Дъщерята на Сиена

Втора глава Костенурката

Херцогиня Виоланте Беатрикс де Медичи бе родена в Бавария, родината на модерната вълшебна приказка. Но тя не чу първата си приказка в скута на майка си, а в училищната си стая, като граматично упражнение. Скоро след като Виоланте навърши дванайсет и договорът за брака й с Медичите бе подписан, майка й реши, че трябва да започне да учи езика на бъдещия си дом. И момичето послушно се зае да учи една италианска народна приказка, наречена „Заекът и костенурката“.

Един ден заекът видял покрай него да минава бавно една костенурка и започнал да й се смее и да я подиграва. После й предложил да се надбягват и костенурката се съгласила. Избрали маршрут и поели напред. Заекът се втурнал като стрела и известно време тичал бързо. А после, виждайки, че е изпреварил твърде много костенурката, решил да приседне под едно дърво, за да си почине. Докато си седял спокойно под дървото, неусетно заспал. А костенурката, която не се отказвала лесно, го настигнала и накрая спечелила надбягването.

Така майката на Виоланте я запозна с една вълшебна приказка, която носеше важна поука.

Виоланте Беатрикс от Бавария, вдовица на Фердинандо де Медичи, принцеса на Тоскана и управителка на Сиена, отвори кепенците на своя прозорец. Беше в този град вече десет години, но все така не усещаше стаята си като своя — така, както не усещаше и двореца си като свой. Всъщност херцогският дворец, в който се намираше сега, нейната величествена и обичайна резиденция, все още бе известен на всеки жител на Сиена като Палацо Публико. Древната сграда само идваше да напомни на Виоланте колко младо бе херцогството на Медичите. Напомняше й, че Сиена е била управлявана и векове преди тях и ще продължи да бъде управлявана векове, след като те си заминат. На теория тук управляваше тя — тя беше владетелка, херцогиня, принцеса. Но властта й беше само фасада.

Никой не знаеше, че макар и вече на петдесет, дълбоко в себе си тя си оставаше малкото уплашено момиченце от двора на баща й, което се вцепеняваше от ужас, когато майка й я подканваше да посвири на цитра пред гостите. Никой не подозираше, че дъщерята на Фердинанд Мария — пфалцграф на Бавария, и Аделаида — принцеса на Савой, е срамежлива в компания, обича музиката повече от разговорите и е изпълнена с ужас от говоренето пред хора — ужас, който се опитваше старателно да крие. Никой така и не разбра, че тя бе обичала Фердинандо де Медичи през всеки божи ден от брака им, въпреки че той бе умрял, без да я обикне нито за миг. И никой не се и досещаше за най-голямата й мъка — че тя скърбеше ежедневно за мъртвородените си близнаци, че палеше свещичка на рождения им ден вече деветнайсет лета, и ако някой я попиташе, тя би могла да му каже точно на колко години, месеци, дни и часове биха били те, ако бяха живи. И благодарение на невъзможността й да осигури наследник на великите херцози на Тоскана, боледуващото младо херцогство би могло като нищо да умре подобно на болнаво дете. Тя беше отклонение от нормата тук, временно заемаща някакво място. Древният град търпеливо щеше да я дочака да го освободи от присъствието си.

Виоланте не бе от хората, поддаващи се било на фантазии или на суеверия, но сега не можа да не се замисли за един разговор, който бе провела предишната вечер с главния си съветник — Франческо Мария Конти. Надменният държавник, чието самочувствие произтичаше от факта, че бе братовчед на самия папа, бе пристигнал в покоите й с обезпокоителни новини. Облечен в традиционния си черен фрак и с традиционното си бастунче със сребърна дръжка, той не бе посмял да я погледне в очите, докато й съобщаваше, че двама мъже от квартала на Таралежа са намерили мъртво магаре, метнато на портата Камолия. Тя не бе успяла да схване смисъла на чутото, докато със значителна доза презрение, едва прикрито с любезност, той не бе пояснил, че когато флорентинците обсаждали Сиена през тринайсети век, обичали да хвърлят върху стените мъртви магарета, за да поразят жителите на града с мор и чума. Иначе казано, според Конти това магаре било знак, че Сиена всеки момент ще падне. Виоланте се изпълни със смразяващото чувство, че смъртта на Виченцо Капримулго бе началото на нещо лошо — може би началото на края.

От отворения си прозорец Виоланте видя, че общинските чистачи метат площада и търкат старателно тъмното петно от кръв в ъгъла Сан Мартино. Тя отмести нарочно очи от кръвта и се концентрира върху нещата, които не се бяха променили. Скорците пееха, хладният вечерен въздух ухаеше на свежест, залязващото слънце къпеше в злато площада под двореца. Тя плъзна с наслада очи към златните палати, възправящи се като стражи на старото време, и към деветте разделения на големия площад, излизащи като лъчи от фонтана, които му придаваха характерния вид на раковина. Спомни си, че веднъж, в един от летните дворци на Козимо де Медичи, бе зърнала една картина — картина на жена, надарена с неземна красота, със спускаща се като водопад върху раменете й червена коса, издигаща се гола от огромна раковина, която се носеше по синьото море, а благите ветрове, представени с човешки лица, я тласкаха леко към брега върху една лазурна вълна.

Днес, докато гледаше игрите Палио, които този път бяха завършили така трагично, Виоланте бе зърнала на пейките на Кукумявките една жена — млада и красива, с високо вдигната разкошна черна коса, със стегната на тънкия й кръст червено-черна рокля и с леко розовеещи порцеланови бузи. Издигаща се над морето от флагове и знамена, тя изглеждаше спокойна и умиротворена като самата богиня. Виждайки, че жената е толкова млада и красива — същинска Венера на тази раковина, Виоланте бе почувствала за миг лека завист. Но после, след като я бе видяла да се подпира на коня на загиналия младеж, тя бе осъзнала, че красавицата е годеницата на умрелия, а само едно запитване бе достатъчно, за да й подскаже, че сватбата им е трябвало да се състои днес. Сърцето я бе заболяло за това момиче и тя бе изпитала чувство на вина заради завистта, която си бе позволила, макар и само за миг. Виоланте отлично познаваше празнотата, агонията на загубата, защото тя също бе изгубила любим. Фердинандо… Днес уж не трябваше да мисли за него.

Виоланте се дръпна навътре, в двореца, в хладната си черупка. Скри се. Затвори прозореца и ума си за кръвта навън. Не искаше да знае. Емоциите й бяха изтощени от внезапния спомен за покойния й съпруг и тя усещаше, че не й е останало излишно състрадание, което да дари на друг. Прекоси стаята си и се насочи към огледалото — парижко огледало, което я показваше в цял ръст. Но дори и матираната му антична повърхност, прощаваща голяма част от недостатъците, не й предложи успокоение. Тя видя в него една жена на средна възраст, която не беше дори мъничко хубава — нищо, че разполагаше с най-фините напудрени перуки от Монмартр и носеше рокля от коприна в цвета на лавандулата, изтъкана от хугенотите на лондонския пазар „Спиталфийлдс“. Опипа меката материя, но под последните лъчи на слънцето забеляза, че старческите петна по ръцете й са започнали да надвиват оловната паста, с която тя ги беше намазала преди не повече от час. Грозотата на ръцете й на фона на великолепната коприна я потисна още повече.

Тя носеше виолетово или някой от неговите нюанси през всеки ден от живота си — и то само заради една случайна забележка, подхвърлена от вече покойния й съпруг. Веднъж, в периода на ухажването им, когато все още си правеше труда да бъде мил и любезен, Фердинандо й беше казал, че този цвят й отива много — може би защото виолетовото беше част от самото й име. Това беше просто една духовитост, игра на думи, безсмислен комплимент, който като че ли целеше да възхвали по-скоро неговото остроумие, отколкото нейната красота. Ала беше един от шепата случаи, в които той бе обърнал на нея или на името й поне мъничко внимание. И тя се вкопчи за този комплимент като удавник за сламка, за да изтърпи всичките години на забрава, на изолация, на непреднамерена или преднамерена жестокост пред очите на любовниците му. Виоланте се държеше здраво за този нищожен коментар, поради което се обличаше послушно във виолетово, бледомораво, лавандула или тъмночервено — с безумната надежда, че някой ден той пак ще я забележи.

Тя се държеше за този спомен въпреки начина, по който той се бе подиграл с духа й и с техния брак, и въпреки че само веднъж бяха легнали заедно. И въпреки всичко това, макар и дълго след смъртта му тя продължаваше да носи виолетово.

Обърна се към огледалото, внезапно изпълнена с непоносима умора. Фердинандо. Щом веднъж започнеше да мисли за него, не бе в състояние да спре. Не повика камериерките си, а се отпусна върху завивките на леглото си така, както си беше, в глупавата си виолетова рокля, за да се отдаде на спомените. Фердинандо. Миналото се завърна. Тя започна да се върти в леглото си, но вече не я интересуваше какво прави. Сълзите запечатаха очите й и тя най-накрая заспа.

Докато сенките се сгъстяваха, Пиа бе отведена в дома на Орлите. Двамата роднини на Виченцо я стискаха толкова силно, че оставиха в горната част на ръцете й синини. Тези синини бяха дълбока обида за нея, но тя като че ли започваше да свиква с този нов, физически, брутален свят. Затова просто вървеше с тях, без да се дърпа. Знаеше, че ако изобщо успее да се измъкне от всичко това, ще бъде само с хитрост.

Но защо баща й, след всичките тези години на надежди, чакане и преговори с най-добрите фамилии от квартала на Кукумявката, внезапно бе решил да я свърже с Орлите, при това на всяка цена? Това противоречеше на всякаква логика, на стотиците години традиции, през които контрадата бе всичко — идентичност, семейство, географска точка. Възможно ли е да бе вярно, че още преди тялото на Виченцо да бе изстинало, баща й да е уредил брачен договор с брат му? Пиа извърна леко очи към мъжа, който държеше лявата й ръка. Не си спомняше да го бе виждала преди днешния ден, но външният му вид обясняваше защо не се бе показвал често пред хората. Беше странен, плашещ човек, бледо копие на Виченцо, но онова, което го отличаваше от останалите, беше цветът му. Косата му беше бяла като тази на баща му, кожата му — бледа като суроватка, а очите, скрити под светлите мигли, розови.

Докато мракът пъплеше из града, Пиа се озова сред улици, които не познаваше. Но формата на аплиците, държащи факлите и развяващите се знамена в черно и златисто, й подсказа, че се намира на територията на Орлите. Изведнъж насред тъмнината изникна дворец и двамата мъже почти я повдигнаха, за да минат през прага. Оставиха я в зала с каменни плочи, а самите те се присъединиха към мъжете, следващи мъртвеца. Към нея се приближи червендалеста едра прислужница, от чийто кръст висяха множество връзки ключове. Тя заговори на толкова силен сиенски диалект, че Пиа почти не я разбра. Все пак схвана значението на кимването й по посока на близката стълба. Трябваше да тръгне натам.

Вместо това, без почти да си дава сметка какво прави, Пиа се обърна и се насочи право към портите на двореца. Вчера си мислеше, че трябва да напусне собствения си дом, за да търси убежище от жестокия си годеник. А сега би сторила всичко на света, за да бъде обратно там, далече от този мрачен дворец, далече от тези непознати улици — да бъде у дома. Но скоро пред нея се кръстосаха две страховити пики, а зад гърба й изтракаха ключове. Обърна се и видя ехидно усмихнатата тлъста прислужница. Тя размаха дебелия си пръст пред лицето на Пиа — толкова близо, колкото се бяха кръстосали пиките, и точно толкова заплашително. А на другия си пръст завъртя една от връзките ключове.

— Горе идваш с мен, скъпичка! Не плаши се! Хубави рокли за теб горе!

Имаше нещо гнусно в тази нейна любезност, в размахването на ключовете като дрънкулки. Все едно я изкушаваше дяволът: Ела тук, момиченце! Ще ти покажа много хубави рокли, ако дойдеш с мен горе! Пиа нямаше никакъв избор.

Стълбата беше мрачна, виеща се и влажна. В горния й край имаше стая с висок таван, странна форма и с прозорци като в църква — стъклата им бяха все още топли от горещия ден, оцветени в червено от последните огнени отблясъци на слънцето. Една маслена лампа гореше вътре, но пламъкът й почти не се забелязваше на фона на залеза.

Имаше също така легло и постелка, кана и леген. Пиа преглътна.

Все така ехидно усмихната, прислужницата цъкна с език и отбеляза:

— Ето тук, скъпичка! Господарят каза да си хубава за утре. Виж тук в гардероба — там рокли и неща за теб!

Пиа отвори вратата на голям гардероб, поставен в ъгъла на стаята. Споменът, който отключи у нея това действие, дойде като болезнен удар. Майка й, която бе умряла при нейното раждане, бе живяла за дъщеря си само чрез роклите, които бе оставила след себе си. Бащата на Пиа, било от рядък пристъп на някакви топли чувства, от скръб или просто от забрава, така и не ги бе изхвърлил. Като дете, а после и като млада жена, Пиа бе влизала всеки ден в гардероба на майка си, разхождайки се между роклите — кадифетата, дефтина, златотъкания брокат. Там говореше с майка си, пееше й, играеше с нея, криеше се зад роклите. Опитваше се да си представи жената, която никога не беше познавала, жената, която вероятно щеше да направи живота й много по-различен. Затова роклите й бяха най-добри приятели — яркочервеното за празнични дни, жълтото като жълтък, зеленото като маслинов лист. Имаше и една специална, кожена рокля за езда.

А тук, в новия й гардероб, висяха само две рокли — едната черна, другата бяла. И двете бяха великолепни, изпъстрени със скъпоценни камъни и бродерия, най-красивите неща, които бе успяла да зърне в този мрачен дом, първото доказателство за огромното богатство на Орлите.

— Черно за утре, бяло за вдругиден — отсече прислужницата.

После се втурна към вратата и с тлъстото си туловище бутна маслената лампа. Тя падна, пламъкът изсъска и веднага изгасна. Слугинята се усмихна хитро и промърмори:

— А сега почива ти! Утре много неща!

Вратата се затвори и само един удар на сърцето по-късно се чу непогрешимият звук от завъртане на ключа. За Пиа, която бе израснала със страх да не бъде затворена, това бе най-кошмарният звук на света. Вероятно защото нейната прочута предшественичка, другата Пиа Толомей — жена, обезсмъртена в „Чистилището“ на Данте, бе прекарала последните си дни, затворена в една кула. Вероятно защото Пиа бе израснала в град, обграден от стени и почти не бе излизала от него, не бе виждала дори близкото море. Каквато и да бе причината обаче, сега й се наложи да стисне юмруци, за да потисне надигащата се в душата й паника, и да ги напъха в устата си, за да не си позволи да изкрещи.

Опитвайки се да се успокои, Пиа Толомей се загледа през прозореца, проследявайки как денят се превръща в нощ. Сама, с изключение на двете рокли, висящи в гардероба й, чиято коприна сякаш нашепваше заплахи. Черно за утре, бяло за вдругиден.