Експериментът Досейди

— Защо вие, хората, сте толкова студени и механични във вашите взаимоотношения?

По-късно Йори Х. Маккай щеше да разсъждава над този въпрос на кейлбана. Беше ли това опит от нейна страна да му даде сигнал за Експеримента Досейди и да го подготви за евентуалните последствия, които проучването му можеше да има върху самия него? По това време той дори не знаеше за Досейди, а съпровождащото контактния транс с кейлбаните напрежение и обвинителният тон, който тя възприе, бяха изключили всякакви други съображения.

И все пак беше мъчително. Мисълта, че могат да го използват като обект за изследване на човешката психика, му беше неприятна. Той винаги бе смятал този кейлбан за своя приятелка — ако човек изобщо можеше да си представи, че е възможно да бъде в приятелски отношения със създание, чието зримо проявление във вселената беше едно жълто слънце от четвърта величина, виждащо се от Главната Централа на Бюрото по Саботаж, където се намираше неговата щаб-квартира. Не трябваше да се забравят и неизбежните неудобства около контакта с кейлбаните. Трепетният конвулсивен транс например, който обхващаше тялото, докато словата изникваха в съзнанието.

Но той продължи да се пита: съдържаха ли думите й нещо повече от буквалния им смисъл?

Когато проектантите на метеорологично време поддържаха кратки периоди на вечерния дъжд, Маккай обичаше веднага след него да излезе навън и да се поразходи в оградения парк, който БюСаб бе осигурило на агентите си от Главната Централа. Като Извънреден Саботьор можеше да се разхожда на воля; харесваше му да вдишва свежите ухания, които се разнасяха след дъжда.

Паркът беше разположен върху площ от тридесет хектара, вклинена дълбоко в кладенеца, чиито стени бяха сградите на БюСаб. Представляваше хаотична смесица от растения и бе прорязан от алеи, които се виеха между насаждения от растителни образци, донесени от всички обитаеми планети в познатата вселена. Ако тук имаше вложена някаква идея, това беше идеята за поддържане и защита на флората, според която растенията, нуждаещи се от условия, подобни на тези на родната им планета, се култивираха в техни собствени сектори. Гигантските копиевидни борове от Сасак заемаха един малък хълм недалеч от края на парка, обкръжен от могили с огнени шипки от Рудирия. Имаше открити и скрити морави, както и зелени площи, които изобщо не бяха поляни, а подвижни хищни храсти, обградени от тесни ровове с киселинна вода.

Дъждовно-бисерните цветя често привличаха вниманието на Маккай и изключваха съзнанието му за всичко останало. Там имаше и една Лилиум гроса, чиито червени цветове — два пъти по-големи от височината й — хвърляха дълги сенки над гърчещия се син килим, а всяко миниатюрно цветче се отваряше и затваряше като малка задъхана устица.

Понякога цветните парфюми го караха да спре, окован в краткотрайно обонятелно робство, а през това време очите му търсеха източника. Доста често растението се оказваше опасно — то или се хранеше с плът, или излъчваше отровни изпарения. Пред такива видове имаше предупредителни табели, написани на бляскавия език галач. На много места покрай лъкатушещите алеи бяха инсталирани звукови бариери, силови полета и ровове.

Маккай си имаше любимо място в парка — пейка, обърната с облегалката към един фонтан, на която можеше да седи и да наблюдава сенките зад избуялите жълти храсти, пренесени от плаващите острови на Тан-далур. Храстите вирееха тук добре, защото корените им се миеха в течащата подпочвена вода, която непрестанно струеше от фонтана. Под жълтите им корени се виждаха някакви леки блещукания, подобни на фосфоресциращо сребро, и надпис на невисока табела:

„Сангийт мобилус, многогодишно растение-вампир от Бисадж. Изключително опасно за всички разумни видове. Не излагайте нито една част от тялото си над силовото поле.“

Сядайки на пейката, Маккай се замисли върху този текст. Природата често смесваше красивото и опасното. В парка подобен ефект бе постигнат умишлено. Уханните и мили Златни ириси деляха един и същ участък със Сангийт мобилус. Двата растителни вида се подкрепяха един друг и вирееха чудесно. Правителството на Обединения Разум, на което Маккай служеше, често правеше подобни смесвания… понякога случайно.

А понякога и нарочно.

Той слушаше плискането на фонтана; в това време сенките станаха по-плътни и малките лампи покрай алеите светнаха. Върховете на сградите отвъд парка заприличаха на палитра, върху която залезът сътвори последна за деня изложба.

В този миг бе осъществен контактът с кейлбана и Маккай почувства как тялото му изпада в безпомощен комуникативен транс. Проникващите в съзнанието му мисловни филизи бяха разпознати още на часа — Фани Мае. За кой ли път се зачуди колко невероятно звучи това име за една звездна единица. Той не чу никакъв звук, но слуховите центрове в мозъка му отреагираха досущ като на изречени думи, а и вътрешното сияние разсея всякакво съмнение. Това беше Фани Мае, макар сега синтактичните й конструкции да бяха далеч по-сложни в сравнение с предишните им контакти.

— Ти се възхищаваш на една от нас — рече тя, насочвайки вниманието му към слънцето, което току-що бе залязло отвъд постройките.

— Опитвам се да не мисля за звездите като за кейлбани — отвърна той. — Това накърнява представата ми за естествена красота.

— Естествена? Маккай, ти не познаваш собственото си съзнание, нито дори как да го използваш!

Такова беше нейното начало — обвинително, нападателно и различно от всички други предишни контакти с този кейлбан, който той считаше за своя приятелка. Фани Мае използваше глаголните форми с нова степен на ловкост, почти сякаш се перчеше и парадираше с факта, че разбира езика му.

— Какво искаш, Фани Мае?

— Мисля за взаимоотношенията ти с представителите на другия пол от твоя вид. До този момент си влизал в брачен съюз повече от петдесет пъти. Не е ли така?

— Точно така е. Но защо…

— Аз съм твоя приятелка, Маккай. Какво изпитваш към мен?

Маккай се замисли. Във въпроса й имаше настоятелна напрегнатост. Той дължеше живота си на този кейлбан с невероятно име. Впрочем тя също му дължеше живота си. Те двамата, заедно, се бяха справили със заплахата на Бичуващата звезда. Сега много кейлбани осигуряваха пространствени врати, чрез които разумните същества се пренасяха от една планета на друга само за миг, но по времето, когато Фани Мае държеше всичките нишки на скоковете в пространството, животът й се оказа застрашен заради странния кодекс на честта, на който се опираха договорните задължения между кейлбаните. И Маккай я бе спасил. Трябваше само да се замисли за тяхната взаимозависимост в миналото, за да почувства как из тялото му се разлива топло и приятно усещане.

То не убягна на Фани Мае.

— Да, Маккай, това е приятелство, любов. Изпитваш ли подобно чувство към жените от човешкия род?

Въпросът й го ядоса. Що за любопитство? Неговият личен сексуален живот не й влизаше в работата!

— Любовта ти лесно се превръща в гняв — смъмри го тя.

— Има граници, определящи доколко един Извънреден Саботьор може да си позволи да се обвърже.

— Кое стои на първо място — Извънредният Саботьор или тези граници?

В думите й определено се долавяше присмех. Беше ли избрал Бюрото заради неспособността си да изпитва топли чувства? Не, що се отнася до Фани Мае, Маккай наистина държеше на нея. Той й се възхищаваше и тя бе в състояние да го нарани, именно защото й се възхищаваше и се чувстваше… по този начин.

Заговори с гняв и болка:

— Без Бюрото не би имало Съюз на Разума, а и никаква нужда от кейлбаните.

— Да, наистина, хората трябва само да погледнат страховития агент на БюСаб и веднага изпадат в ужас.

Това вече беше прекалено, но въпреки всичко Маккай продължаваше да усеща някаква дълбоко стаена топлина към тази странна звездна единица, към това създание, което можеше да проникне безпрепятствено в съзнанието му и да разговаря с него така, както никое друго живо същество не беше се осмелявало. Само да бе намерил жена, към която да чувства подобна близост…

Именно тая част от разговора им непрестанно го преследваше. Защо бе избрала точно този момент, при положение че от месеци не бяха влизали в никакъв контакт — и то само три дни преди да се разрази кризата Досейди? По един категоричен начин Фани Мае бе провокирала собственото му его, най-дълбокото му чувство за идентичност. Беше го разтърсила до основи преди да го прободе с парещия въпрос:

— Защо вие, хората, сте толкова студени и механични във вашите взаимоотношения?

Иронията й не можеше да остане незабелязана. Тя го бе накарала да изглежда смешен в собствените си очи. Изпитваше топли чувства и дори любов към кейлбан, но не и към жените от неговия вид. Тази безрезервна обич към Фани Мае никога не бе съществувала с която и да е от брачните му партньорки. Звездата беше предизвикала гнева му, който после утихна, превръщайки се в осезаема тежест в гърдите и накрая в тиха болка. Но тъй или иначе любовта остана.

Защо?

Жените от неговия вид бяха партньорки по легло. Имаха тела, които го използваха и които той на свой ред използваше. Не можеше да става и дума за подобни отношения между него и кейлбана. Фани Мае беше звезда, обхваната от атомни огньове, а местонахождението на нейното съзнание беше непредставимо за останалите разумни видове. И въпреки това тя предизвикваше любов у него. Маккай й отдаваше тази любов съвсем непринудено. Никой не можеше да скрие чувствата си от един кейлбан, когато мисловните пипала проникнеха в мозъка му.

Без съмнение тя знаеше, че той ще усети иронията й. Може би дори това бе част от мотивацията й, за да предприеме подобна атака. Но кейлбаните рядко изхождаха в действията си от един-единствен мотив — което беше и част от обаянието им, и същината на тяхната най-дразнеща черта в отношенията им с другите разумни видове.

— Маккай? — тихо прозвуча гласът й в съзнанието му.

— Да — отвърна той гневно.

— Ще ти покажа частица от моите чувства към твоята точка на пресичане.

Подобно на балон, който бързо се издува под напора на газта, той усети как у него се разлива обективирано чувство на загриженост и обич. То започна да го задушава и Маккай искаше да бъде задушен. Цялото му тяло излъчваше това нажежено до бяло усещане на покровителствено внимание.

Нима беше само частица?

— Маккай? — загрижено.

— Да — уплашено и благоговейно.

— Причиних ли ти болка?

Почувства се самотен и обезсилен.

— Не.

— Пълната степен на моята концентрична съпричастност би те унищожила. Според някои хора това се нарича любов.

Концентрична съпричастност?

Тя го объркваше, както бе правила и при първите им контакти. Как можеха кейлбаните да описват любовта като… концентрична съпричастност?

— Наименованията зависят от гледната точка — поясни Фани Мае. — Ти гледаш към вселената през твърде тесен отвор. Понякога вие, хората, ни довеждате до отчаяние.

Ето че отново го нападаше.

Маккай потърси спасение в един по детски банален отговор.

— Аз съм такъв, какъвто съм, и това е всичко.

— Скоро, приятелю, може да научиш, че си повече от това, за което се мислиш.

Връзката прекъсна. Маккай сякаш се събуди в мразовития влажен мрак, пропит с шума на фонтана, който ехтеше в ушите му. Всичките му опити да се свърже отново с нея останаха без резултат, не помогнаха дори и личните му кредити, които похарчи за осъществяването на тапризиотов комуникационен контакт.

Неговата приятелка кейлбан не го допусна до себе си.