Дъщерята на Сиена

Епилог

Единайсетият ден на август 1724 година

Рикардо стоеше на Понте Векио и се взираше във водите на река Арно. Беше една година по-късно и отново денят на Палио дел Асунта. На този ден той не желаеше да остава в Сиена, затова бе дошъл на поклонение във Флоренция, предавайки спокойно Пиа на грижите на баща си. Бе се венчал за Пиа в църквата на контрада Торе, обричайки й се сред наситения с тамян въздух и мрака. Само Доменико бе техен свидетел. Но докато повтаряше обета си пред свещеника, Рикардо забеляза в църквата да се вмъкват две фигури — жена на средна възраст, облечена в тъмночервена рокля, и момче, което преди беше ежедневно облечено в черно-бели дрехи, но днес носеше кадифените одежди на малък принц. Момчето бе поставило ръчичката си в ръката на дамата и за незапознатия наблюдател изглеждаха като майка и син.

Рикардо се вторачи в реката, като че ли само с поглед би могъл да раздели водите и да види дъното, да прогори и тинята, и чувала, за да зърне избелелите кости на своя близнак, на брат си, на другата половина на сърцето си. Ако беше велик херцог на Тоскана, със сигурност щеше да пресуши реката и да открие онази мила купчинка с трите камъка и скелета на дете. А ето че сега никога нямаше да може да се срещна с близнака си. Но докато съзерцаваше втренчено собственото си изражение, едно друго лице се наложи върху неговото. Същото лице, но с малко по-умни очи и малко по-руса коса. Сърцето му се разтуптя и тялото му се смръзна, но после той се усмихна на страховете си с онази полуусмивка, която до този момент бе смятал за уникална. Неговият близнак му върна усмивката, докато накрая една преминаваща баржа със зърно не разкъса образа му и брат му не се върна обратно на дъното.

Рикардо вдигна ръка към врата си и свали шалчето с цветовете на Кулата — бургундовочервено и небесносиньо, с герба на слона и замъка. Хвърли го във водата и го загледа как потъмнява и как после водата го поглъща навътре така, както онзи тежък вързоп бе потънал на дъното преди повече от двайсет години.

Яхна Берио и се запъти бавно към Пиаца дела Синьориа. Завърза коня за една от големите железни халки, забити в стената на двореца, където той беше роден. Не беше дошъл на гости на Джан Гастоне, защото херцогът вече бе отишъл при брат си в гробницата на Медичите. Джан Гастоне бе разполагал със съвсем малко време да се радва на херцогството, за което така отчаяно бе копнял. Бе издъхнал в леглото си, гледайки изгряващата над Флоренция луна — край, доста по-поетичен и смирен от живота му.

Но все пак един беше останал. Рикардо бе дошъл да види Последния Медичи. Надписът на вратата на палата съобщаваше, че великата херцогиня провежда публична аудиенция. Трябваше да благодари само на Виоланте за подобрените си умения за четене, но той вече не четеше книгите в нейната библиотека, нито я слушаше да му чете. Бе се отдръпнал, защото знаеше, че тя вече си има друг, на когото да посвещава времето си. Зебрата, или Пиетро, когото тя бе осиновила официално, растеше с всички привилегии и образование, които Рикардо беше пропуснал.

Не такъв късмет обаче бе извадил Фаустино Капримулго. Лишен и от двамата си наследници, съсипан от синдиката по залозите, той можеше и да поживее още дълго в самотната си черупка. Ала един ден в двореца му пристигна подарък — нов камшик, увит в коприна, без никакъв надпис или бележка. В продължение на няколко седмици камшикът стоя на страничната масичка в празната му приемна. А после, един ден, опитвайки се да се разведри с нещо, той изведе единствената си останала в обора кранта за разходка из хълмовете. Искаше му се да позабрави малко проблемите си, а вече не разполагаше с карета. Обаче конят беше глупав и мързелив и когато се помая известно време пред една тясна врата, Фаустино започна да го налага многократно и жестоко с новия си камшик. Отровата, с която бе напоена кожата на камшика, причини грозни, пламтящи рани по хълбоците на животното. Подлудял от болка, конят полетя надолу по хълма и изхвърли ездача си. Фаустино бе открит със счупен врат на същото място, на което бе загинал Виченцо.

Овчарят, който видя всичко това, овчарят, който някога бе дал на едно момче малка чавка, овчарят от квартала на Пантерата, който дойде да каже на капитана си Рафаело Албани, че планът им е проработил, допълни, че би могъл да се закълне, че е чул орлов писък над тялото на Фаустино. Рафаело Албани от квартала на Кулата, аптекар, майстор на отрови и баща на Еджидио Албани, кимна в отговор.

А днес Рикардо Бруни се подреди на опашка на входа на Палацо Векио заедно с добрите граждани на Флоренция. Забеляза, че те са много на брой, изпълнени с почит и уважение и с нещо като едва сдържано вълнение. От това той заключи, че великата херцогиня е обичана и уважавана и че твърдостта, с която бе отблъснала чуждестранните претенденти за херцогството и бе спасила богатата колекция от произведения на изкуството за града, я бяха издигнали много в очите на целия й народ.

В мрака на приемните той очакваше да види лицето й, но докато напредваше на опашката към нея, единственото, което забеляза, бе сребро. Всичко в тази стая беше направено от този метал или с този нюанс — от косата на херцогинята до сребърния таван над главата й: роклята й, огледалата й, украшенията й. И ако беше вярно, че тази принцеса на Флоренция пазеше всички произведения на изкуството, които разсипният й баща беше продавал за свети мощи, а брат й — за удоволствия, то в тази стая като че ли се намираха най-малко половината от тях.

Приведе се, за да целуне една ръка, скрита в сребриста филигранна ръкавица, и за момент очите му срещнаха очите на Анна Мария Луиза де Медичи, неговата леля. Тя му кимна и нещо — може би приликата му с нейния отдавна покоен, но много обичан брат Фердинандо — повдигна ъгълчетата на тънките й устни в нещо, което Рикардо веднага схвана като непривична за нея усмивка. И в този нищожен жест той усети някаква топлота, сякаш тя му бе оказала огромна чест. Докато излизаше навън, му се прииска да се бе сетил да й подари нещо. Но докато слизаше по каменните стъпала и излизаше на двора, се сети, че не би имало смисъл. Защото вече й бе подарил всичко — беше й подарил херцогството.

Рикардо развърза Берио и го отведе до стария камък за качване върху коне, изтъркан от поколения принцове на Медичите, от баща му Фердинандо, когато се бе впускал в царствените си забавления, и от истинския му баща Доменико, когато бе потеглял за Сиена с безценния си мъничък товар.

Настани се на седлото с леко сърце и ведра душа. Рикардо Бруни обърна главата на Берио на запад и така Последният Медичи напусна Флоренция.

Както бе обещала, Пиа го чакаше под милостивата сянка на портата Камолия. Слънцето вече залязваше, но все така прежуряше, и на нея й се наложи да се облегне на подпорите на вратата, защото с всеки изминал месец ставаше все по-тежка и по-тежка. Не носеше нито червено-черното на Кукумявката, нито жълтото и черното на Орлите, нито дори бургундовото и синьото на новата си контрада — Кулата. Бе избрала от гардероба на майка си лека муселинова рокля на миниатюрни цветчета върху бял фон — всички цветове и нито един конкретен. Бе се спряла на тази рокля, защото беше свободна и прохладна, а когато я пробва, забеляза, че в предната й част е вмъкната допълнителна платка. Сега тя приглади тази платка върху големия си корем, наслаждавайки се на значението й. Майка й бе носила тази рокля, когато е била бременна със самата нея, Пиа.

С пъшкане и пуфтене раздвижи крака, за да премести тежестта на разширената си утроба. Спомни си почти с болка как само допреди година никога не би се облегнала на стена, но после се усмихна презрително на някогашните си благороднически маниери. Вече нямаше нужда от тях.

Освен това наоколо нямаше никой, който да я забележи. После в далечината се чу някакво жужене, сякаш прииждаха рояк пчели. Тя вдигна глава. И в този момент голямата камбана Сунто отброи седмия час. След това облак подплашени скорци скри за момент небето и едновременно с тях мощен човешки рев разтърси върховете на кулите. Игрите Палио бяха започнали.

Пиа сключи ръце под корема си, за да поеме тежестта на невероятния си, безценния си товар. Издуха кичур коса от очите си, за да вижда по-добре — косата й вече беше доста по-дълга и се къдреше. Огледа за пореден път хоризонта под огромното червено слънце, нетърпелива да зърне Рикардо — защото нямаше търпение да му каже нещо много важно, една сладка тайна, известна само на нея и на сестра Кончета от болницата „Санта Мария Магдалена“, която я бе посетила тази сутрин. Монахинята бе плъзнала пръсти по разширения корем на Пиа, после бе наклонила ухо върху малката дървена фуния, слушайки първо върху едно място, после върху друго. Слушаше ли, слушаше. И сега Пиа натисна лекичко издутата си плът на корема, опитвайки се да усети онова, което бе доловила добрата монахиня. И като по някакво чудо коремът й отвърна с ритане.

Още един мощен рев и надпреварата, провеждаща се далече от нея, приключи за още една година. И като че ли именно този рев го накара да се появи — Пиа видя на хоризонта да се материализира един конник, яздещ бързо и надалече, към Сиена и нейните обятия. Тя излезе от сянката и застана под светлината. За последните метри той скочи от коня и се втурна към нея, приемайки я в обятията си. И после те се прегърнаха под залязващото слънце. И четиримата.

Мъжът, жената и близнаците вътре в нея.