Една одисея из Делиорман

VIII

Призори те напуснаха селото.

Иванов се чувствуваше бодър, починал добре тая нощ след безсънието на миналата.

Понеже бе решил да пътуват се по междуселските пътища, файтонът правеше големи завои, пътят им ставаше тройно дълъг и Иванов с униние чу от Османа, че още две нощи ще бъдат гости на Делиорман.

Въпреки затънтеността на тая покрайнина — понеже се намираха в сърцето на Делиорман — те пак срещаха пътни-цитурци, на чийто вид Иванов вече навикна: срещата им не му причиняваше вече първата тревога — той се чувствуваше под покровителството на Османа, който сега бе неговото провидение тука.

Като възлязоха по един горист рът, той видя с неволна радост един пътник българин, на кон, първият българин, що очите му зърнаха от два дена в тоя мюсюлмански мир.

Те скоро го застигнаха.

Българинът беше средна пора човек, облечен в чистички шаячени френски дрехи, с кожена шапка на глава. Той се извърна и добра усмивка озари червендалестото му кръгло лице.

Иванов го поздрави дружески и махна на Османа да спре файтона.

Непознатият българин с искрено удоволствие се заприказва с Иванов. Излезе, че той бил жител в селото, дето трябваше да пренощува, заможничък земледелец и търговец в селото, дето имало още и други пет семейства български — заселили се тук две години след Освободителната война. Бай Димо — тъй си каза името — се фалеше, че са добре, поминъкът им не е лош, със съселяните турци се сговарят.

— Само ние не си живуваме — прибави той.

— Как? — попита Иванов.

— Ние, българите, и тука се ядем, господине, разделени сме на две партии.

— Как? Четири семейства и сте успели да образувате политически лагери? — очуди се Иванов.

— Българин без политика и без ежби може ли да живее? — усмихна се горчиво бай Димо.

Файтонът вървеше полека, успоредно с конника.

— Ами ваша милост, накъде тъй из нашите дивотии делиормановски?

Иванов се беше приготвил за това питане.

— Отиваме за Добрич. Рекохме пряко да ударим, па затънахме из тия места.

Бай Димо го изгледа позачудено.

— Наистина сте затънали: кой минава оттука — никой. Ваша милост си от Добрич?

— Да.

— Чиновник?

— Да, чиновник.

— Да бяхте земали поне един стражар… Тук е див светът.

— Ние не се боим, чорбаджи — отзова се усмихнато Осман.

— Тогава вие ще нощувате в наше село?

— Да. Има ли одая там? — попита Иванов.

— В одаята ли? Сакън, бълхи ще ви изедат… по-добре на улицата човек да легне.

После, като погледна Иванова дружески, бай Димо каза:

— Ако обичате, елате у мене… Ние толкова рядко виждаме българи по нашите места… ще ни е драго, господине…

Иванов благодари сърдечно и прие поканата.

— Как ви беше името?

— Никола Папазов.

— Драго ми е.

Слънцето вече захождаше, горите на запад ставаха тъмни и само върховете им се позлатяваха от слънчевите лучи! Хладен зефир люшкаше листата на дърветата. Конете, като чувствуваха, че наближава вечерта и почивката, с нова енергия продължаваха да вървят.

От едно ново възвишение мярна се селото в една котловина, с бялото си ниско минаре.

Там бай Димо разправи на другарите си де му е къщата, па се раздели от тях и се изгуби в дърволяка.

Осман поведе конете при една скудна барица, що се губеше из тревата, да ги напои. Той употреби дълго време за това нещо, понеже незначителната струйка бавно пълнеше кофата, за голямо нетърпение на изжеднелия добитък.

След половин час нашите пътници бяха в селото. Там лесно зърнаха Димовата вратня, пред която самият стопанин с усмихнато лице ги чакаше.

Когато колата им отиваше за там, от една улица изгърмя файтон. На него стояха един българин и един турчин. Файтонът спря недалеко пред една къща, по външния си изглед българска: с прозорци над пътя.

Това позачуди Иванова. Какво дири друг файтон в това село?

Бай Димо ги посрещна радостно.

— Какъв е този файтон? — попита Иванов подир първите приветствия, като погледна назад.

В тоя миг двамата ония пътници слязоха от колата си и снеха вещите си.

— Ще ти кажа — каза усмихнат бай Димо, — заповядайте.