Експериментът Досейди

Джедрик се свърза с Маккай, докато той очакваше пристигането на Арич и Кейланг. Гледаше разсеяно към тавана и пресмяташе като истински досейдиец възможностите да извлече някакво преимущество от предстоящата среща, когато почувства докосването на съзнанието й.

Маккай се затвори в тялото си.

— Никакви прехвърляния. Разбира се.

Това бе нещо съвсем малко, неуловим нюанс, който можеше да остане незабелязан, ако той не носеше толкова точен аналогов модел на Джедрик в своето съзнание.

— Ти си ми сърдита — рече Маккай.

Излъчи ирония и знаеше, че Джедрик е доловила това.

Когато му отговори, гневът й беше сведен до раздразнение. Не се притесняваше от емоционалните отсенки, а от това, че въобще е допуснала Маккай да разбере за тях.

— Напомняш ми за един от първите ми любовници — каза Джедрик.

Маккай се замисли какво ли прави тя сега, там, в сигурните и ухаещи на цветя обятия на неговия плаващ остров сред плапетарното море на Туталси. Колко ли странно изглеждаше тази планета в досейдийските й очи — никакви опасности, плодове, които можеш да откъснеш и изядеш, без да се притесняваш, че са отровни. Островът щеше да й се стори познат благодарение на неговата памет, но тялото й щеше да продължи да долавя нови и странни усещания. Неговата памет… да. Това място щеше да й напомни за всички онези жени, които бе водил по пръснатите из острова беседки по време на сватбените пътешествия.

Тези мисли подтикнаха Маккай да отвърне:

— Изобщо не се съмнявам, че твоят любовник не е успял да оцени достатъчно добре истинските ти качества, извън спалнята искам да кажа. Може би грешката му е била в…

И той изброи няколко възможности, черпейки информация от собствената й памет.

Този път Джедрик се засмя. Почувства нейната искреност, неподправеното й буйно веселие.

Бе ред на Маккай да му припомнят за една от първите му съпруги и това го накара да се замисли за света, от който Джедрик бе дошла. Там всичко беше просто и стройно — партньорът се използваше за продължаване на рода, а любовникът — за удоволствие. Беше позволено дори да изпитваш открита антипатия към първия от двамата.

Любовници… съпруги… каква беше разликата? Единствено в наложените от обществото условности, от които произтичаха съответните роли. Но Джедрик наистина му напомняше за онази жена и той се разрови в паметта си, чудейки се дали сега това би могло да му помогне. По онова време Маккай беше в средата на тридесетте, точно тогава му възложиха един от първите му случаи като агент на БюСаб, без да прикрепят към него някой от по-старите служители. Говореше се, че в цялата история на Бюрото никога не е имало толкова млад агент хуманоид, изпратен на самостоятелна мисия. Ставаше дума за една планета от системата Илир. Всичко в този свят бе безкрайно различно от онова, което Маккай познаваше. Вкопано в земята място с дълбоки галерии, над което тегнеше подтискаща тишина. Никакви животни, никакви птици, никакви насекоми — само злокобна тишина и упоменатата в докладите на БюСаб зараждаща се фанатична религия. Разговорите тук бяха приглушени и пълни с неуловими интонационни нюанси, което загатваше за таен комуникационен код. По някакъв неведом начин всеки пришълец ставаше за посмешище, когато се опитваше да отгатне смисъла зад думите на илирийците. В това отношение нещата много приличаха на Досейди.

Тогавашната му жена, настанена на сигурно място на Туталси, беше в пълна дисхармония с обстановката: общителна, весела и шумна.

Случаят в Илир накара Маккай да погледне на нея с изострени сетива. Дълго време бракът им вървеше добре, по-дълго от всичките му останали бракове. И сега той разбра защо Джедрик му напомняше за онази негова съпруга — те и двете се защитаваха със здравата броня на женствеността, но без нея бяха изключително уязвими. Когато тази броня се пропукваше, тя преставаше да ги пази изобщо. Осъзнаването на този факт го смути, защото едва сега прозря съвсем ясно обзелото го чувство — той се страхуваше.

Това мигновено откритие не беше отминато от Джедрик.

— Ние не сме напуснали Досейди. Ние я носим у себе си.

Значи затова бе установила контакта — тя искаше да се убеди, че е взел под внимание този факт. Маккай погледна през отворения прозорец. Скоро над Тандалур щеше да падне мрак. В продължение на хиляди стандартни години родната планета на гауачините не се бе поддала на промяна. В известен смисъл тя приличаше на блато.

Съюзът на Разума повече никога няма да бъде същият.

Малката струйка, която хората на Арич се бяха надявали да пресушат, сега се бе превърнала в ревящ водопад. Народът на Досейди щеше да се промъква от ниша в ниша, докато завладееше цялото пространство на Обединения Разум. Кой би могъл да се противопостави дори на най-посредствения досейдиец? Законите вече нямаше да бъдат същите. Във взаимоотношенията между хората щяха да настъпят дълбоки и резки промени. Всичко, като се започне от обикновеното приятелство и се стигне до най-сложните делови връзки, щеше да вземе по нещо от Досейди.

Маккай си спомни последните думи на Арич, преди да стигне до пространствената врата, която трябваше да то пренесе на тази планета:

— Помисли дали е възможно да има прекалено висока цена за досейдийския урок?

Това бе първият ключ на агента към истинските мотиви на Арич. Думата урок го беше обезпокоила, но тогава не успя да разгадае намека му. С известно смущение си припомни също и своя прибързан отговор.

— Зависи от урока.

Да, наистина, но колко ли непроницателен е бил, за да пропусне неща, които един досейдиец би забелязал на часа. И колко наивен! Сега трябваше да подскаже на Джедрик, че разбира защо е потърсила контакт с него.

Арич не е погледнал по-далеч от престъплението и евентуалната полза.

А също и как да ги превърне в свое лично преимущество.

Тя беше права, разбира се. Маккай впери поглед в сгъстяващия се мрак. Всеки биологичен вид се опитваше да наложи властта си над останалите. Ако не успееше, на сцената се появяваха нови сили и така до безкрай.

Моята воля е закон.

Потръпвайки, агентът си спомни думите на спящото чудовище и усети дистанцирането на Джедрик. Но дори и този спомен не можеше да разбие нейната защита.

— Каква е била реалната власт на вашия Обединен Разум?

Минало време, правилно. И не нашият Обединен Разум, защото той представляваше вече нещо отшумяло. При това… тя беше досейдийка.

— И илюзиите ви за власт — добави Джедрик.

Най-накрая Маккай разбра, че тя набляга на конкретно обстоятелство и благодарение на общата им памет този неин урок се отпечата двойно по-дълбоко в съзнанието му. Джедрик бе преценила съвсем точно какво може да пропусне неговият его-фокус. Въпреки всичко това бе едно от спойващите вещества на Обединения Разум.

— Кой би могъл да твърди, че никога няма да бъде застигнат от нечие отмъщение? — цитира той.

Риторичният въпрос беше от Наръчника на БюСаб.

Джедрик не отговори.

Вече нямаше нужда да му пояснява кое е важно и кое не. Урокът по история беше ясен. Насилието раждаше насилие. И ако излезеше извън контрол, то придобиваше подтискащо цикличен характер. В повечето случаи това имаше гибелни последици за невинните — така наречената „фаза на рекрутиране“. Онези, които доскоро са били жертви, започваха да разпалват все повече и повече насилие, докато разумът възтържествуваше или всичко бъдеше унищожено. Във вселената имаше достатъчно много овъглени планети, за да стане урокът още по-нагледен. Досейди бе само на косъм от възможността да влезе в списъка на тези необитаеми обекти.

Преди да прекъсне контакта, Джедрик изтъкна още нещо:

— Нали си спомняш ония последни дни, когато Броей увеличи дажбите на своите съюзници хуманоиди? По този начин той им казваше: „Скоро вие ще бъдете прогонени от Периферията и ще трябва сами да се грижите за себе си.“

— Типично в досейдийски стил.

— Точно така. Ние винаги сме действали от презумпцията да постигнем такава многочисленост, че някои при всяко положение да оцелеят, независимо от обстоятелствата. По този начин искахме да създадем вид, който да се съхрани дори и без Чу… или без какъвто и да било друг град, чието единствено предназначение е производството на неотровна храна.

— Но винаги се намираше някаква по-могъща сила, която да ви провали.

— Постарай се Арич да разбере това.