През 1559 година Козимо Велики — първият и най-прославен Козимо де Медичи, който е управлявал Флоренция, обърнал алчния си поглед към Сиена. Обсаждал безпомощния град в продължение на петнайсет дълги месеца. Поставил сиенците на колене, болни и гладуващи, и принудени да се хранят с онези от плъховете, които не били достатъчно бързи, за да напуснат потъващия кораб.
Козимо изпратил свой парламентьор, който да убеди сиенците да се предадат. Ездачът бил приет в града през портата Камолия, в контрада на Таралежа. В рамките на по-малко от час Деветимата върнали преговарящия обратно на Козимо мъртъв и завързан на гърба на коня му. Когато другарите му се опитали да вдигнат трупа от жребеца, не успели да го хванат никъде, защото от всички страни на тялото му стърчали стрели. Но пък успели да прочетат парчето пергамент, забодено на една от стрелите:
„Вие ни изпратихте бяло знаме. Ние ви изпращаме таралеж.“
Така Деветимата предали най-важното си послание на Медичите — че няма да приемат друг господар нито сега, нито никога.
Лишен от Дами, Джан Гастоне се срина. Той ревеше и виеше, разкъсваше гоблени, чупеше мебели и през час-два, по което и да е време от денонощието, пращаше слугите в двореца до аптеката в квартала на Пантерата за някакво, каквото и да е лекарство, което да излекува разбитото му сърце.
Както винаги, Фаустино се бе показал изключително умен и предвидлив, казваше си Виоланте. Нямаше право да нападне директно Джан Гастоне, но бе избрал да го нападне чрез неговия любовник. Чрез появата си в кръглата църква, заставайки на пътя на Деветимата, Джан Гастоне се бе превърнал в обект на яростното отмъщение на Фаустино и сега тя не можеше да стори нищо, нищичко. Стражата на херцогинята бе действала съобразно нейните морални закони, същите, които бе наложила тя — няколко от декретите срещу содомията бе написала със собствената си ръка. Така Дами бе изловен в мрежата, изплетена от самата Виоланте.
Тя не бе допускала, че градът толкова скоро ще бъде върнат обратно в нейните ръце. И което беше още по-притеснителното, Джан Гастоне не показваше никакъв интерес към предоставянето на помощта, която й бе обещал. Вече не бе в състояние да мисли за нищо друго, освен за Дами. Първоначално изпращаше авторитарни писма, които диктуваше на писаря на Виоланте, след това сърцераздирателни жалби, изписани със собствената му ръка и подпечатани с неговия пръстен — всички до едно настояващи за освобождаването на Дами. И всички те бяха връщани от ужасени вестоносци, които информираха бъдещия херцог, че Дами ще бъде съден въз основа на неопровержимите доказателства на сигурен свидетел.
Изправена пред гнева на девера си, Виоланте изпитваше странна смесица от вина и радост. Беше доволна, че Дами бе изчезнал от очите й. Винаги бе смятала присъствието му за зловещо, така че сега, без него, светът й бе станал по-добър. Но дори и на него тя не желаеше онова, което трябваше да последва. Декретите срещу содомията, които бе издала, превръщаха акта — стига да бъде доказан — в наказуем със смърт. А когато стана ясно, че Фабио Капримулго се е разпял свободно пред съдията, нещата за Дами започнаха да придобиват наистина мрачни окраски. Присъдата бе обявена пред открит съд, председателстван не от кого да е, а лично от Франческо Мария Конти, в присъствието на ридаещия Джан Гастоне и мълчаливия, пребледнял Дами, вторачен в безсилния си господар с умолителен пурпурен поглед. След една седмица щеше да бъде обесен.
Джан Гастоне се заключи в библиотеката. И не помръдна оттам. Или стоеше, впил невиждащ стъклен поглед през прозореца, или преравяше градските закони, в последен отчаян опит да открие някаква вратичка в тях за любовника си. Установи, че би могъл да наложи промяна в закона — което не беше никак трудно, тъй като някои сиенски закони траеха и по ден — но тази промяна не би могла да бъде ратифицирана навреме, за да спаси Дами, а бъдещият херцог нямаше никакъв интерес да спасява содомити по принцип. Никой друг на този свят нямаше значение, освен Джулиано Дами.
Ала Виоланте знаеше, че държи живота на Дами в ръцете си. Ако Джан Гастоне откриеше закона, който тя възнамеряваше да използва, за да спаси Пиа Толомей, ако знаеше, че тя притежава властта да спаси Дами, щеше да я подложи на непрестанен обстрел от молби, закани и заплахи. А тя не можеше да поеме подобен риск. Затова един ден изчака изтощения й от сълзи девер да се оттегли в покоите си и да захърка, взе една свещ и се запъти към библиотеката и по-точно към онази нейна част, където се помещаваха градските закони — подредени на свитъци един върху друг по рафтовете, чакащи някой да се позове на тях. Откриването на свитъка, написан от собствената й ръка, й отне само няколко секунди. Виоланте безцеремонно счупи восъчния печат на Медичите и измъкна пергаментовия свитък от цилиндъра, в който се съхраняваше. След като напъха драскащата тялото й хартия под корсажа си, тя изгаси свещта и се измъкна незабелязано от библиотеката. Докато се качваше тихо по стълбите към покоите си, тя не спираше да се диви на това как понякога големите решения зависят от малките неща, как едно толкова малко нещо като парче хартия би могло да спаси една невинна жена от гилотината.
Ужасен от наближаването на Палио, Джан Гастоне започна да изпраща всеки ден до затвора молби да се види с Дами. Въпреки че не беше открил нито един закон, който би довел до освобождаването на неговата дясна ръка, той бе научил, че осъденият затворник има право на един посетител преди изпълнението на присъдата му. Затова той не спираше да праща молба след молба за среща с Дами. Надяваше се, че веднъж озовал се там, силата на името му и осанката му ще бъдат достатъчни, за да измъкнат затворника. И всеки ден очакваше отговора от Дами, но когато той пристигна, съдържанието му се оказа напълно неочаквано. Дами не бе пожелал да се срещне със своя любовник и господар, а с херцогиня Виоланте.
Джан Гастоне се почувства смъртно обиден, но едновременно с това не спря да настоява пред снаха си да отиде. Виоланте нямаше никакво желание да слуша жалбите на човек, от когото се страхуваше, но въпреки това в уреченото време тя прекоси площада по посока на затвора, следвана плътно от вярната Гретхен. На вратата на затвора бе посрещната от вездесъщия главен надзирател. С намусена физиономия той й напомни, че според законите на Сиена тя е задължена да влезе в килията съвсем сама.
В тъмницата миришеше на влага и мухъл. Надзирателят внесе за нея висок стол. Тя седна и зачака, загледана в пурпурните очи на Дами, които единствени проблясваха насред почти пълния мрак. Останалата част от него представляваше само прегърбена сянка. От погледа му я побиха тръпки и я върнаха към най-мрачните дни от живота й. Затова отрони една-единствена дума:
— Е?
— Смъртната ми присъда скоро ще бъде изпълнена — изрече сянката със съскащите звуци, от които винаги се бе ужасявала.
— Знам.
— Освободи ме!
Тук, насред това мрачно място, без никаква светлина, можеха да бъдат себе си. Тук нямаше никакви рангове, никакви перуки, костюми и маниери.
— Защо да го правя?
Суровостта на гласа й, който екотът на влажните стени побърза да й върне, я изненада. Ехото замря и тя зачака да чуе отговора. И никога, за нищо на света не бе допускала, че ще чуе онова, което последва.
— Защото никога не съм бил праведен — изрече той и се приведе напред, за да придаде тежест на това странно изявление, но и за да й даде възможност да зърне проблясъка в очите му. — А само праведните отиват в царството Божие!
И тогава тя разбра. Върна се двайсет години назад. Лежеше в леглото си и слушаше думите на друга сянка. На непознат свещеник. Пурпурните очи, съскащите съгласни, този откъс от светото писание… Виоланте ахна.
— Освободи ме — рече Джулиано Дами — и аз ще ти върна сина!
Доменико Бруни се тревожеше много за сина си. Оставаха броени дни до Палио, а той нямаше никакво желание да работи с коня си, не му обръщаше никакво внимание. Единствено ковачът решеше копринената бяла козина на Леокорно, само той почистваше копитата му. Но не можеше да го язди, защото жребецът позволяваше само на Рикардо да го яхне, и затова не можеше да го упражнява достатъчно. Рикардо отказа да яхне Леокорно дори на пробните гонки, на които се явяваха всички жокеи с избраните им от жребия коне, за да се запознаят с пистата на Пиаца дел Кампо. Рикардо като че ли не се интересуваше вече от нищо.
От появата на непознатия преди известно време Доменико живееше в страх. И сега се бе хванал като удавник за сламка за онова, което му беше най-мило на света, като че ли имаше опасност всеки момент да изгуби сина си. Но след като Дами влезе в затвора, страховете му станаха от друго естество. Ковачът се опасяваше, че Рикардо е вече отдавна изгубен за него.
Единственият човек, когото Рикардо искаше да вижда, бе Зебрата — момчето се появяваше ежедневно в квартала на Кулата със сведения за Пиа. Конникът не можеше да си намери място, не понасяше нито целувката на слънцето, нито чуруликанията на скорците. Всичко му причиняваше болка — всеки звук бе твърде висок за ушите му, всяка гледка — твърде ярка за очите му. Прекарваше часове наред в сън в конюшните и единствено всепоглъщащото желание да остане жив, за да види Пиа поне още веднъж през живота си, го възпираше да не се втурне към двореца на Фаустино, за да разбие вратите и да връхлети вътре като хала.
Идеята хрумна на Зебрата. Една вечер той влезе в конюшните и потупа Рикардо по рамото. Конникът се събуди и зърна срещу себе си познатите лешникови очи на малкия си приятел.
— Върви да я видиш — рече момчето.
— Как?
— Как изкарахте Пантерата оттам? Можеш да се върнеш по същия път!
И в кадифената нощ Рикардо прекоси площада и стигна до Фонте Гая. Повдигна познатата плоча и се спусна в тунелите под града. Тръгна покрай познатия стъклен блясък на зелените локви и вървя, докато пръстите му не напипаха очертанията на каменната врата, през която бе изнесъл Еджидио Албани само преди няколко седмици. Той бутна вратата със съзнанието, че ако вътре има страж, животът му свършва тук. Но на него не му пукаше. Животът му и без това беше свършил.
Когато той се появи при нея, Пиа не можеше да повярва, че го вижда.
Под влияние на страха и самотата в подземието умът й бе започнал да си играе такива игри, че когато орелът на стената започна да се движи, тя си помисли, че сънува. В унеса си помисли, че Ланселот се е появил, за да я спаси от диханието на дракона. И когато от стената се показа една фигура, тя едва не изрече името на този легендарен рицар.
Но той веднага я взе в обятията си. А после тя не искаше да се събужда, докато той я целуваше страстно и тихо. Имаше чувството, че би могла да остане до края на живота си на това прокълнато и кърваво място, стига да бъде до него. Усети как пръстите му броят ребрата й — беше толкова изпосталяла, че брачната халка на Орела се изхлузи от пръста й и остана в косата му. Но скоро нищо нямаше да има значение.
Той хвана ръката й и я поведе към вратата и тогава тя осъзна, че това не е сън. Това беше Рикардо и той щеше да я измъкне оттук. Но тя поклати глава.
— Седни — прошепна.
— Трябва да вървим!
— Къде? Помисли, Рикардо! Ще трябва да бягаме цял живот! — Хвана ръката му в студените си пръсти и го погледна в очите. — И какъв град ще оставим след нас, ако си тръгнем? Управляван от Фаустино ли? А какво ще стане с херцогинята, от която така или иначе ще трябва да се отърват, както и с наследницата на Падовани, която била тъпкана със злато? Ти си длъжен да участваш в Палио! Длъжен си да ги победиш и можеш да го направиш само така! И без това преди края на Палио няма да посмеят да предприемат нищо срещу мен. Планират да ме изведат сред тълпата. Не могат да си позволят да ядосат баща ми, преди да изпълнят пъкления си замисъл!
— А след това?
Тя сведе големите си очи, разкопча медальона на Клеопатра от врата си и му го подаде.
— Вземи това и се яви на игрите като мой защитник! Нека това бъде за теб доказателство за моята вяра в теб! — Някога бе мечтала да си има свой рицар защитник, а ето че тази мечта се бе сбъднала, макар и по толкова чудат начин.
— Пиа! — сграбчи ръцете й той, стисвайки в тях монетата на Клеопатра. — Какво ще стане после?
Без да смее да го погледне, тя отрони:
— Законът ще ме осъди на смърт, след Палио. Нело отново ще се ожени — вече са избрали новата му невеста. Разбраха, че с мен са допуснали грешка, но засега все още имат нужда от баща ми, поне през следващите няколко дена.
Пое си дълбоко дъх. Вече имаше време да довърши цитата, който бе започнала още през онзи ден в изповедалнята, цитата от Данте, изпълняващ пророчеството:
„Ако в близки дни се върнеш горе, душо уморена, отдъхнеш ли, за Пиа си спомни, за мен, която се родих в Сиена, а пък в Марема смърт ме покоси от този, за когото бях сгодена и който с пръстен скъп ме украси.“
Рикардо се загледа в пръстена на пръста й и в кукумявката върху монетата в ръцете си, в златистите очи, които му намигваха съзаклятнически под светлината на факлата. А тя разбра, че той се страхува, толкова се страхува за нея, че не е в състояние да го понесе.
— Не мога да го направя! Ти не ме познаваш. Аз съм долен страхливец! Отговорен съм за смъртта на много хора, защото ме беше страх!
И преглъщайки, й разказа кошмарна история — за една църква в Милацо, за млада майка и за горяща сграда. Пиа слушаше, изпълнена едновременно с ужас и съжаление, и не само към загиналите невинни жертви, но също така и за него и призраците, които толкова дълго го бяха преследвали.
И вече разбра. Пое лицето му в ръцете си и отрони:
— Тогава ти самият си бил дете. И ако беше останал, и ти щеше да умреш и никога нямаше да доживееш да видиш това. Не забравяй, че се опита да спасиш Виченцо, а сега имаш възможността да спасиш живота на цял град! Възползвай се от него!
Той я погледна в очите и кимна. Тя се насили да каже още нещо:
— А сега трябва да те помоля за нещо доста по-трудно, в сравнение с което победата в състезанието е нищо!
— Какво е то?
И тогава тя изрече най-страшните думи, които някога й се бе налагало да каже:
— Трябва да ме оставиш тук! Обещай ми!
— Трябва да ме извадиш оттук! Обещай ми!
Сърцето на Виоланте биеше в ушите й — толкова силно, че едва чуваше Дами.
— Разкажи ми!
— Ще ме освободиш ли?
И напълно забравила за Пиа, тя отговори:
— Да.
Дами издиша дълбоко и започна да разказва история, случила се преди двайсет години. Никога не я бе разказвал на никого, включително и на Джан Гастоне, но дори и сега не можеше да разкаже най-грозната част от нея от страх тази жена да не го удуши още тук, на място, със собствените си ръце. Затова щеше да й каже само за светлината, не за сенките, само за бялото, а не за черното.
Защото преди двайсет години Джулиано Дами бе извършил едновременно най-грозното и най-красивото нещо в своя живот. Когато по заповед на Джан Гастоне се бе облякъл като свещеник, за да отнеме близнаците на Виоланте и да ги убие, той си бе мислил, че задачата няма да му се опре. Бе уредил Виоланте да бъде упоена преди похищението на децата й, а когато бе влязъл в стаята й, се бе уверил, че това е била разумна предпазна мярка. Дори и в съня си тя бе обгърнала с ръце всяко от миниатюрните си бебета, които сучеха лакомо от пълните й гърди. Изражението на майката, докато спеше под тежкото покривало на лауданума, беше образец на спокойствие и блаженство. Ала Дами не почувства абсолютно никакви угризения на съвестта, докато измъкваше бебетата от майка им. Не се трогна дори от млякото, което капеше от устенцата им, когато се прощаваха с Виоланте. Той пъхна кротките деца под черното си расо и се вмъкна в съседната стая.
И там, в мрака, той предаде душата си на ада, но само за да може после да я спаси. Никога до този момент не бе убивал дете, но смяташе, че няма да е кой знае колко голяма работа, защото няма как да не успее да се отърве бързо от едно наскоро родено дете, едва е успяло да зърне света, който и без това не му е било писано да обитава. Остави едното момченце на леглото, а другото хвана в ръце, в иронично подобие на начина, по който майката бе гушкала децата си. Първоначално мислеше да обгърне с ръка гърлото и да го удуши, но после установи, че е много трудно да стисне силно толкова малко гърло. Озърна се за възглавница, с която да го задуши, но всички възглавници от стаята бяха преместени в съседната стая, за да бъдат в услуга на младата майка. Накрая просто пъхна показалеца си в миниатюрната уста.
Онова, което се случи после, му позволи да надзърне в пропастта, в която му предстоеше да падне — защото, след като бе измъкнато от гърдата на майка си, бебето стисна с устни пръста на Дами и започна да суче. Дами почувства такъв прилив на нежност в тялото си и толкова остра болка, че реагира интуитивно — пръстът му навлизаше все по-навътре и по-навътре в устата на бебето, докато накрая то не замря.
Другото момченце лежеше тихо на леглото и наблюдаваше това убийство. Със зелените си като маслина очи то проследи Дами как поставя мъртвия му брат до него. И когато пурпурните очи се срещнаха със зелените, Дами разбра, че по-скоро би умрял, отколкото да извърши отново подобно злодеяние. И така, прокълнатата душа на Джулиано Дами излетя от обгръщащата го паст на ада, само на косъм от пламъците и челюстите на демоните. Той бе убил един от близнаците, изпълнявайки заповедта на своя господар и любовник. Но другия щеше да спаси.
Уви и двете деца — и мъртвото, и живото заедно, и ги отнесе незабелязано надолу. Край бреговете на река Арно той извади живото бебе от парцала, замести го с три големи камъка и пак уви вързопчето. Захвърли го в реката и се обърна с гръб към нея, още преди да бе чул плясъка. После грабна живото дете и се втурна обратно към двореца.
Край големите порти завари един мъж, който тъкмо отвързваше коня си. Познаваше този човек съвсем бегло — майстор ковач от Сиена, известен като най-добрия налбант в цяла Тоскана, който бе повикан, за да се погрижи за любимия кон на херцога. Стана ясно, че човекът тъкмо си тръгвал и надали скоро щял да идва насам. Сиена не беше много далече от Флоренция, но пък беше достатъчно далече. Дами връчи детето на този мъж, заръчвайки му да отгледа момчето като свое по изричната заповед на великия херцог. Веднага забеляза, че сърцето на грубия ковач омекна под погледа на бебето, а ръчичката, която се протегна изпод парцала, го накара окончателно да се съгласи. Но решаващият фактор беше кесията, която му връчи Дами — тя тежеше почти колкото детето.
С душа, редуваща светлината с мрак, Дами отиде право при господаря си, който го чакаше търпеливо в стая, мрачна като онази, в което слугата бе извършил убийството.
— Свършено е — докладва. — Ти вече си единственият наследник на великото херцогство!
Джан Гастоне кимна само веднъж, а Дами му обърна гръб, обичайки го с една идея по-мъничко от преди. Едва когато затвори вратата след себе си, той се разтрепери.
Ето как Доменико Бруни, опечален от скръбта по загубата на младата си съпруга, но окрилен от работата си за Козимо III, Великия херцог на Тоскана, без да знае, отнесе в дома си в Сиена наследника на Медичите.
Изправен лице в лице със собствената си смърт, Джулиано Дами не искаше да поема рискове, разсъждавайки по въпроса кое ще натежи повече в Деня на Страшния съд — убийството или спасението. Единственото, което знаеше, бе, че разполага само с един коз — и той го изигра, за да спаси жалкия си живот.
Бе изпитвал страх от Виоланте, защото й бе причинил такова голямо зло, и затова тя бе за него непрестанен източник на ужас. Колко ли би се смял Сатаната, че сега именно тя държеше в ръцете си неговия живот! Дами, разбира се, не разказа на Виоланте цялата история. Дори и в момент без изход като този той бе достатъчно хитър, за да си даде сметка, че ако й признае убийството на единия от близнаците, тя никога няма да го освободи.
И затова й представи случката така: единият от близнаците бил умрял и затова го хвърлили в Арно, а другият трябвало да бъде убит по заповед на Джан Гастоне. Обаче той, Джулиано Дами, спасил детето, като го дал за отглеждане на Доменико Бруни. Давал си сметка, че по този начин най-вероятно изгаря всички мостове към господаря си, но не виждал никакъв друг начин, по който да избегне бесилката.
Разтърсена до дън душа, Виоланте седя дълго време в мълчание. Студът на тъмницата се пропиваше в ръцете и краката й, но сърцето й гореше от слънцето и сянката на радостта и загубата. Радост, че има син, и то какъв син! Мъж, когото вече обичаше с обич, която вече можеше да пусне на воля. Но и болка по загубата на момчето, което беше умряло и чиито дребни кости лежаха на дъното на Арно, само с три камъка за другари — по един за всеки от часовете, през които беше живял. Изпълваше я и чувство на загуба по двайсетте години от живота на живия си син, които беше пропуснала — първата му усмивка, първото му зъбче, първото му причастие. Но после отново радост, че е получила в дар този истински добър, истински храбър и истински грижовен млад човек. Тя не можеше да се похвали с никакъв принос към обноските и характера му. Би приписала тези качества на наследствеността, защото Фердинандо някога беше изискан млад мъж, а и Джан Гастоне също. Ала и двамата бяха раздавали любовта си на момчета и мъже и причинили много болка на съпругите си, без да броим, че единият от тях беше прибягнал до детеубийство по пътя си към властта. Какво наследство би било това, а?!
Виоланте излезе замаяна от мрака на тъмницата под ярките лъчи на слънцето. Спря само, за да каже на надзирателя, че Дами трябва да прекара и тази нощ в молитви и покаяние, а утре, на Палио ще бъде помилван.
Докато пресичаха площада с Гретхен, старицата трябваше да я придържа, за да не падне. Виоланте й беше дълбоко благодарна за подкрепата и мълчанието. Точно сега не бе в състояние да й разкаже новината, защото и самата тя не бе успяла да подреди събитията в мислите си. Единственото, което знаеше, докато вървеше към двореца си, бе, че вече е наясно защо Рикардо винаги й бе изглеждал толкова познат, защо го бе забелязала още при първата им среща, защо бе изпитвала такива топли чувства към него. Той просто й бе напомнял за младия Фердинандо, за своя баща. На минаване покрай Торе дел Манджа пак бе обзета едновременно от радост и болка. Защото може и да бе открила сина си, но той бе изчезнал от очите й, изпълнен с неистов гняв.
Точно сега Виоланте нямаше сили да се изправи срещу Джан Гастоне. Бе наясно, че той я чака в приемната й и крачи напред-назад, очаквайки с нетърпение резултата от срещата й с Дами. Херцогинята се запита дали деверът й все още би желал свободата на любовника си, ако разбере какво й бе казал той. Затова със сила, която не знаеше, че притежава, тя реши засега да крие онова, което знае. Щеше да използва Дами като разменна монета в тази игра на шах между нея и девера й.
Изпрати Гретхен да намери Зебрата и когато момчето пристигна, тя хвана деветгодишната му ръка и се загледа в изгризаните нокти. Какво ли не би дала да можеше да познава Рикардо на тази възраст! Усмихна се мило на Зебрата и го попита нежно дали знае къде се намира сега Рикардо Бруни.
— Що се отнася точно до този момент, херцогиньо, не знам — отговори момчето, — защото двамата с Леокорно напуснаха града рано сутринта. Тренира усилено, господарке.
Зебрата не допълни, че именно посещението на Рикардо при Пиа бе факторът, който го бе променил, онова, което го бе вдъхновило пак да язди и да спечели, да целуне белия нос на изоставения си кон и да го помоли за прошка. Зебрата беше видял всичко това, когато при изгрев-слънце Рикардо се бе метнал на гърба на липицанера и го бе подкарал към хълмовете, по западния път, по който винаги поемаше, за да вижда града от запад. Момчето знаеше, че там двамата щяха да яздят обиколка след обиколка, на фона на Сиена, подготвяйки се да спечелят. Но Зебрата не каза нищо от това. Защото, колкото и да харесваше милата херцогиня, пазеше тази информация, за да я размени за монета. Сега той примижа срещу притесненото й лице и се смили над нея.
— Но мога да ви кажа къде ще бъде утре сутрин! — изрече.
— Къде?
— Как къде? В църквата на квартала на Кулата, на благославянето на коня му!
Но, разбира се. В утрото на всяко Палио всяка контрада благославяше коня си в своята църква. А игрите Палио се провеждаха утре. Виоланте се опита да се концентрира върху анализа на ситуацията. Рикардо Бруни, нейният син, най-добрият ездач в този град, щеше да участва в Палио за квартала на Кулата. Жената, която той обичаше, беше затворена от капитана на Орлите, чийто син Нело трябваше да спечели Палио. Рикардо — единственият умел ездач, който застрашаваше плановете им, бе получил от Фаустино кон, който бе отгледан да изгуби надпреварата. Така Нело щеше да спечели и да отговори на очакванията на новосформирания синдикат по залозите, който после щеше да субсидира Деветимата. Сиена — нейният град, щеше да й бъде отнет. Не, помисли си тя шокирано, щяха да отнемат града на Рикардо! Защото селянинът, към когото Джан Гастоне се бе отнесъл презрително като низше същество, сега беше по-висш по ранг от него. И ето че в крайна сметка Виоланте бе изпълнила своя дълг и съдба — Тоскана си имаше наследник!
Изведнъж на херцогинята й просветна — ако Рикардо спечелеше Палио, това щеше да доведе Деветимата до просешка тояга, а нейният син пак щеше да има град. А според Зебрата в момента той тренираше отчаяно, с цел да спечели. Що се отнасяше до заплахата от Ромул, който и да беше той и с каквато и власт да разполагаше, тук вече щеше да се наложи да се намеси Джан Гастоне. Тя трябваше да преговаря с този убиец, защото беше крайно време той да си плати за престъпленията.
Херцогинята се качи на горния етаж и се насочи към приемната си. Когато натисна бравата, видя, че Джан Гастоне наистина вече е там и я очаква. Те се вгледа в тлъстото му разтревожено лице и маската, която си сложи, за да скрие отвращението си от него, беше най-трудната, която й се бе налагало да слага през живота си. Той и само той бе виновен за това, че тя бе изгубила двайсет години от живота на Рикардо. Запъти се към кутията от слонова кост, която се намираше под прозореца, и извади оттам закона, който бе скрила там. Подаде го на девера си и отсече:
— Ще освободя Дами.
По лицето му се разля облекчение.
— Но при условие — продължи остро тя, — че пишеш на сестра си Анна Мария Луиза! Тук имаме нужда от войска, а тя разполага с войската на пфалцграфството. Нямаме много време! — Тя знаеше колко много мразеше той сестра си, която го бе оженила за ненавистна жена и го бе пратила в изгнание далече от любимата му Флоренция. Знаеше, но в момента нищо не я интересуваше.
— Тогава ми изпрати писар, скъпа сестро — веднага се опита да се измъкне той.
— Не! Напиши го със собствената си ръка, с твоя личен печат! Всъщност най-добре свали гербовия си пръстен и го изпрати заедно с писмото!
С треперещи пластове тлъстини под брадичката си Джан Гастоне започна да върти пръстена на Медичите върху подобния си на наденица пръст и да стене:
— Ама, сестро, не съм сигурен, че ще мога да го извадя!
Виоланте се подпря с две ръце върху писалището, приведе се към него и с категоричност, непозната и за самата нея, отсече:
— Ще излезе, ако ще и да се наложи да отрежем пръста ти!
С готовото писмо в ръка Виоланте слезе на двора, за да намери най-бързия си вестоносец. Докато минаваше през Залата на Деветимата, на стенописа за доброто управление отново видя дамата, която държеше пясъчния часовник — пясъците на времето изтичаха между пръстите й. Виоланте ускори крачка. Трябваше да побърза — игрите Палио се провеждаха утре, а Флоренция беше на няколко часа езда оттук.
Сред сенките на двора, където бе посрещнала преди време своя девер, тя повика коняря си. Заръча на стареца, който беше жител на квартала на Дракона, да открие най-бързия кон в града, който трябва да отнесе едно спешно съобщение до Флоренция. Докато говореше, се сети за Берио — огромния дорест жребец, който бе спечелил юлското Палио, и попита за него. Знаеше, че този звезден кон не присъстваше на тегленето на жребия, което означаваше, че нямаше да бъде необходим за утрешната надпревара. Но старият коняр й обясни, че скоро след юлското Палио Берио бил изчезнал и оттогава насам никой не го бил виждал.
Виоланте се оклюма. Все пак даде заповедите си и се качи в своята стая. Загледа се през прозорците си към квартала на Кулата. Гражданите му вече украсяваха улиците с флаговете си в синьо и бургундовочервено. А някъде там Рикардо живееше с човек, който не му беше истински баща. Прецени, че е била права да скрие признанието на Дами от Джан Гастоне. Ако деверът й разбереше за съществуването на сина й, животът на младежа нямаше да струва и петак. От Флоренция бяха пристигнали новини, че старият Велик херцог Козимо е все така тежко болен и краят му се очаква всеки момент. И Джан Гастоне вече се намираше само на една ръка разстояние от своя мечтан трон.
Виоланте сграбчи здраво перваза на прозореца, докато кокалчетата на пръстите й не побеляха. Идваше й да пищи и да плаче, да се смее и да разкъса дрехите си, да се втурне надолу към контрада на Торе, и ако трябва, да изчака в конюшните завръщането на Рикардо и Леокорно. Легна, но не можа да заспи — тялото й гореше, сърцето й препускаше. Знаеше, че утре ще се срещне очи в очи със сина си.
И тази нощ, за първи път от двайсет години насам, тя не сънува близнаците. Но тъй като беше будна, непрекъснато мислеше за тях. Прехвърляше отново и отново в съзнанието си кратките часове, прекарани с тях. Толкова ярко си спомняше разликата между тях — момченцето, което сучеше много силно и другото, по-кроткото, което просто се гушеше в нея. Кое ли от тях е Рикардо? Спомни си също така, че децата бяха получили и имена в пародията на кръщене и погребение, дирижирана от Джан Гастоне — празни имена за празни ковчези. Спомняше си как Фердинандо бе приседнал на леглото й и й бе казал как са били кръстени децата.
И на зазоряване, докато светлината бавно изпълваше небето, тя се зачуди с кого ли от двамата близнаци ще се срещне — с Гастоне или с Козимо. Но тъй като нямаше сили да приеме факта, че синът й би могъл да споделя едно и също име с човека, който е искал смъртта му, тя реши, че оживелият й син е Козимо де Медичи. А това беше много добра поличба — Козимо би могъл да върне славата на династията Медичи, величието й от дните на първия Козимо Велики, който е управлявал Флоренция в най-златните й години.
Виоланте стисна здраво очи, мечтаейки си поне малко да поспи. Надяваше се Рикардо Бруни да е прекарал нощта добре, защото онова, което тя щеше да му каже днес, щеше да промени завинаги неговия свят, както и всички бъдещи дни на Козимо Фердинандо де Медичи.
В шест сутринта в деня на Палио Рикардо Бруни вече бе станал и решеше Леокорно. Реса го дотогава, докато белият кон не заблестя. Днес той щеше да бъде благословен в църквата на Кулата, а след това щеше да вземе участие в надпреварата на живота си.
Рикардо прокара пръсти през стегнатата си яка. Слънцето вече прежуряше над главата му и от камъните се надигаше мараня. Той бе облечен в одеждите на фантино — в бургундовото и синьото на контрада Торе, с кърпичката със слона и замъка на врата си. Каквото и да се случи днес, най-малкото пак щеше да може да види Пиа. Беше изпънат като струна от нерви и непрекъснато оправяше нещо по седлото и сбруята на Леокорно, макар да нямаха никаква нужда. В знак на съчувствие жребецът помръдваше ухо и непрекъснато повдигаше крак и отново го сваляше. Затова и двамата изпитаха облекчение, когато в двора се появи Зебрата.
— Подранил си — промърмори безцеремонно Рикардо. Бяха се договорили Зебрата да води коня до църквата на Кулата за неговата благословия. Само за този ден момчето не бе в състояние да скрие пристрастието си към Рикардо и към квартала на Кулата.
Градският вестоносец се огледа и кимна съзаклятнически по посока на конюшните:
— Вътре!
Изпълнен с любопитство, Рикардо пусна юздите на Леокорно и тръгна след Зебрата към хладния, ухаещ на сено сумрак на конюшните. Не по-малко любопитен, Леокорно пъхна глава в отвора на вратата, за да ги слуша.
Зебрата скочи на една купа сено, облиза устни и започна:
— Вчера бях на конския панаир в Асчано и говорих с Боли. Нали се сещаш — търговеца на коне?
— Много добре знам кой е — махна нетърпеливо с ръка Рикардо. — Е, чувал ли е за Леокорно?
— Да е чувал ли? — изсмя се момчето. — Че нали тъкмо той го е продал на Фаустино! Както става ясно, всички търговци на коне знаят за него и никой не смее да го пипне. Боли го спечелил на игра на карти със свои колеги.
— Спечелил го е на карти? — изгледа го заинтригуван Рикардо.
Зебрата поклати бавно глава и промърмори:
— По-точно е изгубил и затова е трябвало да го вземе.
Рикардо се загледа в красивата бяла глава на Леокорно, надничаща през дупката. Жребецът непрекъснато пръхтеше и леко цвилеше, сякаш искаше и той да се включи в разговора.
— Защо?
Зебрата сниши глас, сякаш конят наистина ги разбираше, и прошепна:
— Защото е убиец! През последните шест месеца е убил трима души!
Рикардо се ококори шокирано.
— Сигурен ли си?
— Разбира се — кимна детето. — Боли сам ми го каза. „О, да, Еднорога!“ Така рече. И всеки път, когато изричаше името му, се прекръстваше.
Рикардо се прокашля, после също сниши глас и попита:
— И как по-точно ги е убил?
— Двама от тях хвърлил от гърба си. Третият го смазал в стена.
— Но защо? Той има добра кръвна линия, вижда се от само себе си! — извика Рикардо и се загледа в благородния профил на жребеца, който се очертаваше в сумрака.
— Вярно е — съгласи се Зебрата и също погледна към коня. — Чистокръвен липицанер, дошъл от Стирия чрез Испанската школа по езда. Точно както каза и баща ти. Обучаван е за испанската армия и е станал генералски кон. Но участвал в някаква битка, където станало нещо с главата му. Говори се, че буквално стъпил с крака върху някакво оръдие, което го оглушило. А после хвърлил генерала си и го убил — някакъв тип на име Алварес и Леон. И оттогава насам отказва да търпи, когото и да било на гърба си.
Алварес и Леон. Рикардо се вцепени. Спомняше си отлично генерала с неговата мародерстваща войска и техните факли. Значи Леокорно е бил в Милацо, също като него, и е видял онова, което бе видял и той.
— А после? — подкани детето.
— Боли го задържал. Продавал го, после конят убивал ездача си и семейството му го връщало. Не искали да гледат коня, за да им напомня, не си искали и парите. Понесли се слухове, че бил обладан от дявола. — Тук Зебрата надлежно се прекръсти.
Докато гледаше в очите на своя Леокорно, Рикардо разбра, че конят не е обладан от дявола. Просто е бил на война и знаеше, че не демоните, а човеците създаваха този конкретен ад на земята. Но предпочете да замълчи.
Зебрата продължи:
— Боли го продал три пъти и имало три смъртни случая. Тогава Боли решил, че този кон е истинска златна мина, че може да си го продава отново и отново. А после последното семейство — на човека, който бил смазан в стената, се оказали доста по-жестоки и казали на Боли, че трябва да убие коня. Но по това време търговецът вече имал още един купувач.
— Фаустино Капримулго?
— Фаустино Капримулго.
— Значи той наистина иска да ме убие — заключи спокойно Рикардо.
Зебрата сви тесните си раменца и отбеляза:
— Не съм толкова сигурен. Според мен той просто смята, че с този кон ти не можеш да победиш. Не можеш да се състезаваш с кон, когото не можеш да яхнеш, нали така?!
— Но аз го яздя! Нали вече си ме виждал?!
— Може и да греша. Но сега ще ти кажа какво бих направил аз, ако бях на твое място — продължи детето, водено от мъдростта на опита. — Ще отида в църквата преди всички и ще го завържа на олтара, така че да вижда само теб. А след това ще изчакам всички да си отидат, преди да го изведа. И не бих го пуснал на пробните гонки и днес. — Защото последните пробни гонки ставаха преди самото Палио. — Просто не съм много сигурен как ще му се отрази присъствието на толкова много хора около него.
Рикардо кимна. Изправи се и се приближи към коня, като започна да го гали по белия нос. Леокорно изцвили от удоволствие.
Зървайки белега върху главата на жребеца, Зебрата се изправи и с крайна неохота допълни:
— Има и още нещо. Този белег. — Прокара малките си пръсти по зарасналата тъкан. — Попитах Боли защо са го кръстили Еднорог. Защото според него някога конят е имал липицианско име — Неаполитано някакъв си. Обаче го нарекли Еднорога заради нещо, което му се случило в последния му ден на бойното поле.
Рикардо продължаваше да гали животното, чакайки края на разказа.
— Поел цял байонет в челото си. Минал право през черепа му. Както става ясно, носел се през цялата кавалерия с това опасно нещо, стърчащо от главата му, а всички му се смеели и го наричали „еднорог“. Но дотогава той вече бил съвсем откачил и бил много опасен, затова никой не смеел да измъкне байонета. Конят убил единствения, който опитал — така го ритнал в челото, че му оставил белег от подкова. След това никой не смеел да го доближи. Накрая все пак го хванали и някакъв лекар извадил байонета. Но част от острието останало в главата му. Оттам и тази издутина — просто кожата върху острието се е събрала и сраснала. Според Боли именно затова конят е толкова луд — защото непрекъснато вижда разни призраци. — Зебрата сведе очи, за да не гледа Рикардо, и завърши унило: — Боли казва, че това острие в крайна сметка ще се раздвижи, ще тръгне навътре и ще го убие.
Рикардо зяпна сащисано първо към Зебрата, а после към коня. За момент онемял, той започна да гали животното още по-силно и да подръпва нежно белите му уши. И в този момент разбра, че победата му вече е по-важна от всякога — не заради херцогинята, а заради Еднорога. Стараейки се да не издава вълнението в гласа си, той отсече:
— Добре, както и да е. Да тръгваме вече, че да сме първи в църквата. А, Зебра, ти върви в църквата на Орлите, за да провериш какво става с Пиа.
Нямаше нужда да обяснява на Зебрата какъв огромен смисъл крие изразът „както и да е“. Но докато двамата с Леокорно излизаха от конюшните на Кулата, Рикардо се изпълни със странното усещане, че светът му малко по малко започва да се обръща с краката нагоре.
Нямаше никаква представа, че това е само началото.
В другия край на града, в западната му част, Пиа Толомей седеше в църквата на Орлите. Извадена от тъмницата си само заради хорското мнение, тя беше изкъпана и облечена от Николета, която не пропусна, естествено, да я унизи колкото й бе възможно повече. Сега седеше в рокля в черно и жълто — цветовете на Орела, накипрена за Палио. Даде си сметка, че миналият месец бе носила за последен път цветовете на Кукумявката. А сега носеше за последен път оперението на Орлите. Седеше върху твърдата пейка и оглеждаше света изпод воала от черна коприна, като качулат сокол.
Вратата на църквата се отвори отвътре и тя зърна Нело в рамката на светлия ден навън, водещ черния си жребец. Закъснелите заприиждаха покрай него, надпреварвайки се да се докосват до ръкава му — за късмет. Очите на децата бяха огромни и блеснали като монетите, които му подаваха. Пиа забеляза, че устните му леко се опъват в непривична за него усмивка — по-скоро петно, излъчващо не топлота, а гордост. Стори й се, че е щастлив. Бе получил онова, за което бе мечтал цял живот — бе заел мястото на брат си и имаше уважението на хората, което по-късно през деня щеше да трансформира в обожание.
Нело поведе коня си към изпълнения с миризма на тамян мрак на църквата, сподирян от чаткането на наскоро подкованите му копита върху мрамора. Когато вратите зад него се затвориха, очите на Пиа се настроиха бързо към светлината на хилядите свещи и тя огледа бързо изпълнените с черно и жълто пейки около себе си. Възгласите и потропването на крака я оглушиха — истински шок за нея след дните, прекарани в самотата на тъмницата. Когато стигна до олтара, Нело подаде сбруята на свещеника и седна на първата редица пейки до Пиа. Тя веднага усети до себе си бедрото му, втвърдено от ездата, и се насили да не помръдва.
Изслуша молитвите в агонията на нетърпението. Искаше й се състезанието вече да е започнало. Не беше в състояние да издържи часовете между сега и седем вечерта. Нямаше търпение да зърне отново Рикардо. През последната нощ почти не беше спала, свита в ъгъла на килията си. Каквото и да станеше, днес поне щеше да види Рикардо, а дотогава беше истински врящ котел от емоции.
И сега, в църквата, тя седеше точно зад грубия черен хълбок на коня на Нело, който бе неподвижен и търпелив, изчаквайки благословията си, сякаш знаеше процедурата. От нямане какво да прави, тя плъзна очи по задницата на коня, чакайки, подобно на цялото паство, конят да пусне изпражненията си — особено добра поличба. Погледът й слезе към левия му крак, точно под коляното, за да провери раната, която конят бе получил, когато прескочи стената на замъка. Когато бе ходила до конюшните, за да погали кобилата си, жребецът бе изключително мил с нея и й бе позволил да погали грубия му гръб. Пиа проточи врат. Раната бе зараснала добре и космите му бяха започнали отново да израстват. Пиа се вторачи още по-внимателно и изведнъж дъхът й замря.
Космите, които израстваха върху белия белег, бяха в червеникавокафяв цвят, който контрастираше ярко спрямо черния фон около тях.
Този кон беше дорест.
Сърцето й се разтуптя и в главата й закръжиха образи подобно на ято скорци. Нело, чиято черна коса беше боядисана в черно от нейните ръце. Малкото шишенце с боя от квартала на Гъската, същият, който беше и центърът на гилдията на бояджиите. И грубата черна козина на коня, която отказваше да се заглади, независимо от грижите, които се полагаха за него. Гривата и опашката бяха подстригани грубо, за да го направят да изглежда различно.
Сякаш в някакъв сън, Пиа се изправи, докато свещеникът благославяше животното. Пое едното му ухо в събраните си длани, както бе видяла да прави Рикардо, и прошепна:
— Берио?
Най-бързият кон на Тоскана й отговори с тихо изцвилване, тръсна веднъж глава и започна да гризе ухото й, точно както я бе поздравил, когато го бе посрещнала край смъртоносния ъгъл Сан Мартино на миналото Палио, непосредствено след смъртта на Виченцо. После тя постави ръка върху бялата звезда на челото на Берио. И тя наистина си беше там — някога бяла, а сега станала сива. Бидейки по-светла от червеникавокафявото на всеки дорест кон, бялата козина доста по-трудно ставаше чисто черна.
Нело й хвърли съмнителен поглед. Тя веднага дръпна ръката си и рече:
— За късмет! — И го дари с най-хубавата си усмивка с трапчинките.
Той кимна веднъж и се обърна, за да изведе коня навън, като се опитваше да избяга от пръските светена вода, които паството хвърляше върху тях чрез клончетата мирта. В старанието си да събере фрагментите от разбитите си мисли Пиа почти долови колективната воля на хората от квартала на Орлите. Погледна към Нело, за да провери как му се отразява всичко това. Той изглеждаше доволен, но като цяло безстрастен. Един по-набожен човек би могъл да почувства на това място тежестта на колективните очаквания, стоварвани върху него — подобно на Христос, посрещнат от народа при влизането си в Йерусалим. Обаче Нело не беше Месия, а това, което водеше, не беше магаре.
Това беше Берио.
Пиа огледа тълпата в търсене на дребната фигурка в черно и бяло, която й трябваше. Когато го забеляза, тя се втурна веднага към него, преди нейната надзирателка да се появи.
— Моля те, веднага върви и кажи на синьор Бруни, че конят на Нело е Берио!
Момчето се ококори. Тя плесна нетърпеливо с ръце и извика:
— Берио, да! Върви, бързо!
Зебрата се насочи автоматично към квартала на Кулата и точно в този момент Пиа усети как пръстите на Николета се свиват около горната част на ръката й.
А в квартала на Кулата Виоланте чакаше Рикардо пред църквата. Тя бе единствената мълчалива и неподвижна фигура сред възторжената тълпа. Изчака благословията да свърши, изпълнена с нетърпение да съобщи на Рикардо онова, което трябваше да му съобщи. По някаква си негова причина той бе задържал коня вътре, докато тълпата не се разпръсна — вместо да поведе своята контрада навън, както диктуваше традицията. Рикардо я видя да стои и да го чака и нещо в очите й сигурно му бе проговорило, защото той веднага подаде юздите на Доменико и се насочи към нея. Тя го върна обратно в празната църква и го поведе да седне на първата пейка, точно под олтара. Това място й се струваше като че ли най-подходящото. Спомни си за дните и часовете, които бе прекарвала пред иконата на Мадоната, затвори очи и изрече:
— В името на Божията майка се заклевам, че онова, което ще ти кажа, е самата истина!
Той седеше и я слушаше безмълвно как разказва, въртейки непрестанно кърпичката си между пръстите си. Вдигна очи към нея само веднъж — когато тя му каза, че е имал брат близнак, Гастоне, който е починал при раждането си. Когато тя свърши, настъпи продължително мълчание. А накрая:
— Значи ти си моята майка?
Сякаш само за един миг той се превърна отново в онова момченце, чието детство тя бе пропуснала. Наложи й се да прехапе устни, преди да отговори:
— Да, аз съм.
— А баща ми? Моят… истински баща?
Тя си наложи да каже нещо хубаво за Фердинандо — за мъжа, когото едновременно бе любила и мразила. Стисна виолетовата пола на роклята си — цвета, който носеше заради него, и отговори:
— Той беше велик човек, извънредно много начетен, любител на литературата и музиката!
Забеляза съмнението, изписано по лицето му, и й се прииска да може да го прегърне. Но вместо това тихо изрече:
— Нали се сещаш какво означава това? Това означава, че ти си наследникът на великото херцогство и когато дядо ти, Козимо де Медичи, почине, ти ще бъдеш Великият херцог на Тоскана!
— А какво ще стане с Пиа и Палио?
— Налага се да се състезаваш, иначе няма да имаш град, който да наследиш. А Пиа непременно ще присъства на Палио, сигурна съм в това!
— А после? Ти можеш да я освободиш след края на всичко това, нали? Знам, че е в правото ти да помилваш един затворник след Палио! — Това вече беше молба.
Искаше й се да се разплаче. Бе дала думата си на един човек без никаква стойност, на един похитител и убиец, и сега се налагаше да остави едно невинно момиче да изгние в затвора и вероятно да бъде убито. Херцогинята заговори внимателно, защото не искаше да го лъже:
— Не мога да я освободя, защото съм обещала свободата на човека, който те върна при мен — Дами, спътникът на Джан Гастоне. — Едва успя да изрече името му. — Но като херцог ти самият ще имаш правото да я освободиш!
Той мълчеше.
— Но засега трябва да пазим в тайна самоличността ти. Животът ти е застрашен от… от чичо ти Джан Гастоне, защото ти си единствената пречка пред неговото възкачване на трона на херцогството. Веднъж се е опитал да те премахне и съм сигурна, че няма да се поколебае да го направи и втори път!
Рикардо се изправи, завъртя се насам-натам и пак седна. Не знаеше какво да прави със себе си. Бе изгубил Пиа, Леокорно умираше, но в замяна на това бе получил обратно майка си, че на всичко отгоре и цяло херцогство. Тръсна глава.
Де да можеше да върне календара шест седмици назад, до деня преди предишното Палио! За да не види онова, което бе видял — Виченцо, Еджидио, Нело. Но едновременно с това не желаеше да изгуби и някои от нещата, които беше открил — Пиа, коня му, неговата… майка. Загледа се в нея, приседнала до него — добра, мила, обикновена жена.
— Не мога — изрече. — Не искам нищо от това. Не мога да бъда херцог! — Идеята беше смехотворна, но на него изобщо не му беше до смях. — Даже не мога вече да яздя. Прости ми!
Обърна се и побягна далече от нея, с очи, парещи от сълзи.
Под светлината на деня той пое пътя към дома на баща си, на бащата, който не му беше баща. Неговият истински баща беше херцог — Фердинандо де Медичи, културен, красив, почитател на литературата и музиката. А Доменико бе нисък и набит, селянин, който нямаше никакво понятие от музика — само от коне. Мъж, който по свой начин го бе обичал, който го бе обучил и го бе запознал с единствения език, от който той имаше нужда, единственият език, на който се говореше в този град — езика на конете.
Ускори крачка, усещайки, че има нужда да се върне у дома, че дължи на Доменико най-малкото това. Защото нямаше представа още колко пъти щеше да може да се връща в този дом.
Виоланте Беатрикс от Бавария се изправи и тръгна след сина си. Болеше я за близнака, когото беше изгубила, но още повече я болеше за близнака, когото беше намерила.
Пое към двореца си като в някакъв сън. Не знаеше какво да мисли. Ако Рикардо не вземеше участие в надбягването, Деветимата щяха да му отнемат наследството. Но той дали някога щеше да свикне с мисълта за това свое наследство?
Спря пред портите на двореца, където служителите на общината вече подготвяха терена на площада за вечерта — разпръскваха пясък и пепел на почтително разстояние от краката й. Тя вдигна очи към кръглата розетка в горната част на стените, която носеше знака на Христос. А под нея — един езически символ: вълчицата, кърмеща своите близнаци. Единият сучеше, а другият гледаше напред, както правеха винаги, както бяха направили и нейните близнаци. Според легендата Ромул основава Рим и умира, а Рем остава жив, за да стане баща на Сений, който пък основава Сиена.
Но Ромул не беше мъртъв. Той беше жив и приближаваше към града й. Ромул беше кукловодът на Деветимата.
Изведнъж тя се събуди от съня си, измествайки мислите си от личното към политическото. Ромул. Пое отново напред, но този път по-бързо и целенасочено. Тук имаше една статуя, там още една.
След като бе извървяла доста голямо разстояние и бе преброила дванайсет статуи, тя се върна в двореца, извади картата на града от скрина и започна да отбелязва местоположенията им. Оказаха се на ключови, стратегически места из целия град — широки улици, градски порти. Обгръщаха сърцето на Сиена, цитаделата и двореца, и ги отрязваха от останалата част от града. Тя се зачуди как не ги бе забелязала преди. Дали пък Ромул не възнамерява да използва някак си тези точки?
Съзнателно избягвайки девера си през останалата част от деня, Виоланте проследи от прозореца си последните гонки на конете преди Палио, но не зърна никъде Рикардо. Твърдо решена да бъде готова за всичко тази вечер, тя се насили да хапне нещо в стаята си, а после и да поспи, макар че сънят не дойде. Затова пак стана и се запъти към библиотеката — нейното пристанище и утеха. Но днес не посегна към „Смъртта на Артур“. Знаеше, че ако Рикардо никога повече не се върне при нея, тя никога повече няма да хване тази книга. Вместо това свали от рафтовете своя екземпляр на „Божествена комедия“ на Данте Алигиери, подвързана в кожа, червена като кръв. Отнесе книгата обратно в стаята си, излегна се на леглото и отвори директно на „Чистилище“, където живееше Пиа от старите времена — където живееше и днешната Пиа. Незнайно защо Виоланте бе решила, че трябва да си припомни историята на първата Пиа Толомей.
Трябваше да си припомни как първата Пиа бе умряла.