Една одисея из Делиорман

IV

Бежанците се озоваха в съвършена глухота.

Осман откара файтона още по-дълбоко из сенчестата пътека, па спря.

Той и Иванов се ослушваха. Иванов извади револвера си, готов да се брани и да стреля против стражарите. Но никакъв подозрителен шум не достигаше до тях. Нещо като конски тропот се чу зад дебелата завеса на гората, па изчезна в тишината й.

— Отминаха напред — каза Осман.

— Да, отидоха — потвърди Иванов.

Сърцето му още силно биеше.

— Познаха те, чорбаджи?

— Познаха ме.

— Но одеве не те познаха.

— Защото аз по-рано не носех брада и нямах тъмни очила, па и друга носия имах… Но дяволите, сетиха се… брадатият се сети.

— Това е лошо.

— Къде води тая пътека?

Осман назова едно турско село.

— Но ний няма да отиваме нататък, чорбаджи? — прибави той.

— Ние не можем вече да излезем на шосето — каза решително Иванов; — и от това село за къде се отива?

— За навътре из Делиормана пак, до други села.

— Може ли да се иде по тия пътища до границата?

— Страшно заобикаляне, Николаки ефенди, вместо два дена четири или пет. Па да ти кажа правото: да не излезе нашата работа „от трън та на глог“?

— Защо?

— Ние ще пътуваме се край дивички мюсюлмански села. А има всякакви хора, знаеш, между нашите турци…

— Предпочитам да ме убият турци, а не българи — забележи мрачно Иванов.

Турчинът се ослушваше.

— Стражарите, като видят, че са се излъгали — каза той — ще се повърнат и може да нагазят по дирите ни, макар че и други пътеки още се отбиват като нашата.

— Тогава карай, Осман, аз ще ти заплатя четворно за труда.

— Не е за парите, Николаки ефенди: стига да избегнем от бедата, там е всичкото… Но нека опитаме… Ти си млад и добър челяк, защо да се оставиш да гинеш.

Осман каза тия думи просто, от сърце. И той сега трепереше за съдбата на Иванова, преди няколко часа неизвестен и чужд нему.

Той шибна конете и файтонът се задълбочи из Делиорманът. Иванов не без трепет се вглеждаше погълнат от тия усойни гори и самотии, диви вертепи на население саможиво и враждебно, на тайни пусии и хищнически инстинкти.

В една гъста и глуха гора, в тъмен дол, отбиха се от пътя, за да закусят и починат.

Когато хапнаха и запалиха цигари, Осман, след дълго усилено и напрегнато взиране в Иванова, който не забелязваше това, внезапно се обърна към него:

— Аз тебе гаче те познавам?

И той впи пламнали очи в офицера.

— Ти беше офицерин едно време, нали?

— Да! — отговори Иванов, като видя, че е безполезно да крие вече.

— Ти беше член във военния съд в Русе преди седем години, нали?

— Да, Осман-ага.

Осман се навъси.

— А ти познаваш ли ме?

— Не.

— Припомни си.

Иванов го гледаше зачуден.

— Не мога да се сетя кой си.

— Не помниш ли ти, когато съдихте един Дели Осман?

Иванов гледаше смаян.

— Тоя Дели Осман — викаха го още „Кеседжи“, вие го съдихте там за разбойничество и го осъдихте на седем години затвор в окови. Този Дели Осман бях аз.

Иванов измънка нещо, но гласът му загасна в гърдите.

Турчина продължи с набърчено лице.

— При разпита, помниш ли, понеже аз отказах упорито, ти скокна и ми удари плесница! Много си горещ!

Иванов гледаше изтръпнал. Сега той си припомни ясно това. Османовите черти му ставаха съвсем познати и гласът му също.

Осман продължи:

— Видиш, че има един аллах. Ти тогава когато ме осъждаше и затваряше къщата ми, нито ти минуваше през ум, че може да дойде един ден, когато аз да те съдя. Аз излежах затвора си и преди два месеца ме освободиха. Ето господ те предава в моите ръце.

Иванов слушаше тия грозни приказки поразен. За борба с тоя як като бик и въоръжен турчин, за самозащита той нито мислеше, нито се сети да земе револвера си, който беше в джеба му. Ако турчинът, вместо да го убие, се задоволеше просто да го предаде на властите, той пак беше изгубен. Той извади портмонето си и го сложи пред него.

— Осман, тук са седемдесет наполеона, вземи ги. Пощади ме — каза глухо.

Осман блъсна портмонето и жълтиците се изсипаха на тревата.

— Не ща пари!

После прибави високо:

— Аз дадох в Шумен дума да те заведа здрав и читав до границата и ще изпълня думата си. Не се безпокой, чорбаджи. Хай да вървим!

Прехласнатият офицер не вярваше ушите си. Той каза покъртен:

— Благодаря, Османе! — и му стисна ръката.

Той не намери повече думи, за да изкаже душата си.

Скоро файтонът тръгна пак из делиорманските пущиняци.