Еманципирана магия

По някое време, не много отдавна, някой беше решил да поосвежи древните коридори на Университета като ги боядиса, воден от смътната идея, че Ученето Трябва Да Е Майтап. Нещо не се беше получило. Факт, добре известен във всички вселени, е, че без значение колко внимателно са подбрани цветовете, институционният декор в крайна сметка винаги се свежда или до повръщано зелено, неописуемо кафяво, никотиново жълто или розово, като хирургически инструменти. По някакъв недоразбран процес на съчувствен резонанс, коридорите, боядисани в тези цветове винаги миришат леко на варено зеле — даже и ако в околността никога не е било готвено зеле.

Някъде по коридорите заби звънец. Еск скочи пъргаво от перваза на прозореца, грабна жезъла и усърдно започна да мете в същото време, когато вратите се отвориха широко и коридорите се изпълниха със студенти. Те потекоха край нея от две страни, като вода покрай скала. За няколко минути настъпи пълно объркване. После вратите се затръшваха, няколко мудни чифта крака изтопуркаха в далечината и Еск отново остана сама.

Не за първи път Еск съжали, че жезълът не може да говори. Другите прислужници бяха доста дружелюбни, но човек не можеше да си говори с тях. Във всеки случай, поне не за магия.

Освен това, тя стигаше до заключението, че трябва да се научи да чете. Цялата тази работа с четенето изглежда беше ключът към магьосническата магия, която се занимаваше само с думи. Магьосниците изглежда мислеха, че имената и нещата са едно и също нещо, и че ако се промени името, променя се и нещото. Или поне приличаше на нещо такова…

Четене. Това ще рече библиотеката. Саймън беше казал, че в нея има хиляди книги, а сред всичките тези думи, трябваше да има една-две, които тя да може да прочете. Еск преметна жезъла през рамо и решително се упъти към офиса на госпожа Уитлоу.

Почти беше стигнала вече там, когато една стена каза — Псст! Еск се вгледа в нея и се оказа, че това е Баба. Не че Баба можеше да става невидима, тя просто притежаваше таланта така да се губи на преден план, че да не се забелязва.

— Е, как се справяш? — попита Баба. — Как се спогаждате с магията?

— Какво правиш тук, Бабо?

— Бях при госпожа Уитлоу да й кажа бъдещето — отвърна Баба и вдигна със задоволство голям вързоп стари дрехи. Усмивката й се стопи под строгия поглед на Еск.

— Ами, в градовете нещата са различни — каза тя. — Градските хора винаги се безпокоят за бъдещето, това е от липсата на естествена храна. Все едно — добави тя, като внезапно си даде сметка, че се оправдава, — защо пък да не предсказвам бъдещето?

— Ти винаги си казвала, че Хилта се възползва от глупостта на пола си — отвърна Еск. — Ти казваше, че тия, дето гледат бъдещето, би трябвало да се засрамят от себе си и, както и да е, ама ти нямаш нужда от стари дрехи.

— Който не носи, той няма нужда — строго каза Баба. Тя беше прекарала целия си живот, следвайки модата на старите дрехи и нямаше намерение да се остави сегашното благополучие да я промени. — Храниш ли се достатъчно?

— Да — отговори Еск. — Бабо, по въпроса за тази, магьосническата магия, тя е само думи…

— Винаги това съм казвала — каза Баба.

— Не, искам да кажа… — започна Еск, но Баба раздразнено махна с ръка.

— Сега не мога да се занимавам с това — каза тя. — До довечера трябва да изпълня няколко големи поръчки, ако това продължава така, ще трябва да обуча някого. Не можеш ли да дойдеш да ме видиш, когато имаш свободен следобед, или каквото там му се вика?

— Да обучиш някого? — ужасено попита Еск. — Искаш да кажеш за вещица?

— Не — отговори Баба. — Искам да кажа, може би.

— Ами аз?

— Е, ти вървиш по собствения си път — каза Баба. — Където и да е той.

— Хмммм — отвърна Еск.

Баба я зяпна.

— Аз ще тръгвам тогава — най-сетне каза тя. Обърна се и се понесе към входа на кухнята. При това движение наметалото й се разтвори и Еск видя, че сега то е подплатено с червено. Тъмно, винено червено, но все пак червено. Върху Баба, която никой никога не беше виждал облечена в друго, освен в удобното, практично черно, това беше шокиращо.

— Библиотеката? — попита госпожа Уитлоу. — Мисля, че никой не чисти библиотеката! — Тя изглеждаше искрено учудена.

— Защо? — попита Еск. — Не се ли праши?

— Ами — отговори госпожа Уитлоу. Помисли малко. — Сигурно, сега като го казваш. Аз всъщност никога не съм се сещала за това.

— Нали разбирате, изчистих вече навсякъде другаде — угоднически каза Еск.

— Да — каза госпожа Уитлоу, — изчистила си, значи.

— Добре, тогава.

— Само дето никога не сме… го правили преди — каза госпожа Уитлоу, — но да ме убие господ, ако мога да се сетя защо.

— Добре тогава — каза Еск.

— Уук? — каза Главният Библиотекар и се отдръпна назад от Еск. Но тя беше чувала за него и беше дошла подготвена. Предложи му банан.

Орангутанът посегна бавно, а след това го сграбчи и се ухили победоносно.

Може и да съществуват светове, където библиотекарството се смята за спокойна професия, и където рисковете се свеждат до това някой голям том да падне от лавицата върху главата ти, но отговорник на магическа библиотека не е работа за непредпазливи хора. Магиите притежават сила и самото им записване върху лист хартия и натикването им между кориците не прави абсолютно нищо, за да я намали. Веществото изтича. Книгите имат склонността да реагират една с друга, като от това се създава произволна магия със собствено съзнание. Книгите с магии обикновено са приковани с вериги към лавиците си, но не за да не бъдат откраднати…

Една такава злополука беше превърнала библиотекаря в маймуна и оттогава той отхвърляше всички опити да го превърнат обратно в човек, като обясняваше с жестикулации, че животът на орангутан е значително по-добър от този на човешко същество, тъй като всички големи философски въпроси се разрешаваха в питането откъде ще дойде следващият банан. Както и да е, дългите ръце и помагащите им крака ставаха идеално за високите рафтове.

Еск му даде целия грозд банани и се шмугна сред книгите, преди той да може да възрази.

Еск никога не беше виждала повече от една книга наведнъж и така, библиотеката беше, доколкото тя можеше да знае, като всяка друга библиотека. Вярно, начинът, по който подът сякаш се превръщаше в стената в далечината, беше малко странен, имаше и нещо необичайно в начина, по който лавиците мамеха очите и като че ли се изкривяваха през доста повече измерения от нормалните три, а и беше доста изненадващо да вдигнеш поглед и да видиш лавици по тавана, както и някой случаен студент, който отнесено се разхожда между тях.

Истината беше, че наличието на толкова много магия изкривяваше пространството около нея. Долу в купа, самият джинсов плат, или, може би, бархета на вселената беше изкълчен в много особени форми. Милионите оковани думи, неспособни да избягат, пречупваха реалността около себе си.

На Еск й се струваше логично, че измежду всичките тези книги трябва да има една, която да ти каже как да прочетеш всички останали. Не беше сигурна как да я намери, но дълбоко в сърцето си чувстваше, че тя най-вероятно ще има картинки с весели зайчета и щастливи котенца върху корицата.

Библиотеката определено не беше тиха. От време на време се чуваше свистенето и пращенето от магическо разтоварване, а от лавица на лавица пробягваше октаринова светлина. Съвсем слабо дрънчаха вериги. И, разбира се, носеше се лекото шумолене на хиляди страници в техните кожени затвори.

Еск се увери, че никой не й обръща никакво внимание и дръпна най-близкия том. Той моментално се разтвори в ръцете й и тя унило видя, че в него имаше същите неприятни диаграми, каквито беше забелязала в книгата на Саймън. Писмото й беше абсолютно непознато и тя се зарадва от това — щеше да е ужасно да узнае какво всъщност означават всичките тези букви, които като че ли бяха направени от грозни създания, заети да си правят разни сложни неща. Тя затвори корицата с все сила, и въпреки това думите като че ли отчаяно продължаваха да бутат навън. Най-отгоре имаше рисунка на някакво създание, което подозрително приличаше на едно от нещата от студената пустиня. Във всеки случай то никак не приличаше на щастливо котенце.

— Здрасти! Това е Еск, нали? К-как в-влезе т-тук?

Беше Саймън, прав, стиснал по една книга под всяка мишница. Еск се изчерви.

— Баба не ще да ми каже — каза тя. — Струва ми се, че е нещо, свързано с мъжете и жените.

Саймън я погледна неразбиращо. После се ухили. Еск помисли втори път върху въпроса.

— Работя тук. Мета. — Размаха жезъла, за да дообясни.

— Тук вътре?

Еск се облещи срещу него. Почувства се сама, изгубена и повече от предадена. Всички изглежда бяха заети да живеят собствения си живот, всички, освен нея. А тя ще прекара остатъка от своя живот да почиства след магьосници. Не беше честно, а на нея вече й беше писнало.

— Всъщност, не. Всъщност, уча се да чета, за да стана магьосник.

Момчето я погледа няколко секунди с воднистите си очи. После внимателно взе книгата от ръцете й и прочете заглавието.

— DEMONYLOGIE MALYFYCORUM OF HENCHANSE THEE UNSATYFACTORY. И как м-мислиш, че ще се научиш да четеш това?

— Хм — отвърна Еск. — Ами, просто се опитваш, опитваш… докато стане, не е ли така? Като доенето, или плетенето, или… — Гласът й заглъхна.

— За това не знам. Тези книги м-могат да бъдат малко, хм, агресивни. Ако не в-внимаваш, те започват да четат теб.

— Какво искаш да кажеш?

— К-казззз…

— … казват… — каза Еск автоматично.

— … че имало някога един мммм…

— … магьосник…

— … който започнал да ч-чете NECROTELECOMNICON и п-пуснал съзнанието си на в-вв…

— … воля…

— … и на с-следващата с-сутрин открили дрехите м-му на с-стола и шапката м-му върху тях, а к-книга-та имала…

Еск си запуши ушите с пръсти, но не много здраво, за да не пропусне нещо.

— Не искам да го знам, ако е ужасно.

— … имала много повече страници.

Еск си извади пръстите от ушите.

— Имало ли е нещо върху страниците?

Саймън кимна тържествено.

— Да. На всссяка една от тях иммало ддд…

— Не — каза Еск. — Не искам даже да си го представя. Аз пък си мислех, че четенето е далеч по-спокойно нещо, искам да кажа, Баба си четеше алманаха всеки ден и никога нищо не й се е случвало.

— П-предполагам, че с-с обикновените, опитомени думммм…

— … думи…

— … всичко е наред — великодушно изрече Саймън.

— Абсолютно сигурен ли си? — попита Еск.

— Работата е само дето думите могат да имат с-сила — каза Саймън и решително пъхна книгата обратно на мястото й, откъдето тя задрънча с веригите си срещу него. — А и нали к-казват, че перото е по-ссилно от ммм…

— … меча — каза Еск — Добре, ама с кое предпочиташ да те ударят?

— Хм, м-мисля, че нямма някакъв с-смисъл да ти казвам, че не би трябвало да с-си тук, нали? — попита младият магьосник.

Еск помисли върху това, колкото се полагаше.

— Не, — отговори тя. — И аз така мисля.

— Бих м-могъл да повикам пазачите да те изхвърлят оттт-тук.

— Да, но няма да го направиш.

— Аз просто не исссс…

— … искам…

— … да пострадаш, разбираш ли. Наистина не исскам. Това м-може да е опас…

Еск долови лека вихрушка във въздуха над главата му. За един миг тя ги видя — огромните, сиви форми от студеното място. Наблюдаваха. И точно в спокойствието на Библиотеката, когато тежестта на магията правеше Вселената изключително тънка, те бяха решили да Действат.

Приглушеното шумолене на книгите наоколо прерасна в отчаяно шумно прелистване на страници. Някои от по-мощните книги успяха да се оттласнат от полиците си и се замятаха, пърхайки лудо, на краищата на веригите си. Една огромна магическа енциклопедия се хвърли от гнездото си на най-горния рафт, като междувременно успя да се откъсне от веригата си, и запърпори нанякъде като подплашено пиленце, а страниците й се пръскаха след нея.

Магически вятър отнесе шала на Еск и косата й се разпиля по гърба. Тя видя Саймън, който се опитваше да се закрепи до един рафт, когато книгите експлодираха около него. Въздухът се сгъсти и замириса на калай. Забръмча.

— Те се опитват да влязат! — изпищя тя.

Саймън обърна измъченото си лице към нея. Обезумяла от страх инкунабула6 го удари силно в кръста и го събори върху надигащия се под, преди да подскочи високо над рафтовете. Еск се наведе светкавично, когато я подмина ято енциклопедии, които влачеха рафта си след себе си, след което по ръце и колене си запробива път към него.

— Ето от какво се плашат толкова книгите! — изкрещя в ухото му. — Не ги ли виждаш там горе?

Саймън безмълвно поклати глава. Една книга „пръсна“ подвързията си над тях и ги засипа със страници.

Ужасът може да се прокрадне в съзнанието посредством всички сетива. Това може да е шумът от тихия многозначителен кикот в заключената тъмна стая, зърнатата половин стоножка върху вилицата със салата, странният мирис от спалнята на наемателя, вкусът на плужеци в сиренето с карфиола. Хващането обикновено е без поглед.

Но нещо стана с пода под дланите на Еск. Тя погледна надолу, лицето й замръзнало от ужас, тъй като прашният дъсчен под внезапно стана грапав. И сух. И много, много студен.

Между пръстите си усети фин, сребърен пясък.

Тя сграбчи жезъла и, прикривайки очите си срещу вятъра, го размаха към скупчените ужасни фигури над нея. Би било хубаво да се каже, че изгарящият пламък на ярък, бял огън прочисти мазния въздух. Но не успя да се осъществи…

Жезълът се извъртя като змия в ръката й и изведнъж удари Саймън странично по главата.

Сивите Неща потрепераха и изчезнаха.

Реалността се завърна и се опита да се престори, че никога никъде не е ходила. Тишината се спусна като дебело кадифе — дипла след дипла. Тежка, кънтяща тишина. Няколко книги паднаха тежко от въздуха и се почувстваха глупаво.

Подът под краката на Еск без съмнение беше дървен. Ритна го силно, за да се увери.

По пода имаше кръв и съвсем тихо точно в средата й лежеше Саймън. Еск погледна надолу към него, после нагоре към притихналия въздух и после — към жезъла. Той изглеждаше самодоволен.

Тя долавяше далечни гласове и бързи стъпки.

Една ръка като изящна кожена ръкавица се пъхна лекичко в нейната и много меко един глас отзад каза:

— Уук.

Тя се обърна и се озова срещу кроткото, издължено назад лице на библиотекаря. Той вдигна пръст на устните си в недвусмислен жест и леко я дръпна за ръката.

— Аз го убих! — прошепна тя.

Библиотекарят поклати глава и я задърпа настойчиво.

— Уук — обясни той. — Уук.

Той я замъкна насила в една странична пътечка на лабиринта от стари етажерки няколко секунди преди група старши магьосници, привлечени от шума, да се покажат на ъгъла.

— Книгите пак са се сбили…

— О, не! Ще минат векове докато заловим пак всичките магии, нали знаете, че се пръскат и си намират места да се скрият…

— Кой е този на пода?

Последва пауза.

— В безсъзнание е. Някоя лавица го е ударила, както изглежда.

— Кой е той?

— Новото момче. Сещате ли се, този, дето казват, че имал цяла глава мозък?

— Ако онази лавица е била съвсем малко по-наблизо, щяхме да разберем дали са били прави.

— Вие, двамата, занесете го в болницата. Останалите, по-добре съберете книгите. Къде, по дяволите, е библиотекарят? Би трябвало да внимава повече и да не допуска да се издигне Критична Маса.

Еск погледна косо към орангутана, който мръдна вежди срещу нея. Той извади един прашен том с магии по градинарство от рафтовете до себе си, извади мек, кафяв банан от дупката зад книгата и го изяде с мълчаливото задоволство на някой, който знае, че каквито и да са проблемите, те принадлежат единствено и само на хората.

Еск погледна на другата страна, към жезъла в ръката си и устните й побеляха. Тя знаеше, че ръката й не е сбъркала неволно. Жезълът беше нападнал Саймън, затаил убийство в дървеното си сърце.

Момчето лежеше на коравото легло в тясна стая, със студена кърпа върху челото. Триатъл и Катенгъл го гледаха с безпокойство.

— Откога е така? — попита Катенгъл.

Триатъл сви рамене.

— От три дни.

— И не е идвал на себе си нито веднъж?

— Не.

Катенгъл седна тежко на края на леглото и уморено запощипва носа си. Саймън никога не беше изглеждал особено здрав, но сега лицето му имаше ужасен, измършавял вид.

— Брилянтен мозък е тоя, неговия — каза той. — А обяснението му на фундаменталните принципи на магията и материята — удивителни.

Триатъл кимна.

— Начинът, по който той просто попива знанието — каза Катенгъл. — Аз цял живот съм практикуващ магьосник, но, някакси, все не разбирах напълно магията, докато той не я обясни. Толкова ясно. Толкова, как да кажа, нагледно.

— Всички казват така — мрачно каза Триатъл. — Казват, че е като да ти свалят капаци от очите и да видиш слънчевата светлина за пръв път.

— Точно така — каза Катенгъл. — Той е замесен от тестото на чародеите, съвсем сигурно е. Прав беше да го доведеш тук.

Последва замислено мълчание.

— Само че… — започна Триатъл.

— Само че какво? — попита Катенгъл.

— Само че какво беше това, което си разбрал? — довърши Триатъл. — Ето какво ме тормози. Искам да кажа, можеш ли да го обясниш?

— Какво имаш предвид „да обясня“? — Катенгъл изглеждаше притеснен.

— Това, за което той непрекъснато говори — каза Триатъл, а в гласа му се прокрадна нотка отчаяние. — Ох, същинското нещо, знам. Но какво точно е то?

Катенгъл го погледна и зина. Най-накрая каза:

— О, това е лесно. Нали разбираш, магията изпълва вселената и всеки път, когато вселената се променя, не, искам да кажа, всеки път, когато призоват магия, вселената се променя, само че във всички посоки едновременно, нали е ясно, и… — той несигурно размаха ръце, като се опита да съзре поне искрица разбиране по лицето на Триатъл. — Да го кажем по друг начин, всяко късче материя, като, например, портокал или като света, или, или…

— … крокодил? — предложи Триатъл.

— Да, крокодил, или… каквото и да е, първоначално е оформено като морков.

— Тази част не си я спомням — каза Триатъл.

— Сигурен съм, че точно това каза — каза Катенгъл. Той започваше да се поти.

— Не, спомням си оная част, в която той сякаш говореше, че ако се отдалечиш достатъчно в някоя посока, ще видиш темето на собствената си глава — настоя Триатъл.

— Сигурен ли си, че не е имал предвид темето на нечия друга глава?

Триатъл помисли малко.

— Не, съвсем сигурен съм, че каза темето на собствената ти глава. Струва ми се, каза, че може да го докаже.

Те помислиха върху това в мълчание.

Най-сетне Катенгъл заговори — много бавно и предпазливо.

— За мен всичко стои така — поде той. — Преди да го чуя, аз бях като всички останали. Нали знаеш какво искам да кажа? Бях объркан и несигурен и за най-дребното нещо от живота. Но сега — той се оживи, — пак съм си объркан и несигурен, само че в много по-голям мащаб, така де, и поне знам, че съм озадачен от наистина фундаменталните и основните въпроси на вселената.

Триатъл кимна.

— Не бях се сещал за това, — каза той — но си абсолютно прав. Той наистина разшири границите на невежеството. Има толкова много неща за вселената, които не знаем.

Стопли ги приятното, странно усещане, че двамата са много по-невежи от обикновените хора, които бяха невежи само за обикновените неща.

После Триатъл каза:

— Само се надявам да е добре. Треската премина, но просто като че ли не иска да се събуди.

Влязоха две прислужници с паница вода и чисти кърпи. Едната от тях носеше доста опърпана метла. Докато те се заеха да сменят прогизналите от пот чаршафи под момчето, двамата магьосници излязоха, като продължаваха да обсъждат обширните полета на незнанието, които геният на Саймън бе открил пред света.

Баба почака, докато шумът от стъпките им отмря и свали шала от главата си.

— Проклета работа — каза тя. — Еск, иди и слушай на вратата. — Тя махна кърпата от челото на Саймън и му премери температурата.

— Много мило, че дойде — каза Еск. — С цялата ти заетост, и работата, и всичко останало.

— Хмммф — Баба прехапа устни. Повдигна клепачите на Саймън и потърси пулса му. Допря ухо до ксилофонените му гърди и преслуша сърцето му. Поседя така известно време съвсем неподвижна, докато изследваше вътре из главата му.

Намръщи се.

— Добре ли е? — загрижено попита Еск.

Баба погледна към каменните стени.

— Мътните го взели това място — отговори тя. — Тук не е място за болни хора.

— Да, но той добре ли е?

— Какво? — Баба се сепна от мислите си. — О, да. Сигурно. Където и да е той.

Еск я зяпна, после зяпна и към тялото на Саймън.

— Няма никой вкъщи — каза Баба простичко.

— Какво искаш да кажеш?

— Я го чуй това дете! — рече Баба. — Човек ще рече, че на нищо не съм я научила. Искам да кажа, че съзнанието му Скита. Излязъл е Вън от Главата си.

Тя погледна към тялото на Саймън с нещо, граничещо с възхищение.

— Изненадана съм, наистина — добави тя. — Никога досега не бях срещала магьосник, който може да Заема.

Обърна се към Еск, чиято уста представляваше едно ужасено „О“.

— Спомням си, когато бях малка, старата Леля Анапъл ходеше да Скита. И съвсем се забравяше, когато станеше лисица, доколкото си спомням. Трябваха ни дни, докато я открием. А после и ти. Никога нямаше да те намеря, ако не беше оня жезъл, и… какво направи с него, момичето ми?

— Той удари Саймън — измърмори Еск. — Опита се да го убие. Хвърлих го в реката.

— Не е много хубаво, след като ти спаси живота — каза Баба.

— Спаси ме като удари него?

— Още ли не си разбрала? Той викаше… онези Неща.

— Това не е вярно!

Баба се вгледа в предизвикателните й очи и си помисли: Изгубих я. Три години работа — нахалост. Не можа да стане магьосник, но можеше да стане вещица.

— И защо не е вярно, Госпожице Всезнайка? — попита тя.

— Той не би направил подобно нещо! — Еск щеше да се разреве. — Чух го как говори, той е… ами, той не е лош, той е прекрасен човек и почти разбира как става всичко, той е…

— Предполагам, че е много добро момче — кисело каза Баба. — Никога не съм казвала, че е черен магьосник, нали?

— Те са ужасни Неща! — изхълца Еск. — Той не би повикал тях, той иска всичко онова, което те не са, а ти си една злобна, стара…

Плесницата иззвъня като монета. Еск залитна назад, пребледняла от изненада. Баба стоеше с вдигната ръка и трепереше.

Тя беше удряла Еск още веднъж по-рано — ударът, който получава бебето, за да го въведе в света и да му даде най-обща представа какво да очаква от живота. Но той беше единственият. За три години под един покрив беше имало достатъчно поводи — когато Еск беше забравяла млякото да изкипи или по невнимание беше оставяла козите без вода, но острата дума или пък още по-остро мълчание бяха вършили далеч по-добра работа от всякаква сила, а и не оставяха синини.

Тя сграбчи здраво Еск за раменете и я погледна в очите.

— Чуй ме — настойчиво заговори тя. — Не съм ли ти казвала винаги, че ако използваш магията, трябва да минеш през света така, както ножът минава през водата? Не съм ли?

Еск кимна, хипнотизирана като сгащен заек.

— Но ти си мислеше, че това са само Бабини приказки, нали? Но истината е, че ако използваш магия, привличаш вниманието върху себе си. Тяхното. Те непрекъснато гледат света. Обикновените мозъци са им нещо смътно, те въобще не си правят труда да ги забележат, но съзнание с магия в него изпъква, ясно ли ти е, то е като фар за тях. Не тъмнината Ги привлича, а светлината, светлината, която ражда сенките!

— Но… но… защо се интересуват? Какво искат Те?

— Живот и форма — отвърна Баба.

Тя се успокои и пусна Еск.

— Те наистина са трогателни — каза тя. — Те самите нямат свой живот или форма, а само тези, които могат да откраднат. Могат да оцелеят в този свят точно толкова, колкото риба може да живее в огъня, но това не Им пречи да се опитват. Но са достатъчно умни да ни мразят, за това, че сме живи.

Еск потрепери. Спомни си грапавото усещане от студения пясък.

— Какви са Те? Аз винаги съм си мислила, че са само… само някакви демони?

— Нне. Никой не знае точно. Те са просто Нещата от Подземните Измерения извън вселената, това е всичко. Създания — сенки.

Тя се обърна пак към проснатия труп на Саймън.

— Дали пък случайно нямаш някаква представа къде е той, а? — попита тя и погледна лукаво към Еск. — Не е отишъл да лети с чайките, нали?

Еск поклати глава.

— Не — рече Баба. — И аз така си мислех. Те са го хванали, нали.

Това не беше въпрос. Еск кимна, а на лицето й беше изписана безкрайна мъка.

— Не си виновна ти — каза Баба. — Съзнанието му Им е отворило пролука и когато е паднал, са го взели там със себе си. Само че…

Тя забарабани с пръсти по крайчеца на леглото, докато явно не стигна до някакво решение.

— Кой е най-важният магьосник тук? — попита тя.

— Хм, Лорд Катенгъл — отвърна Еск. — Той е Главният Ректор. Той беше един от онези, дето бяха тук.

— Дебелия или другия, дето изглеждаше кисел като оцет?

Еск откъсна съзнанието си от образа на Саймън в студената пустиня и се чу да казва:

— Той, всъщност, е магьосник Осмо Ниво и 33-градусов маг.

— Искаш да кажеш, че е наклонен? — попита Баба. — Цялото това мотаене около магьосници те е накарало да ги приемеш на сериозно, момичето ми. Те всичките се наричат Върховен Лорд Еди-Кой-Си и Лорд Велики Не-знам-Кой-Си, това е част от играта. Даже и магьосниците го правят, човек би си помислил, че поне те ще са по-разумни, ама не, вървят и разправят, че са Удивителните Бонко и Дорис. Както и да е, къде е този Велик Рамтидлипо?

— На вечеря са в Голямата Зала — каза Еск. — А той ще може ли да върне Саймън?

— Там е проблемът — отвърна Баба. — Смея да кажа, че всички ние можем доста лесно да върнем нищо, което ще върви и ще говори като всички нас. Но дали това ще е Саймън, е друг въпрос.

Тя се изправи.

— Да я намерим тази Голяма Зала тогава. Няма време за губене.

— Хм, на жени не е позволено да влизат — каза Еск.

Баба се спря на прага. Раменете й се повдигнаха и тя много бавно се обърна назад.

— Какво каза? — попита тя. — Да не би старите ми уши да ме лъжат, и не казвай, че ме лъжат, защото не е вярно.

— Съжалявам — каза Еск. — По навик.

— Виждам, че започваш да възприемаш идеи под нивото си — студено каза Баба. — Иди и намери някой, който да наглежда момчето, и хайде да видим какво й е толкова голямото на тази зала, че да не мога да припаря до нея.

И така, точно когато целият факултет на Невидимия Университет вечеряше в достолепната зала, вратите се разтвориха широко с драматичен ефект, който се поразвали малко, тъй като едната от тях се блъсна в някакъв сервитьор, върна се назад и тресна Баба в пищялките. И вместо предизвикателните стъпки, с които бе решила да пресече разчертания на квадрати под, тя беше принудена да го мине наполовина с подскоци, наполовина с куцане. Поне се надяваше, че подскача с достойнство.

Еск бързаше след нея и болезнено ясно усещаше стотиците погледи, насочени към тях.

Буботенето от разговорите и тракането на приборите за хранене замряха. Няколко стола бяха съборени на земята. В другия край на залата тя видя най-главните магьосници на високата им маса, която всъщност стърчеше няколко стъпки над пода. Те се бяха облещили.

Един средноразряден магьосник — Еск се сети, че е лектор по Приложна Астрология, — се втурна към тях и размаха ръце.

— Не-не-не-не — закрещя той. — Сбъркали сте вратата. Трябва да се махнете.

— Я не ми пречи — спокойно каза Баба и го подмина.

— Не-не-не, това противоречи на академичната традиция, трябва да напуснете веднага. Тук дами не се допускат!

— Аз не съм дама, аз съм вещица — каза Баба и се обърна към Еск: — Той много важен ли е?

— Мисля, че не — отвърна Еск.

— Добре — Баба се обърна към лектора. — Тичай ми намери важен магьосник, моля те. Бързо.

Еск я потупа по гърба. Един-двама магьосници с малко по-голямо самообладание бяха изтичали пъргаво през вратата зад тях и сега няколко Университетски портиери напредваха заплашително през залата, съпроводени от закачките и подсвиркванията на студентите. Еск никога не беше обичала особено портиерите, които водеха собствен живот в техните си помещения, но сега усети, че я обзема състрадание към тях.

Двама от тях протегнаха космати ръце и сграбчиха Баба за раменете. Ръката й се скри зад гърба й, последва кратка суматоха от движения, която завърши с това, че двамата избягаха куцукайки, като стискаха парчета от себе си и ругаеха.

— Игла за шапка — каза Баба.

Тя грабна Еск със свободната си ръка и я понесе към високата маса, като хвърляше свирепи погледи към всеки, който й се стореше, че иска да се изпречи на пътя й. По-младите студенти, които винаги надушваха забавленията гратис, затропаха, задюдюкаха и задрънчаха с чинии по дългите маси. Високата маса се стовари с трясък върху плочките, а старшите магьосници бързо се строиха в колона зад Катенгъл, докато той се опитваше да събере остатъците от достойнството си. Усилията му всъщност не се увенчаха с успех — много е трудно човек да изглежда достойно със салфетка, втъкната в яката му.

Той вдигна ръце за тишина и залата зачака нетърпеливо, докато Баба и Еск се приближаваха към него. Баба разглеждаше с интерес старите портрети и статуите на отдавнашни магове.

— Кои са тия копелета? — попита тя с крайчеца на устата си.

— Били са главни магьосници — прошепна Еск.

— Изглеждат сякаш имат запек. Не съм срещала нито един магьосник, който да е наред — каза Баба.

— Истинска гадост са да ги чистиш от прах, това знам аз — отвърна Еск.

Катенгъл стоеше широко разтворил крака, с ръце на хълбоците и стомах, който оставяше впечатлението за ски писта за начинаещи и следователно цялостният му вид представляваше позата, която обикновено се асоциира с Хенри VIII, но не е изключено и с Хенри IX и X.7

— Е? — попита той. — Какво ще рече това нападение?

— Този важен ли е? — попита Баба Еск.

— Аз, госпожо, съм Главният Ректор! И случайно ръководя този Университет! А вие, госпожо, престъпвате наистина много опасна територия! Предупреждавам ви, че… Престанете да ме гледате така!

Катенгъл залитна назад, вдигнал ръце, за да се предпази от втренчения взор на вещицата. Магьосниците зад гърба му се разпръснаха, събаряйки маси в бързината да избягат от погледа й.

Очите на Баба се бяха променили.

Никога по-рано Еск не ги беше виждала такива. Те бяха абсолютно сребърни, като малки кръгли огледала и отразяваха всичко, което виждаха. Катенгъл представляваше една чезнеща дребна точица в дълбините им, с отворена уста, а миниатюрните му ръчички — кибритени клечки, махаха отчаяно.

Главният Ректор се блъсна заднешком в една колона и ударът го накара да се съвземе. Той раздразнено поклати глава, вдигна ръка на фуния пред устата си и изпрати струя бял огън към вещицата.

Без да променя дъгоцветния си поглед Баба вдигна ръка и отклони пламъците към тавана. Последва експлозия и заваляха парченца плочки.

Очите й се разшириха.

Катенгъл изчезна. Там, където беше стоял той, се беше свила огромна змия, готова да нападне.

Баба изчезна. Там, където беше стояла тя, имаше голяма плетена кошница.

Змията се превърна в огромно влечуго от мъглите на времето.

Кошницата стана снежният вятър на Ледените Гиганти и покри вилнеещото чудовище с лед.

Влечугото се превърна в предисторически тигър с извити кучешки зъби, готов за скок.

Халата стана кипяща яма катран.

Тигърът успя да се превърне в орел, който се спускаше стремглаво.

Катранените ями се превърнаха в качулка с пискюли.

После образите започнаха да потрепват, докато фигура сменяше фигурата. Из залата затанцуваха стробоскопни сенки. Породи се магически вятър, дебел и мазен, който избиваше октаринови искри от бради и пръсти. В центъра на всичко това Еск, взирайки се през сълзящите си очи, едва успя да различи двете фигури — на Баба и на Катенгъл — лъскави статуи сред фучащите образи.

Тя усещаше присъствието и на нещо друго, пронизителен звук, почти извън пределите на слуха.

Беше го чувала и преди, на студената равнина — натрапчив, чуруликащ шум, шумът на пчелен кошер, на мравуняк…

— Те идват! — изпищя тя в оглушителния шум. — Те идват сега!

Тя изпълзя иззад масата, където беше намерила убежище от магическия двубой и се опита да стигне до Баба. Поток сурова магия я вдигна от земята и я запокити върху един стол.

Сега бръмченето беше по-силно, така че въздухът бучеше като триседмичен труп в летен ден. Еск направи още един опит да стигне до Баба и отново се сви на кълбо, щом по ръката й избуча зелен огън и опърли косъмчетата.

Тя се огледа обезумяла за останалите магьосници, но тези, които бяха избегнали последиците на магията, се спотайваха зад съборени мебели, докато окултната буря бушуваше над главите им.

Еск претича през цялата зала и излезе навън в тъмния коридор. Сенки се виеха около нея, докато тя бързаше, с хълцане, нагоре по стълбите и по бръмчащите коридори към тясната стая на Саймън.

Нещо ще се опита да влезе в тялото, беше казала Баба. Нещо, което ще се движи и ще говори като Саймън, но ще е нещо друго…

Групичка студенти кръжаха тревожно пред вратата. Те обърнаха бледите си лица към Еск, която се втурна към тях, но бяха достатъчно развълнувани, за да се отдръпнат нервно пред решителното й движение напред.

— Има нещо вътре — каза един от тях.

— Не можем да отворим вратата!

Те я гледаха с очакване. После някой каза:

— Дали случайно нямаш шперц, а?

Еск сграбчи дръжката на вратата и я завъртя. Тя се помръдна леко, но след това се завъртя назад с такава сила, че за малко не свали кожата от ръцете й. Чуруликането вътре прерасна в кресчендо, а се чу и друг един шум, като плющене на кожа.

— Вие сте магьосници! — изкрещя тя. — Същински магьосници, по дяволите!

— Още не сме учили телекинезата — отговори един от тях.

— Аз бях болен, когато сме взимали Хвърляне на Огън…

— Ами, аз всъщност не съм много добър в Дематериализирането…

Еск се приближи до вратата, после се спря с единия крак във въздуха. Спомни си как Баба говореше, че даже сградите имат съзнание, стига да са достатъчно стари. А Университетът беше много стар.

Приближи се внимателно до едната стена и прокара пръсти по древните камъни. Трябваше да се направи деликатно, за да не го изплаши — и сега тя усети съзнанието в камъните, бавно и просто, но все пак съзнание. То пулсираше около нея, Еск чувстваше искриците живот дълбоко в скалата.

Зад вратата нещо бухаше.

Пред смаяните погледи на тримата студенти Еск застана неподвижно и притисна ръце и чело към стената.

Тя почти беше вече там. Усещаше собствената си тежест, тромавото си тяло, далечните спомени за зората на времето, когато скалата е била разтопена и свободна. За пръв път в живота си разбра какво е да имаш балкони.

Движеше се леко из съзнанието на сградата, изчистваше впечатленията си и търсеше бързо, колкото се осмеляваше, точно този коридор, тази врата.

Протегна едната си ръка, много внимателно. Студентите продължаваха да я гледат, когато много бавно изправи един пръст.

Пантите на вратата започнаха да скърцат.

Последва един миг на напрежение, след което гвоздеите изскочиха от пантите и издрънчаха в стената зад нея. Дъските се заогъваха, докато вратата все още се напъваше да се отвори срещу силата на… на каквото и да беше онова, което я държеше затворена.

Дървото се изду.

Снопове синя светлина се стрелнаха в коридора, играеха и танцуваха в същото време, докато неясни фигури се виеха из ослепителния блясък вътре в стаята. Светлината беше замъглена и ултравиолетова, от оня вид, който веднага би накарал Стивън Спилбърг да се обърне към адвоката си по авторско право.

Косата на Еск така щръкна на главата й, че сега заприлича на блуждаещо глухарче. И когато прекрачи прага, по тялото й запращяха малки огнени змийчета.

Студентите отвън ужасено видяха как изчезва в светлината. Всичко изчезна в безшумна експлозия.

Когато най-сетне събраха достатъчно кураж да надникнат в стаята, те не видяха там нищо друго освен спящото тяло на Саймън. И Еск, притихнала и студена на пода, която дишаше много бавно. А подът беше покрит с тънък слой сребърен пясък.