Една одисея из Делиорман

II

Файтонът беше вече далеко оставил зад себе си Шумен, без да срещнат жив човек, когато растящия утрен здрач обля с виделина околния кър. Шосето, набраздено със засъхнали дируги, лази няколко време из падина, а после се възкачи по нагорнище и излезе на един рът, тук-там покрит с храсталак. Там насреща им се мярна един конник. Сърцето на Иванова трепна неволно, той скоро се успокои, като съзря, че тоя конник бе един селски поп, разседнал тежко въз едно малко конче, натоварено с две пълни козени торби.

Попът мина край тях и поздрави Иванова с добър час.

— Дал бог добро, дядо попе… Пхюй, дявол! Срещнах поп — каза си той по-ниско, намръщен, когато попът отмина.

Турчинът се поизвърна. Той вероятно чу думите на Иванова.

— Поп, чорбаджи — поусмихна се той. — И ние не обичаме ходжа да срещаме, кога тръгваме на път. — Па, като видя недоволното лице на Иванова, каза:

— Но пак на добро ще е.

Иванов го погледна въпросително.

— Ти видя торбите му?

— Видях, та какво?

— Те бяха пълни, а срещнеш ли човек с пълен съд, вика се, добро е.

— Дай боже — избъбра Иванов.

Виделината, която се беше доста засилила, даде му сега възможност да види и турчина по-добре. Той беше исполин с широк гръб, лицето му беше четвъртито, кокалесто, със силно развита челюст, с малко чело и нос с широки ноздри. От това лице вееше сила и грубост. Неприятно впечатление правеха особено очите му, с лих и деблив поглед на хищен звяр, под рошави руси вежди, каквато беше и брадата му. Когато се подигнеше дрехата му, забелязваше се дръжката на кама, втъкната в широк червен пояс, а до нея главучката на един голям револвер. Стори се Иванову, че бе срещал друг път тоя турчин, но де и кога, не спомняше. Той не отдаде обаче внимание на това и не пожела да запита турчина.

Той не забележи, че в същия миг лицето на турчина се сепна: някакво очудване и недоумение се изрази по него, сякаш че той искаше да познае друг човек в Папазова; но си помисли, че се е припознал, и лицето му придоби прежното си спокойствие.

След няколко време обаче той се обърна и го погледна втренчен, па заприказва:

— Чорбаджи, ти в Шумен ли се живееше?

— Се в Шумен — отговори Иванов.

— Адвокатин? — осведоми се пак турчинът.

— Да, Осман-ага.

— Лоши работи стават по вас: гоните се, биете се… не мирувате.

— Ще се оправи, Осман-ага. Къде се не случват такива кавги… А ти откога си в Шумен файтонджия?

— От два месеца, Николаки ефенди.

— Де си бил по-рано?

— Се в село.

След тия въпроси и отговори и двамата изново останаха под впечатлението, че пръв път се виждат и че не се познават.

Тих, прохладен ветрец лъхаше въз лицето на Иванова и бодреше конете, които пръхкаха. Утренното небе, лазурно и чисто, се усмихваше празнично на възродената пролетна природа; лястовички стреляха из въздуха своя игрив бяг, изпущайки ясни ноти въз главите на пътниците. Врабците прелитаха и цвърчаха като палави деца из зелените шубръки. Една невидима чучулига звънтеше високо във въздуха. Далеко отляво някои върхове от Камчийския балкан, увити в теменужен цвят, вълнуваха своите линии. Кърът наоколо пустинен, безлюден, но постлан със зеленини, чийто пролетен шар радваше очите ни.

Иванов се почувствува извънредно бодър пред тая широка и свободна природа, тъй различна от тесните зимници, дето беше се таил два месеци. Той въздъхна изшироко с гърдите си и почти че му се дощя да извика и запее. Но той се ограничи само с възклицанието: „Ох! свобода, свобода!“ Па извади папироска и запуши.

Турчинът, обърнат към него гърбом, караше конете си, без да се извърне вече. Иванов впиваше жадно поглед в хоризонта на север, образуван от ниските гористи хълмове на Делиорман, зад които ламтеше да префръкне час по-скоро.