Фантома на Лондон

Алън изпълнява дълга си

Джон Ленле бързо изтича до квартирата си и като затвори вратата на стаята си, внимателно скри малката картонена кутийка. После отиде в града, за да се види с един от приятелите на семейството.

Мери се върна в празния апартамент. Болеше я главата. Приготвянето на вечерята я измори и тя съвсем изгуби желание да се храни. Но се сети, че след закуската не беше яла нищо, и се насили да хапне малко. В този момент в стаята влезе брат й. Лицето му беше намусено, но в последно време Мери беше престанала да се учудва на настроенията на Джон. Той не изчака въпроса й и веднага изрази негодуванието си.

— Бях на чай у Хамилтънови — каза той, сядайки на масата. — Посрещнаха ме хладно и с пренебрежение, а колко пъти са ни били на гости в Ленле Корт.

На Мери й стана неприятно, като чу тази новина. Винаги беше смятала, че Хамилтънови са най-добрите приятели на баща й.

— Сигурно са се държали така, защото вече сме бедни или заради бисерите на госпожа Дарнлей?

— Как ти хрумна това? Има нещо общо със скъпоценностите на старата госпожа, но те само намекнаха за това.

— Джон, нали нямаш нищо общо с това?

Гласът й изведнъж стана някак чужд. Тя с тревога очакваше отговора на брат си.

— Боже мой, ти да не смяташ, че аз съм крадецът?

Мери стана от мястото си.

— Джон, погледни ме в очите!

Погледите им се срещнаха.

— Нищо ли не знаеш за бисерите?

Той отмести поглед встрани.

— Какво очакваш да чуеш от мен? Как смееш, Мери… да ме разпитваш като крадец! Причината за това е, че поддържаш познанство с необразовани хора като Уембъри!

— Ти ли открадна бисерите на госпожа Дарнлей?

— Аз? — извика Джон.

В този миг на вратата се почука.

— Кой ли може да бъде? — тихо попита брат й.

Тя вдигна рамене и тръгна да отвори. Стори й се, че ще припадне — на вратата стоеше Алън Уембъри.

— Вие желаете да говорите с мен? — попита тя едва чуто.

— Не, търся брат ви.

Тя отвори широко вратата и той мина край нея, отправяйки се към столовата. Джон стоеше на същото място, където сестра му го беше оставила — до малката кръгла маса с приготвената вече вечеря.

— Какво ще желаете, Уембъри? — думите с мъка се откъснаха от устата му.

— Идвам от Скотланд ярд — гласът на Алън звучеше някак чуждо. — Имах важен разговор с полковник Уолфорд и му предадох съобщението, получено днес следобед. Налага се да обискирам дома ви. Утре ще дойда със специална заповед за това.

Мери изхлипа.

Джони стоеше изправен, а лицето му беше бяло като платно. С безумното си високомерие той не искаше да бъде задължен с нищо на сина на градинаря.

— Бисерите са в куфара под леглото ми — отрони той. — Вие знаете това със сигурност, в противен случай не бихте дошли. Ако ви доставя удоволствие да арестувате сина на човека, в чиято къща сте се родил — моля.

Той се обърна, отиде в стаята си и след малко се върна с малка кутийка, която постави на масата. Алън беше развълнуван от трагедията, която се разиграваше в това малко семейство. Погледна Мери с болка.

— Джон, как можа да извършиш подобно престъпление? — попита тя.

Той нервно сви рамене.

— Няма смисъл да се вдига шум. Навярно в онзи момент аз самият не съм съзнавал какво правя.

Джон Ленле се обърна, стисна в обятията си сестра си и я целуна. В този момент брат и сестра не знаеха кога отново ще бъдат заедно.