Еманципирана магия

Огромните врати на Невидимия Университет са направени от октирон, един толкова нестабилен метал, че той може да съществува само във вселена, просмукана със сурова магия. Те са неуязвими за всякаква сила, освен магията: нито огън, нито стенобойни машини, нито армии могат да ги превземат.

Което обяснява защо повечето обикновени посетители на Университета използват задната врата, която е направена от абсолютно нормално дърво и не си пада по тероризирането на хора, та даже издържа те да я тероризират. Имаше си подобаващото чукче и всичко останало.

Баба внимателно разгледа касата на вратата и изръмжа доволно, когато съзря това, което търсеше. Не беше се съмнявала, че то ще е там, ловко прикрито от естествените шарки на дървото.

Тя сграбчи чукчето, което беше оформено като глава на дракон, и похлопа енергично, три пъти. След малко една млада жена с уста, пълна с шипки за пране, отвори вратата.

— Ко скъте? — попита тя.

Баба се поклони, като даде по този начин възможност на момичето да види островърхата черна шапка с иглите от крила на прилеп. Това имаше внушителен ефект: то се изчерви, надникна навън в тихата уличка и бързо въведе Баба вътре.

От другата страна на стената имаше покрит с мъх вътрешен двор, кръстосан от простори с пране. Баба има възможността да стане една от съвсем малкото жени, които знаят какво е всъщност онова, което магьосниците носят под плащовете си, но скромно извърна очи и последва момичето по плочките и надолу по широко стълбище.

То водеше в дълъг, висок тунел с множество сводове, междувременно пълен с пара. Баба успя да зърне дълга редици корита в големите стаи от двете й страни; във въздуха се носеше топлата, дебела миризма на гладене. Ято момичета с кошове пране в ръце се шмугнаха покрай нея и изтичаха нагоре по стълбите, после се спряха насред път и бавно се обърнаха да я погледнат.

Баба изпъчи гърди и се опита да приеме възможно най-загадъчен вид.

Водачката й, която още не се беше освободила от щипките си, я поведе по един страничен коридор и я вкара в стая, която представляваше лабиринт от рафтове, отрупани с пране. Точно в средата на лабиринта, пред една маса седеше много дебела жена с червеникавокафява перука. Тя пишеше в много голям перален тефтер — той още беше отворен пред нея, — но временно разглеждаше една голяма долна риза на петна.

— Опитахте ли да я избелите? — попита тя.

— Да, гос’ожо — отговори прислужницата до нея.

— А пробвахте ли тинктура от мирит?

— Да, гос’ожо. Само я боядиса синя, гос’ожо.

— Този ми е нов — каза перачката. — А съм виждала и сяра, и сажди, и драконова кръв, и демонска кръв, и н’ам какво още. — Тя обърна наопаки ризата и прочете името, внимателно извезано от вътрешната й страна. — Хмм. Гранпон Белия. Ще стане Гранпон Сивия, ако не се грижи по-добре за бельото си. Да знаеш, момиче, белият магьосник е просто черен магьосник с добра икономка. От мен да го…

Тя видя Баба и млъкна.

— Тя пучука нъ врататъ — каза водачката на Баба и направи бърз реверанс. — Имъше шъпкъ…

— Да, да, благодаря ти, Ксандра, можеш да си вървиш — каза дебелата жена. Тя се изправи и се усмихна на Баба, като с едва забележимо цъкване изви гласа си няколко обществени стъпала по-нагоре.

— Моля да ни извините — каза тя. — Фащате ни когато всичко е с краката нагоре, нали е ден за пране, и т.н. Това посещение на добра воля ли е, или пък, мога ли да се осмеля да попитам… — тя понижи глас, да не би да е съобщение от Отвъдния Свет?

Баба я погледна неразбиращо, но само за части от секундата. Знаците на рамката на вратата й бяха показали, че собственичката приема вещици на драго сърце и че е изключително загрижена да получи новини от четиримата си съпрузи; освен това тя беше заета с произволно търсене на пети, оттук и червеникавокафявата перука и, ако ушите на Баба не й изневеряваха, скърцането на толкова китова кост, че да разгневи цяло екологично движение. Лековерна и глупава, бяха показали знаците. Баба се въздържа от мнение, тъй като и самите градски вещици не изглеждаха твърде интелигентни.

Стопанката трябва да беше сбъркала изражението й.

— Не се страхувайте — каза тя. — Персоналът ми има ясни инструкции да приема вещици, макар че, разбира се, онези горе не го одобряват. Без съмнение ще искате чаша чай и нещо за хапване?

Баба се поклони тържествено.

— И ще видя дали не можем да намерим и някой хубав кат стари дрехи за вас — засия домакинята.

— Стари дрехи ли? О, да. Благодаря, гос’ожо.

Стопанката се понесе напред с такъв шум, като че ли беше стара машинка за рязане на чай по време на буря, и направи знак на Баба да я последва.

— Ще наредя да донесат чая в апартамента ми. Силен чай с много листа.

Баба се помъкна след нея. Стари дрехи? Тази дебелана наистина ли си го мислеше? Ама че нахалство! Е, разбира се, ако бяха добро качество…

Под Университета изглежда съществуваше цял един друг свят. Това беше лабиринт от мазета, зимници, килери, кухни и по-малки килерчета, и всеки негов обитател или носеше нещо, или помпаше нещо, буташе нещо или просто се мотаеше наоколо и крещеше. Баба успя да зърне стаи, пълни с лед, и други, които пламтяха от топлината на сгорещените готварски печки, с големината на стена. Пекарните миришеха на пресен хляб, а пивниците миришеха на стара бира. Всичко миришеше на пот и дим.

Домакинята я поведе нагоре по старо, вито стълбище и отключи вратата с един от многобройните ключове, които висяха на колана й.

Вътре стаята беше розова и натруфена. Висулки и волани имаше по разни неща, които никой с всичкия си не би тръгнал да украсява. Беше все едно си в захарен пашкул.

— Много е хубаво — каза Баба. И, тъй като усети, че се очаква от нея, добави: — И с вкус. — Огледа се наоколо за нещо неукрасено, върху което да седне, и се предаде.

— За какво мисля аз! — извиси трели домакинята. — Аз съм г-жа Уитлоу, но предполагам, че вие естествено го знаете. А аз имам честта да разговарям с…?

— Ъ? О, Баба Уедъруекс — каза Баба. Дрънкулките я докачаха. Правеха розовото лош цвят.

— Аз самата съм медиум, разбира се — каза госпожа Уитлоу.

Баба нямаше нищо против предсказването на бъдещето, стига то да се правеше лошо от хора, на които това не им се удава. Но работата, обаче, беше различна, ако го правеха хора, които би трябвало да знаят повече. Тя смяташе, че бъдещето и без това в най-добрия случай е твърде крехко нещо, и че, ако хората гледат много към него, го променят. Баба си имаше няколко доста сложни теории за пространството и времето, и за това защо човек не бива да си играе с тях, но за щастие, добрите гадатели се срещаха рядко, пък и, все едно, хората предпочитаха лошите, на които винаги може да се разчита за точната доза вдъхновение и оптимизъм.

Баба знаеше всичко за лошото гледане. Беше по-трудно от истинското. Трябваше да имаш добро въображение.

Не можеше да спре да се чуди дали госпожа Уитлоу не беше родена вещица, която по някакъв начин е пропуснала обучението си. Тя със сигурност залагаше капан за в бъдеще. Под нещо като розов натруфен калъф за чайник имаше кристална топка, както и няколко тестета карти за гледане, също и розова кадифена торбичка с рунически камъни, и една от онези малки масички на колелца, които никоя благоразумна вещица не би докоснала даже с десетметрова метла, и — за това Баба не беше сигурна — или някакви специални изсушени маймунски лайна от развъдник на лами, или пък изсушените лайна на някой лама от манастир, които явно можеха да се хвърлят по такъв начин, че да разкрият общата сума на знанието и мъдростта във вселената. Всичко това беше доста тъжно.

— Или пък с чаените листа, разбира се — каза госпожа Уитлоу, като посочи големия кафяв чайник на масата между тях. — Знам, че вещиците често ги предпочитат, но на мен винаги ми изглеждат толкова, ъ-ъ-ъ, обикновени. Не искам да ви засегна.

При това тя май наистина не искаше да я засегне, помисли си Баба. Госпожа Уитлоу я гледаше с такъв поглед, с който обикновено гледат кученцата, когато не са сигурни какво да очакват по-нататък, но почват да се безпокоят, че това може да се окаже прочетения вестник.

Тя взе чашата на госпожа Уитлоу и вече беше започнала да се взира в нея, когато улови разочарованото изражение, което играеше по лицето на домакинята като сянка през заснежено поле. После си спомни какво прави и завъртя чашата три пъти по посока, обратна на часовниковата стрелка, направи няколко неопределени движения с ръце над нея и измънка едно заклинание (което обикновено използваше, за да лекува мастита у старите кози, но това беше без значение). Тази демонстрация на очевиден магьоснически талант изглежда насърчи безкрайно госпожа Уитлоу.

Баба по принцип не се оправяше много добре с чаените листа, но тя примижа срещу захаросаната купчина на дъното на чашата и пусна на воля въображението си. Това, от което наистина се нуждаеше сега, беше някой плъх или даже хлебарка под ръка, които случайно да се намират някъде близо до Еск, за да Заеме съзнанието им.

Това, което Баба откри в действителност, беше, че Университетът си имаше свое собствено съзнание.

Добре известно е, че камъкът може да мисли, тъй като цялата електроника се основава на този факт, но в някои светове хората губят векове да търсят други цивилизации в небето, без нито веднъж да си погледнат в краката. Това е защото отмерват времето съвсем погрешно. От гледна точка на камъка вселената не е била създадена и планинските вериги подскачат нагоре-надолу като клапа на орган, докато континентите свистят назад-напред в общо взето добро настроение, като се сблъскват един друг от абсолютната радост на движението и събарят скалите си. Доста време ще трябва да мине преди камъкът да забележи обезобразяващото го малко кожно заболяване и започне да се чеше, което е все едно.

Както и да е, камъкът, от който е бил построен Невидимия Университет, беше поглъщал магия в продължение на няколко хиляди години и цялата тази произволно събирана енергия е трябвало да отиде някъде.

Университетът, всъщност, беше развил своя собствена индивидуалност.

Баба го усещаше като голямо и дружелюбно животно, което само чакаше да се обърне по покрив и да го почешат по пода. Но той не й обръщаше никакво внимание, обаче. Той гледаше Еск.

Баба откри детето като проследи нишките на вниманието на Университета и смаяно се загледа в това, което се разкри пред очите й в Голямата Зала…

— … там вътре?

Гласът дойде от много, много далеч.

— Ммъъ?

— Попитах какво виждате там вътре? — повтори госпожа Уитлоу.

— Ъ?

— Попитах какво…

— О! — Баба нави обратно съзнанието си, доста смутена. Проблемът при Заемането на чуждо съзнание беше, че човек винаги се чувства не съвсем на място, когато се върне в собственото си тяло, а Баба беше първият човек, който някога е разчитал съзнанието на сграда. Сега тя се чувстваше голяма, песъчлива и пълна с коридори.

— Добре ли сте?

Баба кимна и отвори прозорците си. Опъна източните и западните си крила и се опита да се съсредоточи върху малката чашка, подпряна върху колоните й.

За щастие, госпожа Уитлоу отдаде хоросаненото й изражение и каменното й мълчание на действащите окултни сили, докато пък Баба установи, че краткото й отдаване на огромната, силиконова памет на Университета доста е стимулирало въображението й.

С глас като ветровит коридор, който много впечатли домакинята й, тя обрисува бъдеще, претъпкано с млади, енергични мъже, които се борят за щедрото внимание на госпожа Уитлоу. Освен това тя говори много бързо, тъй като това, което беше видяла в Голямата Зала, я подтикваше пак да понаобиколи главните порти.

— Има още нещо — добави тя.

— Да? Да?

— Виждам, че си наемаш нова прислужница… вие наемате прислужници тук, нали? Така… а тази е младо момиче, много икономично, много добра работничка, може да върши всякаква работа.

— И какво тя? — попита госпожа Уитлоу, която вече предвкусваше бабините изненадващо ярки описания на бъдещето й и беше опиянена от любопитство.

— Духовете са малко неясни по този въпрос — отвърна Баба. — Но е много важно да я наемеш.

— За това няма проблем — каза госпожа Уитлоу, — как да ви кажа, тук не успявам да задържа прислужници, поне не за дълго. Всичко е заради магията. Да ви кажа, просмуква се тук долу. Особено от библиотеката, където ги държат всичките онези магьоснически книги. Две от прислужничките от горния етаж напуснаха вчера, всъщност, казаха, че им е омръзнало да си лягат, без да знаят в каква форма ще се събудят на сутринта. Е, старшите магьосници ги превръщат обратно. Но не е същото.

— Да, ами, духовете казват, че с тази млада дама няма да има никакъв проблем, що се отнася до това — сериозно каза Баба.

— Ако може да чисти и да търка, добре е дошла, сигурна съм — отвърна госпожа Уитлоу, озадачена.

— Даже си носи и метла. Според духовете, де.

— Още по-добре. И кога ще пристигне тази млада дама?

— О, скоро, скоро… така поне казват духовете.

Едно леко подозрение помрачи лицето на домакинята.

— Духовете обикновено не казват такива неща. Къде точно го казват това?

— Ето тук — каза Баба. — Виж, малката купчинка чаени листа между захарта и тази цепнатинка тук. Права ли съм?

Погледите им се срещнаха. Госпожа Уитлоу може и да си имаше своите слабости, но беше достатъчно оправна, че да управлява подземния свят на Университета. Обаче Баба пък можеше да накара и змия да извърне очи; така че след няколко секунди очите на домакинята започнаха да сълзят.

— Да, предполагам, че сте права — немощно каза тя и измъкна носна кърпичка някъде от дълбините на пазвата си.

— Добре тогава — каза Баба, облегна се назад и постави чашката обратно в чинийката й.

— Тук има много възможности за млада жена, която иска да се труди здравата — каза госпожа Уитлоу. — Пък и аз самата съм започнала като прислужничка.

— Всички така започваме — неопределено отговори Баба. — А сега трябва да тръгвам. — Тя се изправи и посегна за шапката си.

— Но…

— Трябва да бързам. Неотложен ангажимент — каза Баба през рамо, докато бързаше надолу по стълбите.

— Приготвили сме ви един вързоп стари дрехи…

Баба се спря, инстинктите й се мъчеха да надделеят.

— Има ли някое черно кадифе?

— Да, и малко коприна.

Баба не беше сигурна, че одобрява коприната, беше чувала, че се получава от задника на гъсеница, но черното кадифе непреодолимо я привличаше. Лоялността победи.

— Заделете го настрана, може пак да намина — извика тя и се затича по коридора.

Готвачки и прислужнички в кухнята се втурнаха да се крият, когато старата жена затрополи по хлъзгавите плочки, изкачи на бегом стълбите към вътрешния двор и се измъкна на уличката, докато шалът й се развяваше след нея, а ботушите й изкарваха искри от паветата.

Веднъж озовала се на открито, тя заметна поли и побягна с всички сили, като взе завоя към главния площад с пронизително поднасяне, което остави дълга, бяла двойна резка по камъните.

Пристигна тъкмо навреме, за да види Еск, която тичаше навън през портите, обляна в сълзи.

— Магията просто не щя да стане! Усещах я там, но тя просто не щя да излезе!

— Може би си опитвала твърде силно — каза Баба. — Магиите са като риболова. С вдигане на шум и с цамбуркане наоколо никой никога не е хванал риба, трябва да кротуваш и да я оставиш да стане от само себе си.

— И после всички ми се подиграваха! Някой даже ми даде бонбонче!

— Значи, все пак нещо си спечелила днес — каза Баба.

— Бабо! — обвинително каза Еск.

— Добре де, ти какво очакваше? — попита тя. — Поне само са ти се смели. От смеха не боли. Ти отиде при главния магьосник и се изперчи пред всички, а те само ти се присмяха? Добре се справяш, наистина. И изяде ли бонбона?

Еск се намръщи.

— Да.

— Какъв беше?

— Карамел.

— Мразя карамел.

— Хм — каза Еск. — Може би следващия път искаш да получа ментов?

— Не ставай саркастична, млада приятелко. Какво му е на ментовия бонбон! Подай ми оная купа.

Друго едно предимство на градския живот, Баба беше открила, беше стъклото. Някои от по-сложните й лекарства изискваха апаратура, която тя трябваше да си купува или от джуджетата на безбожни цени, или пък, ако си я поръчаше от най-близкия човек стъклодухач, пристигаше в слама и, обикновено, на парчета. Беше опитвала сама да си направи, но от усилията винаги кашляше, а това пък водеше до някои много смешни резултати. Но процъфтяващата градска алхимия означаваше, че съществуват цели магазини, пълни с евтина стъклария, а и една вещица винаги може да се спазари за изгодна цена.

Тя наблюдаваше внимателно, докато жълтата пара се издигна по криволичещия лабиринт от тръби и най-накрая се концентрира в една голяма, лепкава капка. Тя я хвана сръчно на края на една стъклена лъжица и много внимателно я изсипа в миниатюрна стъкленица.

Еск я гледаше през сълзи.

— Какво е това? — попита тя.

— Това е… не-те-интересува — отговори Баба, докато запечатваше корковата тапа на стъкленицата с восък.

— Лекарство?

— Може и така да се каже. — Баба придърпа нещата си за писане към себе си и избра една химикалка. Езикът й изскочи в крайчеца на устата, докато тя много внимателно надписа етикета, като скърцаше и спираше начесто, за да измисли правописа.

— За кого е?

— За госпожа Херапат, жената на стъкларя.

Еск си издуха носа.

— Това е тоя, дето не духа много стъкло, нали?

Баба я погледна над писалището.

— Какво искаш да кажеш?

— Когато вчера си говори с теб, тя го нарече Стария Господин Веднъж На Две Седмици.

— Хммм — отвърна Баба. Тя внимателно довърши изречението:

Един ден, каза си тя, ще се наложи да поговоря за това с нея.

Детето изглеждаше подозрително невежо. Тя вече беше помагала в достатъчно израждания и беше водила козите при коча на старата Леля Анапъл, очевидно без да си направи никакъв извод. Баба не беше съвсем сигурна какво трябва да направи, но моментът никога не й се струваше подходящ да подхване темата. Чудеше се дали вдън сърцето си тя не се срамува твърде много; чувстваше се като коняр, който може да подковава конете, лекува ги, храни ги и ги оценява, но има само най-бегла представа за това как се язди.

Тя залепи етикета на стъкленицата и внимателно я уви в едноцветна хартия.

Сега.

— Съществува още един начин да влезеш в Университета — каза тя и погледна косо към Еск, която намръщено стриваше билки в едно хаванче. — Начинът на вещиците.

Еск вдигна поглед. Баба пусна една тънка усмивка и се захвана с друг етикет — надписването на етикетите винаги представляваше по-трудната част от магията, поне що се отнасяше до нея.

— Но предполагам, че това няма да те заинтересува — продължи тя. — Той не е много бляскав.

— Те ми се присмяха — измънка Еск.

— Да. Каза ми вече. И така, значи няма да искаш да опиташ пак. Почти те разбирам.

Последва тишина, нарушавана само от скърцането на бабината писалка. Най-после Еск каза:

— Този начин…

— Мъъ-ъ?

— Ще ме вкара ли в Университета?

— Разбира се — надменно отвърна Баба. — Казах, че ще намеря начин, нали? При това, много добър начин. Няма да има нужда да се тормозиш с уроци, ще можеш да ходиш навсякъде, никой няма да те забелязва… ще бъдеш наистина невидима, и… ами, наистина ще можеш да чистиш. Но, разбира се, след цялото това подиграване, това няма да те интересува. Така ли е?

— Моля, заповядайте още една чаша чай, госпожо Уедъруекс — каза госпожа Уитлоу.

— Мадам — поправи я Баба.

— Моля?

— Мадам Уедъруекс — повтори Баба. — Три захарчета, моля.

Госпожа Уитлоу побутна захарницата към нея. Колкото и голямо да беше нетърпението й, с което очакваше посещенията на вещицата, захарта й излизаше твърде скъпо. Захарните бучки изглежда никога не се задържаха дълго край Баба.

— Много е лошо за фигурата — каза тя. — И за зъбите, доколкото знам.

— Аз никога не съм имала кой знае каква фигура, а зъбите ми сами се грижат за себе си — отвърна Баба. Това беше вярно, което е още по-жалкото. Баба страдаше от ужасно здрави зъби, нещо, което тя смяташе за голям недостатък у една вещица. Тя наистина завиждаше на Леля Анапъл, вещицата отвъд планината, която бе успяла да изгуби всичките си зъби до двайсетгодишна възраст и беше придобила авторитетния вид на истинска стара вещица. Това означаваше, че трябва да ядеш много супа, но и, че също така много те уважават. Освен това, съществуваше проблемът с брадавиците. Без абсолютно никакво усилие лицето на Леля беше успяло да заприлича на торба с мраморни топчета, докато Баба беше опитала всяко достойно за уважение средство и не беше успяла да породи даже и задължителната брадавица на носа. Някои вещици обираха всичкия късмет.

— Мъъъ? — попита тя, а до нея стигаше напевния глас на госпожа Уитлоу.

— Казвам — повтори госпожа Уитлоу, — че младата Ескарина е истинско съкровище. Абсолутно уткритие. Не оставя нито прашинка по пода, нито прашинка. Нищо не й се опира. Вчера й казах, викам й, тази твоя метла като че ли е жива, а тя знаете ли какво ми отговори?

— Не смея даже да предположа — каза Баба, слабо.

— Каза, че прахът се страхувал от метлата й! Представяте ли си?

— Да — отвърна Баба.

Госпожа Уитлоу побутна чаената си чашка към нея и смутено й се усмихна.

Баба въздъхна на ум и примижа срещу абсолютно неясните дълбини на бъдещето. Въображението й определено започваше да се изчерпва.

Метлата бръскаше по коридора и вдигаше огромен облак прах, който, ако се загледаше човек внимателно в него, като че ли някакси се всмукваше назад в метлата. Ако човек се вгледаше още по-внимателно, щеше да види, че по дръжката на метлата има странни знаци, които бяха не толкова издълбани, колкото прилепваха по повърхността и по някакъв начин променяха формата си, когато ги гледаха.

Но никой не го правеше.

Еск седеше на един от високите, дълбоки прозорци и наблюдаваше града под нея. Беше по-ядосана от обикновено, така че метлата се нахвърляше срещу праха с необичайна ярост. Паяци пробягваха отчаяни осмокраки спринтове, за да се спасят, докато древните им фамилни паяжини изчезваха в небитието. В стените мишки се вкопчваха една в друга и се прилепваха с крака за вътрешността на дупките си. Дървесните червеи се заравяха в таванските греди, когато ги изкарваха, без милост, заднешком от тунелите им.

— Наистина можеш да чистиш — каза Еск. — Ха!

Имаше си и някои добри страни, трябваше да признае. Храната беше проста, но затова пък беше много, а и тя си имаше собствена стая някъде на покрива, и това беше лукс, защото там можеше да се излежава до пет сутринта, което за бабините разбирания беше на практика пладне. Работата определено не беше тежка. Еск просто започваше да мете, докато жезълът не разбереше какво се иска от него, а след това тя можеше да се забавлява, докато всичко свършеше. Ако някой дойдеше, жезълът моментално се подпираше небрежно на стената.

Но тя не учеше никакво магьосничество. Можеше да броди из празните класни стаи и да разглежда схемите, начертани върху черната дъска, както и по пода в по-напредналите класове, но тези фигури бяха без смисъл за нея. И неприятни.

Те напомняха на Еск за картинките в книгата на Саймън. Изглеждаха живи.

Тя гледаше над покривите на Анкх-Морпорк и разсъждаваше така: писането представлява само думите, които хората казват, притиснати между пластове хартия, докато се превърнат във вкаменелости (вкаменелостите бяха добре познати на свят Диск, огромни навити на спирала раковини и зле конструирани създания, които бяха останали от времето, когато Създателят не е бил решил точно какво иска да направи и, като че ли, просто мързеливо си е играл с Плейстоцена). А думите, които хората казваха, бяха само сенките на истинските неща. Но някои неща бяха твърде големи, за да бъдат наистина уловени в думи, а даже и самите думи бяха твърде мощни, за да бъдат напълно опитомени с писане.

Така че, от това следваше, че някои писания всъщност се опитваха да се превърнат в неща. На това място мислите на Еск се объркваха, но тя беше сигурна, че истински вълшебните думи бяха тези, които пулсираха гневно и се опитваха да избягат и да се превърнат в реалност.

Не изглеждаха много хубаво.

Но после тя си спомни предишния ден.

Беше доста странен. Университетските класни стаи бяха построени на принципа на фунията, с кръгове от места — излъскани от задниците на най-великите магове на Университета, — надвиснали стръмно над централната част, където се намираше работна маса, няколко черни дъски и достатъчно открито място на пода за инструктираща октограма в приличен размер. Под редовете седалки имаше много неизползваемо място, което Еск бе установила, че е много удобен наблюдателен пост, като наднича измежду островърхите ботуши на чираците-магьосници към инструктора. Действаше й много успокояващо, монотонното пеене на лекторите, носещо се над нея така леко, като жуженето на леко опиянените пчели в специалната билкова градина на Баба. Изглежда никога не ставаше практическа магия, винаги всичко изглеждаше само думи. Магьосниците явно харесваха думите.

Но вчера беше различно. Еск седеше в прашния мрак и се опитваше да направи било то и най-простата магия, когато чу вратата да се отваря и по пода изтропаха ботуши. Това само по себе си беше изненадващо. Еск знаеше програмата, и Второкурсниците, които по принцип учеха в тази стая, сега бяха долу във физкултурния салон за Начална Дематериализация с Джофал Пъргавия. (Студентите по магия не обичаха много физическите упражнения; гимнастическият салон представляваше голяма стая, наредена с оловни и самодивски дървета, където новаците можеха да работят върху Висшата магия без сериозно да дебалансират вселената, макар и не винаги да успяваха да не дебалансират самите себе си. Магията не прощаваше на некадърниците. Някои несръчни студенти имаха поне късмета сами да си излязат; другите ги изнасяха в бутилки).

Еск надникна измежду дъските. Тези не бяха студенти, бяха магьосници. Доста важни, ако се съди по плащовете им. И не можеше и дума да става за някаква грешка по отношение на фигурата, която се качи на лекторския подиум като лошо водена кукла, блъсна се тежко в аналоя, а след това разсеяно му се извини. Беше Саймън. Никой друг нямаше очи като две сурови яйца, чукнати в гореща вода и нос, огнено червен от духане. За Саймън времето, когато го дразнеше полският прашец, клонеше към безкрайност.

На Еск й хрумна, че ако се изключи най-общо казано алергията му към цялото Мироздание, с прилична пострижка и с няколко урока върху походката му, момчето би могло да стане почти красиво. Това беше необичайна мисъл и тя я скъта за по-нататъшно обмисляне.

Когато магьосниците се настаниха, Саймън започна да говори. Той ползваше бележки и всеки път, когато се запънеше на някоя дума, магьосниците, като един, без да могат да се спрат, я произнасяха хорово вместо него.

След малко от аналоя се вдигна парче тебешир и започна да пише на дъската зад гърба му. Еск беше научила достатъчно за магьосническата магия, за да разбере, че това е удивително постижение — Саймън беше в Университета едва от няколко седмици, а повечето студенти не успяваха да овладеят Леката Левитация чак до края на втори курс.

Малкото бяло късче играеше равномерно и скърцаше по черния фон под съпровода на Саймъновия глас. Даже и ако не се брои заекването, той не беше много добър оратор. Той изпускаше подробности. Поправяше се. Хъкаше и мъкаше. И поне, що се отнася до Еск, не казваше нищо особено. Фрази се прокрадваха до скривалището й. „Основната тъкан на вселената“ беше една от тях, и Еск не можеше да разбере какво е това, освен ако той нямаше предвид джинсов плат или, може би, бархет. За „Изменчивост на матрицата на вероятностите“ тя въобще не можа да се сети.

Понякога той сякаш казваше, че нищо не съществува, докато хората не си помислят, че то съществува, и че светът наистина го има само затова, че хората продължават да си го измислят. Но после той сякаш пък казваше, че съществуват много светове, всичките почти еднакви и всичките, намиращи се на едно и също място, но разделени от дебелината на сянка, така че, всичко, което някога може да се случи, ще трябва да се случи някъде в нещо.

(Това Еск можеше да схване. Тя бе започнала наполовина да го подозира още от мига, когато започна да чисти тоалетната на по-старшите магьосници, или по-скоро, докато жезълът вършеше работата, а Еск изследваше писоарите и, с помощта на някои не съвсем забравени подробности за братята й в калаеното корито пред огъня вкъщи, формулира своята неофициална Обща Теория по сравнителна анатомия. Тоалетната на старшите магьосници беше вълшебно място, с истинска течаща вода и интересни плочки и, най-важното, с две големи сребърни огледала, поставени на срещуположни стени, така че всеки, който се погледнеше в едното, можеше да се види повторен отново и отново, докато образът станеше твърде малък, за да се види. Това беше първият досег на Еск с идеята за безкрайността. Още по-точно, тя имаше подозрението, че една от огледалните Ескарини, точно на крайчеца на зрението, й маха с ръка).

Имаше нещо, което я притесняваше във фразите, използвани от Саймън. Половината време той сякаш казваше, че светът е реален колкото сапунен мехур или пък сън.

Тебеширът пищеше по черната дъска зад гърба му. Понякога Саймън трябваше да спира и да обяснява символи на магьосниците, които, както се струваше на Еск, се вълнуваха от някои много глупави изречения. После тебеширът пак тръгваше, извиваше се през мрака като комета и оставяше прашна следа зад себе си.

Светлината чезнеше на небето отвън. Колкото по-мрачна ставаше стаята, толкова повече светеха изписаните от тебешира думи и черната дъска се стори на Еск не толкова тъмна, като че ли въобще я няма там, а просто като една квадратна дупка, изрязана от света.

Саймън продължаваше да говори — за света, който е направен от нищожно дребни неща, чието присъствие може да бъде определено единствено от факта, че те не са там, малки въртящи се топки от пустота, които магията може да съедини, за да направи звезди, пеперуди или диаманти. Всичко беше направено от празнота.

Смешното беше, той сякаш мислеше, че това е очарователно. Еск усещаше само, че стените на стаята станаха тънки и илюзорни като пушек, като че ли празнотата в тях се разрастваше да погълне каквото и да беше това, което ги определяше като стени, и наместо това нямаше нищо, освен познатата, студена, празна, блестяща равнина с далечните й, ерозирали хълмове, и създанията, които стояха неподвижни като статуи, и гледаха отвисоко.

Сега те бяха много повече. Приличаха досущ на нощни пеперуди, скупчени около свещта.

Една много важна разлика беше тази, че лицето на нощната пеперуда, даже много отблизо, е добричко като муцунката на зайче в сравнение с нещата, които наблюдаваха Саймън.

После влезе един прислужник да запали лампите и създанията изчезнаха, и се превърнаха в абсолютно безобидни сенки, които се спотаиха в ъглите на стаята.