Експериментът Досейди

Беше вече тъмно, когато маскираната Джедрик и немаскираният Маккай излязоха навън. Пътят им следваше поредица от тесни улички. Мислите на досейдийката бяха погълнати от нещата, които Маккай й бе разкрил. Тя се бе дегизирала като непохватна блондинка с прегърбени рамене и огромен бюст.

Докато минаваха през един открит двор, Маккай чу музика и едва не се препъна. Идваше от неголям оркестър — ненатрапчиви тимпани, тихи струнни инструменти и солидна брас-секция. Мелодията му беше непозната, но го развълнува по-дълбоко от всичко друго, което бе чувал преди. Стори му се, че музикантите свирят само за него. Арич и хората му не бяха споменали, че тук се твори такава великолепна музика.

Улиците бяха все още многолюдни, което го изненада, но сега хората сякаш почти не му обръщаха внимание.

Джедик следеше Маккай с крайчеца на окото си, но в същото време не пропусна да забележи музикалното безделие на неколцината глупаци и малобройните минувачи по улиците — те бяха малко повече от собствения й патрул в този квартал. Това не я учуди; неочаквани за нея бяха зловещите мъждиви отблясъци на пръснатите по ъглите лампи.

Бе обмислила възможността дали да не маскира набързо Маккай, но той очевидно не притежаваше необходимите умения за двойно прикритие. И все пак Джедрик бе започнала да усеща у него един силен интелект. Маккай беше истинска загадка. Защо никога не бе успял да усили този интелект? Забелязвайки неговата проницателност, тя не можа да се отърси от мисълта, че е пропуснала да разбере нещо важно от разказа му за онази социална цялост, която той наричаше Съюз на Разума. Все още не бе готова да прецени дали е премълчал нещо важно или пък просто не беше достатъчно компетентен. Неговата загадъчност нарушаваше мисловното й равновесие. А настроението, което витаеше по улиците, с нищо не уталожи емоциите й. Тя с радост навлезе в района, който се контролираше изцяло от нейната собствена бойна група.

Чак след като изпратената напред примамка бе проследена от човек, който трябваше да изглежда като кротък дребен чиновник, Джедрик си позволи да се поотпусне. Броей вероятно вече бе научил за убийството на двойния агент на Трия. Той щеше да реагира; нямаше да пропусне и тази нова стръв. Почти бе дошло време за втория етап от плана й, касаещ Електора.

Маккай я следваше без въпроси, долавяйки отчетливо всеки по-особен поглед, хвърлен към тях. Бе лишен от съпротивителни сили и съзнаваше, че едва ли ще оцелее, ако не е до Джедрик във вонящия и отблъскващ мрак на тези улици.

Храната от ресторанта тежеше в стомаха му. Беше приготвена вкусно: някакво чудато задушено със ситно нарязани зеленчуци, от което излизаше пара. Но не можа да се отърси от мисълта, че за това задушено са били използвани отпадъци.

Джедрик бе изстискала от него почти всичко. Не бе научила обаче за тапризиота и за мънистото в стомаха му, което по всяка вероятност нямаше да го свърже със силите на Обединения Разум, в случай че загинеше. Не бе научила за стандартните имплантирани приспособления на БюСаб, които усилваха сетивата му. И, нещо странно, тя не го обсипа с въпроси за БюСаб. Много по-голям интерес прояви към скритите у него пари, които накрая взе. Но преди това разгледа подробно жетоните.

— Истински са.

Маккай не беше сигурен, но му се стори, че е изненадана.

— И това ти беше дадено преди да те изпратят на Досейди?

— Да.

Известно време Джедрик бе погълната от напрегнат размисъл, но изглеждаше доволна. Тя му даде няколко дребни жетона от нейните.

— Никой няма да ти създаде проблеми за тези. Ако имаш нужда от нещо, поискай. Може би ще сме в състояние да отговорим на някои от нуждите ти.

Беше все още тъмно, когато стигнаха до адреса й; единственото осветление идваше от лампите по ъглите на сградите. Улицата тънеше в сивкава светлина. Един млад хуманоид на около десет години бе клекнал с гръб към каменната стена на сградата до самия ъгъл. Когато Джедрик и Маккай се приближиха, момчето скочи чевръсто на крака и й кимна веднъж.

От нейна страна не последва никакъв отговор, но двамата се разбраха чрез някакъв таен сигнал. Момчето отново се облегна на стената.

Малко по-късно Маккай се обърна назад, но десетгодишният хуманоид бе изчезнал — без звук, без знак. Просто бе изчезнал.

Джедрик спря пред тъмен вход. От двете страни на вратата с извити метални пръти стояха часови. Те ги пуснаха да влязат, без да разменят нито дума с нея. Двамата прекосиха един просторен закрит двор, осветен от ярки неонови тръби вляво и вдясно. Три от стените му бяха затрупани чак до покрива с всевъзможни кутии — някои по-високи от човешки бой и тесни, а други плитки и обемисти. Между камарите минаваше тесен проход, водещ до една метална врата точно срещу главния вход.

Маккай докосна ръката на Джедрик.

— Какво има в тези кутии?

— Оръжия — обясни му тя като на идиот.

Металната врата се отвори отвътре. Джедрик поведе Маккай към голяма стая, висока поне колкото два етажа. Вратата се затръшна след тях със силен металически звук. Той почувства присъствието на няколко хуманоида от двете му страни, но вниманието му бе привлечено от друго.

Над всичко в стаята изпъкваше една огромна клетка, окачена на тавана. Металните й пръти искряха и блещукаха от скритата в тях енергия. Мъжки гауачин седеше с кръстосани крака на хамак в средата на клетката. Маккай рядко бе виждал в Съюза на Разума толкова стар гауачин. Върхът на носа му бе осеян с жълти лющещи се корички. Тежки бръчки пълзяха като червеи под воднистите му изцъклени очи — резултат на дегенерацията, която често ослепяваше гауачините, живели твърде дълго далеч от вода. Тялото му изглеждаше безжизнено, с отпуснати мускули и обсипани с дупчици вдлъбнатини по протежение на гръдните му кухини. Хамакът бе окачен над пода на решетката, а по самия под протичаха трептящи променливи енергии.

Джедрик се спря, раздвоявайки вниманието си между Маккай и стария гауачин. Тя като че ли очакваше от агента някаква определена реакция, но той не бе сигурен, че е открила, каквото търсеше.

Известно време Маккай наблюдаваше безмълвно гауачина. Затворник? Какво означаваше тази клетка и блещукащата в нея енергия? Обиколи стаята с поглед, запаметявайки видяното. Шестима въоръжени хуманоиди охраняваха вратата, през която той и Джедрик бяха влезли. Помещението бе отрупано със забележителна колекция от предмети, някои с неизвестно предназначение, но за много други бе ясно, че са оръжия: копия и саби, огнемети, ослепителни брони, бомби, газохвъргачки…

Джедрик пристъпи към клетката. Обитателят й я погледна с едва мъждукащ интерес. Тя се покашля.

— Поздрави, Пчарки. Намерих своя ключ към Стената на Бога.

Старият гауачин остана безмълвен, но на Маккай му се стори, че забелязва искра на любопитство в изцъклените очи.

Джедрик завъртя бавно глава и сетне продължи:

— Разполагаме с нова информация, Пчарки. Небесният Воал е бил създаден от същества, наречени кейлбани. На нас те ни изглеждат като слънца.

Погледът на Пчарки трепна по посока на Маккай и сетне се върна отново на Джедрик. Явно се бе досетил за източника на тази нова информация.

Мислите на Маккай отново се насочиха към стария гауачин. Тази клетка навярно бе затвор, с подсилени от смъртоносно поле стени. Арич бе говорил за конфликт между видовете. Стаята бе под контрола на хуманоидите. Защо бяха затворили тук гауачин? Или пък… този гауачин, този Пчарки, бе друг агент от Тандалур? Усещайки спазъм в гърлото си, Маккай се запита дали самият него не го грозеше опасността да доживее края на дните си в една такава клетка. Пчарки изсумтя нещо и сетне каза:

— Стената на Бога е като тази клетка, но по-могъща.

Гласът му беше пресипнал и дрезгав, а езикът — чист галач, с ясен тандалурски акцент. Все по-уплашен, Маккай хвърли поглед към Джедрик и откри, че тя го наблюдава внимателно.

— Пчарки живя сред нас дълго време, — рече водачката му — много дълго. Никой не може да каже на колко хора е помогнал да избягат от Досейди. Скоро може би ще го убедя да помогне и на мен.

Многозначителността в думите й го накара да онемее. Възможно ли беше целта на експеримента Досейди да е разбулването на мистерията на кейлбаните? Маккай се вторачи в искрящите метални пръти на решетката. Стената на Бога? Но Стената на Бога бе приведена в действие именно от кейлбаните.

Джедрик отново погледна стария гауачин.

— Зная, че всяко слънце е заключило в себе си огромна енергия, Пчарки. Твоята енергия не е ли достатъчна?

Но вниманието на Пчарки бе привлечено от Маккай. Дрезгавият глас изграка:

— Кажи ми, човече, по собствено желание ли дойде тук?

— Не му отговаряй — отсече Джедрик.

Пчарки затвори очи. Визитата бе приключила. Джедрик се завъртя на пети и заобиколи клетката от лявата й страна.

— Да вървим, Маккай. — Без да се обръща, тя продължи. — В случай, че те интересува, мога да ти кажа, че Пчарки сам си проектира клетката.

— Сам? Той затворник ли е?

— Да.

— Ако сам я е проектирал… какво го е накарало да направи това?

— Знаеше, че трябва да ми служи, ако иска да остане жив.

Джедрик стигна до поредната врата. Тя водеше към тясно стълбище, което се изкачваше нагоре, заобикаляйки стаята с клетката откъм лявата й страна. Сетне тръгнаха по дълъг коридор, оскъдно осветен от малки мъждиви крушки; от двете му страни имаше високи врати. Тя отвори една от тях и го въведе в застлана с килим стая, четири метра широка и шест дълга. По стените бяха окачени тъмни дървени плотове, от пояса на човешки бой до тавана, и лавици с книги. Маккай се взря по-отблизо: книги… истински книги с хартиени страници. Опита се да си припомни къде бе виждал подобна колекция от примитивни… Но, разбира се, тези не бяха примитивни. Това бе едно от странните досейдийски повторения на антични образци.

Джедрик бе свалила перуката си; тя се спря в средата на стаята и се обърна с лице към Маккай.

— Това е моята стая. Тоалетната е там. — Посочи една пролука между лавиците. — Този прозорец… е с огледално стъкло, най-доброто, с което разполагаме. Според досейдийските стандарти това е относително безопасно място.

Той обходи стаята с поглед.

Нейната стая?

Бе впечатлен от просторното жилищно пространство, а тук на Досейди това бе признак за власт; както и от отсъствието на хора в коридора. Според стандартите на тази планета стаята на Джедрик и самата сграда представляваха истинска цитадела на властта.

Джедрик заговори, в тона и поведението й се долавяха особени напрегнати нотки:

— Доскоро имах и друго жилище, престижен апартамент в района на Хълмовете на Консисторията. Считаха ме за кариеристка с чудесни перспективи, разполагах дори със собствен аероскутер и шофьор. Имах достъп до всякаква информация, освен до най-засекретената, а това е могъщо оръжие за онези, които могат да си служат с него. Сега… — тя махна с ръка. — …си избрах това. Принудена съм да ям помия с представителите на най-низшите слоеве. Но по този начин нито един мъж с положение не би ми обърнал и най-малко внимание. Броей си мисли, че съм се спотаила и треперя в някоя от клетките на Развъдниците. Но аз имам това… — Отново онзи широк жест с ръка. — …и това. — Чукна се по челото с пръст. — Не ми е необходимо нищо повече, за да пратя Хълмовете на Консисторията в ада.

Тя втренчи поглед в Маккай.

Самият той реши, че й вярва.

Джедрик не бе свършила.

— Ти си истински хуманоид от мъжки пол, Маккай.

Не знаеше как да тълкува това, но смътните нотки на похвала го замаяха.

— Как изгуби другия си…

— Не го изгубих. Отказах се. Нямах вече нужда от него. Дадох по-бърз ход на нещата, отколкото нашият знаменит Електор или дори твоите хора могат да предположат. Броей е решил да изчака удобен момент, за да удари по мен! — Тя поклати глава.

Покорен, Маккай я следваше с очи. Джедрик отиде до прозореца и отвори капака на вентилатора над него. Ритна някаква дървена топка под съседната лавица за книги и дръпна един от плотовете на ламперията, който превърна в двойно легло. Заставайки от другата страна на леглото, тя започна да се съблича. Пусна перуката на пода, свали гащеризона и махна обемистата маскировъчна вата от плътта си. Кожата й беше бледокремава.

— Маккай, аз съм твоят учител.

Остана безмълвен. Бе с ниска талия, стройна и грациозна. Върху кремавата й кожа от лявата страна на срамния триъгълник имаше два белезникави белега.

— Съблечи си дрехите — каза Джедрик.

Той преглътна.

Тя поклати глава.

— Маккай, Маккай, за да оцелееш тук, трябва да станеш досейдиец. Нямаш много време. Съблечи си дрехите.

Маккай се подчини, без да знае какво да очаква.

Джедрик го наблюдаваше внимателно.

— Кожата ти е по-светла на местата, където нямаш загар от слънцето, отколкото си мислех. Утре ще изсветлим лицето и ръцете ти.

Маккай погледна ръцете си, проследявайки оставената от маншетите му отчетлива линия. Тъмна кожа. Припомни си разговора с Бахранк около тъмната му кожа и мястото, наречено Пайлашката врата. За да прикрие необичайната си стеснителност, той вдигна очи към Джедрик и я попита за Пайлашката врата.

— Значи Бахранк ти е споменал за това? Е, беше една глупава грешка. Периферията изпрати десантни отряди и последваха необмислени заповеди за отбраната на Вратата. Оцеля само един взвод, всичките тъмнокожи като теб. И съвсем естествено се появиха подозрения, че е имало предателство.

— О!

Маккай неволно бе насочил погледа си към леглото. То бе застлано с тъмнокафява кувертюра.

Джедрик тръгна напред, заобикаляйки леглото. Спря се на по-малко от една ръка разстояние… кремава плът, пищни гърди. Той вдигна очи към лицето й. Беше с половин глава по-висока от него. Чертите й излъчваха хладна веселост.

Мускусното ухание му оказа неочаквано силно възбуждащо въздействие. Тя погледна надолу, забеляза това, засмя се и се хвърли върху му, събаряйки го на леглото. При падането тялото й се озова върху неговото — горещо, стегнато и искащо.

Това бе най-странното сексуално преживяване в живота на Маккай. Не любене, а стихийно нападение. Когато се опита да я погали, тя стана още по-яростна и дива. През цялото време по особен начин се опитваше да му достави удоволствие, дебнейки и следейки всяка негова реакция. Когато всичко свърши, той легна изтощен по гръб. Джедрик седна на края на леглото. Завивките бяха в ужасен безпорядък. Тя взе едно одеяло, хвърли го на пода, изправи се и се обърна да го погледне.

— Ти си много потаен и лукав, Маккай.

Той си поемаше дъх на пресекулки, оставяйки я без отговор.

— Опита се да ме заблудиш с нежност — обвини го тя. — По-добре, че отрано направи този опит. Това няма да ти върши работа.

Маккай събра сили да стане и да пооправи леглото. Рамото го болеше там, където го беше одраскала. Усещаше болка от ухапване по врата. Вмъкна се в леглото и дръпна завивките до брадичката си. Тя беше луда, абсолютно луда. Безумна.

Малко по-късно Джедрик отклони погледа си. Сетне донесе хвърленото на пода одеяло, метна го върху леглото и се уви в него. Маккай усещаше съвсем ясно вторачените й очи, озадаченото и намръщено изражение.

— Разкажи ми за връзките между жените и мъжете на вашите светове.

Той й изброи няколко любовни истории, борейки се през цялото време със съня. Беше му трудно да прикрие широките си прозявки. Междувременно Джедрик го потупваше по рамото.

— Не ти вярвам. Измисляш си.

— Не… не. Истина е.

— Казваш, че имаш свои собствени жени там?

— Мои собствени жени… Е, не е точно така, те не са моя собственост… ъ-ъ, аз не ги притежавам.

— А децата?

— Какво децата?

— Как се отнасяте към тях, как ги възпитавате?

Той въздъхна и разказа набързо няколко случки от детството си.

След известно време тя го остави да спи. През нощта Маккай на няколко пъти се будеше със съзнанието за странното легло в тази странна стая; Джедрик тихо дишаше до него. По едно време му се стори, че раменете й се тресат в сподавени хлипове.

Малко преди зазоряване от съседната сграда се разнесе писък, ужасяващ вик на агония, достатъчно силен, за да събуди всички освен най-бездушните и уморените. Маккай долови промяната в дишането на жената до него. Той остана да лежи напрегнат и нащрек в очакване на втори писък или на някакъв друг звук, който да обясни предишния. Заплашителна тишина обгръщаше нощта. Представи си реакциите на хората в околните сгради — някои от тях се бяха сепнали, без да знаят (или може би нехаейки) какво ги е събудило; онези с по-опънатите нерви навярно бяха потънали отново в неспокоен сън.

Най-накрая Маккай седна на леглото и се взря в сенките на стаята. Тревогата му се предаде и на Джедрик. Тя се претъркули и го погледна в бледата утринна светлина, която едва пропълзяваше в тъмната стая.

— В Развъдниците се чуват много неща, но човек се научава да не им обръща внимание.

Думите й прозвучаха почти помирително, като извинение и приятелски жест.

— Някой извика — рече той.

— Знаех си, че става дума за нещо такова.

— Как е възможно един такъв писък да не те събуди?

— Напротив, събуди ме.

— А защо не реагира?

— Подобни шумове не са непосредствено опасни за теб, а и в такава ситуация събитията са извън твоя контрол.

— Някой беше ранен.

— Твърде вероятно. Не трябва да товариш ума си с неща, които не можеш да промениш.

— Ти не искаш ли да промениш… това?

— Аз вече го променям.

Нейният тон и поведение бяха като на училищен преподавател и сега вече нямаше никакво съмнение, че наистина иска да му помогне. Е, добре, тя бе казала, че е негов учител. А задачата му беше да стане истински досейдиец. И да оцелее.

— И как извършваш тази промяна?

— Все още не си в състояние да разбереш това. От теб искам да усвояваш нещата малко по малко, стъпка по стъпка, урок след урок.

Маккай не успя да не си зададе въпроса: Какво все пак иска тя от мен?

Надяваше се, че намеренията й не са свързани повече със секса.

— Днес — каза тя — искам да се срещнеш с родителите на три деца, които работят в нашата бойна група.