Една одисея из Делиорман

XVI

Той се тръшна на леглото там смазан; чувствуваше, че положението му ставаше опасно. Той знаеше, че не ще може да вечеря при тоя душевен смут, в който се намираше, нито да каже две свързани думи на трапезата. Онова, което би желал за тая минута, то беше да тръгне веднага и да гони границата, краят на примеждията му. Но изпълнението на това желание бе немислимо: нямаше с каква извънредна причина да го обясни на гостолюбивия кмет, па и Османовите коне, както бяха уморени, не биха могли да влачат файтона веднага. Дойде му тогава на ума да повика Османа и да сподели с него мислите си. Той плесна с ръце и при него влезе синът на домовладиката, който с нисък поклон очакваше заповед. Иванов го помоли веднага да повика Османа, па като си излезе момчето, той заходи назад-напред из стаята.

Бедният Иванов! Той не знаеше, че сега именно положението му бе станало критическо. Съдбата се беше страшно подиграла с него! Защото телеграмата, която мислеше, че го спаси, го погуби. Той беше погрешно предположил, че телеграфиста бе го познал и разправяше именно за това свое откритие на старшият: телеграфистът не бе го видял в лицето при влизането му в селото, бидейки занят в писалището си по това време; той погрешно си изтълкува и смисъла на очудването му при приемането депешата до София от старшият. Това голямо очудване се дължеше съвсем на друго обстоятелство; министърът Бандов преди две недели бе се оттеглил от кабинета, което събитие бяха оповестили във вестниците. Телеграмата, прочее, подписана от Бандова тук, като министър, когато същинския Бандов беше в оставка и в София сега, явно откриваше дръзкото мошеничество на Иванова и го погубваше безвъзвратно! Очевидно телеграфистът бе още там обадил това на старшията. Но бедният Иванов не знаеше това.

Скоро Осман се яви.

Иванов зе да му излага положението си и необходимостта утре много рано да напуснат Мурсал-кьой.

Но Осман го пресече и му каза разтревожено:

— Чорбаджи, ти не знаеш какво одеве научих от тукашния телеграфист: министър Бандов бил се оттеглил преди петнайсет деня от министерството, това било писано и във вашите вестници!

— Как? — извика обезумял от ужас Иванов. — Истина ли? Мене тогава ще ме арестуват още сега!

Той се фана за главата отчаян. Светът му се въртеше, мислите му мъждееха, той чувствуваше, че полудява.

— Сега! Загинах си, Османе! — извика той. — Какво да се прави?

— Аз разбрах, че старшият се бои да тури ръка на тебе, понеже не вярва, не може да вярва онова, което му казва телеграфчият. Той обадил по телеграфа в Шумен и очаквал потвърждение оттам на новината и заповед, как да постъпят с теб.

— Питаха ли те кой съм?

— Да, и казах, че си министър.

— Тогава и ти ще пострадаш.

— Не ще дума, чорбаджи.

— Тогава? — питаше Иванов разтреперан.

— Тогава остая само едно нещо: да тръгнем още сега, най-късно след един час. Конете са много уморени, но ще ги пресилим да ни изкарат оттук и ще се вмъкнем в някоя гора, да починат, а и ние да се потулим, додето намислим кой път да фанем.

— Но мене ме чакат за вечеря!

— Никой министър досега не е вечерял в Мурсал-кьой, и ти няма да вечеряш… Направи се болен тук и аз ще ида да те извиня пред бея… Жалко, че няма да куснем от чудесната баклава… Чакай тук, лежи, а аз сега ще дойда.

Осман излезе.

Навън беше съвсем потъмняло.

Иванов се намираше в едно състояние близко до полуда. Нему се чинеше, че откак бе напуснал Шумен, той живееше лошав сън. Непрестанно напрежение на нервите, тревоги, треперане, криене личността си под възможни маски, сомнамбулско скитане из непознатите делиормански самотии, опасности — това беше халюцинация, тифозен блян! Някой Майн-Ридов роман със страшни приключения, изживян в някоя дива област при Амазонската река, в недрата на непроходимите лесове на тропиците… А сега това приключение с телеграмата, което отваряше черна пропаст под краката му!

Осман се завърна.

— Бея е много нажален — каза той — и всичките гости, че неразположението не ти дава възможност да седнеш на трапезата им.

— А сега? Османе, ти мисли за мене, аз съм неспособен да мисля.

— Аз намислих, чорбаджи: ела да излезем сега. Навън е тъмно като рог.

Иванов покорно и машинално подири Османа и излязоха из вратата. Турчинът я тегли, заключи я, тури ключа в джеба си и поведе Иванова предпазливо през задния двор. Отвори една врата в дъното му, без да бъдат съгледани от някого в мрака, и излязоха на друга улица. Подир малко се намериха при „одаята“, дето стоеше файтонът. Зад одаята се чернееше гъст дърволяк.

Осман му го посочи:

— Скрий се в тоя дърволяк и ме чакай.

— Ами ако ме подирят там и видят, че ме няма? — попита бежанецът.

— Не се грижи, аз зех ключа на вратата. Когато се видяхме с бея, аз му казах, че ти желаеш да не те безпокоят тая нощ, за да можеш да си отдъхнеш добре. Утре ще останеш за обед, та да се запознаеш със селото и да чуеш жалбите на селяните.

И той отиде да докара конете.

Иванов се примуши и клекна в най-тъмното място на гъсталака.

Нощния мрак и безлюдие помогнаха на бежанците да напуснат селото, незабелязани от никого и да изминат клисурата зад него.

Те пътуваха около два часа в тъмнината на къра. Осман смяташе, че до границата им остаят още пет часа, ако вървяха неспирно. Но това не беше възможно, защото трябваше да дадат дълговременен отдих на конете, неуспели да си починат в Мурсал-кьой. Осман обаче реши да кара, за да изминат през нощта повече път, а почивката да стане, когато припече слънцето утре. Той рискуваше да повреди конете, но спасението на Иванова за него беше най-важното в тая минута, то заслужаваше всякакви жертви.

И той, и Иванов бяха постоянно под страх, дали няма да ги преследват конните стражари, в случай че са получили своевременно заповед от Шумен за това и са открили бягството на Иванова. Но тишината отзаде им продължаваше, никакъв шум не нарушаваше спокойствието на къра.

По изгрев слънце те дадоха малко почивка на конете в един шумак, после пак поеха пътя си, минувайки из отстранени пътища и затънтени места на Делиормана. Но заедно с напредването на деня и опасността порастваше. Срещаха пътници турци, които можеха да обадят дирята на файтона, в случай че неминуемата потеря се срещнеше с тях.

Но и до обед никакъв признак от опасност не идеше да ги обезпокои. Те се поразхлабиха, разбраха, че и да ги гони потеря, тя се е заблудила из други пътища.

Излязоха на една широка поляна, постлана със зеления килим на ливадите и ръжените ниви. Там край пътя имаше кладенец. Осман спря файтона, за да напои конете. През това време Иванов тръгна пеш, за да се поразтъпче по правия и гладък път, що се простираше по права линия до горите на север.