Една одисея из Делиорман

XIV

Изтегнат в колата лениво, при еднообразния шум на колелетата Иванов се задълбочи в мечтания. През ума му минуваше цялата редица приключения, страхове, тревоги, изпитани от четири дена насам. Тия четири дена бяха по-пълнени с такова множество силни и нови ощущения, щото му се чинеше, че беше живял през туй време много повече.

Слънцето наваляше на запад по съвсем чистото небе, когато пътниците от един рът съгледаха далеко бялата мечет на Мурсалкьой, задънено под един висок рът, покрит с черна гора.

Иванов из пътя беше извадил из куфара си и облякъл черния сюртук, а на главата му вместо черната капела, стоеше каскета. Той нямаше брада.

Тая промяна във външността беше направена от предпазване, за да не влезе в Мурсал-кьой в каяфета, в който го бяха видели конните стражари и вероятно бяха го описали в депешата си до Мурсалкьоиската полиция.

Дърволякът изново затули от очите им селото.

Ивановото вълнение растеше на всяка минута. Той пак беше се заприказвал с Османа за драмата или комедията, която щеше да разиграва, когато колата ги изкара пред едно открито място и там от една полуразрушена постройка, колиба или хан вероятно, изскокнаха на пътя трима стражари, бързо отвързаха три коня и се понесоха насам. Из пръв път и двамата пътници трепнаха от това ненадейно появление, но веднага разбраха, че тия полицейски хора идеха към тях с най-благи и честни намерения.

Иванов спря файтона, когато те съвсем приближиха. Троицата стражари спряха и туриха ръце под козирог, старшият малко по-напред.

— Старши — обърна се Иванов към последния, — колко души сте на поста в това село?

— Обикновено троица души, господин министре, но от снощи се увеличихме с двама души още, по заповед на ак-кадънларския околийски началник.

— Нещо особено ли се е случило в селото?

— Не, очакваме един господин, който може да мине през село, за да го арестуваме.

Иванов се намръщи.

— Тогава вий зле правите, като сте напуснали поста си, да посрещате мене.

— Дълг имаме, господин министре, да ви придружим до селото. Извинявайте! — После старшият прибави:

— Пътника, когото дебнем, може само от тоя път да дойде.

— Тъдява стават ли пакости?

— Всичко благополучно, господин министре. Лошо нищо няма.

Иванов си припомни своята случка с разбойниците и се усмихна…

— Ти от дека си?

— От Тутракан.

— В Шумен бил ли си?

— Не, господин министре.

Иванов попита другите двама стражари:

— Декашни сте?

— От Ак-Кадънлар — отговориха те.

Иванов махна с ръка. Те се обърнаха и препуснаха конете към селото. Файтонът затрещя подир тях.

Осман се извърна и погледна Иванова със знаменателна усмивка.

Иванов го погледна без усмивка, сериозен. Той сега беше цял съсредоточен в себе си, занят да изиграе добросъвестно важната си роля на министър.

Той едвам сега се договеди, че не бе се спрял върху въпроса: какъв министър да се представи. Той си отговори, че трябва да влезе в кожата на министър на правосъдието: в това ведомство той се чувствуваше по на здрава почва, не рискувайки да бъде уличен в незнание и да се забърка. Той даже на вид приличаше малко на министра на правосъдието.

Селото пак се показа. Стражарите препускаха пред министра и предаваха на неговото шествие по-голяма тържественост.

Осман пак се обърна към него. По широкото му кокалесто лице светеше щастливо изражение.

— Чорбаджи — каза той, — тъй излезе, както думахме. В село тая вечер ще ядем аджемски пилаф и баклава.

— Осман, аз не съм вече чорбаджи, помни това.

— Нямай грижа, министър ефенди.

Файтонът продължаваше да напредва.

Пътят отиваше по права линия към селото, пресичайки зазеленелите ниви, които зафащаха голямо пространство от двете му страни. Селото растеше постоянно. В него се отличаваха вече, освен мечетът с минарето си, и две-три още по-високи къщи, с керемидени покриви; останалите изглеждаха прости селски къщи, покрити със слама. Съзираше се и плетът, който опасваше селото, а зад него се очертаваше и просекът на бърдото, който образуваше клисурата.

На околовръст по хоризонта — се грандиозната рамка на зелените гори.

Додето Иванов обгръщаше общия вид на панорамата, Осман му посочи пътя край селото. Там бе почерняло от хора. Много пъстри цветове: червени, зелени, сини, които шареха тълпата, показваха, че там са излезли по-заможните селски първенци в своите премени. Най-напред се забелязваха останалите в селото двама конни стражари, които разбутваха множеството, за да отварят по-широко път на министра. Когато файтонът приближи до тълпата, Иванов заповяда на Османа да спре, за да може да приеме знаковете на почитание от селяните.

Около десетина белобради старци, що носеха цветните джубета, направиха темена и се поклониха ниско. Другите турци само назъртаха любопитно зад тях.

— Ура! — извика се там.

Тоя вик нададоха двамата стражари: те по привичка или по служебна обязаност даваха тона на тълпата; но никой им се не отзова и тяхното възклицание угасна сиротно и дрезгаво без отзив. Турците нямат обичай да викат „ура“ в такива случаи и да проявяват възхищението си с шум — нещо несъвместимо с тяхната природна флегма и дух на благочиние и дисциплина.

Иванов слезна и подаде ръка на един стар с достопочитаемо лице турчин. Турчинът не му подаде своята, а сгърна и двете си ръце на гърди въз аленото джубе и се поклони.

— Вие кмет ли сте тук?

— Кмет е слугата ви, назър ефенди (господин министре).

— Колко къщи има селото ви?

— Двесте и петдесет къщи.

— Де отивате на съд?

— В Ак-Кадънлар, ефендим — отговориха няколко души едновременно.

— Добре ли сте?

— На вашето здраве, ние се радваме на всичките добрини, назър ефенди.

В това време излезе из тълпата един четирийсетгодишен турчин с бяло джубе и с бозев каук. Това бе дервиш и ходжата на селото. Той зафана да държи поздравителна реч с примижване и напевателен глас, на книжовен турски език, от който министърът нищо не разбра. За щастие речта беше кратка. Иванов, в отговор на тая знаменита реч, каза криво-ляво няколко благодарителни думи на турски. Седна във файтона, покани кмета да седне от дясната му страна и Осман шибна конете. По-голямата част от народа придружи колата, като вървеше зад нея, защото Осман нарочно бавеше вървежа на конете, за да бъде по-дълготрайно и величаво шествието. Из улиците други зрители се набираха, зад плетищата и вратните се подаваха полуоткритите лица на кадъните. На едно по-широко място въз бунището, един малък човек, облечен в шаячеви френски дрехи, свали шапката и извика многократно „ура“, махайки силно с шапката си към министра. Очевидно, тоя човек беше в голям възторг и знаеше да го изкаже.

Иванов попита кмета:

— Този българин ли е?

— Българин.

— Има ли тука и други?

— Само той е.

— Какво прави тука?

— Бакалин е. Но много чудат челечец.

Осман караше колата право, без да пита министра къде да спрат, очевидно, той знаеше де отива.

Те спряха пред една двукатна къща със стъклени прозорци и с варосани бели стени.

— Назър ефенди, вие сте ми честит гост тая нощ — каза кмета, след като скокна чевръсто от колата, и го покани в широко откритата вратня на къщата.