Еманципирана магия

Еск се носеше през мъглите на света и със странно, безпристрастно чувство забелязваше отмерения начин, по който минаваше през твърдата материя.

С нея имаше и други. Чуваше чуруликането им.

Яростта се надигна като жлъч. Тя се обърна и се втурна след шума, като се бореше с изкушаващите я сили, които непрекъснато й говореха колко хубаво би било просто да отпусне контрола върху съзнанието си и да потъне в топлото море на нищото. Да стои ядосана, това беше спасението. Знаеше, че най-важното е наистина да е ядосана.

Свят Диск се отдалечи и сега лежеше под нея също както в деня, когато беше станала орел. Но този път под нея беше Кръглото Море — то наистина беше кръгло, като че ли Господ се беше изчерпал на идеи — а отвъд него лежаха краищата на континента и дългата верига на Планините Рамтоп, които стигаха чак до Центъра. Имаше и други континенти, за които тя никога не беше чувала, както и малки островни вериги.

Гледната й точка се промени и се появи Ръбът. Беше нощ, и тъй като кръжащото слънце на Диска сега се намираше под света, то осветяваше дългия водопад, който опасваше Края.

То осветяваше също така и Великата А’Туин — Световната Костенурка. Еск често се беше чудила дали Костенурката не е наистина само мит. Струваше й се, че си навличаш сума ти проблеми само за едното носене на някакъв си свят. Но ето я тук, голяма почти толкова, колкото и Диска, когото носеше, заскрежена от звезден прах и насечена от кратери на метеори.

Главата й мина пред Еск и тя се озова точно срещу едно око, толкова голямо, че да побере в себе си всички флотилии на света. Беше чувала да се говори, че стига да може човек да погледне достатъчно надалеч в посоката, в която е вперила поглед А’Туин, той би могъл да види края на вселената. Това може би се дължеше само на очертанията на устата й, но Великата А’Туин изглеждаше леко обнадеждена, даже оптимистична. Може би, пък, краят на всичко не беше чак толкова лош.

Като насън, Еск протегна ръка и се опита да Заеме най-голямото съзнание във вселената.

Спря се тъкмо навреме, като детето с шейна играчка, което е очаквало малък, полегат склон, а внезапно се озовава над величествените планини, покрити със сняг и простиращи се чак до ледените полета на безкрая. Никой никога не би могъл да Заеме това съзнание, щеше да е като да се опиташ да изпиеш морето. Мислите, които минаваха през него, бяха големи и бавни като глетчери.

Отвъд Диска бяха звездите, но нещо не беше наред с тях. Те се въртяха като снежинки. От време на време се успокояваха и заставаха неподвижно, както са стояли винаги, а след това изведнъж решаваха и започваха да танцуват.

Истинските звезди не би трябвало да правят така, реши Еск. Което означаваше, че тя не гледа истински звезди. Което пък означаваше, че не се намира съвсем на истинско място. Но чуруликане досами нея й напомни, че почти сигурно ще умре истински, ако дори за миг изгуби дирята на този шум. Тя се обърна и последва звуците през звездната виелица.

А звездите подскачаха и се успокояваха, подскачаха и се успокояваха…

Докато летеше нагоре, Еск се опита да се съсредоточи върху делнични неща, защото, ако оставеше съзнанието си да се задържи върху това, какво точно следва тя, тогава, знаеше, че ще тръгне назад, а не беше съвсем сигурна, дали знае пътя. Опита се да си припомни осемнайсетте билки, които лекуват болки в ухото, и това поотклони вниманието й известно време, тъй като никога не можеше да си спомни последните четири.

Една звезда прелетя край нея, след което бе мощно отблъсната настрани; на ширина беше около двайсет стъпки.

Когато билките се свършиха, тя се прехвърли на болестите по козите, което отне доста много време, тъй като козите могат да се разболяват от много неща, от които се разболяват кравите, плюс други неща които могат да прихванат, плюс овцете, плюс цял куп само техни си ужасни болести. Когато свърши с изреждането на вдървените вимета, спаружванията на ушите и октариновите възпаления на виметата, опита се да си припомни сложния код от точки и чертички, който те издълбаваха в дърветата около Лошия Задник, така че изгубилите се селяни да могат да намерят обратно пътя в снежните нощи.

Тя беше стигнала едва до точка-точка, точка, тире, точка-тире (Централно по посока на Часовниковата стрелка, на една миля от селото), когато вселената край нея изчезна със слабо пукване. Тя политна напред, удари нещо твърдо и грапаво и се спря, свита на кълбо.

Грапавостта беше пясък. Фин, сух, студен пясък. Човек веднага можеше да познае, че даже и да изкопаеше няколко стъпки надолу, пясъкът щеше да си е все толкова студен и сух.

Еск полежа с лице в него един миг, докато събираше смелост да погледне нагоре. На няколко стъпки от себе си тя виждаше само края на дрехата на някой. Дрехата на нещо, поправи се тя. Освен ако не беше крило. Би могло да е крило, някое изключително опърпано и кожено крило.

Очите й се плъзнаха нагоре по него, докато не попаднаха върху лице, по-високо от къща, очертано на фона на звездното небе. Притежателят му явно се опитваше да изглежда кошмарен, но се беше престарал. Общият вид беше като на пиленце, умряло преди около два месеца, но неприятното впечатление се разваляше доста от бивниците на африкански глиган, пипалцата на нощна пеперуда, вълчите уши и шипа на еднорог. Цялото нещо изглеждаше така, сякаш само се е сглобявало и като че ли притежателят му е чул това-онова за анатомията, но не е могъл да се пребори с идеята.

То беше зяпнало, но не нея. Нещо зад гърба й поглъщаше цялото му внимание. Еск много бавно обърна глава.

Саймън седеше с кръстосани крака, заобиколен от Неща. Те бяха стотици, неподвижни и мълчаливи като статуи, и го наблюдаваха с търпението на влечуго.

В ръцете си той стискаше нещо малко и ръбато. То излъчваше мътна синя светлина, от която лицето му изглеждаше странно.

До него на земята лежаха други фигури, всяка в собствената си слаба, мека светлина. Това бяха най-обикновени фигури от тези, които Баба пренебрежително наричаше гометрия — кубове, многостенни диаманти, конуси, даже и глобус. Всяка една от тях беше прозрачна и вътре имаше…

Еск се примъкна по-наблизо. Никой не я забелязваше.

Вътре, в кристална сфера, която беше захвърлена настрани върху пясъка, плаваше синьо-зелена топка, нашарена с миниатюрни бели облачета и нещо, което почти би могло да мине за континенти, ако някой беше толкова глупав, че да се опита да живее върху топка. Това би могло да е някакъв модел, само дето нещо около искренето му подсказваше на Еск, че си е съвсем истински и вероятно много голям, и не — във всякакъв смисъл — изцяло вътре в сферата.

Тя остави сферата много внимателно на земята и се промъкна до един десетостенен блок, в който плаваше далеч по-приемлив свят. Той имаше правилната форма на диск, но вместо Водопада на Ръба имаше ледена стена, и вместо Центъра имаше гигантско дърво, толкова голямо, че корените му се сливаха с планинските вериги.

В призма до него имаше още един бавно въртящ се диск, заобиколен от малки звезди. Но около него нямаше стена от лед, а само една червено-златна нишка, която при по-внимателно вглеждане се оказа, че е змия — змия, достатъчно голяма да опаше целия свят. По причини, които само тя си знаеше, тя си хапеше опашката.

Еск с любопитство завъртя няколко пъти призмата и забеляза, че малкият диск вътре неизменно оставаше изправен.

Саймън тихо се изкикоти. Еск остави диска със змията на мястото му и предпазливо надникна през рамото му.

Той държеше малка стъклена пирамида. В нея имаше звезди. От време на време той я разклащаше леко, така че те политаха и се завъртаха като сняг от вятъра, а след това отново се връщаха по местата си. И тогава Саймън се кикотеше.

А отвъд звездите…

Това беше Свят Диск. Една А’Туин, не по-голяма от чаена чинийка, се влачеше с мъка под свят, който приличаше на творението на златар маниак.

Разклащане, политане. Разклащане, политане, кикот. По стъклото вече се бяха появили едва забележими пукнатини.

Еск погледна към празните очи на Саймън, после нагоре към гладните лица на най-близкостоящите Неща, след това се пресегна и издърпа пирамидата от ръцете му, обърна се и побягна.

Нещата не се помръднаха, когато тя се втурна към тях, превита почти одве, притиснала пирамидата здраво към гърдите си. Но изведнъж тя вече не тичаше по пясъка, а някой я вдигна в мразовития въздух и едно Нещо с физиономия на удавен заек бавно се обърна към нея и протегна нокти.

Ти не си наистина тук, каза си Еск. Това е само нещо като сън, това, което Баба нарича анналоггия. Не могат истински да те наранят, всичко е само фантазия. Абсолютно нищо лошо не може да ти се случи, всичко става наистина само в главата ти.

Чудя се дали То го знае?

Ноктите я сграбчиха във въздуха и заешкото лице се цепна като бананова кора. Нямаше уста, само една тъмна дупка, сякаш самото Нещо беше отворът към даже още по-лошо измерение, такова място, в сравнение с което, ледено студеният пясък и безлунната лунна светлина щяха да са като приятен следобед на морския бряг.

Еск държеше Диска — пирамида, а със свободната си ръка замахваше срещу ноктите около нея. Без никакъв резултат. Тъмнината заплашително надвисваше над нея, една порта към вечната забрава.

Ритна Го с все сила.

Което, предвид обстоятелствата, не беше много силно. Но там, където кракът й удари, последва експлозия от бели искри и пукване, което би било далеч по-внушителен трясък, ако разреденият въздух тук не поглъщаше шума.

Нещото изскърца като банциг, който се е натъкнал дълбоко, в нищо неподозиращото дърво, на спотайващ се и отдавна забравен пирон. Останалите около него подеха състрадателно бръмчене.

Еск го ритна пак и Нещото изпищя и я пусна върху пясъка. Тя прояви достатъчно съобразителност да се претърколи, притиснала грижливо малкия диск до себе си, защото даже и насън, счупеният глезен боли.

Нещото залитна несигурно над нея. Еск присви очи. Тя внимателно остави света на земята, удари Нещото много силно някъде около мястото, където би трябвало да се намират пищялките му, ако въобще имаше пищялки под това наметало и после с добре премерено движение отново вдигна света.

Съществото изрева, преви се одве, а след това рухна бавно, като торба със закачалки. Щом докосна земята, то се разпадна на купчина разчленени крайници, главата му се изтърколи настрани и се закова на място.

Това ли е всичко? — помисли си Еск. Та те даже не могат да ходят! И когато ги удариш, просто падат?

Най-близкостоящите Неща изчуруликаха и се опитаха да отстъпят назад, когато тя тръгна решително към тях, но тъй като телата им изглежда се държаха едно за друго малко или много само благодарение на самозалъгване, това не им се удаде много добре. Еск удари едно, което имаше лице като малко семейство сепии, и то се сви в купчина шаващи кости, парченца козина и остатъци от пипалца, всичко много наподобяващо гръцко ястие. Друго едно имаше малко повече късмет и вече беше започнало да се измъква несигурно, когато тя го халоса яко по една от петте му пищялки.

Докато падаше, То замахна отчаяно и събори други две със себе си.

Дотогава останалите бяха успели да се отстранят от пътя й и сега стояха и наблюдаваха от разстояние.

Еск направи няколко крачки към най-близкото. То се опита да избяга и падна.

Те може и да бяха грозни. Може и да бяха зли. Но когато станеше дума за поезия на движенията, Нещата притежаваха цялата грация и координация на шезлонг.

Еск ги изгледа свирепо, а след това погледна към Диска в стъклената му пирамида. Изглежда всичкото това вълнение не го беше обезпокоило ни най-малко.

Тя беше успяла да излезе навън, ако това наистина беше навън, и ако можеше да се каже, че Дискът е вътре. Но как можеше човек да се върне обратно?

Някой се изсмя. Това беше такъв смях…

Най-общо това беше п’ч’царни’чивкоф. Тази задушаваща епиглотиса дума рядко се използва на Диска, освен от високо платените водещи лингвисти и, разбира се, от малобройното племе К’турни, което я е измислило. Тя няма абсолютен синоним, макар че Камхулианската дума „кррънтц“ („чувството, което те обзема, когато откриеш, че предишният посетител на клозета е изразходвал всичката тоалетна хартия“) горе-долу вече се доближава до нея по дълбочина на усещането. Най-близкият превод е следният: гадният тих шум от изваждането на сабя от ножницата зад гърба на човек точно в мига, когато той си мисли, че вече се е разправил с противниците си — макар че говорещите К’турни настояват, че това не предава усещането за студената пот, замирането на сърцето и смразяването на кръвта на оригинала.

Това беше точно такъв смях.

Еск бавно се обърна. Саймън се приближаваше към нея по пясъка, събрал ръце пред себе си. Очите му бяха здраво затворени.

— Наистина ли си мислеше, че ще е толкова лесно? — попита той. Или нещо друго попита — това не звучеше като гласа на Саймън, а като десетки гласове, говорещи едновременно.

— Саймън? — каза тя несигурно.

— Той повече не ни трябва — каза Нещото под формата на Саймън. — Той ни показа пътя, дете. А сега ни дай това, което ни принадлежи.

Еск отстъпи назад.

— Не мисля, че то ви принадлежи — каза тя, — които и да сте вие.

Нещото пред нея отвори очи. В тях нямаше нищо освен тъмнина — никакъв цвят, само дупки в някакво друго пространство.

— Бихме могли да кажем, че ако ни го дадеш, ще бъдем снизходителни. Бихме могли да кажем, че ще те пуснем да си идеш оттук в собствената ти форма. Но май няма никакъв смисъл да ти го казваме, а?

— Няма да ви повярвам — каза Еск.

— Добре тогава.

Нещото-Саймън се ухили.

— Само отлагаш неизбежното — каза то.

— Това ме устройва.

— Така или иначе, ние бихме могли да го вземем.

— Вземете го тогава. Но не мисля, че можете. Вие не можете да вземете нищо, ако то не ви е дадено, нали?

Те я наобиколиха.

— Ти ще ни го дадеш — каза Нещото-Саймън.

Сега се приближаваха и някои от другите Неща, които се връщаха през пустинята с ужасни отривисти движения.

— Ти ще се измориш — продължаваше То. — А ние можем да чакаме. Много сме добри в тая работа.

То мръдна наляво, за да я заблуди, но Еск се завъртя и го погледна в очите.

— Това няма значение — каза тя. — Аз само сънувам, а човек не може да бъде наранен насън.

Нещото млъкна и я погледна с празните си очи.

— Имате ли такава дума във вашия свят, мисля, че се казва „психосоматичен“?

— Никога не съм я чувала — сряза го Еск.

— Тя означава, че можеш да бъдеш наранен насън. И което е още по-интересно, ако умреш насън, оставаш тук. Това би било хууууубаво.

Еск погледна настрани към далечните планини, проснати на хладния хоризонт като разтопени питки от кал. Нямаше дървета, нямаше даже и скали. Само пясък и студени звезди и…

Тя по-скоро усети движението, отколкото го чу и се обърна, стиснала пирамидата между ръцете си като тояга. Тоягата халоса Нещото-Саймън посред скока му доста силно, но в момента, в който тупна на земята, то се преметна презглава напред и скочи на крака с неприятна лекота. Но то беше чуло изпъшкването й и беше видяло мигновената болка в очите й. Спря се.

— А, това те нарани, нали? Не искаш да гледаш как някой друг страда, нали така? Не и този, както изглежда.

То се обърна, даде знак и две от високите Неща се спуснаха над него и го сграбчиха здраво за ръцете.

Очите му се промениха. Тъмнината изчезна и тогава собствените очи на Саймън погледнаха от лицето му. Той вдигна поглед към Нещата от двете му страни и се опита да се съпротивлява за кратко, но едното беше усукало няколкото си чифта пипалца около китката му, а другото стискаше ръката му в щипките на най-големия рак на света.

После той видя Еск и погледът му се спря върху малката стъклена пирамида.

— Бягай! — изсъска той. — Изнеси я оттук! Не им позволявай да я вземат! — Лицето му се сгърчи в гримаса, когато щипките стиснаха по-здраво ръката му.

— Това номер ли е? — попита Еск. — Кой си ти всъщност?

— Не ме ли познаваш? — нещастно попита той. — Какво правиш в съня ми?

— Ако това е сън, бих искала да се събудя, моля те — каза Еск.

— Слушай. Трябва да избягаш сега, разбираш ли? Не стой така зяпнала.

— ДАЙ НИ Я — каза студен глас вътре в главата й.

Еск погледна надолу към стъклената пирамида със затворения в нея безучастен малък свят, после вдигна очи към Саймън, а устата й представляваха едно голямо „О“ от учудване.

— Но какво е това?

— Вгледай се внимателно!

Еск се взря през стъклото. Ако присвиеше очи, струваше й се, че малкият Диск е на гранули, като че ли беше направен от милиони миниатюрни песъчинки. А като се взреше внимателно в песъчинките…

— Това са само числа! — възкликна тя. — Целият свят… той целият е направен от числа…

— Това не е светът, това е само представа за света — каза Саймън. — Аз я създадох за тях. Те не могат да стигнат до нас, нали разбираш, но тук представите имат форма. Представите са реални!

— ДАЙ НИ Я!

— Но представите не могат да наранят никого!

— Аз превърнах нещата в числа, за да ги разбера, но те просто искат властта — горчиво каза Саймън. — Те се вкопчиха в числата ми като…

Той изпищя.

— ДАЙ НИ Я ИЛИ ЩЕ ГО РАЗКЪСАМЕ НА ПАРЧЕТА.

Еск погледна нагоре към най-близкото кошмарно лице.

— Откъде да знам дали мога да ви се доверя? — попита тя.

— ТИ НЕ МОЖЕШ ДА НИ СЕ ДОВЕРИШ. НО НЯМАШ ИЗБОР.

Еск погледна към кръга от лица, които даже и некрофил не би могъл да хареса, лица, събрани от бунището на продавач на риба, лица, сглобени напосоки от неща, които се спотайваха в дълбоки океански дупки и обитаваха пещери, лица, които не бяха достатъчно човешки, за да злорадстват или да се хилят похотливо, но притежаваха цялата заплашителност на подозрителна V-образна вълна близо до непредпазливия плувец.

Тя не можеше да им се довери. Но нямаше избор.

Нещо друго ставаше на място, отдалечено на разстояние колкото дебелината на сянка.

Студентите-магьосници се бяха върнали на бегом в Голямата Зала, където Катенгъл и Баба Уедъруекс все още бяха вкопчени в магическия еквивалент на Канадска борба. Плочите под вещицата се бяха разтопили наполовина и се бяха напукали, а масата зад магьосника беше пуснала корен и вече беше родила богата реколта от жълъди.

Един от студентите беше спечелил няколко награди за храброст, осмелявайки се да подръпне Катенгъл за наметалото…

А сега те се бяха скупчили в тясната стая и гледаха двете тела.

Катенгъл призова лекари на тялото и лекари на ума и стаята забръмча от магиите, когато те се заловиха за работа.

Баба го потупа по рамото.

— Две думи на ухо, млади човече — каза тя.

— Не съвсем млад, госпожо — въздъхна Катенгъл, — не млад.

Той се чувстваше изчерпан. Десетилетия бяха минали, откакто се беше дуелирал с магия за последен път, макар че това беше нещо обичайно сред студентите. Имаше гадното усещане, че в крайна сметка Баба щеше да спечели. Да се бориш с нея беше като да размажеш муха на собствения си нос. Той не можеше да проумее какво го беше прихванало да се захване с това.

Баба го изведе в коридора и после зад ъгъла до една ниша в прозорец. Тя седна и подпря метлата си на стената. Дъждът барабанеше тежко по покривите отвън, а няколко криволичещи светкавици показаха, че към града се задава буря с мащабите на тези от планините Рамтоп.

— Това беше доста впечатляваща демонстрация — каза тя. — Вие за малко не победихте на едно-две места.

— О! — каза Катенгъл и се поободри. — Наистина ли мислите така?

Баба кимна.

Катенгъл се запотупва на разни места по робата си, докато не откри смолиста кесийка с тютюн и свитък хартия. Ръцете му се разтрепериха, докато сви няколко късчета долнокачествен тютюн в мършава цигара. Той прокара мизерното си творение по езика си и леко го навлажни. После някъде в съзнанието му изникна смътен спомен за благоприличието.

— Хм — започна той, — имате ли нещо против да запаля?

Баба сви рамене. Катенгъл запали огънче от стената и отчаяно се заопитва да насочи пламъка и цигарата в приблизително една и съща посока. Баба взе внимателно клечката от треперещата му ръка и му запали.

Катенгъл всмукна тютюн, прокашля се ритуално и се облегна назад, а проблясващото крайче на свитата му цигара беше единствената светлина в мрачния коридор.

— Отишли са да Бродят — най-сетне каза Баба.

— Знам — отвърна й Катенгъл.

— Вашите магьосници няма да могат да ги върнат обратно.

— И това го знам.

— Макар че, биха могли да върнат нещо обратно.

— Предпочитам да не го бяхте казвали.

Последва пауза, в която те размишляваха върху това какво би могло да се върне обратно, въплътило се в живите тела и действащо почти като истинските им обитатели.

— Може би вината е моя… — казаха те в един глас и млъкнаха удивени.

— Първо вие, госпожо — каза Катенгъл.

— Тези работи, цигарите, те помагат ли на нервите? — попита Баба.

Катенгъл отвори уста, за да изтъкне много любезно, че пушенето е навик, запазен само за магьосниците, но после размисли. Протегна кесийката с тютюна към Баба.

Тя му разказа за раждането на Еск и за идването на стария магьосник, за жезъла и за Ескаринините набези в магията. Докато свърши с разказа, тя беше успяла да си свие здрав, тънък цилиндър, който загоря с малък, син пламък и от който очите й се насълзиха.

— Не знам дали разклатените ми нерви нямаше да са по-добре — изхриптя тя.

Катенгъл не я слушаше.

— Това е удивително — каза той. — Та казвате, детето въобще не е пострадало?

— Поне аз не забелязах — отговори Баба. — Жезълът изглеждаше… ами, на нейна страна, ако разбирате какво искам да кажа.

— И къде е сега този жезъл?

— Каза, че го е хвърлила в реката…

Старият магьосник и възрастната вещица се втренчиха един в друг, лицата им озарени от пламването на светкавица отвън.

Катенгъл поклати глава.

— Реката приижда — каза той. — Шансът е едно на един милион.

Баба се усмихна зловещо. Това беше една от онези усмивки, които караха вълците да бягат. После решително сграбчи метлата си.

— Шанс едно на един милион — каза тя, — идва девет от всеки десет пъти.