Една одисея из Делиорман

Х

На улицата се намери с бай Дима и му разправи каква е работата.

Димо веднага разбра.

— Ах, това магаре те взима за агитатор на нашия кандидат и затова те изпъжда — извика той.

— Как?

— Полицията държи страната на Чафаклиева… Добре че те не биха, господин Папазов.

Иванов си поотдъхна.

— Сега какво да правя?

— Тръгвай, тръгвай, приятелю — каза Димо, когато пак тръгнаха към къщи. — Но тоя произвол не трябва да оставиш без оплакване. Като стигнете на Мурсал-кьой, ударете телеграфа на министра на вътрешните дела. В Мурсал-кьой има телеграфна станция.

Иванов се раздели с Димо пред вратнята му и отиде да намери Османа, за да му разкаже какво се случи.

Той го намери в одаята, че вечеря с хляб и сирене.

— Благодари бога, чорбаджи, че тая работа така се свърши — каза му Осман, когато го изслуша какво му са казали старшият и Димо. — И аз съветвам също: ще тръгнем оттука и да гоним Мурсал-кьой.

— Ах! — извика уплашен Иванов.

— Какво има?

— В Мурсал-кьой има телеграфна станция.

Осман го гледаше въпросително.

— Щом има телеграф — подзе Иванов, — от Шумен ще са съобщили на полицейския пост в Мурсал-кьой да следи за моето случайно появяване, както ще да са известили и на всички други подобни постове в Делиорман, свързани с телеграфната жица!

Това разсъждение загрижи и Османа.

— Не можем ли да изобиколим това село? — попита Иванов потен.

— Никак. То е в клисура и пази едничкият път, който отива от тия места за границата. Има само кози пътеки отстрани, по баирите, но те пропадат в шумака и не изхождат никъде.

— Тогава аз ще ида право в капана — каза мрачно. Иванов.

Осман бе навел глава към земята.

— Имаме цяла нощ да мислим, и утре имаме цял ден — ще намерим някое средство да минем и това последно митарство, па оттам — боже помози — за границата!

— Колко стражари има в Мурсал-кьой?

— Със старшият пет обикновено, ако някой не е пратен нанякъде.

Осман се фана за челото.

— Чакай, одеве зърнах на кафенето един стражарин мюсюлманин, току-що бе стигнал от Мурсал-кьой.

— Защо е дошел? — попита стреснато Иванов.

— Не за нас, бъди мирен: утре отива за Селим-тепе по работа. Аз приказвах, познати сме.

И Осман излезе.

Иванов чака около четвърт час в крайно безпокойство. Откак бе напуснал Шумен, видът и името на стражарин го правеха да трепери. Сивата стражарска униформа парализирующе действуваше на духа му.

Осман се завърна сериозен.

— Имаш право, Папазов ефенди — каза той глухо, — полицията в Мурсал-кьой, както разбрах от думите на тоя стражар, наистина извардвала от два деня.

— Мене! — извика Иванов.

— И аз тъй мисля — каза Осман.

Иванов отиде у Дима, поблагодари го за гостоприемството и се прости с него.

По полунощ файтонът потегли из глухите улици на селото за към къра.