Пиа взе малкото шишенце, което Нело й беше връчил в умиращата светлина, нахлуваща през прозорчето на килера, и прочете внимателно изписания с изящен почерк надпис: „Лопен“. А отдолу и състава му: „Кора от бреза, смирна, индиго, черница, стипца, черна сяра“. Над черните букви се виждаше миниатюрна картинка на бяла гъска с оранжева човка и едно черно като мънисто око, а над нея — зелено-бялото знаме на Ока — квартала на Гъската.
Пиа сведе очи към съпруга си, който седеше и чакаше, съблякъл ризата си. Бялата му неокосмена плът и хлътналите гърди блестяха под лъчите на залеза.
— Какво е това? — попита.
— Боя — отсече кратко Нело, развърза панделката на бялата си коса и я освободи. — Не съм те молил да ми задаваш въпроси. Казах ти да ме боядисаш. Започвай!
И отпусна глава над отвора на каменния леген. Пиа забеляза стърчащите през перлената му кожа кости на гръбнака му. Нямаше представа защо му е хрумнало да боядисва косата си. Може би най-сетне му бе дошло до гуша от странния му цвят. Може би в пустата му душа все пак се прокрадваше някаква частица суета и той бе решил да си придаде поне донякъде нормален вид за Палио дел Асунта през август, когато погледите на всички жители на града щяха да бъдат насочени към него. Но каквито и да бяха причините за това негово решение, тя не възнамеряваше да спори с него. Не и след миналата нощ.
Без да казва нищо повече, тя изпя вода върху главата на Нело, за да навлажни косата му, както гласяха инструкциите на шишенцето. Водата беше студена и тя имаше удоволствието да го види как потръпва. Изглеждаше несправедливо неговата коса да е по-дълга от нейната. Тя нанесе мастилената смес върху скалпа му, втривайки я добре, макар да нямаше никакво желание дори да докосва плътта му. Но все пак продължи да търка и да я размазва по косата му, докато накрая всичко бяло не бе погълнато от тъмния като черна нощ пигмент. Докато отмиваше излишното от главата му, усети, че ръцете започват да я сърбят от силната смес. В легена, подобно на змии, се извиха черни струи вода. Тя си представи как сместа се пропива в акведуктите далече под улиците на града и отравя водите му така, както Нело беше отровил този дом.
Когато всичко беше готово, тя уви главата му в голяма кърпа — сега косата му беше точно толкова черна, колкото и собствените й накълцани къдрици. Нело се изстреля от килера, без дори да й благодари. Пиа се опита да измие ръцете си в големия леген, дори ги търка до зачервяване с четка за дъски, но нищо не бе в състояние да ги промени — оставаха си черни като греха.
Когато камбаните удариха три пъти, Пиа от рода Толомей напусна новия си дворец и излезе насред квартала на Орлите. Беше покрила главата си с дантелен воал. Би могла да си сложи и перука, разбира се, както правеха по-зрелите дами, но раните по главата й бяха твърде много и твърде болезнени. Затова тя покри срама си, предполагайки, че вече е толкова грозна, че никой не би пожелал да я погледне. Ала много грешеше. Подравнена с ножиците, косата й висеше като блестяща черна камбанка. Въпреки порязванията и белезите лицето й си оставаше все така образец на съвършенство. Невероятните й очи все още не бяха победени. Така, с късата си блестяща черна коса тя приличаше дори още повече на Клеопатра. В зле премереното си желание да опетни красотата й Нело я бе направил още по-голяма.
Но тъй като нямаше никаква представа за това, Пиа ускори крачка. Малко закъсняваше за изповед. Вървеше напълно уверено по вече познатите й улички. Не че се радваше, че бе сменила един квартал с друг и че сега знае наизуст пътя към църквата на Орлите. В родния й квартал на Кукумявката имаше малко площадче, наречено Пиаца Толомей. Там тя винаги се бе чувствала в безопасност. Зачуди се дали някога ще го види отново.
Чуваше Николета — нейният постоянен цербер, да пухти след нея в горещината и се изпълни с радост заради неудобството, което й създаваше. През последните два дена Пиа бе започнала да ходи да се изповядва. Слугинята нямаше право да влезе с нея в изповедалнята, така че Пиа можеше да говори спокойно със свещеника или просто да си седи и да мълчи. Вярата й бе претърпяла значителен срив от онова, което й се бе случило напоследък. Нямаше особено голямо желание да говори с Бог и залагаше много повече на малката езическа монета около врата си, но възможността да избяга от живота си дори за четвърт час бе прекалено изкусителна, за да си позволи да я изпусне.
Спомни си за първата Пиа, която си почиваше в „Чистилището“ на Данте, и й завидя за удобната забрава, която бе създал около нея поетът, където отегчението, еднообразието и съжаленията бяха единствените злини, които можеха да я сполетят. А за тази Пиа чистилището, в което я бяха хвърлили, беше изпълнено с много страх. Първо Нело беше отрязал безмилостно косата й, после я бе накарал да боядиса неговата, от което ръцете й бяха все още черни, и накрая всяка нощ й се налагаше да се бори със съвсем реалния страх, че той ще дойде в леглото й и ще си поиска своето като неин съпруг. За тази вечер поне знаеше от инструкциите, които Фаустино беше дал на готвачката, че съпругът й и баща му ще ходят на някакво важно събиране в катедралата, което означаваше, че и тази нощ щеше да бъде пощадена.
Слънцето бе изпълзяло високо в небето и целият квартал беше притихнал. Повечето от Орлите по това време спяха. Пиа бе заобиколила някакви деца, играещи на топлия калдъръм. Преди три дена би им се усмихнала. Преди три дена би си помечтала как ли ще изглеждат нейните деца. А сега техните дребни крачета и блестящи къдрици й причиняваха толкова болка, че ги избягваше като чумави. Отскочи навреме от една кофа с помия, изхвърлена през близката врата, обаче мръсната вода заля Николета, което оправи значително настроението на Пиа. Слугинята започна да кълне горката домакиня и да я бие по раменете с ветрилото си, принуждавайки я да си влезе в къщата.
Пред вратата на църквата имаше някаква суматоха. Момченце в бяло и черно водеше разговор с възрастния свещеник за дявола. Детето настояваше, че го е видяло на Пиаца дел Кампо. Дяволът лежал на кръст като Христос, обаче бил ужасно грозен и покрит с кръв. Момчето дърпаше расото на стария свещеник и повтаряше:
— Елате да видите, елате да видите, елате да видите!
Пиа го позна — беше Зебрата, вестоносецът, водоносецът и момчето, което й бе дало кесията с милостиня от херцогинята. Изненада се много. Винаги бе смятала това момче за спокойно и уравновесено. И въпреки това не можа да не се прекръсти. Преди никога не беше вярвала в Дявола, но сега знаеше, че е омъжена за него.
И докато Зебрата теглеше свещеника към ъгъла, Пиа се вмъкна безшумно в притихналата църква. Тук беше мрачно и студено. Докато кожата й се охлаждаше, тя пое забързано нагоре по пътеката, оставяйки Николета да пуфти на задните пейки. После се отпусна щастливо в благословения, изпълнен с аромат на орех мрак на изповедалнята. Дръпна тъмночервената като артериална кръв завеса и се скри. Завесата стигаше почти до пода, но не напълно — върховете на сребърните й пантофки не бяха покрити. Все пак и това бе достатъчно. Най-сетне беше сама.
Чу как свещеникът влиза от другата страна на изповедалнята, а после и проскърцването на пейката, докато сядаше. Някой беше изгасил свещта от другата страна на решетката, така че Пиа не можеше да го види, но подобно на всички останали в този град, и той миришеше на коне. Но стъпките му бяха по-леки от тези на познатия й свещеник — трябва да е някой нов, по-млад. Какво ли ще каже, когато чуе тайната за нейната вина?
В мига, в който той се настани, тя започна да нарежда добре познатото начало на изповедта:
— Благослови ме, отче, защото съгреших! Измина един ден от последната ми изповед. — Направи пауза. — Истината, отче, е, че се молих за един човек да умре и той умря. Убих човек!
— Нищо подобно!
Тя се приведе стреснато към решетката и изсъска:
— Какво?
— Ако имаш предвид Виченцо, вината за него не е твоя. Пантерата беше този, който го плесна през лицето с камшик и предизвика падането му. Затова можеш да свалиш този товар от плещите си. Но ако пожелаеш, би могла да поемеш върху тях друг товар!
Беше конникът!
Пиа имаше отличен слух за езици и диалекти. Сиенският диалект на този човек не беше така тежък като на Николета, но имаше същите леко удължени гласни. Позна го веднага, защото въпросът „Яздите ли?“ все още звънеше в главата й.
Неочаквано за себе си тя се ядоса, но посрещна усещането за изпълващ я гняв с облекчение. След толкова много страх беше приятно за разнообразие да изпита и гняв.
— Тогава чуй следната изповед! — просъска бясно. — Ядосах съпруга си. Той реши, че не съм му била покорна и ме наказа!
— Как те наказа? — Това беше шепот.
— Отряза косата ми. Виж какво стори!
Пиа дръпна бързо воала си и разкри косата си. Чу проскърцване, докато конникът се привеждаше. Нейната свещ беше запалена, неговата не и тя знаеше, че той ще може да види ясно съвсем късата й вече коса, виеща се около брадичката й, и още по-късите кичурчета, които стърчаха над челото й.
— Ти можеш ли да поемеш вината за моите къдрици, да платиш данъка за онази единствена усмивка, която не беше върната, за единствения въпрос, който остана без отговор? Остави ме на мира!
— Ще те оставя. Прости ми! Не трябваше да идвам.
— Но защо все пак дойде? Какво трябва да ме питаш? — Не знаеше дори името му. — Кой си ти?
— Казвам се Рикардо Бруни.
Бруни. Отвъд стените на града, сред тосканските хълмове на Марема, на половината път до брега, който тя така и не беше виждала, имаше замък, където е била затворена първата Пиа, героинята на Данте. Според легендата наблизо имаше мост, наречен Мостът на Пиа. И той минаваше над реката Бруни. Съвпадението й се струваше твърде голямо, за да бъде нещо друго, освен знак на съдбата. Дали така тя не й подсказваше, че трябва да му се довери? Тези нейни мисли му спечелиха още няколко мига.
— Какво искаш от мен? — попита накрая тя.
— Дойдох да те моля за помощ. Нашата херцогиня, управителката на Сиена, иска да предприеме действия срещу квартала на Орлите. Но след като те видях такава, нямам право да те моля.
— Защо?
Синьор Бруни се поколеба, но накрая рече:
— Щом съпругът ти се е отнесъл така зверски с теб само заради един поглед, то какво ли ще ти стори, ако го предадеш?! Нямам право да те моля!
— Моят живот и без това вече е свършил — отрони Пиа. — Сега съм вече в чистилището. — Притисна силно пръсти в решетката между двете отделения на изповедалнята и цитира думите на Пиа и на Данте: — „Ако в близки дни се върнеш горе, душо уморена, отдъхнеш ли, за Пиа си спомни, за мен, която се родих в Сиена!“3
Думите бяха за сбогом. Тя го чу как става и как хваща завесата, за да я дръпне. И изведнъж разбра, че не може да търпи повече да стои съвсем сама в личния си ад и да чака следващите издевателства върху плътта и душата си.
— Не си тръгвай!
Това вече беше собственият й глас — съвременен, настойчив. Този човек и херцогинята… Дали ще могат да й помогнат? Налагаше се да разбере повече.
— Ти не си ли приятел на съпруга ми?
— Не съм нищо подобно! Но преди да си тръгна, съм длъжен да ти призная следното: Пантерата беше младеж на име Еджидио Албани. Той плесна с камшик през лицето Виченцо по време на Палио и плати за това с живота си. Твоят свекър го е подложил на множество мъчения и го пребил до смърт във вашия дворец, а снощи съпругът ти ме накара да му помогна да изнесем трупа до площада, за да бъде разпънат там като послание!
Пиа се вцепени от ужас. Значи, докато бе седяла нещастна в покоите си, докато Нело се е гаврел с косата й, в избите на двореца са се случвали още по-големи ужаси. Конникът бе поел огромен риск, признавайки й всичко това, но вероятно го бе сторил, защото я бе преценил като съвсем различен от тях човек. И се бе оказал напълно прав. Сега, след като знаеше тези неща, тя не можеше да се откаже.
— Разбираш, че след като знам за Пантерата, за онова, което са направили и за другото, което Нело те е накарал да направиш, аз не мога да не бъда с вас, нали? И след като отлично познавам и Нело, и баща му, най-добре е да ми кажеш и останалото.
Чу го отново да сяда, след което й съобщи следното:
— Фаустино Капримулго планира да възстанови Съвета на Деветимата, да превърне Сиена отново в република и да изземе града от ръцете на Медичите. Херцогинята ме помоли да й помогна. В началото й отказах, но след тази нощ се съгласих. Ето и нейния печат!
Пиа се вгледа в златния герб на Медичите, нарисуван върху плочката, която той притисна към решетката. Беше абсолютно същият като този на кесията, която тя получи след смъртта на Виченцо. Недоверието й отново се завърна.
— Всеки може да разнася този герб! — подметна презрително. — Даже и аз го имам! — Но когато видя, че той отдръпва печата от решетката, поомекна и рече: — Херцогинята се слави като добра жена. И много образована. — Замълча, за да подреди мислите си, и накрая допълни: — Ако реша да ти повярвам, кой друг е с нея в този съюз?
— Писала е на девера си, наследника на великото херцогство.
Това вече звучеше напълно разумно.
— А от другата страна са свекърът ми Фаустино и… кой още?
— Ами, трябва да има още осем — започна предпазливо синьор Бруни, — за да се изгради Съветът на Деветимата, нали така? Ние смятаме, че свекърът ти е привлякъл в заговора си и баща ти.
Баща й Салваторе в заговор с Орела за възстановяване Съвета на Деветимата. В мига, в който го чу, тя разбра, че това е самата истина. Вече всички събития от последните няколко дена си идваха на мястото.
— Чувал ли си за Приората на Сиена? — изрече бавно тя.
Когато конникът не каза нищо, тя продължи:
— Приоратът на Сиена е бил съвет от законодатели, видни граждани от всички квартали, старейшините на контрадите. Приоратът е създаден и се е събирал на територията на Кукумявката. Като капитан на контрада Чивета баща ми носи и древната титла „приор“.
Не чувстваше никакви угризения на съвестта, че му разкрива тази тайна — баща й очевидно вече не хранеше никаква лоялност към своята контрада, така че защо да не сподели тайната с някого?
Гласът откъм тъмната страна на изповедалнята прозвуча доста предпазливо:
— И мислиш, че тази негова титла го поставя над подобни заговори, така ли?
— Не, тъкмо обратното! Баща ми е приор. А одобрението на приората на практика придава законност на всички действия на Фаустино! Той за нищо на света не би действал без баща ми, за когото съм абсолютно сигурна, че е замесен! Ти самият ги видя снощи — тъкмо този заговор е истинската причина за моя брак! — Изричайки тези думи, тя се запита как е могла досега да не се сети. Продължи да разсъждава на глас: — Защото какво друго би могло да го накара да ме сгоди първо за единия брат, а после за другия, само и само да остана във фамилията на…
Не довърши, прималяла от осъзнаването на истината. Почти бе забравила за присъствието на синьор Бруни от другата страна на решетката, когато пак чу гласа му:
— Снощи, когато си пийна, Фаустино сподели с мен, че до следващото Палио херцогинята няма вече да бъде тук. А това е малко повече от месец. Палио дел Асунта, на шестнайсетия ден на август, очевидно е моментът, когато те са решили да действат, да си върнат града. Не знаем обаче как. Сигурно е едно — че преди това деветимата съзаклятници ще се срещнат. А аз трябва да бъда там, когато това стане. — Рикардо си пое дълбоко дъх и зададе ключовия въпрос: — Знаеш ли за някакви планирани техни срещи?
Това беше решителният момент. Тя трябваше да избере за кого е — за Кукумявката и Орела или за херцогинята и този човек. Не й беше необходимо много време, за да реши.
— Фаустино е съобщил в кухнята, че тази вечер няма да си бъде у дома.
— Къде ще ходи?
При този въпрос Пиа замълча, неспособна да направи последната крачка. Да не би целият този разговор да е някакъв номер, измислен от Нело, за да провери лоялността й към новия й квартал? Не можеше да бъде сигурна дори в това, че Пантерата е мъртъв, макар интуицията й да й подсказваше, че може да се довери на този човек. Отвори уста, за да каже на синьор Бруни за катедралата, но беше твърде късно.
По пътеката на църквата се чуха стъпки. Пиа открехна завесата и видя, че свещеникът се връща. Изглеждаше видимо потресен. В далечината се чуваше гласът на Зебрата, който продължаваше да нарежда небивалици за дявола, но достатъчно високо, за да предупреди синьор Бруни. И тогава Пиа разбра, че конникът не я беше излъгал. Когато свещеникът се приближи, го чу как си мърмори под носа за Пантерата, който бил пребит и оставен да гние на площада. Продължи да си мърмори ужасено, дори когато приклекна за молитва.
И конникът изчезна. Раздвижването на свещеническата роба, която беше облякъл, беше достатъчно, за да изгаси и нейната свещ, оставяйки само сребрист дим. Той се скри в сенките и Пиа се замоли Николета да не го е видяла нито да влиза, нито да излиза. В последвалата тишина тя чу леко похъркване откъм задната част на църквата и разбра, че нейната прислужница бе точно толкова набожна, колкото и господарката си.
Свещеникът на контрада Акуила влезе в изповедалнята задъхано и започна да рови в джоба си за огнивото. Докато палеше свещта, той започна да се извинява раболепничейки на Пиа:
— Простете, синьора Капримулго! Ужасяваща гледка на площада! Мъртъв човек, разпънат, един малък енориаш — уплашен. А вие си седите търпеливо в мрака…
Докато слушаше излиянието на свещеника, Пиа преповтори отново онова, което синьор Бруни й беше казал. Значи за трупа на Пантерата е вярно. Ами за останалото? Искаше й се да му се довери, но засега не можеше, все още не. И все пак имаше един начин да го изпита.
Гласът й звънна, ясен като камбана. Говореше не на свещеника, а на конника, криещ се в сенките. Щеше да му даде нещо много повече от насока — щеше да му предложи за разрешаване една загадка в стила на гръцките оракули. Щеше да го пробва, да го подложи на изпитание и да го определи като достоен.
— Но аз виждам в мрака, отче, като Минерва!
Докато градът се охлаждаше и жителите му се събуждаха от следобедната си сиеста, Рикардо вървеше унило към Палацо Популо. Спазвайки инструкциите, той влезе в хладната мраморна галерия на Капела ди Пиаца и оттам започна да изкачва стълбите на Торе дел Манджа — голямата кула на двореца. Херцогинята бе преценила, че не е особено благоразумно да се срещат отново в самия дворец. Да потърсиш убежище там веднъж е едно, но да влизаш редовно през главния вход би било твърде подозрително за онези, поставили си за цел да следят управителката на града. Затова Виоланте бе предложила да се срещат на върха на Торе дел Манджа. В подножието на стълбите щеше да остави своя най-верен сержант, който нямаше да пуска никого нито да влиза, нито да излиза, докато херцогинята води своите разговори шест метра по-нагоре. Рикардо трябваше да мине през входа откъм улицата, този на Капела ди Пиаца, а Виоланте щеше да дойде откъм самия дворец, през библиотеката. С дебелите си близо четири метра стени, с тесните си стълби, по които двама души за нищо на света не биха могли да се разминат, и с невероятната, подобна на органни тръби акустика на цялото стълбище, която предупреждаваше достатъчно навреме за нечия чужда поява, кулата беше перфектното място за такава тайна среща.
Докато катереше едно по едно стъпалата на високата кула, Рикардо си мислеше за казаното от Пиа, преповтаряше отново и отново в главата си краткия им разговор. Иначе стълбището си го биваше — нищо чудно, че мястото беше кръстено „Кулата на похапващия“, на първия си пазач — Джовани ди Балдучо, който бе харчил целите си надници за храна. И как няма да ги харчи, когато ежедневно е трябвало да катери толкова много стъпала, и то кой знае по колко пъти! Стомахът на Рикардо изръмжа, което изведнъж му напомни, че не бе хапвал нищо от снощното пиршество, когато и без това не бе успял да изяде кой знае колко. Усети, че се замайва и по тялото му изби студена пот. И точно тогава, след един внезапен изблик на светлина и порив на вятъра, той се оказа на върха. Гледката на златния град, разпрострял се под краката му, го зашемети. Гледан отгоре, площадът автоматично му напомни за сравнението с копитото, което бе направил тази сутрин — нещо, случило се сякаш в друг живот.
Беше толкова захласнат по красотата под краката си, че мина цяла минута, докато забележи херцогинята. Тя беше в обичайното си виолетово и сега, с роклята и перуката си, изглеждаше доста по-величествена, отколкото му се бе видяла по нощница, както го бе посрещнала през нощта, доста по-недостъпна. Внезапно притеснен, той се поклони ниско. Тя се усмихна, доловила стеснението му, и веднага попита:
— Как мина?
Виоланте не успя особено да сдържи нетърпението в гласа си. Докато чакаше Рикардо да се качи по стълбите, тя не бе мислила почти за нищо друго, освен за площада, за следващата надпревара Палио и за броените седмици, които като че ли й оставаха.
Рикардо кимна сякаш в отговор на въпроса й и изрече:
— Тя потвърди, че наистина има заговор.
Виоланте преглътна тежко. После Рикардо се зае да разказва в подробности разговора си с Пиа, включително и факта, че Нело бе отрязал косата й. Херцогинята беше шокирана — не толкова от загрозяването на една красавица, а по-скоро от факта, че един мъж е в състояние толкова да ревнува съпругата си. Тя бе прекарала брака си, дарявана единствено с пренебрежение, и беше сигурна, че ако си бе намерила любовник, Фердинандо щеше да изпита по-скоро облекчение, отколкото ревност. Но тя дори и не си бе помислила за любовник, защото вече бе направила избора си — когато се венча за него, заедно с ръката си му бе дала и сърцето си. За момент се зачуди какво ли е да бъдеш притежавана, охранявана, обожавана така, както тя никога не бе била. Но и като че ли за първи път си даде сметка, че понякога е може би по-добре да бъдеш обикновена жена като нея самата, отколкото красавица. Рикардо пак заговори, прекъсвайки размислите й:
— Тя смята, че баща й участва в заговора в ролята си на приор на града и че участието му ще придаде законност на заговора, възраждайки древния приорат. Запитах я кога и къде се срещат конспираторите, но точно тогава ни прекъснаха. Имам чувството, че тя се опита да ми каже нещо… — Тук той се замисли. — Говорихме няколко минути и после свещеникът се върна. Бяхме изгасили свещите в изповедалнята, за да мога да се скрия. Свещеникът щракна огнивото си и й се извини за мрака, а тя отговори: „Аз виждам в мрака, отче, като Минерва“.
Виоланте се замисли и отсече:
— „Аз виждам в мрака“ е мотото на квартала на Кукумявката!
— Но тя не каза, само че вижда в мрака, а че вижда в мрака като Минерва! Коя е Минерва?
— Минерва е тосканска езическа богиня, която е била изобразявана като кукумявка. — Внезапно усети, че тук се крие някакъв много важен смисъл, но все още не бе в състояние да го схване. — Била е много мъдра и името й означава „памет“. Римляните са я нарекли Минерва. — Минерва. Нещо дърпаше паметта й точно както дете дърпа полите на майка си. Реши да тръгне от друга посока. — Какво правят обикновено кукумявките?
— Летят.
— Но много тихо.
— Виждат всичко наоколо.
— Виждат дори в мрака.
— Така е. И пак сме там, откъдето тръгнахме.
Спогледаха се и се усмихнаха тъжно.
— Може би е искала да каже, че Деветимата винаги се срещат през нощта.
— Тя и без това изрично ми каза, че имат среща тази нощ.
Тук вече Виоланте не успя да сдържи тежката си въздишка.
— Отново се въртим в омагьосан кръг — отбеляза тихо. — Но нека огледаме фактите, за да потърсим някои насоки. Тя е Пиа от рода Толомей, нали? Омъжена за Нело Капримулго.
Той кимна.
— Доста необичайно — да омъжиш дъщеря си извън своята контрада. Но може би в този контекст не е — все пак те изграждат нови съюзи, нали така?
— Такова беше и нейното мнение — кимна мрачно Рикардо, замислен за престъплението, което представляваше всъщност бракът на Пиа.
— Пиа Толомей, от квартала на Кукумявката — продължи да разсъждава на глас херцогинята. — Кръстена на предшественичката си, нали?
— Предполагам — сви рамене Рикардо.
— Чувал ли си за първата Пиа Толомей? — попита любезно тя.
Рикардо не искаше да изглежда невеж в очите на херцогинята — същата, която той бе взел просто за добронамерена, мила женица, но която очевидно се оказваше и със забележителен ум. Вероятно бе прекарала твърде много години в самота в своите дворци и единствената й утеха са били книгите. Очевидно ненапразно Пиа бе изтъкнала, че херцогинята е много образована жена. Нищо чудно да бе изпратила по него закодирано послание, което той не би могъл да разбере, но за което е знаела, че ще бъде ясно за херцогинята. Нещо, свързано с нейната предшественичка, първата Пиа, може би?
— Да, чувал съм — отговори той. — Но не знам историята й. Единственото, което знам, е, че е била трагична фигура в историята.
— Напълно вярно. Пиа от рода Толомей е живяла тук, в Сиена, през тринайсети век. За нея споменава и Данте. — Херцогинята изрече последното име така, сякаш Рикардо бе длъжен да знае кой е Данте. — Била е голяма красавица, затворена от ревнивия си съпруг в кулата на Кастел ди Пиетра в Марема, защото той я подозирал, че си има любовник.
Рикардо усети, че очите на херцогинята се впиват в него, и промърмори:
— И какво станало накрая?
— Съпругът й я убил!
Въпреки горещия ден по тялото на Рикардо плъзна хлад.
— Тогава е много странно, че при подобна история родителите на Пиа са решили да я кръстят по този начин — смотолеви.
— Вярно. Но може би и като предупреждение. Историята има странния навик да се повтаря — отбеляза херцогинята, погледна го косо и разбра, че е напълно права.
— Тя каза нещо за собственото си положение, което ми направи впечатление като много странно — призна си Рикардо.
— Каза: „Ако в близки дни се върнеш горе, душо уморена, отдъхнеш ли, за Пиа си спомни, за мен, която се родих в Сиена!“. — Той може и да не бе имал късмета да бъде образован, но пък имаше отлична памет.
— Казала ти е един цитат — кимна херцогинята и изпъна гръб. — Цитатът е от Данте, от историята на първата Пиа. Поетът се е срещнал с нея в чистилището.
— Тя спомена и това! — светнаха очите на Рикардо. — Каза, че вече била в чистилището! Последното Палио я е освободило от един съпруг, но още на следващия ден била омъжена за брат му — мъж, когото тя ненавижда, мъж, който… — Нямаше сили да продължи.
Виоланте се облегна на перилата на кулата. Замисли се за Пиа, която бе попаднала в капана на социалния си статус така, както и тя самата някога бе попаднала, но без наличието на любов, която да подслади горчивия хап. Виоланте бе обичала Фердинандо и не би напуснала клетката си, дори и вратичката да бе оставена отворена. Рикардо се приближи до нея и също се загледа в града.
— Тя иска да ни помогне — рече тихо.
Тя се обърна към него и присвивайки очи заради слънцето, отбеляза:
— Но ти не искаш да й позволиш, така ли?
— Да. Нело е отрязал косата й само задето ми се усмихна веднъж. А ако тръгне срещу семейството си, ще се сблъска не само с неговия гняв, но и с тежестта на закона!
Виоланте кимна. Според законите на Сиена, стари колкото кулата, в която сега се намираха, ако някой предадеше своята контрада, беше моментално осъждан на смърт.
Херцогинята въздъхна и се загледа отново в своя град, невинен и красив под светлината на деня. Сърцето й се бе изпълнило с опасения. Беше ясно, че този младеж е влюбен в Пиа, и тя едновременно му завиждаше и го съжаляваше. Ала тези негови чувства не само че нямаше да му помогнат, но и щяха да изложат момичето на огромна опасност. Тук пак си спомни за Фердинандо, за това колко много го бе искала, а той нея — колко малко.
Неочаквано погледът й падна върху катедралата. Веднъж Фердинандо й беше казал, че кулите на този дворец, в който се намираше, и куполът на катедралата, са абсолютно равни по височина, което, според него, означавало, че в този град държавата е точно толкова силна, колкото и Църквата. Интересно какво ли би казал този неверник за ситуацията, в която тя сега се намираше?
Катедралата.
Изпъна рязко гръб и свъси чело.
— Катедралата! — Без да осъзнава, изрече думата на глас.
— Какво за нея? — погледна я объркано Рикардо.
— Построена е на мястото на древен храм! Храмът на Минерва! — Двамата се спогледаха.
— Тази нощ, в катедралата! — прошепна с ококорени очи Рикардо. — Ето къде ще се срещнат новите Деветима! Освен това тя е на територията на квартала на Орлите! Но в колко часа?
— Но това се разбира от само себе си! — усмихна се, този път истински, херцогинята. — Девет часа!
Слънцето вече залязваше, когато Рикардо Бруни прекоси Пиаца дел Дуомо. Бе задържал свещеническите си одежди и сега бе нахлупил качулката ниско над главата си. Нарочно приведен, за да скрие височината си, той се надяваше да мине за един от множеството поклонници, които посещаваха Сиена на път за Компостела или Кентърбъри. Огромната катедрала, величествена в своя бял и черен мрамор, изглеждаше направена сякаш от злато и оникс в светлината на заника. Скорците цвърчаха, търсейки останалите от своя вид — черни облаци насред позлатеното небе.
Рикардо си каза, че по това време баща му сигурно вече си реже хляб и салам и си налива чаша вино. Херцогинята също вечеря сама в самотния си дворец, но на дълга полирана маса, докато около нея се въртят стотина мълчаливи прислужници, готови да реагират на всяка нейна прищявка. А Пиа Капримулго от контрада Акуила! Какво ли прави тя? Дали свири на арфа или на цитра? Или може би бродира? Или е принудена да търпи грубите ласки на ужасния си съпруг Нело? Сърцето на Рикардо се сви. Той се гмурна в разтворените порти пред себе си и катедралата го погълна.
Литургията беше приключила и обширната, подобна на паст вътрешност на църквата постепенно притъмняваше, прорязвана само тук-там от пъстрите светли нишки на цветното стъкло, разбиващо светлината на дъга подобно на призма. Там, където падаше светлината, от мрака изплуваха безименни чудеса — фрески на прокълнатите, мозайки на спасените, безценни мощехранителници, приютили отчупените фрагменти на светци. Рикардо бе идвал тук на неделна литургия хиляди пъти, но винаги насред блъскащите се пъстри тълпи. Притиснат между съседите си, насред потта и горещината, той винаги бе възприемал това място като умопомрачително, като божи дом. Оказа се обаче, че през нощта катедралата изглежда огромна, мрачна и отблъскваща. Тази вечер като че ли Бог бе напуснал своя дом и предал управлението му на Дявола. От тази мисъл — а и от студените камъни — го побиха хладни тръпки. Около него се движеха призрачни фигури — свещеникът, икономът на сакристията, старица с метла. Прахолякът от метлата й се вдигна до носа на Рикардо, за да се смеси с тамяна от кадилницата, съвсем скоро клатена между вярващите, изригваща белия си дим на светостта.
Рикардо падна на колене, но устните му не се задвижиха в молитва. Литанията му представляваше една троица от думи, които бяха всъщност все една и съща дума: къде, къде, къде? Катедралата бе огромна, с безброй параклиси, вестиарии и оброчни ниши. Той трябваше да намери място, от което ще може да чува добре разговора на Деветимата, а за тази цел първо трябваше да открие къде ще се срещнат.
Започна да се разхожда бавно под светлината на запалените свещи на богомолците, чиито миниатюрни златни пламъчета сякаш се сливаха в блясъка си. Тръгна през нефа, следвайки извивките на най-великата от всички мозайки — „Вълчицата“. Втренчи се в сивото животно, кърмещо децата си под протритите му обувки, а вълчицата, предадена изумително точно чрез миниатюрните късчета сребро и оловно стъкло, като че ли му отвърна. Погледна го с очите на звяр, който владее града и всичко в него, звяр, който може да разчита на абсолютната и безрезервна лоялност на своите близнаци.
Херцогинята му беше казала, че Минерва е била римска богиня и тази катедрала е била изградена върху римски храм. Но знанията му свършваха дотук и невежеството му започваше да го дразни. Възможно ли е да има някакъв тунел, някакъв път към дълбините на катедралата, където да се намират все още древните камъни на римския храм? Потропа леко с крака върху мозайката и парченцата безценно стъкло му намигнаха многозначително под светлината на свещите. Нямаше никаква кухина, никакво издайническо свързване на плочи, никаква халка за повдигане на тайна врата. Рикардо се нахока мислено за детинщините си. Вълчицата го погледна злобно.
Рикардо се завъртя на пета и се върна нагоре по пътеката към параклиса Киджи — красива ниша, оградена с древни зелени колони и решетка със златен кръст. Щом тайната не се пази от Вълчицата, значи трябва да се върне към Кукумявката — фамилията Киджи беше от контрада Чивета, а този параклис тук бе тяхно дарение. Започна да обикаля изваяния с голямо майсторство параклис. Това бе много вероятно място за срещата, но беше открито към цялата катедрала — една среща на заговорници би изисквала по-скрито пространство. Много добре, обратно към символа на Минерва.
Вече се движеше по-бързо, търсейки кукумявка — някъде, където и да е. В камъните на огромните колони, в стъклото на мозайките, в изрисуваните фрески по стените. И го обземаше все по-голямо разочарование и безсилие. Чу как камбаните над главата му отброяват трите четвърти от часа и разбра, че му остава само четвърт час до отреденото за срещата на заговорниците време. И внезапно всичко това — Деветимата, закодираното послание, Минерва, му се сториха прекалено фантастични, за да бъдат верни. В гърдите му се надигна смях, но точно в мига, в който се канеше да избликне и да го покаже като невеж или лунатик, той усети до ръката си нечие присъствие и се обърна. Беше свещеникът, който не го позна и Рикардо изпита огромно облекчение. Този свещеник беше млад и напорист — сигурно бе дошъл в катедралата през последната година.
Рикардо направи кръстния знак и промърмори благословията на поклонниците:
— Мир вам, отче!
Свещеникът му отвърна по същия начин, кимна и го загледа благо.
— Тук има много чудеса — отбеляза накрая.
Рикардо кимна.
— Видяхте ли параклиса Киджи?
Рикардо се поотпусна. Младият свещеник беше много горд с новата си църква и очевидно държеше да се похвали. Мнимият пилигрим прецени, че подобен ентусиазъм може и да се окаже полезен за него.
— Тук чудесата наистина са много — изрече на глас. — Вярно ли е, че катедралата е построена върху римски храм?
— Така говорят — храмът на Минерва.
Рикардо кимна изпод сянката на качулката.
— Достойно е, когато нашият Бог може да се наложи над боговете на невежите езичници.
Свещеникът кимна тържествено и отбеляза:
— Напълно вярно е, че е обичайна практика да се използва място, където вярващите вече са свикнали да се събират — доколкото знам, наричат го „наемане на преклонение“. В Рим също има една църква на име „Сопра Минерва“, което ще рече „върху Минерва“. При това църквата е папска, на нашия Франческо Тодескини Пиколомини.
Това име определено му звучеше познато, но Рикардо се престори на невеж по въпроса и попита:
— Пиколомини ли?
— Ах, да, вие не сте от Сиена. Преди много години един от фамилията Пиколомини от контрада на Кукумявката се понравил особено много на Ватикана и така станал папа Пий III. Нашата катедрала има честта да съхранява неговата лична библиотека — тук, в северната част на нефа. Библиотеката Пиколомини, така я наричаме.
Библиотеката Пиколомини! Сърцето на Рикардо претупа.
— Възможно ли е да надникна в тази библиотека?
Свещеникът се поколеба и това накара Рикардо да застане нащрек. Още от малък той си имаше нещо, което баща му наричаше сенса сесто — шесто чувство, същото онова чувство, което, според баща му, му помагаше да говори с конете и да ги кара да го разбират. Чувство, което никога не пропускаше да му подскаже кога нещо не е наред.
Когато беше дете, веднъж бе дърпал толкова настойчиво ръкава на баща си, че го бе накарал да се премести от мястото, където стоеше — което беше спасило и двамата от голям камък, откъснал се от горната част на катедралата и паднал секунди по-късно на същото място, където бяха стояли съвсем доскоро. Оттогава насам подобни неща му се бяха случвали много често — обръщаше се точно навреме, за да избегне острието на меч по време на битка, изгасяваше точно навреме малко пламъче в купата сено, с което предотвратяваше пожар, дръпваше дете от пътя на бясна колесница. И винаги, абсолютно винаги, това предупреждение се предшестваше от чувство на гъделичкане в палците му и в основата на врата му, точно там, където завързваше косата си. И сега Рикардо отново почувства това гъделичкане.
И за тази част от секундата той разбра, че свещеникът иска от него да си тръгне, че не иска да му показва библиотеката.
И в този миг всичките му съмнения и колебания се изпариха. Деветимата наистина щяха да се срещнат, при това тази вечер, и срещата им щеше да се състои в Библиотеката Пиколомини. На мястото, принадлежащо на най-важния член на квартала на Кукумявката, живял някога — не кой да е, а цял папа. При това човек, който има връзка и с Минерва.
— Съжалявам, синко, но библиотеката е затворена за посетители — изрече свещеникът, но вече доста по-резервирано от преди. — Има ли нещо друго, което мога да направя за теб, преди да продължиш пътя си?
Рикардо поклати глава, взе си сбогом и се насочи към вратата, уж да излезе. Но в преддверието бързо се огледа и се сви в най-черната сянка на една от колоните, нос до нос с един нарисуван апостол, който го погледна с бадемови очи. Накрая чу как големите врати изскърцват и се затварят и неговият свят потъна в непрогледен мрак. Преброи сто удара на сърцето си и се измъкна тихичко в обширното пространство на нефа. Свещите за починалите продължаваха да горят, осветявайки пътя му към забранената врата на библиотеката. Ръката му трепереше, когато я насочи към бравата — ужасявайки се, че е заключена, ужасявайки се, че е отворена. Но бравата поддаде лесно и той влезе. Тук свещите също бяха запалени и стените го заляха с великолепна поредица от фрески, издигащи се чак до тавана. Навсякъде по тях се виждаше все един и същи човек в аленочервени одежди и шапка — в Сиена, на конклава, в Рим. Франческо Тодескини Пиколомини. Портретите бяха толкова ярки, че му отне известно време, докато осъзнае, че е съвсем сам в тази стая.
Преди да си тръгне, свещеникът беше оставил само осем резбовани стола, подредени в кръг. На Рикардо не му остана време да се чуди защо са само осем — под зоркия поглед на Франческо Тодескини Пиколомини, член на контрада Чивета, кардинал и папа, той се заоглежда неспокойно за място, където би могъл да се скрие. Погледът му падна върху двата големи прозореца в северния край на библиотеката с двата им дебели гоблена, които изолираха стаята от външния свят. Едно движение на ръката би било достатъчно, за да бъде открит, но нямаше друг избор. Скрит зад прашните гоблени, той задиша равномерно, за да укроти ударите на сърцето си. Едва бе успял да си поеме дъх, когато чу камбаната да отброява девет часа и бравата на вратата да проскърцва. Опита се да преброи стъпките на хората, изгуби им бройката, после чу стърженето на осемте стола по пода, промърморени поздрави и накрая настъпи тишина.
— Е, Фаустино, имаш моето съчувствие и съчувствието на всички нас. Но, ако простиш нетактичността ми, в лицето на твоя син изгубихме важен елемент от нашия план!
Рикардо не разпозна гласа, който наруши тишината — на възрастен човек, културен, отмерен. Не беше гласът на Салваторе Толомей, бащата на Пиа.
А после и гласът на Фаустино. Бавен и ръмжащ.
— Синът ми не може да бъде заместен. Но мястото му в нашия план може и ще бъде запълнено от друг.
— Същото каза и у вас. — Това вече беше Салваторе. — Но той може ли да язди така добре като Виченцо? Сиена не познава човек, който би могъл да се съревновава по езда с Виченцо, а неговите умения бяха разковничето към целия ни план!
— Салва, обичах големия си син повече от всичко на света, затова сигурно разбираш какво ми коства да кажа следното: Нело язди точно толкова добре, колкото и брат си, та дори и по-добре! Виченцо беше по-добър от него във всички неща, с изключение на ездата!
— А конят?
— Ще му осигуря най-добрия кон, който може да се намери.
— Но най-добрият тук е Берио, онзи висок бърз жребец! — вметна друг глас, доста разтревожен. — А на Орлите вече им е забранено да го използват, защото Виченцо го язди през юли! Знаеш, че на кварталите им е забранено да яздят един и същи кон два пъти за една година!
— Много добре знам правилата — отвърна докачливо Фаустино. — Но това не е проблем — намерих друг кон, който е точно толкова бърз, колкото и Берио. — Тук вече в гласа му се усети усмивка, сякаш се смееше на някаква своя шега.
— И как ще приеме Нело всичко това?
— Кое, че ще получи нов кон, най-добрият, който може да се купи с пари ли? Има ли смисъл да се чудите? В Сиена да имаш нов кон е по-добре дори от млада съпруга, пък била тя и толкова красива, нали така, Салва?
Рикардо зачака бащата на Пиа да каже нещо в защита на дъщеря си, но чакането му беше напразно.
— И ще го обучиш добре, така ли?
— Разбира се. — Пак Фаустино. — Ще се обучава в Марема, далече от града. Там имаме замък — Кастел ди Пиетра.
Рикардо опита да събере мислите си. Първо, Нело не присъстваше на това съвещание. Второ, той трябваше да заеме мястото на брат си не само в брачното ложе, но и в плана, който Деветимата имаха за следващото Палио, какъвто и да беше той. Рикардо нямаше никаква представа, че Нело е толкова умел ездач, но пък не му беше трудно да разбере защо — когато си израснал с подобен странен външен вид, подценяван и често забравян, какво ти остава тогава? Може и да не е имал възможността да се равнява с Виченцо в останалите области на живота, но вероятно е яздел всеки божи ден, нетърпелив да надскочи брат си поне в това, толкова важно за Сиена умение.
— А въпросът с останалите коне решен ли е?
— Това вече зависи от вас, капитани. Ще ги внесем чрез верни на нас търговци. Боли от Арецо, който прави доставките за панаира Сан Мартино.
— А конете на другите квартали? На нашите врагове, които не са сред нас тази вечер? — Това вече беше нов глас, по-млад.
— Ама че си глупак! Разбира се, че те няма да участват, просто защото няма да бъдат изтеглени! Работата е много лесна! Участват десет коня — девет за Деветимата и още един. Реших този един да бъде от Кулата. Така ще имаме девет калпави коня и един победител!
— Ами момчето на Кулата? Той е добър ездач. Какво ще стане, ако не се даде на Нело?
По гърба на Рикардо полазиха тръпки — сякаш бяха свалили гоблена и го бяха разкрили.
— Той ще загуби! — отсече категорично Фаустино.
Заваля порой от въпроси, всичките едновременно:
— Как ще стане това?
— Ще осакатите коня му ли?
— Той има ли си свой кон?
— Все още не. Но ще има, това няма да бъде трудно.
— Той е твой, така ли? Това момче е твое подставено лице ли?
— Да! Накарах го да носи трупа на Пантерата. И той знае отлично цената. Знае отлично кой съм аз!
Тази невинна дума обобщаваше всичко. Рикардо действително „знаеше кой е“ Фаустино. Познаваше отлично начина, по който работи хищническият му ум. Рикардо знаеше, че Фаустино може да прикове жив човек към дибата, да го подложи на невиждани мъчения, а после да накара сина си и един непознат да го носят като парче месо.
— Освен това му измислих и развлечение. Той няма да бъде проблем.
— Фаустино! — Това беше друг глас, гробовен и колеблив.
— Габриеле?
— Защо просто не се отървеш от него? Знаеш…
Настъпи тишина. Гърлото на Рикардо се сви. Тялото му се вцепени.
— Защото — прозвуча насред тишината гласът на Фаустино, почти шепот, — защото той беше единственият, единственият в този голям град, който се опита да спаси сина ми! Никой друг не му се притече на помощ, дори и от собствената му контрада!
Пак настъпи гробовна тишина, която този път бе нарушена от първия авторитетен глас:
— А Доменико?
Рикардо наостри уши през дебелата материя на гоблена. И баща му ли е в опасност?
— Няма никакво съмнение, че той отбира от коне и веднага ще разпознае качествата на звяра, който ще вкарам в конюшнята му. Но Доменико е Торе. А това изчерпва всичко. Дори и синът му да има нов кон, какво го засяга това? Не знае нищо за плановете ни.
— А следващата стъпка?
— Следва Еднорога. Утре ще предприема съответните действия и на следващото заседание ще ви докладвам — точно след девет дена, в девет часа, в…
— Не го казвай! Дори и тук биха могли да ни подслушват!
Кръвта на Рикардо заби в ушите му.
— Отец Пиетро е подготвил мястото и е опразнил църквата. Той е племенник на братовчед ми, Орел до мозъка на костите. А Нело е отвън и охранява. Никой не би могъл да се опълчи на рапирата му.
— И въпреки всичко трябва да внимаваме. — Пак Салваторе, неуверен и свадлив.
— За какво? За скорците под стряхата ли? Или за момчето зад завесите?
Рикардо едва не излезе от кожата си, когато нечия ръка сграбчи гоблена пред лицето му — виждаше грубите гънки, образувани от невидимата ръка. Притисна всеки сантиметър от тялото си още по-назад, дълбоко в прозореца, докато гръбнакът и ребрата му не станаха едно. Ако зърнеха върховете на ботушите му, с него беше свършено. Но гобленът отново падна надолу. Рикардо успя да си поеме дъх, но едва не глътна езика си, когато през гоблена премина острие и удари камъка зад него, на сантиметри от лявата му ръка. Острието изчезна и потъна в съседния гоблен, пред другия прозорец. Сред присъстващите премина вълна от негодувание, над която се открои един глас — на Салваторе Толомей, бълващ змии и гущери:
— Но какво правиш? Нямаш право да вадиш меч в Божия дом! Да не би да искаш да навлечеш прокоба над начинанието ни?!
— Прав е — обади се нов глас, груб и равен. — Дори не трябва да носиш меч! Не заради Божия дом, той не ме вълнува, а заради договорката ни!
— Имам пълното право да нося меч! — наежи се непознатият глас. — Уникално право! Защото ние сме управителите и сме получили това право благодарение храбростта на нашата контрада при…
— Битката при Монтаперти срещу флорентинците — довърши Фаустино. — Да, знаем. Надул си ни главите с тази история. Но ако ме разбираш какво искам да кажа — многозначителна пауза, — в това начинание трябва да действаме като братя! Затова никакви оръжия в бъдеще!
— И кой го казва, моля ви се! — тросна се непознатият глас. — Нали именно твоята гореща кръв и твоето оръжие върнаха начинанието ни назад! Не, Габи, не се опитвай да ме спреш! — Това очевидно към опитващия се да постигне помирение. — Та нали именно той преби момчето на Рафаело Албани до смърт, а после захвърли трупа му на площада, като животно! Не иска да докосва момчето на Кулата, но изгуби за каузата ни дома на Пантерата — сега те никога повече няма да пожелаят да се присъединят към нас! Нищо чудно да завали и отмъщение към нас, и…
Не успя да каже нищо повече. Рикардо чу бясното изръмжаване на Фаустино, а после:
— Пребил съм сина му ли? Неговият син? Ами моят син? Какво ще кажеш за моя син? Неговата кръв също обагри площада и единствено момчето на Кулата притисна раната, за да се опита да я спре!
Настъпи напрегнато мълчание. Рикардо си представи как Орелът е литнал през стаята и е забил огромните си нокти в гърлото на говорещия преди него. В продължение на няколко секунди единственото, което се чуваше, бе тежкото дишане на Фаустино. И когато новият глас заговори отново, този път бе с по-спокоен, по-умерен тон:
— Салва, нали искаше да се увериш, че няма никой? Е, аз се уверих. А и откога един сиенец се нуждае от Бог? Та ние сме град! Нашият бог е контрадата!
Но Салваторе пак не беше доволен.
— Но това са безценни гоблени! Мои семейни гоблени, донесени от…
— Да, да, донесени са от Рим от твоя знаменит папски пазител на гърнето! — Презрително подмятане.
Опасявайки се, че Салваторе може да се втурне да проверява щетите, Рикардо се сви още повече зад гоблена и усети как по тила му руква пот. В лъча светлина, нахлуваща през дупката, оставена от меча, заиграха златни прашинки. От другата страна на гоблена настъпи напрегната тишина — тишина, която подсказа на Рикардо, че никой няма да се осмели да противоречи на Фаустино Капримулго, когато си спомни какво е сторил на Пантерата.
Салваторе заговори отново, но този път спокойно и тихо, едва сдържащ презрението си:
— Единственото, което искам да кажа, Фаусто, е, да погледнеш първо себе си. Само това.
Рикардо си каза, че с подобно ниво на разбирателство щеше да бъде цяло чудо, ако успееха да стигнат до крайната си цел. Съюзът на Деветимата отсега беше нестабилен, толкова нестабилен, че сигурно имаше някакъв начин, по който можеше да бъде разрушен.
Отново прозвуча възрастният глас — образован, уверен в себе си:
— Добре, господа! Когато се срещнем отново, то това ще бъде… как да се изразя? Да кажем, че ще бъде в Църквата на някогашния и на бъдещия крал. Подходящо определение, не мислиш ли, Фаустино? Би могло спокойно да се отнася до теб и Нело.
— Някогашният и бъдещият крал — повтори Фаустино с глас, натежал от ирония. — Харесва ми! А ти, Ранучо, гарантираш, че ще доведеш при нас и Жирафа, нали? Кварталът на Жирафа държи тайната на жребия за състезанието. Ако не си подсигурим жребия, изходът от състезанието няма да бъде под наш контрол.
Ранучо, значи. Рикардо веднага схвана, че чува гласа на Ранучо Одешалки, капитана на контрада Бруко — Гъсеницата. Гъсениците бяха многовековни съюзници с Жирафа.
— Жирафа ни е сигурен — потвърди Ранучо. — Имам пълно доверие на нашия човек. В работата с магарето той се представи перфектно. Не можа да дойде на срещата ни, защото е от ключово значение никой да не го подозира. Но е непреклонен в убеждението си, че трябва да си върнем града. И не само чрез жребия, а и защото Жирафа е единственият имперски квартал, което ще ни предостави одобрението на древния закон. Така ще разполагаме с трима благородници, един император и приор!
Рикардо моментално си представи как тези думи са повлияли като балсам върху гордостта на Салваторе — приора на Сиена. А после се чу раздвижване, звън на камбани и търкане на стол, когато един от мъжете стана. Беше Фаустино.
— Господа, но преди това ще трябва да си осигурим конете и да започнем тренировките. Ще подготвим и Еднорога, защото всичко зависи от Еднорога. Ранучо, ти се погрижи за Жирафа, те трябва да са готови напълно за жребия. Деветият от Деветимата. До следващата ни среща обаче ще поддържаме фасадата на съперничеството между нас, ще се правим, че все така не се разбираме.
— А Ромул? — попита ученият глас.
— До следващата ни среща той ще се е свързал с мен.
— И ще дойде на събирането ни, така ли? — провикна се нетърпеливо Салваторе.
— Всичко зависи от Жирафа. А сега да си тръгнем поединично. И не забравяйте — през различни врати!
Рикардо чу отдалечаването на множество стъпки, а заедно с тях — и потракването на един меч. Мечът и Фаустино спряха до вратата.
— Фаустино, това твое момче… Не е необходимо да ти казвам, че трябва да спечели! На всяка цена!
— Ще спечели.
Рикардо Бруни се насили да остане там, където си беше, за още четвърт час. В главата му се зареди хаотичен порой от мисли. Значи Нело трябва да спечели Палио дел Асунта през август. А той и останалите осем от Деветимата трябваше да загубят. Дотук всичко бе ясно. Но оставаха много други въпроси без отговори. Кой друг беше в тази стая? Кой носеше забранения меч, с който проби гоблените? Какво общо има с всичко това кварталът на Еднорога? Къде е Църквата на някогашния и бъдещия крал? Как би могъл Жирафа да подсигури тегленето на жребия? И кой или какво е този Ромул?
Когато камбаните отброиха края на поредната четвърт от часа, той изпълзя от скривалището си. Вратата се отвори изпод ръката му и той се спусна като вихър през тъмния кораб на църквата. В мига, в който се озова на безопасно място на площада, краката му омекнаха. Коленете му се строполиха върху все още топлите камъни и в продължение на няколко секунди той остана така, неспособен да се изправи.
Този път устните му наистина започнаха да редят молитва. Съвсем искрена.