Една одисея из Делиорман

I

Периодът на безкняжието в България, настанало подир вторичното й напущане от княза Александра Батенберга, заместен от Регентството, беше критическо и тежко време за новоосвободената страна. Политическите страсти в разтресеното от толкова смутни събития отечество бяха в пълен разгар. Едно злокобно умопомрачение, една атмосфера от полуда на умрази и ненависти опияняваше духовете и бе довела двете партии, на които тогава се делеше България, до крайни изступления, изразили се в кървави междуособици. На няколко места из страната пламнаха бунтове. Между тях най-важният бе русенският военен бунт, в късо време задушен от яката ръка на Регентството, който има за епилог безжалостната екзекуция в Русе на няколко видни офицери, герои от Сръбско-българската война.

Начало на бунт против властта на Регентството бе имало и в шуменския гарнизон. Той трябваше да иде на помощ на русенския, но не успя да направи това, а само даде законен повод на правителството за най-строги репресивни мерки, като изпозатвори и даде на военен съд уловените участници офицери на това несполучливо движение.

Един от тия участници, и от най-компрометираните, беше и офицерът — ние ще го наричаме — Иванов, офицер дребничък на ръст, но хубавец в своята блестяща униформа, с темперамент горещ и увлекающ се. Той едва сколаса да избегне от ноктите на властта, следователно и от военния съд и разстрелване, и се кри два месеца в зимниците на приятелските къщи, очаквайки сгодна минута да избегне из Шумен. Тая сгодна минута се представи тъкмо в един от последните дни на априлия. Чрез съдействието на приятели, които му доставиха граждански дрехи, паспорт, пари и файтон, той излезе из Шумен още по тъмно, преди зори, с намерение да бяга в Румъння. Делиорманецът файтонджия, юнак и събуден турчин, обеща да го закара невредим до границата. Те трябваше да минат през Делиорман по шосето, което отиваше до Ак-Кадънлар и оттам за към Силистра. Но понеже през Дунава беше опасно, то преди да влязат в Силистра, щяха да се отбият надясно по междуселски пътища, та да стигнат добруджанската граница. Освен гражданските дрехи и черната брада, която бе спуснал през време на криенето си, Иванов бе турил сини очила, за да стане още по-неузнаваем за ония, които го знаеха като голобрад офицер и случайно би го срещнали из пътя. В паспорта си, с който беше снабден, тъй бе записан Никола Папазов, адвокат. Под това име и звание го знаеше файтонджият: Иванов бе счел благоразумно да не се открива на турчина повече. При всичките тия предпазителни мерки, премеждията през предстоящето двудневно пътуване не бяха избягнати: бяха възможни опасни срещи и изненади. Но Иванов се остави на съдбата си и на щастливия случай.