Фантома на Лондон

Блис се държи странно

Ломънд влезе в участъка и прекъсна размишленията на Алън. Докторът се оплакваше от времето и се готвеше да се разположи удобно в креслото, когато в коридора се чуха стъпки и в стаята връхлетя Майстер. Палтото му беше разкопчано, шапката паднала на тила — беше странно да се види това конте в такъв небрежен вид. Влизането от тъмната улица в ярко осветената стая като че ослепи Майстер и той дълго се взира в доктора, преди да го разпознае.

— А! — извика той. — Каква среща! Слуга на медицината и слуга на правосъдието!

После се обърна към Алън:

— Арестуваха ли го вече?

— Ако сте дошъл тук само за да разберете това, било е напразно. Можехте просто да позвъните по телефона — сухо отбеляза Алън.

— Не, не затова дойдох тук — отвърна Майстер и Алън забеляза в очите му пламъчето, което се явяваше в моментите, когато беше под въздействието на кокаина. — Дойдох да кажа, че Хекит — този жалък страхливец — избяга и ме остави сам в къщата!… А аз съм толкова раздразнителен, че всеки звук ми действа на нервите, било то проскърцването на стол, пращенето на огъня в камината, свистенето на вятъра…

В това време на вратата се появи човек, когото никой от присъстващите не забеляза. Инспектор Блис надникна в стаята и съвсем безшумно се скри.

Майстер продължаваше с оплакванията си:

— Нервите ми са в такова ужасно състояние, че непрекъснато чувствам някаква смъртна опасност…

Изведнъж той се залюля и загуби съзнание. Алън успя навреме да го задържи. За щастие, докторът беше тук и можа да му помогне.

Дежурният сержант извади от масата си шишенце амоняк, което пазеше за нервни дами.

— Какво му стана? — попита Алън.

— Действието на наркотика — сухо каза докторът. — Свалете го в кабинета на инспектора, ще се оправи след няколко минути.

Докторът наблюдаваше как изнасяха Майстер от стаята и поклати глава. После излезе, изправи се до вратата и се вгледа в тъмния коридор.

— Какво има, докторе? — попита Алън.

— Той пак е тук! — прошепна докторът.

— Кой?

— Той наблюдава участъка през цялото време, откакто е влязъл Майстер!

После Ломънд се върна в стаята, придърпа стола към огъня и седна.

— Кой е този тайнствен наблюдател? — с усмивка попита Алън.

— Не зная. Стори ми се, че много прилича на Блис. Той не ме обича, макар че наистина не разбирам защо…

— А вие познавате ли някого, когото той да обича? — попита Алън. — Той е странен човек.

— Чух за него чудновати работи днес в клуба — отбеляза докторът. — Срещнах един господин, който го е познавал във Вашингтон и се кълне, че е видял Блис в отделение за душевноболни в болницата в Бруклин.

— Кога е било това?

— Точно това е странното. Той твърди, че било преди две седмици.

Уембъри се усмихна.

— Но той отдавна се върна тук…

— А вие познавате ли добре Блис?

— Не, не мога да кажа, че го познавам добре. Не бях го срещал до завръщането му от Щатите… Той е много по-възрастен от мен…

В това време в стаята влезе самият инспектор Блис. Отиде направо при дежурния сержант и каза рязко:

— Нужен ми е пистолет.

— Извинете, но… — започна сержантът.

— Нужен ми е пистолет! — този път извика Блис.

Алън се намеси, обръщайки се към сержанта:

— Как не разбирате: на инспектор Блис от Скотланд ярд е нужен пистолет… А защо ви трябва, Блис?

Блис се усмихна криво.

— Защо ме питате?… Нима това ви касае?…

— Разбира се — отговори Алън, — нали това е моят район?

Сержантът подаде на Блис пистолет.

— Във всеки случай, нямате нищо против, че съм го получил, нали? — попита Блис.

— О, разбира се, не! — бързо отвърна Алън.

Блис тръгна към вратата, но Алън го спря.

— Няма ли да се подпишете за получаването на оръжието, Блис. Струва ми се, че забравяте реда в полицията…

Блис веднага се върна.

— Да, нали дълго отсъствах от тази страна… Вие знаете това, нали…

В очите на доктора се появиха весели искрици.

— Добър вечер, господин Блис! — каза той.

— Добър вечер, професоре — отговори той с лека ирония. — Още ли не сте хванали Фантома?

— Все още не — с усмивка отговори докторът. — Но въпреки това мога да твърдя, че съм в състояние да го пипна…

— Значи имате подозрения?… Така ли?

— Убеждение, напълно неопровержимо убеждение — тайнствено отговори докторът.

— Приемете съвета ми, докторе — забеляза Блис. — Оставете полицейската работа на професионалните детективи. Артър Милтън е много опасен човек… Впрочем, виждали ли сте скоро жена му?

— Да, а вие?

— Не. Аз даже и не зная с кого живее тя сега.

— Моля ви, не забравяйте, че говорите за мой личен приятел! — рязко отговори докторът.

Инспектор Блис се разсмя, а това рядко му се случваше.

— Аха!… И вас е оплела в мрежите си! Тя умее да покорява мъжките сърца.

— А вие не вярвате ли, че жените могат да имат просто приятели?

— О, как мога да не вярвам в това — рязко отговори Блис и като видя недоволното лице на Алън, добави. — И вие ли сте от сантименталните хора, Уембъри?

— Може би — сухо отговори Алън.

— Известно ли ви е, че госпожица Ленле работи в кантората на Майстер и че той е луд по нея? — продължи Блис. — Това е много романтично! Дъщерята на известен благородник и стар мошеник — укривател на крадени вещи…

— А вие никога ли не сте бил влюбен, инспекторе? — попита Алън.

— Аз?… Блис отново се разсмя. — О, не! Жената, която би ми взела ума, още не съществува…

И той тръгна към вратата.

— Какво мислите да правите сега? — попита Алън.

— Това, което би трябвало да правите вие — отговори Блис ядосано.