Експериментът Досейди

— Маккай?

Познатото кейлбанско присъствие в съзнанието му — сякаш бе чул и почувствал някого (или нещо), за което знаеше, че не е там.

Подготовката на прехвърлянето бе измамливо проста. Маккай и Джедрик се хванаха за ръка — той с дясната, а тя с лявата — и поеха блещукащите електроди със свободните си длани.

Агентът не познаваше този кейлбан; въпросителната интонация в гласа й предизвика учудването му. Все пак потвърди, че наистина е той, оформяйки мисълта си като беззвучен разговор. Докато говореше, чувстваше съвсем ясно присъствието на Джедрик до себе си. Сега тя не беше просто друг човек. Той носеше в съзнанието си неин експериментален аналогов модел и от време на време успяваше да предвиди реакциите й.

— Имам ли съгласието и на двама ви? — попита ги кейлбанът.

В следващия момент Маккай усети Пчарки — едно далечно присъствие, монитора на този експеримент. Пчарки сякаш бе сведен до схема, следвана от кейлбана; сбор от сложни правила, много от които не можеха да получат словесен израз. Част от съзнанието на Маккай реагира на това, сякаш в него се беше пробудило някакво чудовище, спящо чудовище… което бяха сръчкали. Сега то се възправяше, изпълнено с гняв, и питаше:

— Кой смее да тревожи моя сън?

Маккай усети, че трепери. Джедрик също трепереше до него. Кейлбан-тапризиотовият транс и неизбежното потене! Видя нещата в различна светлина. Когато пристъпваше по ръба на бездната…

Докато мислите прелитаха през съзнанието му, той почувства лека промяна, нищо повече от неясно подобие на движение. Все още усещайки собствената си плът, долови вътрешен контакт с тялото на Джедрик; знаеше, че и тя изпитва същите усещания.

Обзелата го невъобразима паника застрашаваше разсъдъка му. Той почувства, че Джедрик се опитва да прекъсне контакта, да спре това отвратително споделено раздвояване, ала вече бяха в хватката на една могъща сила, която не можеше да бъде спряна.

Усещането за време липсваше; почти мигновено в умовете им нахлу фаталистично спокойствие. Маккай чувстваше все по-дълбоко плътта на Джедрик. Постепенно любопитството взе връх над всичко.

Значи това е да си жена!

Това ли е да си мъж?

Мислите им пробягваха в две посоки по някакъв вътрешен мост.

Магията обсеби Маккай. Надникна още по-дълбоко.

Той/Тя усещаше своето/нейното дишане. Усещаше и разликите! Над всичко доминираха не половите органи, а гърдите. Тя се чувстваше лишена от гърди, а той — дълбоко объркан от тяхното наличие, което накара смутеното му съзнание да се впусне в шеметни лупинги. Усещането за различие стигаше отвъд границите на гаметата11 Джедрик/Маккай.

Долавяше мислите й, нейните реакции.

Джедрик: „Ти хвърляш семето си в потока на времето.“

Маккай: „Ти обгръщаш и храниш…“

„Аз хвърлям/Аз храня.“

И двамата имаха усещането, че гледат някакъв предмет от две противоположни точки, осъзнавайки със закъснение, че наблюдават едно и също нещо.

„Ние хвърляме/ние храним.“

Тъмните пластове се отместиха и Маккай откри, че се намира в съзнанието на Джедрик, тя — в неговото. Мислите им бяха едно цяло.

Опитът на Обединения Разум и на откъснатата от вселената Досейди се сляха.

„Арич… а, да. Нали разбираш? И твоят приятел панспечи, Билдун. Обърни внимание на това. Ти ме подозираше, но сега знаеш…“

Познанията им се наслагваха, разширяваха, усъвършенстваха… сгъстяваха, отпадаха и доизграждаха…

Значи това е подготовката на легума.

Любящи родители? А, да, любящи родители.

„Аз/ние ще упражним натиск тук… и тук… Те трябва да бъдат принудени да изберат тъкмо този за съдия. Да, това ще ни даде необходимата опорна точка. Нека да нарушат сами своя кодекс.“

Пробудилото се чудовище се размърда вътре в тях. Нямаше конкретно измерение нито място, просто съществуваше. Те почувстваха силата му.

„Моята воля е закон!“

Неговото могъщество ги обгърна. И изключи всичко останало в съзнанието им. Усетиха талазите на едно древно океанско течение, непоколебимата воля, силата, която можеше да прегази всичко в тяхната вселена. Това не беше Бог, форма на живот или някакво конкретно биологично съществуване. Чудовището бе толкова далеч от подобни звукосъчетания, че Джедрик/Маккай не можеха дори да си помислят за него, без да почувстват, че в следващия миг ще бъдат заличени. През ужасеното им съзнание профуча въпрос. Въпрос, роден в гняв, почуда, хладно забавление и заплаха.

— Затова ли ме събудихте?

Сега те разбраха защо старото тяло и егото на донора се унищожаваха взаимно. Страховитото споделяне пораждаше… шум. А този шум сепваше чудовището от съня му.

Веднага разбраха и смисъла на въпроса, макар да знаеха, че никога няма да проумеят пълното му значение и емоционалния заряд; той щеше да ги обгори и превърне в пепел, дори само ако се опитаха. Гняв… почуда… хладно веселие… заплаха. Тяхното обединено съзнание видя в този въпрос някакъв краен предел. Това бе всичко, което Джедрик/Маккай можеха да понесат. Натрапчивото чудовище се отдалечи. Никога нямаше да разберат със сигурност дали са били прогонени, или са побягнали в ужас, но прощалните думи останаха като дамгосани в слетите им умове.

„Оставете спящия да спи.“

В следващия миг те влязоха тихо в собствените си мозъци. Бяха разбрали предупреждението, но знаеха, че съдържащата се в него заплаха не може да бъде обяснена на което и да е друго разумно същество.

Едновременно: Маккай/Джедрик почувстваха вълна на ужас, идваща от кейлбана на Стената на Бога, ужас, непонятен и необясним. Колективната двуполова памет не познаваше подобно нещо. Фани Мае никога не бе обективирала това чувство, дори когато се смяташе за обречена.

Едновременно: Маккай/Джедрик почувстваха тлеещото присъствие на Пчарки. Нещо в онзи ужасен контакт го бе тласнало по спиралата на собствената му смърт. В мига, в който Джедрик/Маккай осъзнаха това, старият гауачин умря. Смъртта му беше като затръшване на врата. Но преди туй през мозъците им прелетя пламтящото откритие, че Пчарки е бил сред инициаторите на експеримента Досейди.

Маккай откри, че го обгръща жива, дишаща плът, която изпраща сигнали до съзнанието му. Не беше сигурен дали това е тялото на Джедрик или неговото собствено, но и в двата случая то бе обособено, самостоятелно. Това бе тяло с човешка сетивност: вкусът на сол, миризмата на пот и всеприсъстващата воня на Развъдниците. Едната му ръка стискаше студения метал, а другата държеше ръката на близко човешко същество. Стичащата се по тялото пот правеше дланите хлъзгави. Почувства, че е изключително важно да разбере коя ръка чия е, но все още не бе готов за това. Съзнанието за самоличност, това ново Аз, и спомените от цял един живот изискваха пълно съсредоточаване.

Фокус: град в Периферията, който никога не е бил извън контрола на Джедрик, защото тя бе изпращала сигналите си до Гар и Трия изключително предпазливо; хората, под чиято власт бе Периферията, поколения наред бяха подготвяли появата на Джедрик. Тя беше биологично оръжие с единствена цел — Стената на Бога.

Фокус: любещите родители могат да тласнат детето си към смъртоносна опасност, ако знаят, че са направили всичко възможно, за да го подготвят за оцеляване.

Най-странното беше, че Маккай усещаше всички тези неща като спомени от собствения си живот.

„Аз направих това.“

Почти същите усещания измъчваха и Джедрик.

Чие е това тяло?

Ето в какво се състоеше обучението на един агент на БюСаб. Умно… почти адекватно. Сложни и до голяма степен нови за нея неща, но защо те никога не получаваха завършен вид?

Тя проследи разговорите с Арич и Кейланг. Добре замислен тандем. Причината за избора на Кейланг и отредената й роля изглеждаха очевидни. Колко наивно! Джедрик се почувства свободна да изпита съжаление към Кейланг. До този момент не познаваше това чувство в чист вид.

Фокус: Маккай наистина я обичаше. Наслади се на това усещане за близост в сложния контекст на Обединения Разум. Потокът от неподправени емоции я замая. Емоции, които не трябваше да бъдат обуздавани!

В този съзидателен обмен се раждаше интимност, чиста сексуалност без задръжки.

Маккай, долавяйки развеселеността на Джедрик, когато Трия я беше попитала дали възнамерява да има деца от него, откри, че го завладява придирчив мъжки еротизъм и разбра, че все още носи спомените от старото си тяло.

Джедрик установи колко дълго време Маккай бе търсил жената, която да го допълни, и предишното й весело настроение се превърна в желание именно тя да поеме тази роля. Извръщайки се към него, пусна матовия електрод, който бе блещукал по време на контакта с Пчарки, и откри, че се намира в плътта на Маккай, съзирайки собствените си очи.

Маккай ахна, когато видя своя огледален образ.

Внезапният шок ги запрати обратно в познатата им плът: Маккай стана мъж, Джедрик жена. В същия миг те разбраха, че трябва да проучат това явление… назад… и напред. Еротизмът бе забравен заради новата игра.

— Ние можем да бъдем пол или тяло всеки път, когато пожелаем.

Това беше нещо отвъд тапризиотите и кейлбаните, нещо далеч по-изтънчено от панспечийското приплъзване от тяло в тяло.

Разбраха откъде идва този дар точно когато се отпуснаха в леглото, доволни да бъдат в познатата си плът за известно време.

Спящото чудовище.

Това бе подарък, обвит с бодлива тел — нещо, което любящите родители биха дали на детето си, виждайки, че е дошло време за този урок. И все пак, двамата се чувстваха по-силни, съзнавайки, че черпят енергия от един източник без граници.

Силно почукване по вратата прекъсна споделения им блян.

— Джедрик! Джедрик!

— Какво има?

— Броей е. Иска да разговаря с Маккай.

Джедрик погледна Маккай, знаейки, че няма тайни от него; освен това деляха един общ интелект. Те се разбраха без думи и тя заговори от името на двамата:

— Каза ли защо?

— Джедрик…

Джедрик/Маккай познаха гласа на един доверен адютант и доловиха съдържащия се в него страх:

— …все още няма обед, а слънцето е изчезнало. Бог е спрял слънцето!

— Те са ни запечатали…

— …за да скрият последната експлозия.

Отвори вратата и видя пред себе си уплашения адютант.

— Къде е Броей?

— Тук… в твоя команден пост. Дойде сам, без ескорт.

Джедрик се обърна към Маккай.

— Ти ще говориш от наше име.

Броей чакаше близо до позиционното табло в стаята на командния пост. Няколко хуманоиди стояха недалеч от него, готови да блокират всяко подозрително движение. Той се обърна при влизането на Джедрик и Маккай. Очакванията на агента се потвърдиха — тялото на Електора наистина бе натежало от размножителни сокове — състояние, в което един гауачин се чувстваше неловко.

— Какви са условията ти, Маккай?

Гласът му беше гърлен, а дишането — тежко.

Чертите на Маккай останаха безизразни като на истински досейдиец, но помисли: Броей смята, че аз съм причината за този мрак. Наистина е ужасен.

Преди да заговори, погледна застрашителната тъмнина зад прозорците. Познаваше този гауачин от прецизния аналогов модел на Джедрик. Броей беше интригант, почитател на изтънчеността, обграждащ се със себеподобни. Професионален сплетник, зад чиято маска се криеше самобитен досейдийски манталитет. Никой не можеше да проникне в неговия кръг, без да притежава такава нагласа. Всички други оставаха отвън, те бяха посредствената маса. Пред Маккай стоеше върховното постижение на Досейди, една истинска дестилация, почти толкова хуманоид, колкото и гауачин, защото без съмнение в миналото бе носил и човешко тяло. Но по произход със сигурност беше гауачин.

— Значи успя ме да откриеш — рече Маккай.

— За щастие!

Лицето на Броей се проясни. Не бе очаквал толкова досейдийски подход, сведен до лишени от емоции съществени елементи.

— За нещастие — отвърна Маккай. — Ти нямаш никаква опорна точка, за да водиш преговори. В скоро време ще се случат определени неща. Вариантите са три: ще се подчиниш доброволно, ще бъдеш принуден да го направиш или ще действаме без теб.

Умишлено го тласкаше в определена посока, избирайки недосейдийски форми за оказване на въздействие, за да намали противопоставянето помежду им. В очите на Броей това щеше да бъде най-голямото доказателство, че агентът идва отвъд Стената на Бога и че мракът, забулил слънцето, е нищо в сравнение с действителните му възможности.

Броей се поколеба и сетне зина:

— Е?

Този единствен звук отекна във въздуха с безброй нюанси: в него се съдържаше цял монолог, загатване за пропаднали надежди, тъга по изгубено могъщество… и въпреки това сдържаният и изтънчен почерк на властника бе съвсем очевиден. Досейдийските обертонове правеха звука по-красноречив от свиване на рамене, по-съдържателен от целодневни преговори.

— Въпроси? — попита Маккай.

Очевидно изненадан, Броей погледна към Джедрик. Създаваше се впечатлението, че той отправя към нея молба: Ние двамата с теб сме досейдийци, не е ли така? Този пришълец дойде тук с грубите си маниери и скандалната си непроницателност. Как да говориш с такъв човек? Електорът наистина се обърна към Джедрик:

— Нима аз вече не съм декларирал своята готовност да се подчиня? Дойдох сам, и…

Тя поде мисълта на Маккай.

— В нашата ситуация… има някои определени особености.

— Особености?

Мигателната ципа на Броей се затвори за миг. Джедрик позволи в гласа й да се прокрадне известно объркване.

— Някои от деликатните моменти в положението на Досейди трябва да бъдат пренебрегнати. Сега ние, всички ние, трябва да се молим коленопреклонно… и да знаем, че имаме работа с хора, които не говорят, както ние говорим, и не действат, както ние действаме…

— Да. — Броей кимна към прозореца. — Това са онези със забавеното умствено развитие. И именно затова сме в опасност.

Електорът гледаше нагоре, сякаш се взираше през етажите. Пое си шумно и дълбоко въздух.

— Да.

Отново дума с многобройни нюанси. Създателите на Небесния Воал бяха в състояние да унищожат една цяла планета. Следователно Досейди и всичките му обитатели трябваше просто да се подчиняват. Само досейдиец можеше да приеме този факт толкова бързо, без излишни въпроси, а Броей беше досейдиец в най-висша степен.

Маккай се обърна към Джедрик. Тя можеше да предвиди думите му, но все пак го изчака.

— Кажи на хората си да преустановят всякакви нападения.

Сетне погледна Броей.

— Същото направи и ти.

С нескрито учудване Електорът отклони погледа си към Джедрик, сетне отново към Маккай, но се подчини.

— Кой комуникатор да използвам?