Дъщерята на Сиена

Четиринайсета глава Гъсеницата

Една гъсеница си пълзяла бавно из красивата градина, когато срещу нея се задала бърза мравка.

— Махай се от пътя ми! — троснала се мравката. — Не смей да заставаш на пътя на по-висшестоящите от теб! Под нивото ми е да говоря с подобни низши създания като теб!

Гъсеницата преспокойно продължила по пътя си, изкачвайки се по стъблото на едно цвете. Там тя се свила, превърнала се в копринен пашкул и на следващата сутрин излязла като красива пеперуда. Издигнала се пеперудата във въздуха и по едно време, не щеш ли, зърнала на земята същата мравка. Мравката погледнала нагоре и се смаяла.

— Гордо създание! — провикнала се от високо пеперудата. — Няма на света толкова низше същество, което да не може някой ден да се издигне високо над онези, които са се мислели за по-добри от него!

— Събудете се, мадам! Бързо, събудете се!

Виоланте отвори бавно очи и зърна до себе си Гретхен. В кръга светлина от свещта в ръката й тя видя, че старицата е по нощница и че ръцете й треперят толкова силно, че восъкът капе неконтролируемо върху завивката. В стаята все още цареше мрак, но от долу се чуваше силно тропане и викове.

— Конникът е! Елате, бързо!

Виоланте отметна бързо завивката си и промърмори:

— Къде, в кулата ли?

— Не, мадам, на главната порта! Удря толкова силно, че ще изкара вратите от пантите!

Виоланте скочи на крака и грабна големия си шал.

— Кое време е? — попита.

Гретхен, която вече бързаше напред, отговори през рамо:

— Още няма изгрев, мадам.

Херцогинята последва вярната си прислужница надолу по стъпалата до главния вход, където двамата стражи се опитваха да удържат силно вбесения Рикардо Бруни зад кръстосаните си пики.

— Пуснете го! — извика тя.

Когато той се приближи, тя зърна тъмните сенки под очите му и разбра, че не е мигвал. Очевидно нещо се беше объркало. Много.

Рикардо избута херцогинята и започна да се изкачва нагоре, вземайки по три стъпала наведнъж. Тя хукна след него, прогонвайки стражите, които се опитаха да ги последват. Рикардо започна да отваря всяка врата, покрай която минаваше, докато накрая не стигна до спалнята на Джан Гастоне. Завари го да си похърква сладко-сладко. Джулиано Дами, облечен безупречно, играеше солитер на една странична масичка и чакаше господаря си да се събуди, докато обръщаше картите с дългите си бели пръсти.

Рикардо се втурна право към леглото, отметна грубо завивките и сграбчи предната част на нощницата на Джан Гастоне. Беше си цял подвиг да повдигнеш наследника на Тоскана до седнало положение, но Рикардо го стори, при това само с една ръка.

Джан Гастоне отвори замаяно очи, изсумтя и се фокусира върху Рикардо. Едновременно с това Дами скочи на крака и преобърна масичката, изсипвайки всичките карти на пода.

— Какво направи?! — изрева Рикардо в лицето на Джан Гастоне, едва сдържайки гнева си.

— Какво по… — започна Джан Гастоне, но не довърши.

— Ще ти кажа сега какво направи!

Сърцето и главата на Рикардо пламтяха от гняв, който се подсилваше от непоносимото чувство за вина — ако не беше оставил Пиа сама, сега тя щеше да бъде свободна. Бе поставил града над Пиа, но никога повече нямаше да повтори тази грешка. И затова обвиняваше най-вече себе си. В неконтролируемия си бяс бе изгубил и последната капчица здрав разум, бе забравил всички аргументи, които бе редил наум, докато се носеше като вихър от „Сан Галгано“ насам.

— Ти буквално каза на Фаустино Капримулго, че имаш свой шпионин в църквата! И така откриха Пиа, и сега той ще реши, че тя е Юдата в неговото семейство, че е предател на квартала му! Знаеш ли какво казва законът по този въпрос? Не, не знаеш. Но най-вече не знаеш какво ще й стори Нело! Ще я подложи на такива мъчения, че аз просто не мога, не мога… — Не довърши и само стовари юмрук върху завивките от безсилие.

Джан Гастоне вдигна тлъстите си ръце и запелтечи:

— Почакай малко! Та аз дори не знам кои са тези хора…

Застанала на прага на вратата, Виоланте се хвана за главата. Значи Джан Гастоне се бе появил с гръм и трясък на тайната среща. С типичния си егоизъм и арогантност той би могъл да провали всичките им планове. Тя свали ръце и поясни:

— Фаустино Капримулго е капитан на квартала на Орела. Пиа Толомей е омъжена за сина му Нело.

— А ти, ти… — обади се Рикардо с ръмжащ глас и пак пристъпи напред към херцога, обаче беше спрян от гласа му.

— Да не си посмял втори път да сложиш ръце върху наследника на Тоскана! — изрече тихо грамадният мъж. — Имаш късмет, че няма да заръчам да ти ударят сто камшика на голо и да те изхвърлят оттук! Имаш късмет, че дори си правя труда да разговарям с теб! Защото е под моето ниво да говоря с подобно низше създание като теб!

Рикардо отпусна безпомощно ръце край тялото си. Виоланте премести поглед от него към девера си, а Джан Гастоне, който не пропускаше нищо, веднага долови тревогата й.

— Но тъй като имаш късмета да бъдеш любимец на моята скъпа снаха и защото си толкова красив, ще ти простя провинението. — Изсумтя и добави: — И щом това е толкова важно за теб, мога да кажа на капитана на Орлите, че това няма нищо общо с тяхната глупачка.

Рикардо изсумтя презрително и отбеляза:

— Съмнявам се, че ще имаш подобна възможност.

С тези думи той се извъртя на пети и тръгна надолу по стъпалата.

Виоланте хукна след него и го дръпна за ръкава. Той се извъртя към нея и забравил всякакви обноски и приличие, изсъска:

— Как можа да му кажеш?!

Виоланте разпери безпомощно ръце и запелтечи:

— Мислех си, че той е помощта, която ни трябва! Писах му още на първия ден, когато се видяхме с теб! И не получих никакъв отговор. А после той се появява тук без всякакво предизвестие, сякаш от нищото!

— Но важното е, че си му казала! Ние владеехме ситуацията! Всички заедно я владеехме и без него!

— Кой по-точно? — едва не проплака тя. — Едно момче, старица, застаряваща жена и ти, тези ли хора имаш предвид? Та ние не можем да сторим нищо особено, ти сам го каза!

— И въпреки това можехме да ги спрем! А сега, благодарение на девера ти, откриха Пиа. Сигурно вече са я хвърлили в тъмницата, а после най-вероятно ще я осъдят на смърт по законите на града — твоите закони! С мен също е свършено!

Виоланте не каза нищо, нито помръдна. Остана вцепенена на мястото си, слушайки как стъпките му се отдалечават от нея, а после напускат двореца. Едва тогава се загледа през прозореца и забеляза как гърбът му се слива с тълпата, която вече се насъбираше в очакване тегленето на жребия. Игрите Палио бяха след по-малко от седмица, но сега това може би нямаше никакво значение. С плановете им беше свършено.

Тя притисна ръце към мястото под ребрата си, където я стягаше корсетът. И за да не може болката да я убие още сега, на място, с огромно усилие на волята тя я трансформира в сляпа ярост срещу девера си.

Значи в крайна сметка се случи. Пиа беше затворничка.

Но не в кула като първата Пиа, а обратно в Сиена, в мрачното и влажно подземие дълбоко под двореца на Орлите. Нело я беше довлякъл тук със собствените си ръце, като че ли не можеше да се довери на никого другиго за тази задача. Тя се бе съпротивлявала ожесточено и бе успяла да раздере едната му буза с ноктите си. Но въпреки това той я бе наритал право в тъмницата.

Намираше се в каменно помещение с дебела, подсилена с железни гвоздеи дъбова врата на едната стена и каменен барелеф на орел — на другата. Орелът сякаш я наблюдаваше непрекъснато с каменното си око. Тя не смееше да го доближи.

Имаше и една факла на стената, но тя не допринасяше с нищо за нейното успокоение — издължените и страховити сенки, които хвърляше по пода, криеха безименен ужас. Но реалността бе по-лоша и от въображението — петната от кръв по каменните плочи не можеха да бъдат скрити дори от играещите сенки. Пиа сложи ръка върху тях и разтри ръждивата гъста течност между пръстите си. Кръвта на Пантерата. Еджидио Албани бе пребит до смърт на същото това място. Еджидио Албани, който бе положил началото на целия този порой от събития само с едно шибване на камшика си през лицето на Виченцо. Но обвиненията срещу нея бяха различни. Тя бе шпионин на Медичите. Тежки обвинения, напълно достатъчни, за да я обесят.

Вярно е, че съдебният процес срещу нея трябваше да се проведе публично, но тя си знаеше, че нищо не би могло да я спаси от безмилостното правосъдие на Орлите, които бяха едновременно съдили, осъдили и екзекутирали един човек в същата тази тъмница. Доказателствата срещу нея бяха черно на бяло — към този момент Николета сигурно вече бе открила „Смъртта на Артур“, а на Фаустино не би му отнело много време, за да се досети, че именно тази книга й бе подсказала къде ще бъде следващото място за среща на Деветимата. Ала точно в този момент Пиа не бе в състояние да оцени иронията на факта, че Томас Малъри бе написал романа си, докато самият той е бил затворен в лондонския Тауър, нито пък, че героинята му кралица Гуиневир е била хвърлена в тъмница, задето е предала своя съпруг.

Пиа се зачуди дали някой ще се сети да й донесе някаква храна и вода. Но изминаха много часове, докато накрая чу стърженето на ключалката и скърцането на отварящата се врата. Сърцето на младата жена прескочи от страх, но на прага се очерта огромното туловище на Николета, държаща поднос. Усмивката й беше по-широка от всякога.

— Е, гълъбче, доста надолу си слязла, като гледам. Но не се тревожи, Николета ще се погрижи за теб!

С тези думи тя тресна силно на земята оловния поднос, при което разля бокала с вода, който намокри хляба, както и петната от кръв на Еджидио, които станаха отново яркочервени.

— Света Дево, но тук е много тъмно! А ти сигурно не си чула новините за нашата контрада! — разбъбри се весело слугинята, като че не бяха в тъмница, а в будоар. — Говореха за наследницата на Падовани, която тази седмица става на тринайсет — истинско семейство от Орлите, а и малката госпожица била пълна с жълтици! — Николета се приведе, погледна и през двете си тлъсти рамена, а после заговори съзаклятнически: — Невероятно добра партия ще бъде това момиченце за някой късметлия от Орлите! — Свинските очички на слугинята просветнаха като мъниста в сумрака и усмивката й стигна почти до ушите.

Пиа разбра, че вече й бяха намерили и заместничка.

След като предаде съобщението си, Николета се обърна към вратата и в този момент забеляза факлата.

— Брей, колко малко светлина са ти оставили! Че тя дори не си струва!

И с тези думи се изплю в месестата си ръка, изгаси пламъка и факлата изсъска в тон със злобата на слугинята, която веднага след това затвори вратата след себе си.

Оставена в пълна тъмнина, Пиа си спомни как веднъж бе казала на Рикардо Бруни, че може да вижда в тъмното като кукумявка, като Минерва. Но защо всичко трябваше да я връща отново и отново към него? Той вече бе безвъзвратно загубен за нея, а тя бе ослепена и уплашена, лишена и от малкото власт, с която бе разполагала.

Наложи й се да опипва по земята, докато открие хляба си. И докато предъвкваше къшеите, не можеше да бъде сигурна дали не са подгизнали с кръвта на Еджидио.

Предъвкваше едновременно скромната си вечеря и новините, които й донесе Николета. Нело би могъл да се ожени повторно едва след смъртта й. Това означаваше, че щяха да я държат жива поне до спечелването на надбягването, защото дори и толкова студен и пресметлив човек като Салваторе не би могъл да не се възмути от убийството на дъщеря си, а като приор на Кукумявката, той беше ключова фигура за успеха на Деветимата. Но после какво?

Останала сама в тъмнината, тя започна да си говори с Еджидио Албани — единствения друг човек, познал онова, което бе сполетяло сега и нея.

На вечерта преди тегленето на жребия Виоланте реши да се изправи очи в очи със своя девер. Нахлу в покоите на Джан Гастоне, без да чука. В момента той се напъхваше в дрехите си с помощта на Дами. Тя се насочи право към него, без въобще да си прави труда да обърне гръб, докато го облекат.

— Защо? — започна направо без всякакво встъпление.

— Но, сестро, ти самата ме помоли за помощ! — изгледа я смаян той, неспособен да схване вината си.

Тя само поклати глава. Не можеше да отрече, че думите му са истина.

Джан Гастоне започна да върти раздразнено шалчето около врата си и Дами, с лекотата на дългогодишната практика, го развърза и пак започна процедурата по връзването му.

— Скъпа сестро — обади се пак Джан Гастоне, — този човек, Фаустино, нали така беше? Та този човек е разбойник. Още живее в миналия век. И затова трябваше да се изправя очи в очи с него. Сега, след като се е срещнал с наследника на Медичите, той няма да ни причинява никакви неприятности повече, можеш да бъдеш напълно сигурна в това! Към края на срещата ни вече изглеждаше доста по-покорен. Ти ме помоли за помощ, аз ти помогнах. Това е.

Виоланте не вярваше и думица от чутото, но като че ли го разбираше.

Джан Гастоне бе чакал дълго своето херцогство. Виоланте знаеше, че през последните години той бе живял, тлеейки отчаяно в замъка на съпругата си, без обич и без приятели, неспособен да мисли за нищо друго, освен за херцогството, което дори не беше още негово. Сега тя му бе прехвърлила известна доза власт и той бе сграбчил жадно тази възможност да управлява, но бе обърнал всичко с краката нагоре. Бе заличил с един замах всички предимства, с които бяха разполагали до момента, и бе сложил окончателно край на шансовете им да узнаят идентичността на Ромул. Сега единственото, което им бе известно, бе, че на Палио се готви държавен преврат, ала нямаха представа нито точно къде, нито точно как.

Единственото, за което се радваше сега, бе, че участието на Рикардо в тази афера бе останало в тайна и освен ако дързостта му да влезе и да излезе с грохот от двореца тази сутрин не е била забелязана от неподходящите хора, то Фаустино и Деветимата все така нямаха никаква представа за неговата роля в заговора за спасяване на града за Медичите. За съжаление в стремежа си да опази неговата тайна Пиа бе позволила да бъде хваната в онази църквица — макар че как и защо изобщо е била там, Виоланте изобщо нямаше сили да мисли. И сега Рикардо бе обобщил много точно бъдещата й съдба — Фаустино смяташе, че има предател в семейството и най-вероятно щеше да повдигне обвинения срещу Пиа, опирайки се на закона. Или пък щеше да остави тази задача на отмъстителния Нело, който щеше да накаже невярната си съпруга, без въобще да се съобразява със закона.

Виоланте се приближи към прозореца, загледана в огромния площад. След седем дена щеше да се проведе новото Палио. След седем дена нейната съдба щеше да бъде решена. И след седем дена — защото Фаустино няма начин да не я задържи жива до провеждането на състезанието — Пиа Толомей щеше да бъде мъртва.

И тогава я осени прозрение. Тя разбра как би могла да спаси Пиа от затвор и присъда. Древните закони на града постановяваха, че в деня на Палио управителят на Сиена може да освободи един затворник в града — но само един — независимо от неговото престъпление. И ако в края на състезанието тя прочете името на Пиа, то тогава момичето щеше да получи защитата на града срещу своя съпруг и неговия баща.

Виоланте обърна гръб на прозореца. Трябваше да види Рикардо. Налагаше се да каже на Гретхен веднага да повика Зебрата.

— Сестро? — прекъсна мислите й Джан Гастоне.

Виоланте си наложи отново да погледне към блудния си девер. Дами го беше пременил в най-хубавите му одежди, със снежнобяла перука, черно палто и копринени бричове.

— Къде отиваш? — запита го тя, настръхнала от грозни предчувствия.

— Дами ми съобщи, че днес тук се провеждало някакво много странно местно събитие. Нещо, свързано с теглене на жребий — за конете, които ще бъдат яздени в състезанийцето, което щяло да се проведе след седмица. Та реших, че за нас е добре да се появим пред народа в този момент. Да покажем единство.

Виоланте не можеше да не признае, че идеята бе много добра. Затова тръгна след него, но не нагоре към балкона, а надолу, към главните порти на двореца. И преди да успее да го попита дали е разумно да се смесва с простолюдието в подобен момент, Джан Гастоне се бе изтътрузил до площада. Виоланте хукна след него, надявайки се, че в суматохата ще успее да размени няколко думи с Рикардо, но бързо беше насочена от свитата на девера си към нещо като подиум, който бяха издигнали, за да могат те да се откроят над тълпата. Стражите веднага започнаха да ги аплодират и няколко групички от народа се присъединиха към тях, но като цяло само онези от гражданите, които бяха най-близо до тази ложа, обърнаха някакво внимание на появата на Медичите. Останалите бяха прекалено заети да следят най-важното събитие от днешния ден.

Рикардо се спотайваше в тъмното сърце на тълпата. Въртеше се неспокойно, точеше врат, за да види пристигането на контрадите. Видя и своята контрада, наперена и горда със знамето в бургундовочервено и синьо на Кулата, в чийто център се виждаше гербът на квартала — слон, понесъл на гърба си кула. Там беше и Доменико, вдигнал високо своето знаме, озъртащ се непрекъснато за сина си.

Рикардо присви очи. Слонът върху знамето на баща му носеше на гърба си целия град и той се изпълни с неподозирано разбиране към това същество. Той също бе принуден да търпи тежестта на целия град върху раменете си, камъните на дълга, които го притискаха. От мъка сърцето му се бе свило до размерите на бобено зърно, но той бе наясно с дълга си. Започна да разбутва народа, за да се добере до баща си.

Доменико беше изнервен повече от обичайното. Ръководен от странните ритми на своята година, той бе достигнал почти зенита на вълнението си. На сина му му предстоеше да участва във второто Палио за годината, а днес — денят на тегленето на жребия, беше ключов за неговия успех.

Доменико така и не бе споделил със сина си колко бе страдал, когато преди един месец Рикардо се бе отказал от шансовете си да спечели Палио, само за да спаси човешки живот. Едновременно с неизразимата гордост, която бе изпитал от човечността на сина си, той бе принуден да се справи и със собствения си срам, че би предпочел Рикардо да бе профучал покрай разбитото тяло на Виченцо и да го бе оставил да умре, вместо да скача от коня си, за да го спаси. Затова този път за Рикардо беше повече от важно да спечели, не на последно място и заради странния и крайно неприятен гост, когото Доменико бе принуден да приеме в къщата си преди две нощи.

Изпълнен с това чувство на спешност, ковачът проточи врат, за да зърне някъде Рикардо над групата от десет избрани коня. Беше останал слисан, когато съветът бе избрал жребеца на сина му — Леокорно, инатливо създание, но пък Рикардо казваше, че тичал бързо, а и кон и господар си бяха паснали много добре. Затова Леокорно бе изведен тържествено от конюшнята си тази сутрин. В идеалния случай, разбира се, кварталът на Кулата трябваше да изтегли легендарния Берио — най-бързия сред конете, но Доменико не виждаше победителя от последното Палио сред десетте избрани коня. Неочаквано Рикардо се озова до рамото му и изпълнен с невероятно облекчение, Доменико прегърна сина си през раменете, като че ли не искаше да го пусне.

Рикардо се стресна от тази непривична за баща му проява на обич. Ковачът не се сдържаше на едно място и непрекъснато се кокореше. Ако не беше толкова потънал в събитията от предишната нощ, Рикардо би се запитал защо баща му е толкова напрегнат. Но сега той не бе в състояние да се концентрира върху жребия. От една страна, знаеше, че жребият ще бъде по някакъв начин подправен от Деветимата и че Леокорно ще бъде изтеглен за него и за Кулата. От друга страна, единствената му грижа в момента беше участта на Пиа. Тази сутрин бе подхвърлил само едно небрежно довиждане на коня си, който бе помръднал в отговор едно ухо. Знаеше, че не е необходимо да си взема дълго довиждане с кон, който щеше да се върне обратно в конюшните на квартала на Кулата още същата вечер.

Рано сутринта Рикардо бе изпратил Зебрата до дома на Орлите, за да се опита да разбере къде е затворена Пиа. Зебрата му докладва, че цялото семейство се било върнало в града и са станали късно. Фаустино и Нело са закусили в голямата зала, но Пиа не се виждала никъде. А после, докато се мотаел из кухнята в очакване на бисквита, Зебрата бил видял тлъстата слугиня Николета да слага чаша с вода и парче хляб на един оловен поднос и да изчезва надолу по стълбите.

Когато бе чул това, Рикардо бе потреперил. Той знаеше, че като предател на семейството си и, което бе по-лошо, на квартала си, Пиа е затворена с пълното одобрение на закона. Предполагаше, че я държат в тъмницата под къщата, където бе видял и Пантерата — студена, без прозорци и все още с петна от кръвта на Еджидио. Познавайки куража и решимостта на Пиа, той знаеше, че тя ще пази тайната му, каквото и да й струва.

Сега той погледна групата на Орлите. Ухилен, доволен и добре отпочинал, Фаустино изглеждаше сигурен в онова, което предстои. Тегленето на жребия се извършваше от Франческо Мария Конти — хитър и обигран тип в черни дрехи, със сребърно бастунче в ръка и бяла половин перука. Конти беше член на квартала на Жирафа, но беше считан за неутрален заради поста му на председател на съвета на Сиена под управлението на херцогинята. Рикардо обаче познаваше добре истинската му същност. В мига, в който Конти заговори, младежът веднага позна гласа от предишната нощ — той беше закачулената фигура, която говореше за сигурността в подправянето на жребия, същият, който знаеше най-много за Ромул.

Потънал в тези свои мисли, Рикардо слушаше безстрастно как десетимата жокеи бяха викани един по един, за да им бъдат предадени и конете. Почти щеше да пропусне собственото си име, което беше съчетано (как ли?) с Леокорно. Почти не усети успокоителната прегръдка на баща си, нито радостните възгласи на съседите си, които знаеха, че красивият липицанер е невероятно бърз. От вниманието му убягна странният факт, че Берио — победителят от миналия месец, не беше даден на никого. Вместо това бе зает да не откъсва очи от Нело, който беше изтеглен заедно с Червио — неговият красив черен жребец. Още по-бледият под странната си черна грива Нело имаше две кървави следи върху лицето си — дълги белези от одраскване, оставени от една бореща се за живота си жена, която бе раздрала бузата му.

На Рикардо му се искаше да разбута тълпата и да одере и другата буза на Нело, за да си бъде лика-прилика с първата, да го заведе насила до дома му и да го принуди да изкара Пиа от килията й. Би захвърлил всичко на този свят, даже самия си живот, ако точно в този момент тълпата не се бе разделила, препречвайки пътя му. Към тях маршируваха градските стражи, в две стегнати колони. Рикардо се закова на място, очаквайки ръцете им да се насочат към него, но стражата го подмина и се насочи към ложата на херцозите. Спряха се, чак когато стигнаха пред неговия немезис — Джан Гастоне.

Когато Рикардо проточи врат, за да чуе какво ще кажат, видя как наследникът на Тоскана зяпва, как брадичките му се очертават една по една и как после остава с отворена уста като риба, обръщайки се бавно към своя съсед на подиума.

Над площада се бе възцарила гробна тишина. Дори и скорците не смееха да се обадят. Капитанът на стражата се провикна:

— Джулиано Дами, арестуван сте по обвинение в содомия в съответствие със законите на херцогинята!

Сред стражите се виждаше и един рус младеж с виолетови очи и пълни устни, сочещ с пръст към своя съблазнител. Младежът беше Фабио Капримулго — племенникът на Фаустино.

Рикардо извърна очи към Виоланте — тя беше зяпнала точно като девера си.

— Как смеете… — започна Джан Гастоне, но преди да успее да каже каквото и да било, Дами беше окован и завлечен през площада към градския затвор.

Рикардо извърна очи към Фаустино. Значи така беше решил да се справи с Джан Гастоне. Това беше гаранцията, за която му бе споменала Пиа — с която Фаустино щял да си осигури ненамесата на наследника на херцогството. Щом Фаустино бе в състояние да се справи така безмилостно с един Медичи, то тогава какво ли очакваше Пиа?!

Ако Рикардо си бе направил труда да погледне, макар и веднъж към баща си, щеше да се изненада от изражението на стареца, докато наблюдаваше как влачат Джулиано Дами към градския затвор. По лицето му се четеше облекчение, искрено облекчение.