Дъщерята на Сиена

Седемнайсета глава Раковината

Виоланте беше омъжена вече от една година. Веднъж замина с Фердинандо на празненство, организирано в един от летните дворци на баща му Козимо де Медичи, високо сред хълмовете над Флоренция. Палатът представляваше красива дълга бяла постройка с изящно подредени градини, кипарисови дървета, пронизващи небето като стрели, и ухание на мирта във въздуха. В този ден Виоланте беше щастливо същество — разочарованието й все още не беше пълно, пустотата на утробата й все още не беше сигурност.

Горещината в градините беше непоносима, затова тя се оттегли сред хладината на двореца. Разхождайки се, попадна на голяма зала. Насочи се към прозорците. Загледа се в градината, където свиреха музиканти, а заедно с лекия бриз, раздвижващ прозрачните завеси, се носеше звън на кристал и смях. Видя Фердинандо как отмята глава, смеейки се с любимата си сестра Анна Мария Луиза, и всичко в нея се сви от любов към него. По-големите наследници на Медичите не обръщаха никакво внимание на малкия си брат Джан Гастоне, който седеше леко встрани от тях. Но Виоланте не го забелязваше. Имаше очи единствено за съпруга си, неспособна да повярва на късмета си. Задушаваща се от чувствата си, тя се обърна и тогава за първи път забеляза на отсрещната стена една картина.

И каква картина само! Върху огромно платно в рамка от топола се виждаше жена с неземна красота, с червени коси, спускащи се като водопад върху раменете й, която се издигаше гола от огромна раковина, носеща се по синьото море, а ветровете, изобразени с човешки лица, я тласкаха към брега върху една лазурна вълна. Виоланте се приближи до картината и погледна тази щастлива богиня право в спокойните зелени очи. Тя беше толкова красива и толкова пищна, гола както в деня, в който се е родила, с блестяща кожа с цвета на кайсия, съвършени гърди и дълги крака. Всички останали фигури от картината бяха насочили вниманието си към богинята, очаквайки я с възторжено нетърпение да заговори или да направи нещо. Тази богиня беше всичко онова, което Виоланте никога не е можела да бъде. Запита се какво ли е да усещаш вниманието на всички около теб, да успяваш само с красотата си да бъдеш желана.

Дочу стъпки при вратата и си помисли, че сигурно е Фердинандо — като никога изпълнена с оптимизъм, че би могла да вземе назаем поне част от магията на богинята. Но не беше съпругът й. Беше нейният свекър, Великият херцог Козимо де Медичи — човек, когото тя намираше за любезен, но страховит.

Той застана до нея и рече:

— Това е алегория. Зараждането. Раковината символизира женската вагина.

А после се обърна и се загледа в нея с прихлупените си очи, характерни за всички Медичи.

— А кога, скъпа моя — запита, — ще благоволите и вие да заченете?

Доменико Бруни запали една свещ и тръгна тихо покрай вратата на миниатюрната си гостна. На минаване надникна в стаята, но пожеланията му за лека нощ замряха на устните му. Двамата млади хора вътре седяха тихо на пейката с високата облегалка, озарявани в златисти краски от огъня срещу тях. Главата на Пиа Толомей бе отпусната върху рамото на сина му, а тъмните й очи, които изглеждаха огромни под светлината на огнището, изглеждаха напълно умиротворени. Лицето на сина му носеше същото изражение — на завършеност, каквато Доменико никога досега не беше виждал. И двамата изглеждаха така, като че ли се бяха завърнали най-сетне у дома.

Когато се качи по тесните стълби към стаята си, ковачът се загледа в дървеното си легло и остави бавно свещта на масичката. Обикновено след Палио дел Асунта през август той си лягаше мрачно в леглото, защото нямаше друго какво да чака, освен студената зима — чак до месеца преди Палио ди Провенцано през юли. Но този път нямаше никакво желание да си ляга — този път искаше да бъде с Рикардо.

За първи път, откакто Дами се бе появил късно вечерта в къщата му, Доменико се чувстваше в безопасност. Защото Дами вече не можеше да каже на никого, че преди двайсет години бе дал едно царско дете на бедния подкован. Вече не бе в състояние да съобщи на никого, че детето, което Доменико бе обичал и отгледал, не е негово.

За първи и единствен път през живота си на Доменико му беше все едно кой беше спечелил Палио. За него нямаше никакво значение, че отвън, по улиците, се провеждаха шумни пиршества под черно-бялото знаме на Палио, което храбрият и доблестен Леокорно беше спечелил за квартала на Кулата, преди да издъхне. Беше му все едно и че неговият син беше спрял насред надбягването, за да спаси една жена от квартала на Кукумявката. Нямаше никакво желание даже да слиза в конюшните, за да извърши приготовленията за погребението на липицанера, когото Рикардо беше настоял да вземат вкъщи.

Единственото, което искаше, бе Рикардо да остане при него.

Виоланте де Медичи нямаше навика да излиза посред нощ от двореца, особено в нощта след Палио. И шумните победители, и тъжните победени можеха да се превърнат в извор на големи неприятности по улиците. Затова взе със себе си двама придворни церемониалмайстори и ги остави пред вратата на Доменико, където те с удоволствие се присъединиха към пируващите граждани, подредили дървени масички по протежението на цялата улица, обсипана със знамена в бургундовочервено и синьо. Виоланте нямаше никаква представа какво ще каже на стареца.

Не почука, а влезе директно в малката, осветена от огнището стая. Там завари на пейката Рикардо, галещ косата на Пиа, която бе отпуснала глава в скута му и спеше.

Рикардо не я видя, докато не му препречи гледката към огнището. Но когато вдигна очи към нея, в тях не се четеше изненада. Той бе предчувствал, че тя ще дойде за него.

— Кога ще им кажеш?

Зарадвана, че той схваща ситуацията, херцогинята отговори:

— Утре. Пфалцграфиня Анна Мария Луиза е в момента гост в моя дворец. Тя е добра жена и няма да позволи на брат си Джан Гастоне да ти стори абсолютно нищо. Ще направи всичко възможно справедливостта да възтържествува. Затова утре ще бъдеш обявен за управител на Сиена и велик херцог на Тоскана.

— Велик херцог ли?

— Да. Не чуваш ли камбаните?

Рикардо наклони глава. Над пукането на съчките в огнището и над виковете и песните на тълпата отвън действително се чуваше погребалния звън на Сунто. Но единственото, за което Рикардо можеше да мисли в този момент, бе за последния път, когато беше чул тази камбана — когато яздеше Леокорно, в началото на състезанието. И сега му се стори, че камбаната звъни за този храбър и сърцат, но объркан кон, който бе завършил живота си не в поражението на битката, а с велика победа.

Виоланте изрече тихо:

— Козимо де Медичи, твоят съименник и… дядо, е мъртъв.

Тя нямаше сили да скърби за великия херцог, който я бе изоставил, когато тя се бе нуждаела най-много от него. Единственото, заради което би могла да му бъде благодарна, бе, че той се е нуждаел от подкова за любимия си кон точно в деня, в който се родиха близнаците, и бе повикал най-добрия подковач на Тоскана — мъжът, който бе отвел внука му Козимо в своя дом в Сиена, за да го отгледа. И сега тя се усмихна на това дете, изричайки:

— Твоят момент настъпи!

Рикардо се вторачи отново в огъня и промърмори:

— Той ще се откаже ли толкова лесно от наследството си?

— Кой, Джан Гастоне ли?

Виоланте си представи жалкия си девер, ридаещ безутешно в леглото си в нейния дворец, напълно безпомощен и безполезен след загубата на любовника си. За него и за Дами най-сетне бе дошъл денят на възмездието — Джулиано Дами бе отнел дете и бе изгубил своя живот, Джан Гастоне се бе опитал да извърши убийство заради херцогството си и го беше изгубил.

— Не си представям, че в настоящото си състояние той би напуснал някога леглото си, а какво остава — да се бори за херцогството — отговори Виоланте.

— А пфалцграфинята? Тя не би ли желала да наследи трона на херцогството? Защото мисля, че няма да сбъркам, ако кажа, че деверът ти няма да изкара още дълго на този свят.

До този момент тя не си бе давала сметка, че синът й разбира толкова много от управление и политика.

— Пфалцграфинята няма жив наследник — отговори. — Съпругът й почина от сифилис, също като моя. И вече е твърде стара, за да ражда деца. Но пък ще бъде щастлива династичната линия да бъде продължена, защото иначе херцогството ще премине в ръцете на Бурбоните или на Испания. Тя обичаше много баща ти Фердинандо, затова предполагам, че бързо ще обикне и теб. — Не искаше да го лъже, но говореше натъртено, като че ли се надяваше само с увереността си да направи тази картина реална.

— А баща ми?

Вече й беше задавал този въпрос, в църквата на Кулата, с абсолютно същата интонация. Тогава обаче бе поискал да знае повече за Фердинандо. Но сега тя знаеше кого има предвид.

— Доменико Бруни ще получи моите благодарности, както и благодарностите на града. Ще му се отплатя щедро за службата му към теб. Но от днес нататък — допълни меко — той ще трябва да остане за теб само един от многото ти поданици.

От вниманието му не убягнаха нито иронията, нито жестокостта на думите й. Защото тя, която бе изгубила Рикардо преди толкова време, сега трябваше да лиши един истински баща от сина му.

Рикардо отново не каза нищо. Само погледна към Пиа. Погали отново главата й и нежно втъкна една къса черна къдрица зад ухото й.

— Ами Пиа? — попита накрая.

Зададе въпроса като човек, който вече знаеше отговора.

Виоланте заговори меко, но категорично, за да може той да бъде съвсем наясно със ситуацията.

— Тя ще се върне в дома на баща си, както е длъжна всяка млада вдовица. Фаустино изгуби всичко, така че вече няма да предприеме нищо срещу нея. Разпоредих ножиците да бъдат иззети от кулата и изхвърлени — няма смисъл никой да научава, че Нело е бил мъртъв още преди да падне. Поради това срещу Пиа няма никакви обвинения и тя е свободна.

— А после?

Тя го обичаше твърде много, за да се прави, че не разбира въпроса му, затова каза:

— Един ден тя може би пак ще се омъжи, но не може да се омъжи за теб.

— Не може ли?

Рикардо впи очи в нейните. В мечтанията си преди малко си бе представял как, ставайки херцог, отива с коня си до дома на Пиа и я отвежда със себе си — като мъж с власт, мъж, на когото никой не може да противоречи. И в тези свои мечти той приличаше на истинския си баща много повече, отколкото си даваше сметка, защото Фердинандо бе следвал апетитите си, без да се съобразява с никого. Но в реалността Рикардо знаеше, че ако трябва да управлява, не може да управлява по този начин. Той не би могъл да бъде деспот. Щеше да управлява по начина, по който управляваше майка му — справедливо и мирно.

Виоланте сниши още повече глас, съобразявайки се с чувствата на спящото момиче.

— Може да се омъжи в рамките на собствената си класа, за гражданин на Сиена от благороден произход. Но не и за херцог. Херцогът трябва да се ожени заради политически съюз или заради огромно богатство, но не и по любов. Повярвай ми, много добре знам какво говоря! — натърти с много чувство херцогинята.

— Ти не си ли била влюбена в съпруга си? — изрече Рикардо почти умолително.

— Аз ли? Аз — да. При това много. Но баща ти… — преглътна тежко — баща ти не ме обичаше.

Тя беше обичала един мъж и го беше изгубила. Беше обичала синовете си и бе изгубила единия от тях. А сега трябваше да отнеме от останалия й син единствения баща, когото беше познавал, и жената, която обичаше. Виоланте знаеше, че заместването на тези двама души с нея не би било никаква утеха за Рикардо. Виждаше го изписано по лицето му. Той я гледаше през хиляди левги загуба и в очите му нямаше любов. Виждаше само своя дълг, не майка си.

— С колко време разполагам?

Херцогинята имаше усещането, че започва да я мрази.

— До обяд. Ела право в двореца. Там всичко ще бъде готово за теб.

Искаше й се да му пожелае да прекара щастливо тази своя последна безценна нощ, но не успя да намери думите за това. Затова остави двамата там, на пейката пред огнището, с малкото време, което им беше останало.

Виоланте вървеше през площада — тази огромна раковина, от която беше започнало всичко, където всичко щеше да свърши. Знаеше, че няма никакъв начин да се сближи особено с Рикардо. Той никога повече не би могъл да бъде нейното момче. Никога не биха могли да наваксат сезоните, годините и десетилетията, които бяха пропуснали. В най-добрия случай тя щеше да бъде за него един благ непознат. Съветник, нещо като кралица майка. След като Рикардо бъде възкачен на трона, Джан Гастоне щеше да се върне във Флоренция или в омразния му студен замък на още по-омразната му съпруга, или въобще, където му видят очите, за да изтлее бавно, но сигурно без Дами.

А тя? Какво щеше да стане с нея? Най-вероятно щеше да замине за Рим, както бе планирала да направи преди смъртта на Фердинандо — в Палацо Мадама, поредният дворец на Медичите, където щеше да живее с утехата, че е изпълнила дълга си, и да разведрява дните си с чудесата на религията и изкуството.

Херцогинята застана на средата на площада и се загледа в мястото, където вчера се намираше стартовата линия. После започна да се върти бавно и методично, оглеждайки минаващите покрай очите й древни дворци, докато накрая не се озова точно срещу линията на финиша. Загледа се като замаяна в земята, към деветте разделения на черупката на раковината, към мястото, където Виченцо беше загинал миналия месец, към фонтана, където бе лежал Еджидио и към сянката под балкона, където бяха умрели Нело и Дами. Кръвни жертвоприношения, дадени на земята от синовете на Сиена, тъмни петна върху перфектната раковина на площада. И ако Палио беше Сиена, а Сиена — Палио, тя би могла, преди да си тръгне, да остави на Рикардо поне няколко законови акта с надеждата, че повече никой няма да умре. Една серия от прокламации щеше да свърши работа, един опит за систематизиране на правилата на този най-древен от всички спортове в града, за предотвратяване на бъдещи трагедии.

Виоланте ускори крачка по посока на двореца, следвана плътно от охраната си. Знаеше, че тази нощ няма да сънува близнаците, защото изобщо нямаше да спи. Изкачи се уморено към библиотеката, заръча да й донесат хартия и мастило и се настани тежко на кръглата маса. Преди да грабне перото си, тя постави ръка върху фината кожена подвързия на „Смъртта на Артур“ — книгата, която някога бе чела на сина си.

Рикардо също прекара нощта буден. Придържащ в скута си скъпата глава на Пиа, той прекара дълго време в съзерцанието на лицето й и на гарвановочерната й коса, проблясваща под светлината на огъня. Можеше да я събуди и да я обладае, да я направи своя. Така че, който и друг да я имаше в бъдеще, първо да е била негова. Но не желаеше да я обезчестява, да разрушава покоя на душата й. Макар и само за една нощ, тя беше свободна — от Нело, от Фаустино, от баща си. Сега тя бе намерила убежище в неговия дом. Той я обичаше безрезервно и ако това трябваше да бъде последната им нощ заедно, неговата последна нощ като Рикардо Бруни, не искаше да я прекарва в грях, независимо колко силно я желаеше. Докосна перлената й ръка с пръст — там, където беше разранена от оковите в затвора, а после един по един сгъна пръсти около нея, подобно на тъмничар.

Тя се размърда и той я пусна. И изведнъж разбра какво трябва да направи. Усмихна се с радостта, която изпълни гърдите му и го стопли повече от огъня. Нямаше да приеме наследството си. Щеше да замине с нея още сега, преди градът да се е събудил. Ще заминат надалече, заедно, тази нощ. Отметна назад глава и се засмя, наслаждавайки се на мига, на онази частица застинало време, преди да я събуди и светът да се промени.

Пиа го слушаше и нежно се усмихваше, докато сърцето й се късаше. Рикардо й бе разказал една невероятна история за две бебета близнаци — едното починало, другото живо, за един изгубен син и наследник на херцогството. Все едно й разказваше вълшебна приказка край огнището — толкова невероятно звучеше всичко това. А после й разказа за бъдещето, за това как тази нощ ще заминат, как тя ще сложи ръката си в неговата и те ще минат през заспала Сиена и ще излязат през портата Камолия, където често бяха минавали на коне, но този път няма да се завърнат.

Когато свърши, тя тръсна глава, не на последно място, защото не искаше да покаже сълзите си. Кой би могъл по-добре от нея да знае, че онова, което той искаше, бе невъзможно? Кой, ако не Пиа, която бе живяла цял живот, обвързана от класата и задълженията си, бе наясно, че той има дълг не към нея, а към майка си и държавата си? Тя знаеше отговора, но не знаеше как да му го каже.

— Спомняш ли си, че когато излязохме през портата Камолия в деня, в който ни хвана Нело, забелязахме малка купчинка магарешки кости?

Той кимна.

— Те бяха знак, че градът ще падне. И това не е никак на добро, Рикардо!

Единствено от неговите действия зависеше дали градът ще остане или ще падне, и ако сложеше на везните желанията на двама души — от едната страна, и Сиена с нейната многовековна история — от другата, градът определено натежаваше. И неговите фантазии за бъдещето не се вписваха никъде в картината.

— Затова трябва да заемеш мястото си в двореца и… да се ожениш — преглътна тежко при тези думи — за подходящата на ранга ти жена.

— За подходящата на ранга ми жена ли? — провикна се гневно той. — И това го казваш ти? Ти, която изстрада толкова жестокости и унижения от Нело, ме караш да прекарам дните си с някоя царска госпожица, която…

Тук вече тя не издържа и сълзите й рукнаха. Той млъкна, дълбоко обиден.

— Не ти желая нищо от тези неща — прошепна тя. — Но знам едно — трябва да отидеш!

С тези думи тя пристъпи напред и дръпна рязко медальона на Клеопатра от врата му. Той трепна изненадано, което я зарадва — нямаше сила да го отпрати от себе си, освен ако не използва мощта на собствения му гняв. Защото, ако той пак я прегърнеше, тя нямаше да може да го пусне.

Затова тя си грабна обратно медальона, причинявайки му и физическа, и психическа болка, и той излезе от стаята. Тя се обърна към огнището, за да не го чува как напуска къщата, опитвайки се да се концентрира върху нещо, каквото и да е, за да не чуе трясъка на външната врата. За момент остана няма и вцепенена и сълзите, които досега бе сдържала, рукнаха свободно от очите й и изсъскаха върху горещите камъни в огнището. Вратата зад нея изскърца и тя се обърна. Помисли си, че той се връща, и скочи на крака, готова да го обсипе с целувки, да каже, че не е била права, да го прегърне и никога повече да не го пусне.

Но не беше Рикардо. Беше баща му — Доменико Бруни.

Пиа се загледа в него — нисък, набит и мил човек. Вече нямаше нужда да се чуди защо баща и син изобщо не си приличаха. Но между нея и стария ковач вече имаше нещо общо — болка и загуба. Тя протегна ръка към него.

— Замина ли? — изрече той с отблясък на надежда в гласа си.

Акцентът му — да, ето къде се криеше сходството със сина му. И някак си да чуе същия акцент като че ли й причини най-голямата болка.

— Да, замина — отговори, изпълнена със съжаление, че именно тя трябваше да разбие и тази слаба надежда.

По мълчаливо съгласие двамата се отпуснаха обратно на пейката, загледани безмълвно в угасващия огън. „Загуба — мислеше си Пиа, — загуба за всички и най-вече за Рикардо.“ Той бе спечелил херцогство, но бе изгубил всичко останало.

На следващата сутрин Виоланте заръча на глашатаите си да съобщят из целия град, че на обяд ще чете прокламация. Бе прекарала цялата сутрин в съвещание с Анна Мария Луиза де Медичи. Бе се разпоредила да поставят два златни стола точно под фреската с доброто управление в Залата на Деветимата и бе приела тази високоуважавана дама именно там. Надяваше се това да е добра поличба.

Съзерцаваше зълва си и откриваше в нея силните черти, които бе познавала във Фердинандо, а сега виждаше и в Рикардо. Анна Мария Луиза не бе последвала баща си и брат си в наедряването — беше слаба почти до аскетизъм. И сега тя наблюдаваше Виоланте сдържано, но не и неприятелски. Истината бе, че бе изминало твърде много време и тя бе изтърпяла твърде много удари, за да изпитва някаква враждебност към своята снаха.

— Е, Виоланте, с теб никога не сме били особено големи приятелки, нали така? — започна пфалцграфинята с културния си флорентински акцент. Виоланте наклони глава, за да признае истинността на думите й. — Но все пак споделяме достатъчно обща съдба — чрез децата си и нашите съпрузи, — затова смятам, че спокойно можем да се считаме за съюзници. И в духа на откритостта, който обикновено цари между съюзници, предлагам да изложиш пред мен събитията, които доведоха до вчерашната ми намеса.

И тогава Виоланте разказа на пфалцграфинята историята на Палио и на Деветимата. Засега не спомена нищо за истинската самоличност на Рикардо, но не пропусна да го включи като играч в тази драма. След това продължи с разказ за Франческо Мария Конти и за мистериозния Ромул, който пътувал в карета с кръстосани ключове.

— Наясно съм, естествено, че Ромул символизира самия Рим.

Би могла да каже, разбира се, и много други неща във връзка със символизма на този псевдоним и с личното значение на легендата за момчетата близнаци към собствената й история, но въпреки това се ограничи с обяснението:

— И така, самият папа Инокентий III, иначе познат като Микеланджело Конти, е влязъл в заговор с Деветимата за дестабилизиране на херцогството, с посредничеството на своя братовчед — моят главен съветник Франческо Мария Конти. Конти е подправил жребия за конете с помощта на науката си, а задачата на Нело Капримулго е била да спечели Палио за синдиката на заговорниците с коня Берио. Конят е бил боядисан в черно, за да не бъде разпознат, и така Орлите да могат да го използват отново противно на всички правила. И докато градът остава неохраняван в деня на Палио, папските войски са имали за задача да нахлуят на малки групички, събиращи се край статуите на Вълчицата — статуите на Ромул. А после, под прикритието на състезанието и когато градът е пуст, те е трябвало да обградят площада с всички граждани на него и да превземат двореца, така че да ме свалят от власт и да върнат Деветимата.

Изричайки тези думи, Виоланте усети хлад в сърцето си от онова, което можеше да стане.

— И именно това, скъпа сестро, бе предотвратено от твоята армия в отговор на писмото на брат ти. Моля те, приеми моите най-сърдечни благодарности!

Пфалцграфинята наклони благородната си глава, но не таза нищо.

Макар и с известно колебание, Виоланте продължи:

— Мога ли да приема в такъв случай, че папските войски са затворници на твоята армия, че конете им са секвестирани, а оръжията — отнети?

Анна Мария Луиза се приведе напред в стола си и изрече:

— Можеш да приемаш каквото си искаш, сестро. Но голата истина е, че аз ги пуснах!

— Пуснала си ги? — стресна се херцогинята.

— Да.

— Но… защо?

— Дипломация, скъпа ми сестро! — гласеше отговорът. — Не мога да предприема никакви действия нито срещу папата, нито срещу неговите войски. Нито пък имам желание, защото не искам да отстъпвам на някого другиго предимствата, които вече притежавам!

Това напомни на Виоланте за играта на шах от нейните мечти, когато бе изпратила на Фаустино черно-бялото знаме на Палио.

— По време на последните династични войни папските държави изгубиха тази част от Тоскана и тя премина към фамилията Фарнезе. Затова папската власт на фамилията Конти ще стори всичко по силите си да си върне контрола над Сиена, дори това да означава да сложат марионетно правителство в лицето на Деветимата — всичко, само и само да не допуснат тук управник от фамилията Фарнезе. — Тук Виоланте би се заклела, че забелязва лека усмивка върху лицето на пфалцграфинята. — А както знаеш, скъпа ми снахо, тъй като ти, аз и Джан Гастоне нямаме наследници, царството най-вероятно ще премине в ръцете на Дон Карлос от Испания, който е син на Елизабет Фарнезе. Така, ако се противопоставя по някакъв начин на папата или дори ако само разкрия публично този заговор, това би означавало да изместя директно баланса на силите в полза на Дон Карлос като мой престолонаследник. А това е изход, който фамилията Конти би сторила всичко по силите си, за да предотврати. Но със съжаление трябва да призная, че макар самата аз да не съм привърженичка на този изход, с оглед на факта, че и трите деца на баща ми не съумяха да произведат наследници, вероятно накрая ще стигнем именно до него.

Тук Виоланте се усмихна заради тайната, която й предстоеше всеки момент да разкрие.

— Вече стана въпрос за приликите между нас — продължи пфалцграфинята. — Но има още един въпрос, по който сме още повече на едно мнение. Няма да отстъпя и сантиметър от херцогството си нито на благородници ренегати, нито на папи разбойници! — отсече тя и подсмръкна презрително.

— Надявах се да го кажеш! — възкликна херцогинята и плесна с ръце, за да освободи прислугата си. — Затова те моля да помислиш върху следното, преди да ти съобщя онова, което съм длъжна да ти съобщя: казваш, че никога не сме били приятелки, но може би точно за това все още не е твърде късно?

Няколко часа по-късно херцогинята излезе от залата, изключително доволна от съвещанието със зълва си, което бе потвърдило нещо, което Виоланте отдавна подозираше — че свят, управляван от жени, би могъл да бъде един по-добре управляван свят. Джан Гастоне изобщо не благоволи да се покаже от стаята си, но слугите му бяха обещали, че за обяд ще го приведат в приличен вид и ще го изведат. Не че Виоланте се притесняваше за състоянието или съдбата му. Той й бе отнел най-ценното за нея на този свят, така че сега тя щеше му отвърне със същото. Най-ценното за него открай време е било херцогството, затова съвсем скоро щеше да му бъде отнето.

Тя трепереше, но не от страх, че Рикардо няма да дойде. Той бе пристигнал в двореца още в осем сутринта и бе прекарал цялата сутрин със слугите, които го изкъпаха и избръснаха, и с шивачите, които му приготвиха подходящи дрехи. И когато го видя — облечен и готов, висок и безупречен в зелен кадифен редингот, херцогинята разбра, че трансформацията му от Рикардо Бруни в Козимо Фердинандо де Медичи IV е пълна.

Моментът настъпи. И ето че тя отново беше на балкона. Вляво от нея, на канапето, пак седеше Джан Гастоне, повтарящ непрекъснато, като сатанинска литания, името на Дами. Вдясно от нея, седнала колкото е възможно по-далече от омразния си брат, беше Анна Мария Луиза де Медичи — висока, с патрициански черти, величествена в синята си рокля. А зад тях, в сенките, новият велик херцог на Тоскана се бе облегнал на рамката на вратата и се оглеждаше, както подозираше майка му, за Пиа Толомей.

Виоланте прочисти гърлото си.

— Добри хора на Сиена! — започна високо, изчаквайки утихването на тълпата. — Имам да ви кажа нещо от изключителна важност! И то е следното.

Нещо блесна в лицето й. Тя вдигна ръка, за да заслони очи, и замълча. Насочи поглед надолу и в някаква странна игра на светлината един слънчев лъч попадна точно върху златната монета на Пиа, прониза въздуха и се отрази право в очите на херцогинята.

Пиа от рода Толомей размишляваше върху коварната ирония на това да получиш каквото искаш.

Нело беше мъртъв и тя беше свободна. Преследван от кредиторите си, Фаустино вече нямаше никакъв интерес към снаха си. Нейният собствен баща Салваторе, борещ се със сходни проблеми, очевидно бе заел същата позиция. И така, в деня на прокламацията на Виоланте Беатрикс де Медичи, Пиа Толомей се оказа насред групата жители на квартала на Кулата, все още неизтрезняли от радостните пиршества по случай победата в Палио, хванала под ръка Доменико Бруни. От хванатите им ръце не ставаше много ясно дали старецът крепеше момичето, или момичето крепеше стареца.

Пиа напрегна очи, търсейки Рикардо назад, в сянката на балкона, защото знаеше, че е там. Запита се дали той я вижда и за всеки случай завъртя медальона си така, че да улови слънцето.

Виоланте сведе очи към Пиа, застанала до бащата на Рикардо — Доменико. И двамата стояха безмълвни и бледи, лицата и на двамата представляваха олицетворение на болката и разрухата. Обърна се към Рикардо и забеляза по неговото благородно лице същото чувство на пълна загуба. А вляво от нея — Джан Гастоне, огромен, жалък, съсипан от величието.

Съсипан от величието.

Но защо трябва да иска подобен живот за сина си? Защо трябва да му налага императива на неговото наследство за сметка на личното му щастие и това на Пиа? А Доменико Бруни, този беден добряк, какво беше неговото престъпление — че е отгледал едно сираче с много обич и всеотдайност ли? Тя, която вече бе изгубила веднъж син, би ли могла да стовари отгоре му тази най-злощастна от всички съдби по света? Би ли могла да качи Рикардо насилствено на трона, а оттам да го принуди да приеме брак, който той не желае? Толкова много членове на династията Медичи бяха нещастни заради браковете си без любов — Анна Мария Луиза, Джан Гастоне, самата тя и Фердинандо. А Джан Гастоне пък беше разрушен допълнително от амбиция и разгулен живот.

И изведнъж Виоланте Беатрикс от Бавария разбра какво трябва да стори. В крайна сметка именно тя го бе проумяла — че свят, управляван от жени, ще бъде добре управляван свят.

Сега тя се обърна отново към насъбралото се множество и пак започна:

— Добри хора на Сиена, напоследък станахме свидетели на две състезания Палио, с разлика от само няколко седмици. И двете завършиха с трагедии.

В този момент тя забеляза в тълпата побелялата глава на Фаустино Капримулго, прегърбен под бремето на тежката си загуба — на синовете си и на богатството си.

— Следователно — продължи херцогинята — като част от моята служба като ваша управителка, роля, която възнамерявам да изпълнявам още много години — на това място тя със задоволство чу радостното жужене на тълпата и дори няколко по-силни възгласа, — днес имам задачата да регулирам правилата за Палио. Някои от тях са стари, други са нови, но от този момент нататък всички те ще бъдат систематизирани и неотменими. По този начин можем да продължим да живеем мирно и щастливо през идните години, начело с мен като ваш единствен управник и херцогиня. Поради това съставих следния закон, в който заявявам, че, точка първа: в жребия за Палио участват всички контради без изключение, от които на случаен принцип се избират само десет.

Виоланте усети върху себе си леко изненадания поглед на Анна Мария Луиза, но въпреки това продължи:

— Точка втора: всеки квартал депозира сума, която се дава на собствениците на конете. Точка трета: жокеите трябва да използват само обикновени камшици за езда и да се подреждат на стартовата линия едва след залпа на оръдието. Точка четвърта: никой човек от земята няма правото да удря или да дразни конете на стартовата линия. Точка пета: никой не трябва да помага на паднал жокей да се качи обратно на коня си.

На това място тя се обърна леко към скрития в сенките Рикардо и му кимна незабележимо с глава: върви!

— Точка шеста: първият кон, който направи три пълни обиколки и стигне до съдиите, е победител. Точка седем: знамето на Палио се дава на официалните представители на квартала победител.

И така Виоланте продължи да чете новите правила за Палио — правила, които щяха да надживеят и нея, и Рикардо, и да бъдат спазвани столетия наред.

А зад нея, в сенките, Рикардо Бруни започна да разкопчава редингота си. Остави го внимателно на близкия стол и се измъкна безшумно по стълбите. Никой не се опита да спре последния Медичи, докато излизаше сред народа. Сега той беше просто човек, обикновен човек, син на Сиена, а народът на площада бе твърде зает да следи думите на херцогинята си, за да забележи, че едно момиче, просто момиче, дъщеря на Сиена, се втурна да го посрещне и се хвърли в обятията му.

— Благодаря ти!

Бе настъпил нов красив ден, свеж, златист и пълен с обещания. Във въздуха се носеше ухание на промяна и невинност. Виоланте се намираше в църквата „Сан Франческо“ в квартала на Жирафа, молейки се пред иконата на Мадоната. Този път тя нямаше нужда да се промъква незабележимо по улиците на квартала, защото вече беше приветствана с добре дошла навсякъде, където отидеше — гражданите на Сиена най-сетне си бяха дали сметка какъв голям късмет имат с тази управителка. Прислугата на Джан Гастоне в момента събираше багажа му — той щеше да се върне във Флоренция, за да се възкачи още днес на трона на херцогството. Но Виоланте не смяташе, че той ще управлява много дълго, защото вече бе разбито не само здравето му, но и сърцето му.

И сега, коленичила на студените плочи пред свещената майка, кърмеща своето дете, тя имаше много, за което да й благодари. Мадоната я съзерцаваше мило с бадемовите си очи и с почти същите чувства. Тя знаеше за какво Виоланте й е най-много благодарна — за сина си.

— Благодаря ти!

Беше пладне и както им беше уговорката, Пиа, Рикардо и Виоланте се срещнаха при портата Камолия. Стояха на същото място, където бяха паднали изсъхналите кокали на мъртвото магаре, за да бъдат обрани щателно от градските песове. Пиа и Рикардо, преплетени един около друг като бръшлян, стояха в сянката на портата, от която се бе строполило магарето.

Пиа заставаше лице в лице с херцогинята за първи път и определено хареса онова, което видя. Усмихна й се и допълни:

— Ти ни върна живота!

— В такъв случай ви задължавам да го прекарате заедно, скъпа моя!

— В безопасност ли сме? — попита Рикардо.

Без да си прави труда да се озърта, херцогинята отговори:

— Никой друг не знае истинската ти самоличност, освен нас тримата и баща ти, а за него съм повече от сигурна, че ще си мълчи.

Пиа знаеше, че това е самата истина. Вчера, когато Рикардо се бе отказал от рожденото си право и бе слязъл обратно при тях на площада, тя се бе откъснала по едно време от него, за да го заведе при баща му. Доменико бе дарил сина си с прегръдка, която беше по-силна и по-продължителна дори от прегръдката на влюбените. Пиа бе видяла как Рикардо затваря очи и се привежда към баща си и коленете му едва не се подкосяват от тежестта на любовта, която чувстваше към този човек — този мъж, който не беше негова плът и кръв, но който значеше за него нещо много повече от това.

— Ами пфалцграфинята? — обади се Пиа.

Интелигентността й зарадва херцогинята дори повече от красотата й, затова тя пак й се усмихна и отговори:

— Аз не й бях съобщила за точния характер на прокламацията, която ще направя. Просто й бях казала, че ще направя съобщение, касаещо бъдещето на града, и я бях попитала дали ще се съгласи да подкрепи мен и законите на Тоскана, независимо от последиците. Тя отговори, че когато става въпрос за правото, закона и Тоскана, винаги мога да разчитам на нея. Някой ден от нея ще излезе добра велика херцогиня. И оттогава нататък и Сиена, и Флоренция ще бъдат управлявани от жени.

Тази мисъл определено се харесваше на херцогинята. Хареса се и на Пиа.

— Ами Джан Гастоне? — Този път беше Рикардо.

— Той се готви да се върне във Флоренция — отговори майка му. — Ще седне на трона на баща си, но не мисля, че ще управлява много дълго. Не е никак добре със здравето, и то не от вчера. Но когато към това се добави и сърдечна болка, на човек не му остават много дни на тази земя. Затова смятам, че на пфалцграфинята няма да й се наложи да чака още дълго.

От вниманието на Пиа не убегна болката в гласа на херцогинята. Разбра, че тя бе освободила сина си, за да не тръгне по стъпките на чичо си към корупцията, разврата и пълния упадък.

— А ти? — попита момичето, опасяващо се, че и херцогинята може да си тръгне оттук. — Сега ще останеш ли?

— Да, така мисля. Има още много задачи за свършване. Пък и в крайна сметка все още съм управителка на Сиена. Великият херцог вече заяви недвусмислено, че кракът му повече няма да стъпи в този град.

Не бе в състояние да скрие облекчението, което изпитваше от факта, че Джан Гастоне съвсем скоро щеше да изчезне от дома й и от нейния град.

— А вие двамата, какво ще правите? Вероятно ще се ожените, нали? — допълни с усмивка Виоланте.

— Да. И ще живеем при баща ми — отговори Рикардо.

— А твоят баща, Пиа? Той даде ли съгласието си?

— Да — кимна Пиа. — Получил е съвет от крайно необичаен източник.

Херцогинята повдигна въпросително вежди.

— Фаустино Капримулго — поясни Пиа, очевидно все още и самата тя неспособна да повярва на думите си. — Гарантирал за Рикардо и го препоръчал като много добър човек. Освен това баща ми изгуби цялото си богатство и вече не може да ми осигури зестра. А Рикардо ще ме вземе и без зестра.

Хвана ръката му, а с другата докосна монетата на Клеопатра на врата си. За нея нямаше значение, че сега тази монета беше единствената й зестра. Тя вече имаше цялото богатство на света, за което бе мечтала, и го държеше не в тази ръка, а в ръката, хванала Рикардо.

— Ще ви даря известна сума, за да започнете спокойно семейния си живот — каза херцогинята.

Пиа разбра, още докато слушаше тези думи, че Рикардо ще откаже. Така и стана. Но херцогинята вече беше готова с друго предложение.

— Тогава може би ще ми позволиш да ти плащам за честния труд — рече Виоланте. — Бих искала да заместиш моя коняр, защото човекът вече е на преклонна възраст и отдавна се нуждае от почивка. С работата вървят и няколко стаи в крилото за прислугата. Имам усещането — допълни с усмивка, — че те ще ти харесат повече, отколкото херцогския салон.

— Не е честно да вземаме от някого, който вече ни е дал толкова много — отбеляза Рикардо, — но пък ще се радвам много да изкарвам прехраната на семейството си чрез работа с коне! Благодаря ти!

— А сега е мой ред да ти подаря нещо! — включи се веднага Пиа.

И й подаде голям пакет, увит в платнище. Когато херцогинята разтвори грубата обвивка, зърна вътре купчина тъмночервен златотъкан брокат, с цвета на кръвта. Извади я и я тръсна. Оказа се рокля, изработена за жена с нейните размери и височина, от материя, проблясваща като червен халцедон. Херцогинята опря роклята о себе си, за да я пробва, и Пиа разбра, че е направила подходящ избор.

Незнайно как, но Зебрата бе успял да спаси роклите на майка й от двореца на Орлите и ги бе донесъл в къщата на Доменико. Там Пиа ги бе подредила в малката гостна. В гънките на кожената си рокля за езда бе открила своя екземпляр на „Смъртта на Артур“ — книга, която тя си мислеше, че никога повече няма да види, и веднага бе отправила към Зебрата пожелания за защита от всички възможни светци. А после бе крачила напред-назад, оглеждайки роклите, обмисляйки. Преди днешния ден можеше да се закълне, че никога не би се разделила с нито една от тези рокли, но този път изобщо не се поколеба. В този град, в който цветовете имаха толкова голямо значение, тя не позволи на нито едно съображение за принадлежност да се намеси при вземането на решението й. Фактът, че не избра жълтото, не означаваше, че го направи, защото то беше цветът на Гъската. Пренебрежението й към зеленото също не беше свързано със символиката му за Гъсеницата. Просто избра цвета, който според нея ще стои най-добре на кожата на херцогинята и ще я освежава.

— Божичко, червено! — възкликна като дете херцогинята, усмихна се щастливо и стана почти красива.

Пиа кимна и срамежливо добави:

— Принадлежеше на моята майка. Затова реших, че ще ти отива.

Виоланте автоматично улови ударението върху думата „моята“ и разбра смисъла, който влагаше момичето в нея: Тази рокля принадлежеше на моята майка, а ти си майката на Рикардо.

Това беше всъщност покана. Пиа искаше да каже на херцогинята, че макар Рикардо да не е приел наследството си, това не означава, че захвърля в прахта и връзката с майка си. Херцогинята сгъна нежно роклята, безсъмнено трогната от този жест. А после пое ръката на сина си и ги изведе през портата Камолия.

От другата страна на портата вече ги чакаше Зебрата, държащ поводите на Берио. Макар и продаден под друго име с непочтени намерения, по силата на законите той сега принадлежеше на Пиа, тъй като беше собственост на покойния й съпруг. Когато я видя, конят вдигна глава и изцвили радостно — мътното черно бе започнало да избледнява от козината му и под него, подобно на нова кожа, вече се показваше отново червено-кафявото. Пиа вече нямаше нужда от помощта на Рикардо, за да се качи на коня. Рикардо подаде една монета на Зебрата и се метна на коня зад любимата си. А малкият вестоносец погледна цвета на монетата, която беше получил, и я захапа радостно.

Метнала през едната си ръка червената рокля, Виоланте помахваше с другата, загледана в щастливата двойка, която потъваше в далечината. А после сведе очи към Зебрата и го видя как наблюдава с тъга и жал заминаването на своя голям приятел. И внезапно всичко си дойде на мястото.

Липсващото парче в мозайката или в тази голяма игра беше едно — детето. Животът не й беше позволил да отгледа своя син. А тук, до нея, стоеше момче без дом и без семейство, което бе прекарало първите девет години от живота си в разнасяне на вода, предаване на съобщения или държане на коне за една монета.

И преди да бе успяла да размисли, тя побърза да изрече:

— Зебра, какво ще кажеш да започнеш да спиш в едно и също легло всяка нощ, а? В твое собствено легло?

Момчето вдигна към нея лице, усмихна се и заслепено от слънцето, сбърчи очите си и луничавото си носле. После постави малката си ръчичка в нейната и я стисна — тя вече имаше своя отговор. Виоланте също го стисна лекичко.

— Но щом вече ще живееш в двореца при мен, не мога да продължавам да те наричам Зебра — отбеляза тя. — Как е кръщелното ти име?

— Пиетро.

Пиетро. Петър. Пазителят на кръстосаните ключове. Светецът защитник на Рим, на Ромул, на Скалата.

Виоланте му се усмихна топло и рече:

— Е, Пиетро, хайде вече да се прибираме у дома!

През останалата част от деня Пиа и Рикардо бяха все на кон. Имаха две много важни задачи за изпълнение. Първо се насочиха към хълмовете западно от града, където някога се бе носил щастливо Леокорно. Под прикритието на нощта хората на херцогинята вече бяха докарали тялото на Леокорно — това беше най-малкото, което херцогинята би могла да стори за своя таен син, който не би могъл да понесе мисълта, че храбрият му кон ще се превърне в храна за градските кучета. И тук, сред хълмовете, конят беше свален от каруцата, която го бе пренесла, и погребан в меката пръст. Никой друг, освен най-доверените хора на херцогинята не знаеше, че тялото на коня бе увито в знамето на Палио, което той беше спечелил, а междувременно шивачите от контрада на Гъсеницата вече изработваха ново такова.

И докато слънцето прежуряше, младата двойка спря до прясната купчина пръст. Пиа проследи Рикардо как отпуска длан върху купчината и бележи мястото с голям камък, така че да го намери отново и когато купчината се слегне със земята — и когато костите на Леокорно изсъхнат така, както бяха изсъхнали костите на малкото магаре, хвърлено върху портата Камолия преди шест седмици. За момент Пиа усети някаква връзка между двете животни — скромното магаре, което бе умряло извън стените на града и бе погребано зад тях, и благородния кон, който бе умрял вътре в града и бе погребан извън стените му.

Когато той приключи, Пиа също коленичи, за да отдаде почит на вярното животно. Свали монетата на Клеопатра от врата си, с пръст издълба дълбока дупка в меката пръст и пусна медальона в нея. Докато покриваше дупката, Рикардо хвана ръката й. Зелените очи на Медичите се вгледаха в черните очи на Толомеите.

— Сигурна ли си? — попита той.

— Да, напълно — кимна тя. — Защото преди бях Пиа от рода Толомей, а след това и Пиа от рода Капримулго, но вече не съм нито едно от тях. Не съм и Клеопатра, не съм и първата Пиа. Не съм и Гуиневир, нито Минерва. Не съм нито отдавна починала царица, нито моята трагична предшественичка, нито невярна кралица, нито богиня. Не съм дори и Пиа от рода Бруни, дори и след като се оженим.

Тя обгърна с ръце лицето му, за да смекчи обидата, която му нанесе с отказа си да приеме фамилията му.

— Скоро твоя жена, някой ден, ако Бог реши, и майка, но каквото и да ми поднесе съдбата оттук нататък, аз съм си просто аз. — Приведе се и го целуна. — Пиа. Просто Пиа.

Рикардо кимна, помогна й да се изправи, прегърна я и двамата се насочиха обратно към Берио.

Напуснаха гроба на Леокорно надвечер, но въпреки това Рикардо насочи коня на изток, в посока, обратна на града. Яздиха като че ли часове наред, надбягвайки се със слънцето, докато то тичаше пред тях по хълмовете и долините, окъпано в злато. И когато най-сетне спряха на една висока дюна, все още имаше достатъчно светлина, за да може той да й покаже онова, което искаше, преди да се върнат у дома. Една синя, спокойна линия на хоризонта, проблясваща под лъчите на залеза.

Морето.