Дъщерята на Сиена

Четвърта глава Вълната

— Напънете още веднъж, милейди!

Виоланте беше цялата подгизнала в пот. Контракциите я дърпаха нагоре и тя вече беше почти седнала в леглото. Имаше чувството, че ще умре — никога досега не бе изпитвала такава болка. Но приветстваше всеки спазъм, приемаше с радост агонията, наслаждаваше й се. Защото знаеше, че изпълнява дълга си. Цяла Флоренция чакаше пред двореца и контракциите й следваха ритъма на празничните камбани на катедралата. О ще няколко болезнени пристъпа (защото не можеше да продължават вечно, нали така?!) и дългоочакваният наследник на Медичите щеше да се появи на бял свят. Акушерките сложиха напоени със студена вода парцали върху челото й, но Виоланте ги отблъсна — никога досега не се бе чувствала по-уверена в ролята си. Това, тъкмо това бе моментът, за който бе родена. Това беше нейният миг на триумф.

През цялата си бременност бе изпълнена с какви ли не притеснения. Бе намерила в себе си сили да поиска най-добрите лекари от Виена и най-добрите лечители с пиявици от Рим. Нейният велик свекър — Козимо де Медичи, изваден от традиционната си апатия от перспективата най-сетне да дочака наследник на династията Медичи, бе задоволявал всяка нейна прищявка.

Дори и съпругът й Фердинандо се бе отнасял към нея през тези последни девет месеца с нещо, доста подобно на любезност. А тя беше броила трескаво седмиците, защото знаеше, че сестрата на Фердинандо — онази студена графиня Анна Мария Луиза, бе помятала шест пъти — толкова много, че гражданите бяха започнали да говорят за проклятието на Медичите, за сянката, легнала над тази велика династия, която никога повече няма да дочака наследник. Подобни приказки не помагаха ни най-малко за подобряване настроението на Виоланте, но все пак тя изкара пълния цикъл на бременността. Щеше да роди син на Фердинандо и той най-сетне щеше да я обикне — ако не заради самата нея, то поне заради своя наследник.

Затова, за първи път през живота си, тя бе абсолютно уверена и сигурна в себе си, напълно силна. Вече не беше неопитно момиче, а жена на трийсет години, макар че жените на тези години обичайно се считаха стари за раждане. Но тя усещаше, че едва сега е станала истинска жена, затова, по време на родилните болки, си даваше сметка, че е родена тъкмо за този момент. Изведнъж водите й изтекоха върху завивката на леглото, ужасната болка отдолу отслабна и акушерката вдигна в ръцете си миниатюрно вързопче, цялото покрито с кръв, със завързано на възел синьо въже, свързващо майка и син. Майка. Виоланте бе станала майка!

Пробва тази нова и така прекрасна дума с пресъхналия си език, изричайки я отново и отново като молитва. Бабата грабна един нож, извит като сърп, и сряза пъпната връв — но това нямаше никакво значение. Виоланте си знаеше, че вече е свързана завинаги със сина си. Не можеше да си представи, че би могла да бъде по-щастлива, отколкото в този момент — но грешеше. Защото утробата й отново се тласна напред и не след дълго акушерката вдигна още едно дете, пълно копие на първото. Близнаци! Това беше най-голямата и най-щастлива изненада в нейния живот. Не едно, а цели две момчета!

Тя протегна ръце към синовете си с власт, която не търпеше никакви възражения. Акушерката разбра и веднага й подаде децата. В противоречие с всички традиции за знатните родилки, Виоланте ги пое така, както си бяха, все още лепкави от кръв и слуз, и ги постави върху гърдите си. Това беше мигът на най-голямо съвършенство в живота й. Двамата започнаха да плачат като един и отвориха не по-големите си от мъниста очички с цвета на зелени маслини. Изненадана, тя им върна погледите, местейки очи от единия към другия — знаеше, че ако ще това да остане единственото нещо, което ще прави до края на живота си, пак би била напълно доволна. Кроткият поглед на майката омекна, устните й се извиха в усмивка и преглътнаха последните сълзи — защото нищо не трябваше да помрачава гледката, която виждаше пред себе си. Това беше първият й истински миг на щастие от раждането й насам. В този момент тя разбра, извън всякакво съмнение, че те я обичаха.

Държеше ги нежно, но здраво. Изобщо не позволи да й ги вземат, за да ги избършат. Прислужниците й бяха скандализирани — децата трябваше да бъдат изплакнати и повити както подобава, след което предадени на дойката. Но Виоланте изобщо не я беше грижа какво си мисли прислугата. Помоли жените да завият и тримата с нещо и да ги оставят намира. Накрая, изтощена след родилните болки, продължили цели два дена, тя усети, че очите й се затварят. Малките сърчица на синовете й биеха срещу гърдите й, дребните им устнички потърсиха зърната й. Виоланте почувства някакво придърпват в гърдите си и си даде сметка, че всъщност ще има кърма — толкова голямо беше желанието й да кърми наследниците на Медичите. Нямаше нужда да прави каквото и да било. Вече беше майка — тялото й само знаеше какво трябва да прави. Малките принцове засукаха. Виоланте, доволна и щастлива, заспа.

Събуди се, замръзнала и чиста, в бяла памучна нощница и твърди чисти чаршафи. Синовете й ги нямаше, но тя си знаеше, че докато е спала, жените очевидно най-сетне са ги взели, за да ги измият и повият, и въобще да изпълнят всички ритуали, полагащи се за наследниците на великото херцогство. В сумрака зърна приведения силует на акушерката, приседнала в долния край на леглото. Тялото й се тресеше, сякаш бабата се смееше. Виоланте също би се засмяла — сърцето й щеше да се пръсне от радост.

— Къде са момчетата? — попита.

Акушерката се обърна към нея и Виоланте видя, че в светлината на здрача лицето й сребрее от сълзи.

И в този момент тя разбра.

Виоланте започна да клати глава. Опита се да седне в леглото, но не можа. Акушерката избяга от стаята, цялата тресяща се от ридания. На нейно място се появи друга тъмна фигура. Свещеник, когото тя не познаваше. Виоланте знаеше какво ще й каже той, още преди да бе отворил уста. Лицето му беше наполовина скрито в сянка — не виждаше устните му, но чуваше отлично думите му.

— Няма ги, милейди.

— Не — това беше шепот.

— Вече са при Бога, милейди.

— Не — това беше вик.

— Само праведните отиват в царството Божие.

— НЕ! — това беше крясък. — Не, не, не, не, не!

Сега вече тя имаше сили да се изправи, но не можа. Разбра, че го бяха предвидили, защото я бяха завързали за леглото. Тя започна да напъва въжетата и да се гърчи в леглото като обезумяла и едва не изкара ръцете си от раменните си стави.

— Къде са? Искам да ги видя! Искам да видя синовете си!

Не вярваше на този свещеник. Искаше отново да подържи децата си, имаше нужда да ги подържи. Знаеше, че ако само ги подържи върху гърдите си, те пак ще отворят сладките си очички и всичко ще бъде наред.

Свещеникът отстъпи уплашено назад и промърмори:

— Ние ги погребахме, милейди. С всички почести. В семейната гробница.

В семейната гробница. При всички останали мъртви Медичи.

И тогава тя се разпищя, и не можеше да спре — животински, първичен, атавистичен писък. Не след дълго стаята се изпълни с хора. Сенчести фигури хванаха ръцете й, върху носа й бе поставен някакъв парцал, лечителят пусна кръв от ръката й в една порцеланова купа — в сумрака кръвта се събра като черно езеро в купата. А тя вдиша тежкия аромат на лауданума.

През следващите няколко дена тя се буди само няколко пъти. Беше все така в мрачната стая. И някой все така стоеше при нея, вечната тъмна фигура, приседнала в долния край на леглото. Акушерката, която бе изпратена да й помогне при раждането, онази, която беше плакала, същата, в чиито сълзи Виоланте бе зърнала смъртната вест за синовете си, бе непрестанно при нея.

При едно поредно събуждане акушерката се бе превърнала в съпруга й. Като никога Фердинандо се бе лишил от лъскавата си черна перука. Вдигна глава и тогава тя видя, че той също бе плакал. Днес той не беше наследникът на херцогството, а най-обикновен мъж. Извърна глава, като че ли не смееше да я гледа в очите, докато й разказва онова, което трябваше да й разкаже.

— Името му беше Бамбаджа. Едно момче за забавление, което срещнах във Венеция — помниш ли, когато през 1701 година ходих там със Скарлати? — не дочака отговора й. — Той не беше нищо за мен, просто играчка за карнавала. И нито за миг не свали маската си, дори когато се чукахме.

Бруталните думи не успяха да проникнат през гъстата мъгла на нейната мъка. Беше станала безчувствена от болка. Но защо сега й разказваше това? Та той бе имал любовници години наред и винаги си имаше по един подръка. И нея изобщо не я интересуваше поредната му изневяра. Единственото, което я вълнуваше, бе, че малките й момчета вече ги няма.

— Ако бе свалил маската си, щях да разбера, никога нямаше да го направя — продължи той, оборил ниско глава. — Той имаше сифилис. А сега и аз го имам. Възможно е да съм го предал и на теб.

Сифилис. Тя знаеше за коварната, бавно пъплеща болест, разяждаща плътта, за червеите на покварата, които се заравяха в мозъка и довеждаха човека до лудост. Но усещането, че това проклятие може да е легнало и върху нея, че тя може и вече да е пътник, я изпълни с радост. Тя искаше да умре.

— Защо ми казваш това? — това бяха първите думи, които изричаше от мига, в който бе крещяла срещу свещеника. Гласът й бе все още дрезгав от писъците.

— Защото лекарите ми казаха, че сифилисът често води до мъртво раждане. Исках да знаеш… Исках да ти кажа… Не искам да си мислиш, че това е твоя грешка. Защото е моя! И исках да ти кажа, че много, много съжалявам!

Това беше първият път, в който той й се извиняваше за всичките си изневери и блудства, но извинението изобщо не достигна до съзнанието й. За нея това вече нямаше значение.

Тя искаше да възрази, да каже, че близнаците са се родили живи, че са проплакали, че са сукали от нея и са я гледали в очите. Но думите отказваха да излязат от устата й. Тя го погледна — този красив, горд мъж, този поклонник на музиката и изкуствата, този човек, когото народът обичаше като „добрия Медичи“, спасител на боледуващото херцогство — и разбра, че той е обречен на смърт от болестта си. Бе предал баща си и наследството си и тя не можеше да изпита към него нито капчица съжаление.

Той се премести по-нагоре на ръба на леглото и приседна внимателно близо до нея. После продължи:

— Бяха кръстени. Всичко това го направи брат ми, защото аз нямах сили — замлъкна унило. — Бяха кръстени Козимо и Тастоне де Медичи.

И хвана ръката й. За първи път от онзи миг, когато бяха венчани пред Бога, в същата онази катедрала, която тя сега виждаше през прозореца. И тя се разплака.

В дните, които последваха, на нея й предстоеше да разбере, че сълзите могат да бъдат неизчерпаеми. Тя си бе мислила, че ако плаче дни, седмици, месеци, накрая кладенецът ще пресъхне и тя ще започне да се възстановява. Но не беше така. Веднъж потекли, сълзите й станаха непресъхващ поток, огромна вълна, която, неспособна да бъде обуздана, се издигна нагоре, заплашвайки да я погълне и удави.

Виоланте винаги се събуждаше в онзи момент от съня си, в който Фердинандо докосваше ръката й. Това бе последният път, в който той я беше докоснал. Фердинандо, когото вече също го нямаше, си бе заминал недъгав, сляп и говорещ несвързано от сифилиса. Беше погребан до синовете си. Тя му завиждаше, искаше й се тя също да бъде в онази студена гробница във Флоренция — знаеше, че ако останките й се смесят с дребните кости на синовете й, отново ще успее да ги затопли.

Толкова много призраци… искаше й се да я оставят на мира.

Винаги се събуждаше със сълзи, стичащи се чак до ушите й, с разтуптяно сърце. И макар да наближаваше петдесет, гърдите й все още я боляха, зърната й все още се свиваха с рефлекса на кърменето. Сънуваше все този сън непрекъснато, вече близо двайсет години. Сега тя приседна в леглото си, изтри очи и примигна в сумрака на настъпващото утро. Издиша няколко пъти тежко, а после запали една маслена лампа, за да прогони съня, а с него и спомените.

Първоначално си бе мислила, че ще полудее от тази непоносима мъка. Но нямаше никаква представа, че болката, която бе изпитвала като необичано дете и необичана съпруга, би могла да бъде още по-остра, че самотата й може да стане сърцераздирателна. По жестока ирония на съдбата Гретхен — нейната собствена дойка, която бе извикала от двора на баща си в Бавария, за да поеме децата, бе пристигнала във Флоренция ден след смъртта на момчетата. И Гретхен така и не си тръгна — само един поглед към малката й господарка й бе достатъчен, за да разбере, че херцогинята се нуждае от нея повече от всякога. Но истината бе, че Виоланте никога преди не се бе чувствала толкова сама. След като не успя да изпълни дълга си, свекърът й Козимо никога повече не я погледна, никога повече не й проговори. Зълва й Анна Мария Луиза злорадстваше на воля — след като съдбата бе отнела нейните деца, тя не би могла да понесе мисълта, че синовете на Виоланте са живи.

Единственото добро отношение към нея дойде от неочакван източник — Джан Гастоне де Медичи, по-малкият брат на Фердинандо. Той се отнасяше към нея със съчувствие и внимание, които нямаха нищо общо с факта, че вече той се очертаваше като бъдещия наследник на херцогството. Джан Гастоне ненавиждаше сестра си Анна Мария Луиза и не бе показал и капчица съжаление към нея във връзка с многобройните й помятания, причинени също така и от сифилиса на неверния й съпруг — пфалцграфа. Но за снаха му Виоланте нищо не беше достатъчно. Джан Гастоне бе поел на раменете си кръщенето и погребението на децата — толкова близки едно до друго, много по-жестоко близки, отколкото бе предвидила природата. Подобни събития, обикновено на разстояние цял един човешки живот, се проведоха в рамките на само няколко часа. А после Джан Гастоне не само започна да посещава Виоланте лично (въпреки че елегантният, красив младеж имаше достатъчно други приятни занимания), но също така изпращаше в стаята всевъзможни лекарства и вкусни храни за подсилване — сладки, ободрителни напитки, замразени плодове, като едновременно с това не пропусна да й осигури грижите на своите лични лекари. Тя никога не забрави милото отношение на Джан Гастоне.

Виоланте си спомняше също така и как един от онези лекари на девера й веднъж й каза, че след дванайсет месеца може да опита с ново дете. Тогава тя се изсмя в лицето му. И без това й бе достатъчно трудно да накара Фердинандо да легне с нея поне веднъж — тази жестока обида спрямо любовта и природата — и просто не виждаше как би могла да го накара отново. По-скоро знаеше, че той никога повече няма да го направи. А най-жестоката шега на природата бе, че гърдите й бяха налети с кърма, огромни и твърди, изпъстрени с огромни сини вени, и течаха денонощно. Даже месеци по-късно, когато тя най-сетне се осмели да излезе на улицата с носилка, всяко плачещо бебе на площада бе напълно достатъчно, за да отключи онова болезнено пристягане в зърната й. От издайническите й гърди започваше да тече мляко, което никога повече нямаше да може да нахрани онези търсещи устица, които тя бе кърмила само веднъж. Сърцето я болеше за тези устнички, които бяха докосвали плътта й, за двата чифта очи, които я бяха гледали толкова благо. Най-мъничките очи на света, но изпълнени с толкова любов — любов само за нея, любов, каквато тя не бе познала нито преди, нито след това.

Фердинандо никога повече не дойде при нея, а с течение на времето Виоланте разбра, че признанието му, направено след раждането, е било напразно — тя не беше заразена с тази страховита болест. Докато дните и седмиците пъплеха в безмилостната агония на загубата, тя с ужас си даде сметка, че няма никакви симптоми за сифилис — никаква кръв в урината, никакви въображаеми белези по лицето. Единствените белези, които имаше по тялото си, бяха сребристите линии на мястото, където коремът й се бе издул при бременността. Тогава тя бе отказала да си маже корема със зехтин, както й бяха препоръчвали жените, които се грижеха за нея, защото се гордееше с тези свои линии като ветеран с белезите си от войната. Но сега те бяха започнали да я измъчват като четирийсетте удара с бич върху гърба на Христос.

Разбитото й сърце бе затворено в клетката на здраво тяло. Бе очевидно, че няма да може да се освободи скоро от този затвор. И тя си остана все така здрава, и знаеше, че синовете й също щяха да бъдат здрави. Никога не отиде на гробовете им в онази огромна мраморна гробница. Подобно място не би могло да има нищо общо с нейните близнаци, толкова топли и дребни, и живи. То нямаше нищо общо с времето, през което тримата бяха заедно, с онзи кратък момент на съчетание, на чиста и неподправена, взаимна любов, без никакви задни мисли и никакви цели. Тя отбелязваше ежегодно рождения им ден, спомняйки си онзи пръв и последен поглед, който си бяха разменили, усещайки онази сладка целувка на устицата им върху гърдите си.

Когато виждаше как Фердинандо умира бавно и в агония, Виоланте се радваше. Тя знаеше, че в мига, в който се бе изправила очи в очи със синовете му, бе престанала да го обича, а в мига на неговото грозно признание връзката между тях беше безвъзвратно прекъсната. Затова три години по-късно, когато свекърът й Великият херцог Козимо й предложи управлението на Сиена, тя прие. Знаеше, че така бяга от Флоренция, но и това бягство не й помогна. Онзи сън я следваше навсякъде и не я оставяше на мира. Когато прекрачи портите на града като млада вдовица, първото нещо, което видя, бе статуя с емблемата на града — вълчица, кърмеща двама близнаци. Като някаква кошмарна ирония на съдбата този образ беше навсякъде, вездесъщ и всемогъщ, даже и сред фреските по стените на новия й дом — Палацо Публико. Нямаше къде да избяга от него.

Управлението й се оказа пълен провал. Даже крехката й власт над града вече й се изплъзваше, а ето че вчера бе изгубен още един син, още един наследник беше обречен никога да не встъпи във владение на наследството си. Съдбата бе отнела от града Виченцо Капримулго. Вековните съперничества, които никога не бяха престанали да врат и кипят между отделните родове, започнаха да излизат на повърхността. Онзи глупав младеж от квартала на Пантерата бе отнел живот, а херцогинята знаеше, че Фаустино никога няма да се примири.

Сега Виоланте скочи от леглото си и отиде до прозореца — отвори го, както бе направила и предишната вечер. Петното кръв на ъгъла Сан Мартино беше все още там въпреки всички усилия на общинските чистачи. И тя вече не можеше да откъсне очи от него. Сякаш самият град бе пронизан право в сърцето. Сиена кървеше вътрешно, точно под кожата си.

Тя трябваше да предприеме нещо.

Огледа внимателно деветте части на площада. Деветимата. В главата й започна да се очертава идея. Чу как камбаните на потъналия в скръб дворец на Орела — къщата на Капримулго, съобщават на квартала, че е шест часа. Беше време за действие.

Озърна се за халат, който да метне върху нощницата си. Без корсетите си изглеждаше депресиращо кръгла — прекалено многото изядени конфитюри и бонбони като рецепта против нещастието й правеха лоша услуга на тялото й. Ала точно тази сутрин тя не разполагаше със свободно време за суета. Прокара пръсти през подрязаната си побеляваща коса. Внезапно беше изпълнена от такова усещане за спешност, че нямаше време да извика камериерките си, които да се заемат с продължителния процес по обличането й, беше твърде нетърпелива да чака поставянето и напудрянето на тежката й перука. Вместо това Виоланте грабна голямото черно-бяло знаме на Палио, което бе донесено в стаята й, след като го бе изпуснала на площада. Подозираше, че никой от съветниците й няма представа какво да се прави с него. Теоретично погледнато, победител беше кварталът на Орела — въпреки че конят им Берио бе пресякъл линията на финиша съвсем сам, победата все още важеше. Но иначе тя разбираше защо Орлите бяха пропуснали да си вземат знамето — в подобна победа нямаше никакъв триумф. Виоланте уви тежката коприна на знамето около себе си като халат. Сложи си обикновена дантелена шапчица и я завърза под брадичката си, грабна маслената лампа и тръгна тихо боса по стълбите към центъра на Сиена — самото сърце на двореца и на самия град. Отвори тежките порти и достигна целта си.

Залата на Деветимата бе изградена като възхвала на отдавна отминалото републиканско управление, когато бяха властвали деветимата представители на най-великите фамилии на Сиена. Това беше правителството, което тя уж беше заменила, но което практически продължаваше да управлява града. За да погледне напред, тя трябваше да се обърне назад, а на това място дори самите стени биха могли да й подскажат какво трябва да стори. Защото тук, на стените, се намираха трите превъзходни фрески на Амброджо Лоренцети — „Алегория“, „Последиците от доброто управление“ и „Последиците от лошото управление“, на които бяха изобразени различни пейзажи от Сиена и нейната околност.

Виоланте бе живяла с тези стенописи десет години, бе организирала тук приеми, съвети и диспути, бе гледала към тях десетки хиляди пъти, но нито за миг не ги бе видяла. Истински. И сега, под бледата светлина на утрото, тя насочи лампата си към стените и я плъзна внимателно, загледана в топлите полумесеци светлина, които хвърляше пламъкът й върху детайлите. Огледа внимателно всеки щрих, много отблизо. Искаше да разбере какво трябва да прави като управител.

Виоланте погледна наляво. В картината за доброто управление проспериращите граждани търгуваха свободно и танцуваха по улиците. Отвъд градските стени се виждаха тучни поля и гори, златисти ниви с посеви. В алегорията за лошото управление се ширеха престъпления и из руините на града бродеха болни хора. Стени на града не се виждаха, отвъд него природата беше безрадостна, земята се бе напукала от продължителната суша. И над всичко това властваше белолик дявол с рога от слонова кост, с черна мантия, с купа кръв в ръце и козел в краката му. Орловите му черти й напомниха за Фаустино Капримулго. Тя потрепери и не се осмели да погледне към жълтеникавите очи на дявола.

Виоланте отстъпи няколко крачки назад, за да огледа едновременно двете фрески, и се замисли дълбоко. Стенописите показваха двете лица на града, черното и бялото. Дори самото знаме на Сиена — Балцана, представляваше бяла плоча върху черна плоча, всяка половина равна на другата. Но сега, под нейното управление, като че ли цветовете на знамето бяха разменили местата си, като че ли черното беше взело превес. Как би могла да промени положението, как би могла да накара бялата половина да спечели, как би могла да подражава на стабилното републиканско управление на Деветимата, което беше изобразено тук? И кой би могъл да победи дявола в собствената му бална зала? Тя потрепери и придърпа коприненото знаме на Палио върху раменете си.

След това насочи маслената лампа към третата фреска. Тя беше в средата, точно между черния и белия град. И в нея тя откри надежда. Тук, в центъра, където мрачен като Христос съдия отделяше спасените от прокълнатите, се съзираше вдъхновение. Защото тук Справедливостта беше изобразена като жена. Виоланте повдигна ръка към везните, които държеше персонификацията на Мъдростта, носеща се над трона й. Защото именно Справедливостта решаваше дали да прокълне някого, или да прояви милост към него — вдясно обезглавяваха осъден престъпник, вляво усмихнати хора получаваха опрощение. Виоланте се изпълни с нова сила. Възможно ли е тя да се превърне в Справедливостта, възможно ли е най-сетне да хване здраво юздите на управлението и да обедини този вечно разделен град?

Справедливостта от картината не беше сама. В краката й беше изрисувана една персонификация на Добродетелта, с образа на Дева Мария. Мария — светицата защитница на града. Мария — майката, която бе видяла сина си и да се ражда, и да умира. Мария, на която Виоланте се бе молила през цялата си бременност и после дълго след това, тази смъртна жена, която знаеше какво е да изгубиш син. Виоланте усещаше някакво родство с нея, някаква увереност, че не е сама.

Но после, когато погледът й се плъзна отново по фреската, тя забеляза нещо, което не бе видяла преди. Друга женска фигура държеше нещо, което безсъмнено беше пясъчен часовник — две елегантни стъклени кълба с изтичащия между тях пясък на времето. Това подсказа на Виоланте, че не разполага с много време. Ако не успееше да изцели този град преди края на херцогството, който щеше да настъпи при нейната смърт, Сиена щеше да остане завинаги обречена.

Но препятствията бяха огромни. На стенописа Дева Мария раздаваше благодат сред двайсет и четири изключително точно предадени и напълно разпознаваеми видни мъже на Сиена. Същите онези мъже, чиито потомци сега й се присмиваха и хулеха управлението й. Тя огледа лицата, които иначе добре познаваше — прикрити, лицемерни, мислещи само за собствената си изгода. Семействата, които бяха управлявали този град от незапомнени времена: Киджи, Албани, Пиколомини и, разбира се, Капримулджи.

Виоланте отлично знаеше, че Фаустино Капримулго сее ужас и поквара в този град вече половин столетие, че й е противоречал не един и два пъти във връзка с финансови права и търговски монополи, че се присмива на данъците и таксите и пренебрегва законите, създадени да съхранят безопасността на гражданите. Той убиваше, крадеше, занимаваше се с контрабанда. Но не би могъл да прави това съвсем сам — не можеше да няма съучастници. Затова имаше съюзници не само в лоялната му контрада, но по необходимост и в другите квартали. Подписваше тайни договори и съюзи. Така всяка една третина от града и всеки от седемнайсетте квартала оперираха в сложна паяжина. И в този сложен механизъм отделните колелца на търговията и корупцията — от най-незначителното до най-голямото, функционираха независимо едно от друго, но едновременно с това необратимо свързани, като механизма в утробата на часовник. Ала колкото и да знаеше за повърхността на този град, Виоланте дори не можеше да се надява да узнае нещо за подмолните му течения.

Нуждаеше се от свой вътрешен човек там. Гражданин на Сиена.

Първо се замисли да предложи на своя главен съветник — Франческо Мария Конти. Той се бе вкопал в управляващата партия на квартала на Жирафа, в източната част на града, където живееше в невиждан разкош. И именно той по закон й помагаше в ежедневното водене на делата на града, той председателстваше колегите си в Залата на съвета — Сала дел Кончисторе, която беше съседна на тази, в която в момента се намираше Виоланте. Той би трябвало да бъде идеалният кандидат за обединител на града и херцогството, ала Конти никога не бе успявал да скрие презрението си към нея, а и Виоланте никога не му бе вярвала. Тя нямаше представа на какво се дължи ненавистта му — на пола й, на германския й произход като дъщеря на пфалцграфа на Бавария или на брачното й родство с Медичите. Единственото, което знаеше, бе, че той изразяваше несъгласие с нея по всеки въпрос, че по отношение на външната политика съветите му бяха толкова пристрастни към папския престол, че ставаха практически безполезни, и че той спъваше всеки неин опит за законотворчество. Не, той не ставаше за тази задача. Но изведнъж й се стори, че се сеща за един друг човек, който е подходящ.

Вече беше толкова светло, че лампата повече не й трябваше. Тя я изгаси и в този момент вратите на залата се отвориха.

— Мадам? — в залата влезе възрастна жена с дебела бяла плитка. — Притесних се за вас!

Акцентът й беше леко гърлен, напомнящ на Виоланте за Бавария и родния дом. Това беше дойката на херцогинята и нейната най-стара съюзница.

— Гретхен! — извика с вълнение в гласа Виоланте. — Намери ми онова сираче — Зебрата. И докато пристигне, донеси ми някакви материали за писане.

Старицата, която отвори уста, за да напомни на господарката си, че би било по-добре първо да се облече и да закуси, не пропусна да забележи новия нюанс в гласа на херцогинята, затова затвори уста и отиде да изпълни заръките й.

Виоланте нямаше никакво желание да се мести от тази зала, която я бе дарила с такова вдъхновение, затова, когато икономът й се появи, тя помоли да поставят край прозореца писалище. След като писалището беше донесено, тя седна, грабна перото и започна да пише писмо на Джан Гастоне де Медичи — нейният девер и единственият човек в семейството, на когото можеше да разчита като съюзник, единственият Медичи, който се бе отнесъл добре към нея. За да изпълни онова, което планираше, тя се нуждаеше от подкрепата на държавата.

Нуждаеше се също така и от подкрепата на града. Тя виждаше града единствено като странник — защото наистина беше външен човек, нещо, което бе станало пределно ясно вчера, преди началото на състезанията Палио. Но въпреки това се налагаше да действа отвътре. И все пак вчера бе зърнала и един човек, който бе демонстрирал кураж без никаква предубеденост — непознатият конник, който безстрашно се бе хвърлил към опасността, да спаси умиращ човек, при това човек, който не беше от неговия квартал. Сега тя запечата писмото си и написа на плика името на Джан Гастоне точно в мига, в който Гретхен се появи обратно в голямата зала с момчето Зебра след нея. Старата жена смъкна баретата на момчето и го бутна лекичко напред, но без зла умисъл.

Виоланте забеляза, че сиракът изглежда много уморен и внезапно се изпълни с угризения дали изобщо трябва да увеличава товара му. Затова, преди да му заговори, го покани да седне и заръча да му донесат хляб и мляко. Наблюдаваше го как топи залъците хляб в млякото и лакомо ги пъха в устата си. Не беше на повече от осем-девет години.

— Зебра — изрече накрая тя.

Почувства се глупаво, но всъщност не знаеше кръщелното му име. Той я погледна напълно открито, без превзета свенливост, без притеснение, и устните му постепенно се извиха в усмивка. Едва в този момент Виоланте си даде сметка, че все още е загърната със знамето на Палио, че на главата си има обикновена дантелена шапчица, а краката й са боси. Веднага си представи как изглежда в неговите очи. Но въпреки това му върна усмивката, окуражена да продължи. Може пък в Сиена все пак да е останала някаква капка невинност.

— Познаваш ли конника от квартала на Кулата? Знаеш ли кой е, къде да го намериш?

Зебрата наклони глава, кимайки, с уста, пълна с хляб и мляко.

Виоланте почувства огромно облекчение. Бе се опасявала, че конникът вече е успял да напусне Сиена.

— Върви при него от мое име, с този печат! — И му подаде малка плочка, носеща щита на Медичите. Един поглед към герба на семейството й бе достатъчен, за да й даде нова смелост. — Помоли го да се яви при мен в двореца при първа възможност!

Докато Зебрата се покланяше, тя забеляза, че дрехите му са черно-бели — също като знамето, която тя бе метнала върху раменете си. Внезапно й хрумна още нещо. Свали знамето от тялото си и, все още топло, сгъна го и го подаде на момчето с думите:

— А пътьом отнеси това в дома на Капримулго!

Момчето я погледна сащисано.

— Сложи го в ръцете на Фаустино Капримулго и му кажи… — Изкашля се и продължи с по-решителен тон: — Кажи му, че Виоланте Беатрикс де Медичи, не… — Поправи се. — Кажи му, че управителката на Сиена му изпраща това знаме заедно със своите най-искрени съболезнования!

Черното и бялото бяха и цветовете на шахматната дъска. Тя вече бе направила първия си ход.