Джан Гастоне де Медичи, единственият жив син на Великия херцог Козимо де Медичи и наследник на великото херцогство Тоскана, беше повече от изненадан, когато получи писмо от своята снаха Виоланте — единствената жена на този свят, която някога бе харесвал.
Неприязънта на Джан Гастоне към женския пол не се дължеше на едно-единствено събитие, а беше плод на дългогодишно пренебрежение от страна на неговите представителки. Като самотно момче в големия палат, игнорирано от цялото си семейство като втория син на фамилията, той започна да проявява предпочитание към компанията на онези под него, към простолюдието — предпочитание, което щеше да се окаже до живот. Затова именно прислугата бе тази, която подшушна на Джан Гастоне, че когато майка му Маргьорит била бременна с него, се опитала да гладува с надеждата да пометне, а после, когато въпреки всичките й опити Джан Гастоне се родил, Маргьорит отказала да го кърми, убеждавайки всички в двора, че страда от рак на гърдата. Пак слугите му казаха, че когато бил на четири годинки и тъкмо започнал да разбира, че всъщност има майка, тя избягала във Франция и никога повече не се върнала. Изоставен от Маргьорит, Джан Гастоне бе започнал да се привързва към собствения си паж — момче на неговата възраст, наречено Джулиано Дами, висок, блед, красив младеж със странни пурпурни очи с цвета на червено грозде. От Дами младият благородник научи най-важните уроци в живота си. Пажът отне девствеността на младия си господар и го научи на всички удоволствия, които можеше да получи един мъж и без да прибягва до женските форми. Дами много бързо разпозна апетита на любовника си към клюките и доведе до съвършенство естествената му склонност да лови сплетни, хвърляйки мрежите си над цялото домакинство за сребристите и хлъзгави рибки на скандала, за да ги реже умело на порции и да ги сервира обработени на своя господар. Джулиано Дами сметна за угодно да отдели Джан Гастоне още повече от семейството му, да го изолира и да го направи максимално зависим от себе си. Дами беше младеж с големи амбиции, който нямаше никакво намерение до края на живота си да остава паж на един второстепенен Медичи.
Сестрата на Джан Гастоне — Анна Мария Луиза, беше втората жена, която го предаде. Анна Мария Луиза бъркаше надменността с благородство, затова, колкото и да разравяше спомените си, Джан Гастоне не си спомняше да бе виждал сестра си да се усмихне дори веднъж. След години на пълно пренебрежение към него пак тя нанесе най-силния удар на Джан Гастоне и така ускори събитията, които щяха да позволят на омразата на брат й към жените да разцъфти с пълна сила. Защото именно сестра му беше тази, която бе убедила баща им, че Джан Гастоне трябва да се ожени, и която му бе натрапила жената, днес вгорчаваща живота му — Франциска от Сакс-Лаунбург, заможната вдовица на пфалцграфа Филип от Нюберг. Най-голямото постижение на Франциска като че ли се състоеше в това, че с безобразното си поведение бе накарала съпруга си да се пропие и да влезе в гроба само за три кратки години.
Като хрисим и отстъпчив пред баща си син, Джан Гастоне покорно се бе оженил и бе поел към кошмарното си изгнаничество в Бавария през същите онези гори, които бяха дарявали с такава утеха Виоланте. И унинието се стовари безвъзвратно върху душата му още в мига, в който пристигна в разнебитения дървен дворец на Франциска в Плосковще, където съпругата му се зае усърдно да го измъчва със зловонните си настроения.
Майка, сестра, съпруга — всяка от тях бе изиграла роля в обръщането на Джан Гастоне срещу женския пол. Ето как Виоланте Беатрикс де Медичи, съпруга и вдовица на брат му, сравнително лесно се бе изкачила на върха на неговата привързаност към жените. С нея се бяха срещали само три пъти, но милото й отношение към него и приятният й характер автоматично бяха спечелили сърцето му. Освен това той й дължеше много повече, отколкото самата тя би могла да си представи. Затова Джан Гастоне повика Дами, своя постоянен спътник и компаньон, и размаха под носа му писмото на Виоланте.
Джулиано Дами беше неговото спасение. В лицето на Дами той бе открил приятеля, брата и сродната душа, които никога не бе имал. Дами познаваше безграничността на неговата лакомия и помагаше на Джан Гастоне да проумее очевидно безкрайните дълбини на собствената си сексуална поквара. Ала Дами не беше толкова глупав, та да ревнува или да очаква от Джан Гастоне да бъде единствено негов любовник — той бързо проумя предимствата на ролята си на сводник: на момчета, храна, алкохол, въобще всичко, което пожелаеше господарят му. И това произтичаше не само от здравословна доза личен интерес, но и от искрена привързаност към неговия красив и все по-закръглящ се млад господар. С нежния си съскащ глас Дами изливаше шепнешком в ушите на своя господар постоянен поток от почти хипнотични уверения — за това, че един ден Джан Гастоне ще бъде великият херцог, пророчество, което ставаше като че ли все по-вероятно с всяко следващо злощастие, стоварващо се върху неговите най-близки роднини. И сега, когато херцогството бе застрашено от бунтове в Тоскана, Джан Гастоне си даде сметка, че писмото на неговата снаха е най-сигурният пътен лист, за който можеше да мечтае. Дори арогантната му съпруга не би могла да оспори необходимостта от заминаване при подобни обстоятелства.
— Дами — рече той, — приготви багажа ми! Заминаваме за Сиена!
Джулиано Дами се поклони грациозно и покорно, но и достатъчно бързо, за да скрие ужаса в странните си пурпурни очи.
Златната карета на Джан Гастоне, с герба на Медичите на вратите, се носеше през централния площад на Сиена. Гълъбите и скорците се разлитаха пред колелата й, избягващи на косъм смъртта, а жените и децата побързваха да се махнат от пътя й. Виоланте и Гретхен отстъпиха, когато огромната златна карета затрополи през портите на Палацо Популо. Екипажът от шест коня с пяна на устата и ококорени очи заби копита в калдъръма и запрати абсурдната клада от метли във въздуха. Нещастното муле на каруцаря, което за един ден беше изминало пътя до Монтепулчано и обратно, сега като че ли изглеждаше обречено да загине под копитата на своите по-височайши побратими. Рикардо успокои уплашеното създание, а после хвана юздите на буйния екипаж, за да спре каретата, като заговори тихо в ушите на всеки от конете, докато накрая и шестте животни застинаха на място като статуи.
Виоланте, Гретхен, Рикардо и каруцарят гледаха като хипнотизирани как от покрива и стъпалата на каретата наскачаха като един четирима младежи, отвориха вратата с герба и започнаха обиграно да измъкват оттам нейния обитател. Джулиано Дами, когото Виоланте си спомняше като постоянната сянка на Джан Гастоне, изскочи от другата врата на каретата, поклони й се най-чинно и се втурна да помогне на господаря си да запази достойнство, докато се измъква от вътрешността на возилото. Виоланте усети как по гърба й преминават студени тръпки. Никога не бе харесвала Дами и сега пурпурните му очи и съскащата му реч събудиха болезнени спомени в душата й.
След не повече от минута разчорлен, подпийнал и невероятно затлъстял, наследникът на Тоскана стоеше пред своята зяпнала от удивление снаха. Сякаш в някакъв сън Виоланте пристъпи напред и целуна Джан Гастоне по двете потни бузи. Не можеше да повярва, че това е същият онзи красив елегантен учен, който й бе помогнал толкова много в дните на нейната тежка загуба, който бе уредил близначетата й да намерят покой, когато тя все още не беше на себе си от мъка. Тази услуга, която й бе направил, я бе превърнала до живот в негов длъжник, затова сега тя стори онова, което бе правила цял живот — намери спасение в етикецията и добрите обноски. По никакъв начин — нито с думи, нито с поглед, не обвини девера си, че й се е стоварил на гости без никакво предизвестие. Вместо това предпочете да си напомни, че именно тя му бе написала онова писмо, с което всъщност го бе поканила да дойде.
Затова сега изрече колкото й бе възможно по-сърдечно:
— Добре дошли, милорд! За мен е огромно удоволствие да ви видя тук! Баща ви и сестра ви добре ли са? А вашата скъпа съпруга?
Този въпрос накара Джан Гастоне да почувства известно неудобство. Истината бе, че на път за Сиена той се бе отбил във Флоренция с единственото намерение да убие баща си. И по време на краткия си престой само за една нощ бе успял да се държи толкова лошо, че баща му беше получил удар, от който не се очакваше да се възстанови.
Джан Гастоне и Дами бяха организирали оргия в покоите на баща му в Палацо Векио и бяха уредили нещата така, че веднага след вечерната литургия баща му да влезе в стаята и да завари своя син и наследник обслужван по всички начини от постоянната му котерия хубавички тоскански момченца — руспантите. Действията, които се извършваха там и които за по-голям ефект се провеждаха в леглото на Козимо, бяха достатъчно перверзни и порочни, за да накарат точно толкова тлъстия като сина си, но значително по-възрастен Козимо да се гътне на място.
Джан Гастоне бе оставил баща си бъбрещ несвързано и с постоянно течаща слюнка от устата на същото онова голямо легло, което той бе осквернил с разгулността си, и след едно кратко съвещание с лекаря, който го беше уверил, че старецът няма да изкара още дълго, той си бе позволил тънка усмивка. Сестра му Анна Мария Луиза, която точно в този момент минаваше покрай покоите на баща им, го излови с тази усмивка, но въпреки това протегна на брата, от когото се бе отчуждила отдавна, дълга бяла ръка за приятелство. Джан Гастоне не само отказа да поеме ръката й, но и циментира разкола с единствената си останала роднина като й изсъска като котка.
И сега Джан Гастоне се загледа в своята снаха изпод прихлупените си очи, характерни за всички Медичи, които този път бяха почти затворени заради ярката светлина в Сиена. И бе не по-малко изненадан да установи онова, което и Рикардо Бруни би могъл да му каже — че в близостта на Виоланте има нещо крайно успокоително. Ала колкото и благоразположена към него да бе тя, той за нищо на света не би могъл да й каже какво точно се бе случило във Флоренция.
Затова се задоволи само с думите:
— Баща ми вече чука на вратата на смъртта. Де да можеше и съпругата ми да бе там!
Виоланте размени многозначителен поглед с Гретхен и с периферното си зрение забеляза как Рикардо свежда очи, за да скрие усмивката си. Лекото движение на главата му беше достатъчно, за да привлече вниманието на Джан Гастоне де Медичи, въпреки че с неговата красота пак нямаше да остане за дълго незабелязан от наследника на херцогството.
— Смешно ли ти стана, красиво конярче? — провикна се през снаха си Джан Гастоне със звънлив, приятелски глас.
Рикардо, който бе възнамерявал да стои на заден план, докато не успее да се измъкне незабелязано, направи голямата грешка да вдигне очи към натруфения с кадифета мастодонт пред себе си.
Така Джан Гастоне бе пронизан едновременно от зелен огън и от стрелата на Купидон. Не му беше ясно защо точно снаха му го бе довлякла в Сиена, но пък нямаше нищо против. Не би било много разумно от политическа гледна точка да стои до баща си, докато издъхва, но също така не би било благоразумно да гние в бохемската си дупка, докато Козимо умира — защото по-продължителният вакуум на властта като нищо би могъл да бъде запълнен от някой алчен съсед или, което е още по-лошо, от сестра му Анна Мария Луиза.
Така Сиена е оказваше мъдър избор — беше едновременно близо и достатъчно далече от Флоренция. По този начин Джан Гастоне едновременно щеше да се натрапи на гостоприемството на любимата си роднина, да й помогне да разреши дребните си локални затруднения и да защити своя тоскански доминион. А както вече разбираше, докато плъзгаше алчни очи по младия коняр, компенсациите бяха огромни. Ако притежаваше необходимата енергия, Джан Гастоне щеше да измине целия път до Рикардо. Но сега просто се задоволи да го зяпа от мястото, където стоеше.
Изпълнена с едно познато лошо предчувствие, Виоланте пристъпи напред и изрече:
— Благодаря ти, Рикардо, можеш да си вървиш!
Със скорост, която въобще не отговаряше на тежкото му туловище, тлъстата ръка на Джан Гастоне се стрелна и сграби ръката на Рикардо.
— Не, не, Рикардо, по-добре остани!
Натежалите от бижута пръсти се впиха в плътта му, а после се вдигнаха и затрептяха около бузата на Рикардо. Младежът се дръпна като ужилен, неспособен да скрие презрението от погледа си. Виоланте затаи ужасено дъх, но Джан Гастоне само се засмя и отбеляза:
— Брей, какъв дух! Харесва ми! Ех ти, Виоланте, хитра стара кранта такава! А казват, че нямало какво да се прави в провинцията! Виждам обаче, че тук притежавате забележителен местен колорит!
Настъпи гробовно мълчание. Дори конете стояха мирни и чакаха. Високо над двора скорците се стрелнаха в небесната синева и цвърченето им разцепи тишината.
Джан Гастоне се огледа, напълно доволен от неудобството, което бе причинил на всички, и потри ръце.
— Хайде да влизаме вътре!
В този кратък момент той бе преобърнал баланса на силите и макар да държеше на снаха си, не можеше да не се наслади на усещането да я превъзхожда по ранг. Чувстваше се така, сякаш вече бе станал великия херцог.
— Сестро, повикайте готвачите и менестрелите си! Да празнуваме нашата среща! А ти, Рикардо — изрече името му гальовно, — ще бъдеш наш почетен гост!
Рикардо и Виоланте се спогледаха ужасено.
— Руспанти! — провикна се Джан Гастоне към котерията си. — Донесете носилката ми! Какво сте се събрали да кудкудякате като кокошки? Хайде, да влизаме и да пируваме! Толкова съм гладен, че стомахът ми вече си мисли, че са ми клъцнали гърлото!
Нямаше какво друго да се направи, освен да бъде последван.
Час по-късно Виоланте се намираше в Залата на Деветимата, под познатите й, изумителни фрески на доброто и лошото управление, облечена в най-красивата си виолетова копринена рокля. Седеше вдясно на своя девер, който като наследник на херцогството бе заел нейното място начело на масата. Вляво, на мястото, заемано обикновено от Джулиано Дами, седеше Рикардо Бруни и изглеждаше като човек, който би искал да е навсякъде другаде, само не и тук.
Джан Гастоне непрекъснато ядеше и пиеше, от пръстите и брадичката му капеше мазнина, чашата му се пълнеше непрекъснато и пак непрекъснато беше празна. Самата Виоланте сложи в уста къшей хляб и не можа да хапне повече. Единственият балсам за чувствата й беше квартетът от музиканти, които бе успяла да извика от катедралата съвсем за кратко време и които сега свиреха Скарлати на своите виоли и виолончела. Беше заръчала да пренесат в залата даже любимото пиано на Фердинандо и бе намерила изпълнител на клавесин, който да свири на този нов и все още непознат инструмент. В никакъв случай не искаше Джан Гастоне да остава с впечатлението, че обществото на Сиена не е изискано. Когато си имаше работа с външен човек, тя изпитваше неизмерима гордост от своя град.
Докато се тъпчеше, деверът й не говореше, обаче тя си знаеше, че по някое време ще поиска да говорят, а не знаеше какво да му каже. Макар именно тя да бе писала на Джан Гастоне, умолявайки го да дойде, сега, когато той вече беше тук, Виоланте не беше наясно как точно би могъл да й помогне. Сега й се искаше той да бе колкото бе възможно по-далече от нея, от града и от Рикардо. Не знаеше какво да направи. Дали да постави проблема в нозете на Джан Гастоне, за да го остави сам да се справя с Деветимата, а тя да си измие ръцете от всичко? Или да не му казва нищо и да продължи с предварително начертания план, който включваше Рикардо да замине за кръглата църква в Сан Галгано, за да чуе по-нататъшния разговор на Деветимата?
Внезапно Виоланте почувства как я обзема дълбоко съжаление. Изпитваше всепоглъщаща обич към тяхната малка групичка — Зебрата, Гретхен, Пиа, Рикардо и тя самата — една абсурдна, преждевременна носталгия по техния чудат отряд от братя и сестри, заели се да спасяват града. Погледна към Джан Гастоне — толкова издут и развален, толкова различен от младия, елегантен идеалист, когото беше познавала. Интуицията й подсказваше да запази в тайна от него този заговор. Ала най-трайният спомен от девера й бе, че той бе опасно умен, безкрайно наблюдателен, а освен това Дами и момчетата имаха очи навсякъде. Затова сега тя ронеше разсеяно хляба на покривката до себе си, разкъсвана от съмнения, убедена, че трябва да изложи мислите си пред своя девер с точността на стъклен часовник. Затова беше много изненадана от началния му ход.
— Виждате ли как вашата играчка се наслаждава на музиката?! — изрече той в ухото й с напоен с вино дъх и помаха по посока на Рикардо. — Опива се от нея като кон на водопой!
Виоланте погледна към младежа. Забеляза, че точно като нея той също бе потърсил убежище в Скарлати. Но забеляза и нещо друго, което я стресна значително — че някога бе познавала един друг човек, който слушаше музиката по същия начин, така, сякаш чуваше всяка отделна нота, всяка отделна мелодия от тази пъстра музикална картина.
— Тактува си с пръсти и движи очи — продължи да шепти в ухото й Джан Гастоне. — Виждате ли? Следва и контрапункта! Сложете в ръцете му цигулка или клавесин, и той е готов! Очевидно не е чак такъв селянин, за какъвто го мислех — избрали сте добре любовника си!
Тя не можеше да му позволи да продължава по този начин.
— Братко, истината е, че аз почти не познавам този човек. Той е коняр, син на местния ковач. Вие просто имахте късмет, че той се оказа наблизо, за да спре каретата ви. Уверявам ви, че той не значи нищо за мен и ако трябва да бъда честна, мисля, че е проява на странен каприз от ваша страна да го поканите на една толкова височайша трапеза!
Виоланте забеляза, че вездесъщият Дами слушаше внимателно всяка нейна дума и сега стрелна Рикардо с виолетовия си поглед. Прехапа устни заради иронията на онова, което беше изрекла. Но намеците на девера й я отвращаваха. Вярно бе, че искаше да се грижи за Рикардо, да го пази — знаеше, че някои биха определили това като желание да запълни една своя огромна празнина след загубата на децата си. Но пък никога не бе гледала на него по начина, за който намекваше Джан Гастоне.
— Уверявате ме, така ли? Тогава не бихте имали нищо против да пусна въдицата си в езерото му, нали?
И без да чака отговора й, Джан Гастоне се обърна към Рикардо и напълни чинията му с меса и сладки. Виоланте не чу добре думите на Рикардо, но подлата й памет пак й направи лоша услуга — имаше чувството, че вече е виждала тази сцена — да гледа как млад и красив мъж бива ухажван от поредния содомит на Медичите. Но за сърцето на Рикардо не се страхуваше. Знаеше, че то се намира на сигурно място в белите ръце на Пиа Толомей.
Не след дълго обаче Джан Гастоне насочи вниманието си обратно към нея и изтърси:
— Мислите ли, че Фердинандо някога ви е обичал?
Виоланте се стресна. Спомените й се втурнаха към онзи един-единствен път, когато съпругът й бе дошъл в постелята й. Тогава Фердинандо я бе накарал да си сложи мъжка перука и я бе провесил през долната табла на леглото, обръщайки лицето й далече от себе си, оставяйки нощницата й да покрива гърдите й. Даже тогава (защото не беше чак толкова невежа) тя бе разбрала, че той иска да скрие от погледа си всичко женско. Но по-страшно от животинския, болезнен, отвратителен полов акт беше изражението на лицето му, което тя зърна, когато го погледна умоляващо и отчаяно през рамо. И тогава се уплаши, че не познава човека, който й причиняваше всичко това. В погледа му нямаше нито любов, нито желание, нито усещане за общност — тя беше насилвана от непознат. Виоларе — насилвана. И като че ли всичко това не бе достатъчно, но и видя, че очите му са затворени. Той не искаше да я вижда. И тъкмо това я нарани най-много. Фердинандо просто изпълняваше задълженията си, но не желаеше да има нищо общо с нея. Този кошмарен кратък епизод се превърна в емблема на мига, когато тя разбра — напълно и окончателно, че той никога не я е обичал и никога няма да я обича. Но Виоланте никога не си бе признала истината, даже пред себе си. Ала днес, окрилена от новите приятели, които си бе спечелила, с чувства, притъпени от дистанцията на времето, тя успя да отговори абсолютно искрено на въпроса на Джан Гастоне:
— Не мисля.
— Аз също — отбеляза делово Джан Гастоне, почиствайки зъбите си. — Баща ми някога е обичал майка ми, но тя го е ненавиждала и е мечтаела да го види мъртъв. Аз на свой ред ненавиждам съпругата си и не бих отронил и една сълза при смъртта й. Сестра ми Анна Мария Луиза точно като вас се омъжи за сифилитик, който не успя да я дари с живи деца. Единственото, което й остави, докато гниеше, беше армията на пфалцграфството — полк оловни войничета, с които може само да си играе, но не и да води войни. Така че става пределно ясно защо хората говорят за проклятието над Медичите. Нито един от нас не се е радвал на щастлив брак.
Виоланте се замисли върху тези дръзко изречени думи, които обаче бяха самата истина. Очевидно беше неин ред да бъде искрена.
— Обаче аз обичах брат ви — изрече.
За момент прихлупените му очи омекнаха и той кимна:
— Знам го. Фердинандо беше глупак. И въпреки това в случилото му се има някакво странно възмездие. Той имаше много любовници, разбира се, най-вече Чекино.
Виоланте се вцепени. Досега никой не се бе осмелил да изрече името на любовника на съпруга й пред нея.
— И именно тази негова слабост го дари с болестта, от която умря. В крайна сметка беше наказан за това, че не ви обичаше!
Виоланте пак се замисли. За последно бе видяла Чекино в катедралата във Флоренция, на погребението на Фердинандо. Певецът носеше същата онази парфюмирана и напудрена перука, която Фердинандо я бе накарал да сложи в брачното им ложе. По време на погребението лицето на кастрата беше обляно в сълзи. Тя не бе в състояние да изпита съжаление към Чекино, макар да бе достатъчно зряла, за да признае дълбоко в себе си, че тъкмо връзката между тях двамата е била истинският брак в живота на съпруга й.
И въпреки това тя бе вкоравила сърцето си срещу този грях на содомията, грехът, който бе дал на съпруга й сифилиса — сифилисът, който й бе отнел синовете. От всички грехове в църковните книги точно този като че ли беше най-тосканският. Самият свети Бернардино от Сиена го е заклеймявал от амвона, а в нейната собствена страна хомосексуалистите бяха познати като флоренцен — флорентинците. Тази болест на херцогството я караше да се срамува, а, добавени към политическия позор, личните й преживявания я изпълваха с още по-голяма решимост да прочисти провинцията си. Когато бе избягала в Сиена, тя моментално бе забранила содомията в този град и бе направила всичко възможно онези, които се отдаваха на подобни порочни практики, да бъдат наказвани с цялата строгост на закона. Под нейното управление сиенците започнаха да плюят содомитите на улицата.
Виоланте вдигна очи към Джан Гастоне и усети нова, съзаклятническа доза на искреност между тях. Затова за момент се изпълни с достатъчно смелост, за да попита:
— А вие? Какво ще бъде вашето наказание за същия грях? — Приготви се да поеме гордо гнева му, но за нейна изненада мислите на девера й следваха плашещо нейните.
— Аз съм бездетен — отговори той. — С мен херцогството умира. И въпреки това аз се радвам на дълъг и щастлив брак, макар и от друг вид. Ние си позволяваме един на друг определени свободи, говорим си истината и сме най-добри приятели.
С тези думи Джан Гастоне се обърна към Дами и се усмихна, а после вдигна ръка и докосна врата му. Дами му върна усмивката, но Виоланте не бе в състояние да погледне към странните му очи, тъй като внезапно бе изпълнена от особена болка. Дами беше Чекино за Джан Гастоне, но докато деверът й галеше врата на любовника си, тя осъзна, че те изобщо не си правят труда да крият любовта си, нито пък да бъдат дискретни. Поне това трябваше да му признае на Фердинандо — че винаги бе безкрайно дискретен в авантюрите си. Така бе запазил поне част от достойнството й. Сега тя можеше да повтори почти дума по дума законите, които бе наложила срещу хомосексуалността в Сиена — от всяко тяхно изречение струеше горчивина, от всяка дума — болка. Затова на девера й щеше да му се наложи да бъде изключително внимателен в нейния град.
Когато прислугата постави пред Джан Гастоне следващия поднос с храна, херцогинята изнурено установи, че той едва сега започваше да пирува и да се весели. Прииска й се да можеше да си легне. Не смееше да хвърли нищо повече от бегъл поглед към Рикардо, който бе потънал изцяло в музиката и нищо не хапваше. Нямаше никакъв начин било да говори с него, било да му прати сигнал или съобщение. Нямаше също така и начин точно сега да разкаже на девера си за проблемите в нейния град — компанията беше прекалено шумна, а той — прекалено пиян. Тя се надигна от стола си и се извини, но не достатъчно бързо, за да пропусне момента, когато Джан Гастоне, най-сетне преял, повърна обилно на масата, а след това свали перуката си, за да изтрие вонящата каша. Херцогинята побягна.
Рикардо огледа приказния пир пред себе си и от все сърце му се прииска да си бе у дома, на масата на баща си, на вечеря от сух хляб и вино. Както във всеки друг момент, и сега се запита какво ли прави в момента Пиа. Той нямаше никакъв интерес към чудесата, сътворени от кухнята на Виоланте — за разлика от чудовището до него, което тъпчеше всичко пред себе си в ненаситната си паст. Рикардо не смееше да го погледне — този бъдещ херцог, този благородник. Как е възможно страната му, неговият град в един от близките дни да станат притежание на това същество?!
Рикардо погледна крадешком към подпухналото лице с отвратителните му пълни устни и прихлупените му очи, с безбройните му брадички. Нищо от това не би имало значение, ако лицето беше мило или очите — топли. Но на Рикардо не му трябваше много време, за да познае истинската същност на Джан Гастоне — той беше дете, своенравно, опасно дете, с преждевременно развит интелект и желязна воля, дете, което бе свикнало да става по неговата воля, дете, което е било учено, че може да има всичко.
Антуражът от красиви млади мъже, които се въртяха около него като планети около слънцето, беше копринен и мълчалив, но абсолютно ненадежден. Няколко пъти Рикардо ги улови да го съзерцават ревниво. Ако можеше, би ги успокоил — той нямаше никакъв интерес към любимите креватни занимания на Джан Гастоне, независимо от размера на кесията, която той би му предложил. Нямаше никакво желание да се превръща в пасивен педераст заради този морж.
Заболя го за Виоланте, лишена толкова грубо от своя ранг. Рикардо знаеше, че херцогинята бе поканила девера си да им помогне да сложат пръти в стремежа на Фаустино към властта, но сега не бе в състояние да изпита нищо друго, освен растящо негодувание към този натрапник. Ръката около ножа му се сви в юмрук. Запита се как ли би прокървил Джан Гастоне, ако забие ножа странично в гърлото му — може би като прасе? Но после пръстите му се отпуснаха и той остави ножа до чинията си.
— Гладен ли си, скъпи? — приведе се към него Джан Гастоне и едва не смаза рамото му.
Рикардо се дръпна едва забележимо и отговори:
— Не, милорд.
— Трябва да ме наричаш „Ваша светлост“. Какво мислиш за нашата сестра, херцогинята?
В този въпрос имаше толкова много неща, които не бяха наред, че на Рикардо му отне известно време, докато отговори:
— Тя е много добра жена.
— Обичаш ли музиката?
Този беше по-лесен.
— Да, Ваша светлост.
— Би ли се изненадал да научиш, че моят брат, покойният съпруг на херцогинята, помогна за изобретяването на пианото?
— Днес нищо не би могло да ме изненада, Ваша светлост.
— Така си е — ухили се широко Джан Гастоне. — Той дари патронажа си — както впрочем и члена си, но това е друга история — на един тип на име Бартоломео Кристофори, красив млад майстор на клавесини от Падуа. Двамата измислиха заедно овалната спинета, както и малката, така че брат ми да може да му свири контрапункт и извън леглото, и в него. И от тези два инструмента изобретиха пианото, с черните и бели клавиши, на чиито прекрасни звуци се наслаждаваш тази вечер.
Рикардо се извърна към него и го изгледа с надменно презрение, но се смути, когато усети, че Джан Гастоне реагира на погледа му с нескрито удивление. Даже нещо го бе накарало да остави вилицата си.
— За момент… Не, няма значение.
И херцогът се зае отново да пълни устата си, като се обърна към Дами и изостави напълно Рикардо.
Изпълнен с облекчение, че най-сетне е освободен, Рикардо се надигна от масата и побягна надолу по каменните стъпала. Когато се озова на двора, той изпълни блажено гърдите си със свежия въздух, почти разплаквайки се от радост, че е избягал оттам, от този живот на упадък на благородниците. Дворецът вече не беше за него раят, който беше едва този следобед в библиотеката. В този момент имаше чувството, че кракът му никога повече няма да стъпи тук. И после изпита внезапен копнеж по баща си.
Излезе, както правеше винаги, през входа за прислугата и познатите приятни улички на квартала на Кулата го погълнаха. Както винаги, внимаваше за преследвачи. Но очевидно не беше достатъчно внимателен.
Тихо и безшумно Джулиано Дами следваше Рикардо по своя собствена работа. Вървеше в сенките на квартала на Кулата и видя как Рикардо изчезва през малката вратичка на една конюшня, а после чу тихото изцвилване, което поздрави младежа. Джулиано се вторачи в къщата до конюшнята — там седеше един старец с чаша в ръка и лула в уста. Дами постоя нерешително няколко минути пред къщата, а после кимна сякаш на себе си и повдигна резето. Старецът вдигна очи, очаквайки да види сина си. Бавно, но сигурно, веждите му се повдигнаха, челото му се сбърчи и той изръмжа:
— Ти?!