Една одисея из Делиорман

XV

Въведоха Иванова в една голяма стая на горния кат с ниски мендери, постлани с килими, домашна работа, с два големи прозорци към двора и улицата, украсени с железни пречки и с голи стени.

Когато кметът и другите още пет-шест първенци турци, коленичили почтително по мендерите, отдадоха един по един темената си на министра и приеха неговите, зафана се дълъг разговор по здравето на министра, по времето и температурата, състоянието на пътя и други подобни леки предмети, обикновени у турците подготовления към по-сериозен разговор.

В това време Иванов погледна през двора на улицата, дето се трупаха още турци. Той с очудване видя между тях един друг българин, по-млад и спретнато облечен, който се разговаряше със старшият.

— Кой е този момък? — попита той кмета.

— Телеграфиста — отговори кмета.

Иванов пак погледна навън с безпокойство. Той ненадейно побледня: той се познаваше с него от Русе. Навярно, той е бил виден от телеграфиста, виден и познат. Всичката пирамида от ухищрения и лъжи, издигната досега, прочее рухваше! Той беше пропаднал, от смущение и напрежено мислене жилите му се надуха по челото, пот затече от косата му над слепите очи. А телеграфистът продължаваше живо да приказва със старшият, който го слушаше внимателно, гледайки често насам. Внезапно едно вдъхновение, което рядко посещава хората, изпаднали в такива критически минути, озари ума му. Той заповяда да повикат старшият, па откъсна от портфейла си един бял лист и написа с молив следната депеша:

„София. Александров, началник отделение в Министерството на правосъдието.

Изпратете ми веднага в Силистра списъка на мировите съдии. Задръжте приказа за уволнението на Петровича, до втора заповед.“

Той подписа под депешата „Бандов“, името на тогавашния министър на правосъдието.

— Господин старши, предайте веднага тая телеграма да бъде съобщена в София.

Когато старшият излезе, той го проследи из прозореца и видя как той предаде депешата на телеграфиста и как по лицето на тоя последния се изобрази необикновено очудване. Той се удари по челото и се затече към телеграфната станция. Това движение на очудване телеграфиста Иванов го счете като явен знак за сполуката на маневрата му. Защото той бе поискал с телеграмата да докаже на телеграфиста, че се лъжеше, като вярваше и убеждаваше старшият, че посрещнатият министър не бе министър Бандов, а чаканият и дебнатият от полицията офицерин Иванов, когото имаха заповед да арестуват.

Естествено, че нямаше началник в Министерството на правосъдието с името Александров: Иванов случайно го тури в депешата и следователно тя нямаше да намери приемател, а щеше да бъде счетена в София за мистификация.

По тоя начин опасността бе избягната поне за тая нощ.

Подир това лицето на Иванов се изясни. Сякаш един воденичен камък се смъкна от рамената му — бедата беше отстранена! Но подир този подвиг на мозъка, който му се стори свръхчеловечески, Иванов усети ужасна умора; той не беше в състояние да говори, ни да продължава комедията при достопочтените първенци и изпитваше неодолимо желание да остане сам по-скоро и по-скоро да напусне Мурсал-кьой, дето се чувствуваше като над живи въглени.

И турците мълчаливо забележиха голямото утеснение на министра. Той набързо изпи кафето, което се подаде, и каза на кмета:

— Извинете ме, бей ефендим, аз съм много уморен, раздрусан от колата… Бих желал да си почина.

— И ние това виждаме, господин министре — отговориха почти всичките, като му се поклониха.

Иванов стана.

— Леглото ви е готово в тая стая — каза му кметът. — Благоволете, господин министре, да си починете, додето дойде време за вечеря.

Иванов, без повече церемонии, отиде в стаята, предназначена нему за спалня.