Фантома на Лондон

Докторът се отказва от обяда

Дежурният сержант беше изненадан от посещението на Блис.

— Странно, че инспектор Блис не познава нашия ред — каза той, обръщайки се към Алън.

— Що се отнася до Блис, много неща ми се струват странни — замислено каза Алън.

Докторът се приближи до вратата на кабинета, където бяха отнесли Майстер. Морис вече идваше на себе си.

Когато Ломънд се върна при Алън, влезе един полицай и пошепна нещо на ухото на инспектора.

— Иска да ме види дама? — попита Алън.

В този момент в стаята влезе Кора, елегантна, както винаги. Веждите й бяха свити сърдито: беше недоволна от нещо, но се стараеше да придаде равнодушен израз на лицето си.

— Вероятно паметта ви е много къса, докторе — каза тя, като му хвърли гневен поглед.

Алън имаше чувството, че докторът много се увлича по младата жена.

— Какъв е проблемът? — попита докторът, като хвана протегнатата ръка на красавицата.

— Не може жена да чака мъж повече от един час — ядосано отбеляза тя.

— Простете — извика докторът. — Съвсем забравих, че ви бях поканил да обядваме заедно. Извикаха ме тук и аз забравих… За Бога, простете ми.

— Но аз умирам от глад — продължаваше Кора с недоволен глас. — Нищо не съм яла от сутринта…

— Бедната!… Как ми е жал за вас. Може би ще можете да обядвате сама?

— Предпочитам да обядвам във ваше присъствие.

— Не мисля, че това ще е безопасно за мен.

— Нима предполагате, че бих могла да ви отровя?

— Кой знае!… Може би ще отровите душата ми…

Алън мълчаливо слушаше този разговор.

— Надявам се, че ще се смилите над бедната жена и ще я заведете да обядва — с умоляващ глас каза Кора.

— Страшно ми се иска, но…

— Слушайте, докторе, вие няма да плащате обяда — не спираше тя.

Докторът се разсмя.

— Разбира се, това е много примамливо, но имам спешна работа.

Усмивката изчезна от лицето й.

— Работа… — Тя горчиво се разсмя и тръгна към вратата. — Зная що за работа… Вие се мъчите да хванете Артър Милтън! Ето вашата работа, към това са насочени всичките ви усилия.

— Къде отивате сега, драга Кора? — попита я докторът с тревожен глас.

Тя му хвърли гневен поглед.

— Мисля, че за обяд вече е късно, но се надявам, че някой от приятелите ми ще ми предложи вечеря и ще ми изсвири на рояла любимите пиеси.

Докторът излезе с нея и дълго гледа подире й.

В това време в стаята влезе Джон, воден от един полицай.

— На покрива на Камден Кресент №57 този младеж излезе от една вратичка на съседния дом — №55, и започна да търси нещо зад водосточната тръба.

Джон стоеше неподвижно, с наведени очи, слушаше равнодушно разказа на полицая, а после погледна Алън.

— Благодаря ви, Уембъри — каза той. — Ако бях страхливец, а аз не съм, сега нямаше да стоя тук.

Сержантът седна до масата и записа името и адреса на Джон.

— Кой ме предаде? — попита младежът.

Алън мълчеше.

— Този път аз ще ви защитавам пред съда, драги Джон — каза влезлият Майстер. Той се обърна към полицая:

— Погрижи се да не се нуждае от нищо в затвора… Храната му да бъде за моя сметка.

— Майстер! — високо извика Джон. — Зад тръбата нямаше нищо!

На лицето на Майстер се изписа недоумение.

— Нямаше нищо?… Не разбирам какво искате да кажете, драги Джон?

— Наясно съм, че много рано излязох от затвора и попречих на някои ваши планове, Майстер!

И преди Алън да разбере какво става, Джон хвана Майстер за гърлото. След минута четиримата мъже се бореха на пода. В този момент вратата се отвори и на прага се показа инспектор Блис.

Той огледа борещите се, спусна се напред и издърпа Джон.

— Майстер ранен ли е? — попита Блис.

Джон, пребледнял от гняв, не сваляше очи от врага си.

— Как съжалявам, че не можах да го убия — простена той.

— Не е хубаво да бъдем егоисти, Ленле!