Една одисея из Делиорман

XIII

Нашите пътници пътуваха вече няколко часа, минувайки ту през гъсти гори, които им държаха постоянна сянка, ту през открити места, дето изсечените гори бяха отстъпили място за разорани ниви, сега покрити с ярко зелени злакове, украсени тук-там с уединени дървета, под които почиваха малки стада овци и кози; ту край или през мюсюлмански села с пусти улици и слепи, без прозорци, стени; ту се спущаха във весели зелени долинки, за да се изкачат пак на горист рът, следвайки капризното лъкатушене на първобитният и нескончаем друм, който шареше произволно тия делиормански местности, се по-картинни и по-разнообразни в своята затънена дивота.

Беше вече икиндия, слънцето прежуряше, листакът стоеше неподвижен в задрямалият въздух. Задухата се въцаряваше и под сенките. Конете поимаха трудно и трудно влачеха вече колата, на които седяха омълчани и полузадрямали Иванов и Осман. Североизточната част на небето се застилаше с облаци.

Осман се обърна към Иванова:

— Ще имаме дъждец — каза той. — Та и трябва дъждец.

Като да потвърди думите му, една глуха гръмотевица проехтя над тях и дълго се продължи в ековете на гората.

Внезапно силен хлад освежи пътниците и клоните се залюшкаха с един свеж, ободрителен шум. Цялата гора зашумя екливо. Заглушителният вой на листата идеше, заглушително гръмлив и страховит, като че това бяха забучали вълни на едно развълнувано море.

— А може да имаме и буря — забележи Осман, — тоя вятър ще ни я доведе.

Вятърът се усилваше и клоните се превиваха и плющяха над главите на пътниците.

— Не сме ли близко до някое село? — попита Иванов.

— Няма близко село. Ще се подслоним от дъжда, дето намерим и както можем.

Закапаха едри капки дъжд, светна се и се изгърмя.

Конете, навирили уши, трепнаха и подплашени се отбиха настрана, като че искаха да се фърлят в дълбочината наляво от пътя.

— Единият ми кон се плаши от гръмотевица — забележи турчинът недоволен, — дявол го зел. Трябва да поспрем тука, додето мине бурята, за да се не халосаме в някоя пропаст.

А бурята почна. Силни гърмежи, предшествувани от светкавици, зацепиха въздуха. Осман слезе и застана пред конете, за да успокоява плашливия. Те се улучиха под широките клони на един дъб. Дъждът заплющя, клоните зашумоляха плачевно. Но само редки капки пробиваха гъстият шатър на дъба. Застигнаха ги пътници делиорманци, яхнали на малки коне и наметнали юмурлуци, които също се подслониха под дъба.

Иванов, останал под дигнатия гюрюк на файтона, слушаше веявицата и шумът на дъжда, пресичани от трескавици.

Турците до самият дънер се разговаряха с Османа и Иванов видя, че той пак показваше към него. Турците се извръщаха и навождаха да погледнат вътре във файтона с някакво особено изражение по лицето.

„Вероятно искат да видят министра“, прошепна си Иванов.

Бурята утихваше бързо и отминуваше на запад. Дъждът се разреди. Конниците турци изчезнаха. Иванов видя изпод гюрюка големи сини острови по небето, което до одеве беше съвсем потъмняло. Дъждът съвсем престана и турчинът свали гюрюка.

— Пътят се разкаля и ние още по-мъчно ще вървим — каза той, — но пак ще стигнем навреме в Мурсал-кьой.

— Накъде отиваха тия турци?

— За там.

— Ти ме сочеше на тях?

— По-хубаво стана. Те ще стигнат преди нас, защото ние ще се позабавим, и ще обадят, че иде министърът.

— Аман, Осман! Ти насила ме направи министър!

— Какво ще правиш, нуждата кара и мечката да играе хоро, без да й се ще. Ние трябва да те занесем здрав и читав там, задето обещахме на твоите приятели.

— Но какво ще кажат твоите мурсалкьойци? Министърът без свита, без един стражарин поне из тия диви места?

— А, това ти намисли, чорбаджи, как да им го изтълкуваш.

После, като се усмихна, прибави:

— Аз мислих и за това и казах на селяните, че ти имаш обичай никога в пътуването си да не зимаш със себе си чиновници, чунким народа се стеснява пред тях да си изкаже свободно болките на министра.

Файтонът пак тръгна под мокрите клони, от които капеха още дъждовни капки.