаха объркано.

— Какво казахте, мадам? — рече първият.

Пиа повтори:

— Защо има меч на онези халки за коне, по фризовете?

— О, ясно! — възкликна вторият и бутна очилата си нагоре по носа, като учител. — Защото нашият блажен Сан Галгано е забил меч в камъка, в кръглата църква на Монтесиепи, точно над абатството „Сан Галгано“!

Пиа им благодари и прекоси улицата точно в мига, в който Николета излезе от аптеката. И за втори път усмивката на господарката беше почти толкова широка, колкото и на слугинята.

На следващия ден Пиа повика Николета в стаята си. Седеше приведена одве на леглото си и в мига, в който прислужницата надвисна над нея, тя се хвана за корема.

— Николета, знам, че се грижиш добре за мен и ме гледаш като свое дете, сякаш съм твоя плът и кръв. Затова сигурно няма да се изненадаш, че сега, когато ме е сполетяла такава голяма болка, се обръщам към теб!

Безсъмнено доволна да чуе тези думи, Николета се отпусна тежко до господарката си на леглото и едва не я прекатури.

— Хубаво, гълъбче. Кажи сега на Николета какво те тревожи. Да не би да е женската болест? Защото аз определено забелязах, че напоследък кървенето ти е много обилно!

Пиа стисна корема си още по-силно и си наложи да говори с хриптене и стенания:

— Това е! Болката е непоносима, а кървенето идва и си отива повече от веднъж месечно! Помислих си… знам, че ходиш в онази болница, покрай която минахме вчера — „Санта Мария Мадалена“, нали така беше? А щом ти търсиш утеха там, значи сестрите трябва да са много учени и да имат големи познания по медицина.

Николета се усмихна глуповато при този комплимент.

— Вярно е, че понякога се отбивам при тях, защото те имат най-добрите лекарства — сигурно защото си имат и благословени реликви в свещения си дом.

Пиа внимаваше да не вдига очи, така че Николета да не ги види как проблясват.

— На свети Галгано ли?

— Същият. Вярно е също така, че там са все сестри, които притежават знанията, за които говориш — за женски проблеми и подобни. Но да знаеш, че ако страдаш в женските си части, съвсем скоро ще премине. Когато луната започне да се пълни, болките ти ще изчезнат. Може за малко да се влошат, но обикновено така става — влошава се, за да се подобри. — Тази мисъл за чуждите страдания направи усмивката й още по-широка.

Пиа й хвърли един кос поглед и въздъхна.

— Е, в такъв случай сигурно си права. Ще търпя, колкото мога. Но истината е, че се притеснявам тази болест да не ми попречи да родя дете, а сигурно знаеш, че най-съкровеното ми желание е да изпълня дълга си като жена към моя съпруг!

И се изправи бавно, накуцвайки, превита на две. Запъти се към прозореца, без да изпуска и за миг от поглед слугинята си, отразена в стъклото.

— Но ти си права — простена театрално. — Няма смисъл засега да безпокоим свекъра ми. Ако се влоша, чак тогава ще го помоля да повика лекаря си. Но ти не се тревожи, скъпа ми Николета! Няма смисъл той да узнава, че ти не си преценила за необходимо да действаш навреме и…

Усмивката на слугинята изведнъж увехна.

— Е, може и да имам път натам тази седмица, защото болният ми крак и без това ще се нуждае от свежа лапа. И може като нищо да спомена за теб на сестрата игуменка и да я помоля да ти прати някоя послушница.

Пиа се хвана за перваза на прозореца, изпитвайки този път искрено облекчение.

— О, скъпа Николета, знаех си, че мога да разчитам на теб!

Макар и дала неохотно съгласие, Николета изпълни обещанието си. Още на следващата сутрин в покоите на Пиа бе въведена монахиня от „Санта Мария Магдалена“. Тя беше облечена в черното монашеско расо и характерната колосана бяла забрадка на сестрите в болниците, която се разтваряше като крила на птица към небето.

Когато Пиа зърна лицето на монахинята, се изпълни с униние — защото Николета очевидно бе схванала донякъде елементите на тяхната игра, изпращайки й монахиня, която не беше по-стара от нея самата. Ако Пиа наистина страдаше от болестта, от която се оплака, тази млада монахиня надали би могла да й помогне с нещо. Но онова, което я притесняваше още повече, бе, че жената надали щеше да знае нещо по въпроса, за който всъщност беше повикана. Но когато, след като беше поканена, монахинята приседна на леглото, Пиа се изпълни с надежда. Въпреки че очите й бяха тъжни, а изражението сериозно, лицето й изглеждаше интелигентно, точно както и приказките й. Отне й само един миг, за да се представи като сестра Кончета, след което се впусна да задава подробни въпроси за последния месечен цикъл на Пиа, за цвета, продължителността и количеството му. Пиа вдигна ръка, за да я прекъсне, и каза:

— Сестро, не искам да ви лъжа — по милостта Божия здравето ми е добре. Но градът ни се нуждае от сериозно лечение. Затова ще ви бъда благодарна, ако можете да ми кажете всичко, което знаете, за вашия светец покровител и за обителта на Сан Галгано. Вие, разбира се, можете да напуснете стаята ми веднага и да съобщите на свекъра ми какво съм ви питала. Но искрено ви умолявам да не го правите, защото, ако ми кажете онова, което искам да знам, ви гарантирам, че ще можем да спасим много невинни хора в този град!

Тя видя как очите на монахинята се плъзнаха по лицето й и после се насочиха към главата й, и по-специално към слепоочията и ушите й, където още се виждаха белезите от ножиците на Нело. Следващото нещо, което изрече гостенката й, дойде напълно неочаквано:

— Какво се е случило с косата ви?

Твърдо решила да говори само истината, Пиа без колебание отговори:

— Съпругът ми я отряза.

— Защо?

— Защото един мъж ми се усмихна.

Монахинята кимна. Очите й изведнъж бяха станали като стъкло. Вдигна ръце и развърза забрадката си. Под белия вимпел се разкри гола глава, същинска пустиня от изгорена и заздравяла плът, опъната и набраздена.

Пиа се ококори от изумление.

— Да — кимна сестра Кончета. — Моят съпруг предпочете да използва не ножици, а факла. — С тези думи тя завърза спокойно забрадката си обратно на мястото й, отпусна с достойнство ръце в скута си и изрече тихо: — Е, с какво мога да ви помогна?

Кастел ди Пиетра се издигаше в далечината като самотен, нащърбен зъб.

Пиа нямаше представа какво бе очаквала от твърдината на Орлите — може би някакво модерно имение или летен дворец, със съпътстващите го удобства на новото време. Но това място се оказа като замъка от легендата — мрачно, средновековно, набраздено от многобройни бойници на върха и тесни отвори в стените за стрелците.

Двамата със синьор Бруни бяха яздили почти цялата сутрин. Веднъж Пиа се бе осмелила да се впусне в галоп, бързо и надалече, както винаги бе мечтала. Вятърът бе развявал косите й, соленият въздух бе брулил лицето й. Вече знаеше, че каквото и да стане оттук нататък, синьор Бруни й бе дал невероятен дар — тя вече винаги щеше да обича ездата, до края на живота си. Усещаше конете в кръвта си и за първи път се усещаше като истинска дъщеря на Сиена. Синьор Бруни й беше дал толкова много, без да поиска нищо в замяна, отнасяйки се към нея единствено с абсолютна почтителност. И тъй като той се бе държал към нея по този начин, защото единствен от всички останали мъже в живота й не бе поискал нищо от нея, днес тя бе решила да му даде нещо. Всъщност — две неща.

Но трябваше да подбере добре момента, както и мястото. Вече наближаваха.

Двамата бяха галопирали заедно, волно и свободно. Синьор Бруни бе принуден да удържа Леокорно, за да яздят рамо до рамо. Накрая Кастел ди Пиетра се бе издигнал на хоризонта пред тях подобно на пиратски кораб и двамата се бяха заковали на място. Слънцето вече беше високо и замъкът на Орлите предлагаше така жадуваната сянка, но нито един от двамата ездачи не изгаряше от нетърпение да се приближи до него. От замъка като че ли се издигаше някакво зловоние, което проблясваше насред лятната мараня също като облак стършели, надигнали се от гнездото си.

Накрая Пиа срита Гуиневир и двете се насочиха към каменната твърдина. Когато се озоваха в сянката на крепостта, Пиа сложи ръка върху стената и тя се разпадна под ръцете й подобно на захар мусковадо. Двамата вдигнаха очи към прозорците. Постройката беше толкова древна, че дори стъклото в отворите бе изненада за тях. Тръгнаха мълчаливо покрай стените, заобикаляйки замъка. Минаха покрай огромната, обкована с желязо дървена порта, в която се виждаше и друга, по-малка вратичка. Но Пиа срита кобилата си и пое по стръмнината зад замъка. Изпълнен с любопитство, синьор Бруни ги последва. Но ученичката му още не беше открила онова, което търсеше, затова продължиха все така мълчаливо напред, през гъстите дебри на една горичка от мандрагора и тръни. В западния й край се възправяше мрачната стрела на една-единствена кула. Пиа се закова с коня си.

— Било е тук — обади се тя. — Точно тук са затворили първата Пиа Толомей, задето е опетнила честта на съпруга си. И тук е издъхнала.

Синьор Бруни се загледа тревожно в нея. Пиа опря ухо до стената на кулата, сякаш чуваше писъците на своята съименничка през вековете. Досега бе мислила първата Пиа за литературна измислица. Но застанала пред високата каменна кула, тя разбра, че Пиа е била истинска, а фактът, че е била обезсмъртена от Данте, не е направил нито затворничеството й по-леко, нито смъртта й — по-малко болезнена. Първата Пиа е била жива и дишаща жена, убита от съпруга си, при това в същия онзи замък, покрай който преди малко бяха минали и който, по ирония на съдбата, бе попаднал през това столетие в ръцете на Фаустино Капримулго.

Цитаделата и нейното зловещо предзнаменование изпълваха с ужас Пиа. Тя дръпна юздите на Гуиневир и се отдръпна.

— Не и аз — промърмори почти на себе си. — Този път няма да съм аз!

— Разбира се, че няма да сте вие! — обади се успокоително синьор Бруни. — Времената днес са различни!

Пиа обърна Гуиневир с гръб към кулата, като че ли не го беше чула. Но нежността в гласа му не бе убягнала от вниманието й и тя още веднъж осъзна, че онова, което се канеше да направи, бе правилно.

— Щом замъкът е тук — изрече, отново на себе си, — то тогава този път би трябвало да е… — не довърши, поемайки напред с коня си. Веднъж излязла от зловещата сянка на замъка и кулата, тя се изпълни със сигурност. Сърцето й заби силно в гърдите. — Хайде, ела! — прошепна. — Знам едно специално място!

Синьор Бруни я последва послушно, когато тя го поведе през горския гъсталак зад замъка. Внезапният мрак след яркостта на слънцето я заслепи, но като че ли наистина можеше да вижда в тъмното като Минерва. Зад нея Леокорно се хлъзгаше върху туфите трева, но, водена от ездачката си, Гуиневир пристъпваше уверено напред. Сега май синьор Бруни беше ученикът, а Пиа — учителят. Тя се обърна в тъмната близост на гората и се засмя, докато го гледаше — първият й истински смях от седмици насам. Яздеше бързо, така, както винаги беше желала — искаше да умори мускулите си и да учести дъха си.

Накрая Пиа усети под себе си как конят й тръгва по склон и дочу ромона на буен поток. Пред очите им изникна красив дъгов каменен мост, стар колкото замъка наблизо. Пиа се смъкна от Гуиневир и завърза юздите й на клона на едно дърво. Синьор Бруни се смъкна от гърба на Леокорно и пусна свободно юздите му, а конят веднага сведе глава и започна да пощипва солената трева край рекичката.

Пиа поведе синьор Бруни към моста и когато стигнаха най-високата му част в средата, спряха и се облегнаха на парапета, загледани в бързея под тях.

— Исках да ти покажа това място — прошепна тя. — Нарича се Мостът на Пиа. Нейният мост. На първата Пиа, онази от Данте. Тя е била затворена в кулата на този замък, същият, който сега принадлежи на Фаустино. Когато бях малка, баща ми ми разказа всичко за това място. Показа ми и замъка, и моста. Искаше да ме изпълни със страх, да ме държи в подчинение. Но ми каза и нещо друго, което нямаше никакъв смисъл за мен, докато не те срещнах. — Посочи срамежливо надолу и добави: — Това е реката Бруни. Твоята река. Разбираш ли сега? Схващаш ли защо се стреснах, чувайки името ти, когато си говорихме в изповедалнята? Това е мястото, където двамата с теб се срещаме!

Той погледна към реката, към моста, към нея. Красивото му лице беше сериозно.

— Защо ме доведе тук? — попита.

Моментът беше настъпил.

— Исках да ти дам две неща. Първото е заради любезността ти — благодаря за книгата, получих я. В замяна мога да ти кажа къде ще бъде следващата среща на Деветимата.

Той я погледна изненадано, като че ли беше очаквал да чуе нещо друго.

— Прочетох книгата от корица до корица — продължи тя. — Търсих имена на църкви и параклиси. Но не открих нищо особено, нищо, което би имало значение в случая. Спомняш ли си, когато говорихме за заключенията на херцогинята? Тя е говорила за меча на крал Артур и за това, че единствено членовете на квартала на Гъската имат право навсякъде да носят меч. Тогава херцогинята е предположила, че Деветимата вероятно ще се срещнат в църквата на контрада Ока. Обаче е била на грешен път. Но е била напълно права да насочи вниманието си основно върху меча.

— Ескалибур?

— Да. Но не става въпрос за самия Ескалибур, а по-скоро за местоположението му — то е главната насока.

Синьор Бруни полагаше усилия да си спомни съдбата на меча на Артур. Накрая сведе очи към водата под тях и попита:

— В езерото?

— Не — усмихна се Пиа. — В камъка. Спомняш ли си, че Ескалибур е бил намерен забит в камък и никой, освен Артур не е успял да го извади?

Погледна го многозначително и завърши:

— Ще се срещнат в отшелническата обител в Монтесиепи, в хълмовете над града, точно над абатството „Сан Галгано“. Щом ще имат толкова важен гост, логично е да искат да се срещнат извън града. Там е идеалното място за целта. Развалини, сред гъста гора, отдалечено, но само на няколко часа езда от града.

— Защо си толкова сигурна?

— Заради легендата за Сан Галгано. Когато Галгано се отрекъл от стария си начин на живот, той забил меча си в камъка на онова, което впоследствие ще се превърне в негова обител. И мечът си е все още там — около него е изградена малка кръгла църквица, и до ден-днешен никой не е успял да го извади от камъка.

— Сериозно? Тук, сред тези хълмове, има меч, забит в камък?

— Има и още как! Мнозина са убедени, че това е същият онзи меч — Ескалибур. Че преди векове е бил изнесен от Британия и пренесен дотук от поредица славни рицари, последният от които е…

— Свети Галгано — довърши Рикардо.

— Да. За да остане тук, сред тези хълмове.

— Значи, когато капитанът на контрада на Гъската говореше за Някогашния и бъдещ крал, е имал предвид двама души — Артур и Галгано.

— Трима. И Нело. — Едва не се задави с името на съпруга си. — Кралят, който идва.

— Значи това е! — възкликна Рикардо. — В кръглата църква на Монтесиепи, над абатството „Сан Галгано“. И там е мястото, където Ромул ще разкрие самоличността си.

Тя пак се усмихна — колкото повече се отдалечаваше от своя квартал, толкова по-често започваше да се усмихва. Чувстваше се горда, че му е помогнала да свърже две легенди, и то единствено благодарение на малко местен фолклор и железните халки за връзване на коне на един от дворците на Орлите. Може би Минерва наистина й беше помагала. Докосна символа на кукумявката на гърдите си.

— А какво е второто нещо? — обади се той.

Тя си пое дълбоко дъх и изрече:

— Това!

Хвана ръката му и я положи върху гърдите си, притискайки я лекичко върху медальона и сърцето си. А после хвана лицето му в ръце и го целуна, впивайки силно устни в неговите. И изведнъж кръвта във вените й пламна. Той я обгърна нежно през кръста и я притисна толкова силно към себе си, че едва не я задуши, а тя обгърна врата му, усещайки пръстите му в късата си черна коса — косата на египетска царица. Твърдостта на наболата му брада, мекотата на устните му, твърдостта на зъбите му, мекотата на езика му — всичко това се превърна в част от пламналия поток по вените й, бързащ надолу подобно на реката под тях. Потокът беше толкова всепомитащ, че тя не чу нито прошумоляването в храстите, нито проблясващите розови очи на човека от сенките.

Накрая сама си наложи да се отдръпне, защото вече не можеше да има доверие в себе си. С омекнали крака тя се хвана за парапета, но конникът я сграбчи за раменете и я обърна отново към себе си, почти грубо.

— Позволи ми да те имам! — изрече настойчиво. — Тук, веднага!

Пиа се вгледа в очите му и видя там едновременно радост и болка, и копнеж. Досега тя не знаеше, че не можеш да дадеш само целувка. Бе искала да му благодари за нежността. Не, може би нещо повече — бе искала да му покаже какво е започнала да чувства към него. С приближаването на Палио на тях не им оставаха много дни. Но ето че сега само бе влошила нещата. Беше се държала като пълна глупачка и дори непорочността й не можеше да я извини. Не беше проявила мъдростта на Минерва — точно обратното, не притежаваше дори мъдростта на една ученичка! Но пък откъде би могла да знае?! Никога досега не бе чувствала този огън, който той беше подпалил в нея, който тя беше подпалила в него.

Но вече разбираше всичко и съжаляваше много за болката, която му бе причинила. Оказваше се, че целувката сама по себе си не можеше да бъде цел. Тя беше началото на нещо друго. Но макар да бе започнала, тя не можеше да продължи. И той го разбра, още преди да беше казала каквото и да било.

— Бих опетнила честта му, без да се замисля — промърмори и внимателно смъкна ръцете му от раменете си. — Но не бих опетнила нито твоята, нито моята чест!

— Радвам се да го чуя!

Подобно на актьор, на когото са му подали репликата, иззад дърветата откъм замъка се материализира Нело Капримулго. Двамата влюбени отскочиха един от друг. Нело се приближи към тях и стисна собственически ръката на Пиа.

— Синьор Бруни — просъска, — благодаря ви за обучението на моята съпруга! Господарят, моят баща, ми спомена, че днес може би ще яздите насам. Оттук нататък поемам аз. Вашите уроци приключиха!

Нело се обърна и поведе съпругата си по моста, впивайки пръсти в горната част на ръката й като менгеме, точно на местата, където й бе оставил синини и първия път. Пиа се осмели да се обърна назад и да хвърли един агонизиращ поглед през рамо към конника, който стоеше вцепенен и ужасен в средата на моста. Искаше й се да запамети тази картина завинаги в съзнанието си, за да я топли в предстоящия труден живот.

След като стигнаха до горичката, Нело я метна върху големия си черен кон и скочи зад нея. Без да каже и думица повече, той срита коня и животното се понесе като вихър между дърветата, чиито клони забрулиха лицето на Пиа. Тя предполагаше, че той ще я отведе в града, но той се насочи в обратната посока. Подкара жребеца към руините на древна преградна стена, които бяха прекалено високи дори и за кон с един ездач, а какво остава — с двама, и конят удари лошо коляното на левия си заден крак. И тогава Пиа разбра накъде я води Нело, и че до залез-слънце тя ще бъде затворена в същата онази кула, от която се ужасяваше толкова много, обречена да повтори съдбата на отдавна покойната си предшественица.

Виоланте наблюдаваше залеза от двореца си. Мракът бе паднал напълно над града, когато се появи Гретхен и й каза, че тази вечер гледката от кулата била особено красива. Херцогинята кимна и се насочи към кулата през вратата на библиотеката. Заизкачва стъпалата едно по едно, докато накрая не зърна Рикардо да я чака в мрачната кула — под ярката светлина на луната приличаше на ангел отмъстител. Виоланте се изпълни с облекчение, че той е тук, жив и дишащ, незастигнат от меча или пистолета на Нело. Но когато се загледа по-внимателно в него, забеляза нещо странно в очите му.

— Пиа каза ли ти нещо? — запита директно тя.

— Да.

Не успяваше да разгадае изражението му. Беше може би на радост или отчаяние — не, по-скоро комбинация от двете.

— И? — подкани го тя.

— Деветимата ще се срещнат в „Сан Галгано“. Там има меч, забит в камък, който е помогнал на Орса да измисли сравнението с крал Артур.

— „Сан Галгано“ ли? — ахна тя. — Чувала съм за него. Но не беше ли в руини?

— Абатството — да. Но има и отшелническа обител, някаква кръгла църква, в която се намирал забитият меч. Деветимата ще се срещнат там утре, в девет часа. — Звучеше почти безразлично.

— Браво на теб! — отбеляза топло Виоланте. После му разказа за неуспеха си да привлече бащата на Еджидио за каузата им, но въпреки това, докато стоеше под ярката пълна луна, се изпълни с оптимизъм въпреки облаците, които се събираха и минаваха пред приятното лице на небесното светило.

Рикардо не реагира. А после я погледна в очите и отрони:

— Тя ме целуна.

— О, Рикардо! — Беше се случило точно онова, от която тя се опасяваше.

Той се обърна с гръб към града и добави:

— Нело ни видя. Отведе я в замъка на Орела.

Рикардо не чу въздишката й, защото с отронването й тя бе подета моментално от вятъра, нито долови шумоленето на моравата й рокля, докато се обръщаше с лице към града, за да скрие от него ужаса в очите си. Нямаше сили да й каже останалото — че са се държали като глупаци, че Фаустино нарочно им бе дал позволение да отидат до Марема, че бяха паднали право в капана, щастливи като деца, но само за да бъдат заловени на място от зловещия Нело.

И внезапно усети, че трябва да знае всичко.

— Ланселот, Гуиневир, Артур — запита, — какво се е случило с тях? Защото Пиа чете. Чела е и тези легенди.

Виоланте се поколеба. Не изпитваше огромно желание да му казва. После докосна бургундовочервеното му рамо, но толкова нежно, че той почти не почувства допира й.

— Ела с мен! — подкани го херцогинята. — Ще ти кажа.

Поведе го по стълбите право към библиотеката. Настани го да седне, извади книгата и приседна до него. А после Виоланте Беатрикс де Медичи, която никога не бе имала щастието да чете на собствените си деца, започна да чете на този младеж от „Смъртта на Артур“, като едновременно превеждаше:

— А когато приключиха утринната служба и първата литургия, в църковния двор, точно срещу олтара, видяха голям камък, също като мрамор; и в средата му имаше нещо като наковалня от стомана, висока един фут, и вътре в нея стърчеше прекрасен меч с оголено острие, и за него бяха написани букви в злато, които гласяха: „Който извади този меч от този камък и наковалня, е истинският крал…“

Рикардо я слушаше, без да отрони и дума. Накрая с периферното си зрение тя забеляза как тъмните му къдрици падат все по-ниско и по-ниско над масата. Младежът беше яздил днес до Марема и обратно, и в интервала между двете беше ухажвал омъжена жена! Виоланте спря да чете и се загледа в него, докато главата му се отпускаше бавно върху скръстените му на масата ръце. Накрая той заспа. Тя го погледа още малко, наслаждавайки се на ангелското му лице, на потрепването на ноздрите му, на благородната извивка на леко отворените му устни. После пристъпи на пръсти към вратата и повика тихо Гретхен, като я помоли да донесе завивка. Метна голямата кожа над раменете на Рикардо и го остави да спи в библиотеката.