Фатално отклонение

Глава 12

— Хайде — каза Сирил Карти на Джордан, който затвори телефона след разговора с Лили. — В гримьорната. Размазал си очите си.

Джордан послушно последва гримьора, който със ситнещи стъпки се отправи към царството си, и седна на стола. Марк О̀Конъл, който отговаряше за рекламата на „Таен живот“, се появи на вратата и съобщи на Джордан, между две хапки сандвич с шунка, че Уолтър Соумс е дошъл да го види.

— Да го разкарам ли? — попита Марк.

Уолтър Соумс беше тапицер от Саут Джърси и все още живееше с родителите си. Беше възпитан млад човек и се ползваше с известна свобода на достъп в студиото на Шестдесет и осма Западна улица, тъй като беше председател на клуба на почитателите на Джордан и на Лорна Максуел. През трите години, откакто играеше в „Таен живот“, героят на Джордан, Пол Манвил, имаше романтична връзка с героинята на Лорна, Дженифър Тейлър. В частния си живот Лорна беше омъжена за очен лекар и имаше двегодишна дъщеря. От време на време Джордан и Лорна обядваха заедно и всяка година той ходеше на коледно тържество у тях в просторното им жилище на Ийст Сайд. Иначе двамата не поддържаха връзка. Но в представите на зрителите те бяха толкова обвързани, че беше неизбежно да имат общ клуб на почитатели.

— Искаш ли да му кажа, че си си отишъл? — попита пак Марк.

Джордан знаеше, че не бива да клати глава, докато Сирил Карти му гримира очите.

— Няма нужда — отговори той. — Кажи му, че ще се видим след тази сцена. Тогава ще съм приключил работния ден.

— Недей да мърдаш — скара се Сирил, облизвайки съсредоточено устни.

— Сигурно иска да ти обясни колко му е мъчно за дъщерята ти — каза Марк, като напъха последното парче от сандвича в устата си и отметна назад дългата си коса с оцветени от горчица пръсти.

— Убийството й не е никаква тайна — отговори Джордан. Той не харесваше особено много О̀Конъл, който беше най-големият клюкар на света, но в същото време безочливо демонстрираше поведение, внушаващо, че се е издигнал над всякакви дребни интриги.

— Почитателите, нали знаеш, умират за такава история — каза Марк.

— Хайде, тръгвай. Тръгвай — каза оживено Сирил, потупвайки игриво Джордан по гърба.

Джордан провери вратовръзката и косата си в осветеното огледало, преди да се върне на снимачната площадка.

— Тяхното съчувствие е по-искрено от това на много хора, които действително ме познават — каза той.

— О, мо-о-о-ля ти се, Джордан — извика Марк. — Нищо чудно, че така си падат по тебе. Ти си толкова старомодно сантиментален.

Джордан потисна въздишката си и каза:

— Нека да ме изчака в гримьорната.

След снимките, когато Джордан влезе в гримьорната си, Уолтър Соумс седеше на един въртящ се стол пред облицованата с огледала стена. Всички в продукцията, с изключение на първата звезда, многоуважаваната Маргарет Кларк, деляха с някого обща гримьорна, но в повечето случаи снимките бяха в различни дни. Така че в гримьорната човек можеше да разчита, че ще бъде сам. При влизането на Джордан Уолтър скочи на крака. Джордан протегна ръка на младия човек с наднормено тегло и жълтеникавобледа кожа и му каза да седне.

Джордан се зае да сваля грима и да си сменя ризата.

— Уолтър — каза той, — трогнат съм от венеца, който клубът изпрати. Беше много красив.

— Няма нищо, Джордан. Позволих си да го купя с пари от членския внос, защото знаех, че хората от клуба искат точно това.

— Много съм признателен.

— Не искам да се натрапвам в такъв момент, но исках лично да изкажа съболезнованията си — заяви младият човек с мрачно лице.

Джордан се беше преоблякъл вече във всекидневните си дрехи. Прокара пръсти през косата си, за да намали ефекта, който Сирил бе постигнал със спрея и пяната. После седна на своя въртящ се стол и въздъхна.

— Уолтър, тя беше единственото ми дете. А аз не бях кой знае колко добър баща.

— О, не — възрази веднага Уолтър. — Сигурен съм, че си бил добър баща. Ти си много добър човек.

Бъркаш ме с Пол Манвил, помисли си Джордан.

— Не говоря за Пол Манвил, а за теб — каза сериозно Уолтър, сякаш четеше мислите му. — Аз познавам много звезди, Джордан. Повярвай ми. Знам какво говоря.

Джордан се усмихна тъжно на момчето. Уолтър не беше глупав, а просто настоятелно любезен. Той имаше слабост към телевизионни звезди, но знаеше много добре кои актьори му се подиграват, кои се смеят зад гърба му.

— Уолтър, тези твои думи значат много за мен — каза искрено Джордан. — Малко ми олекна.

Уолтър широко се усмихна.

— Виж какво, аз се прибирам вкъщи. Искаш ли да те закарам в града? Пътят ми е натам. — Джордан знаеше, че председателят на клуба пътува с автобус до гарата всеки път, когато идваше тук.

— Не, благодаря. Имам среща с Лорна след записа. Донесла е нови снимки на дъщеря си за нашия вестник. Но много ти благодаря.

Джордан стисна ръката на Уолтър, извини се и тръгна по коридора, пожелавайки лека нощ на всички, с които се разминаваше. Излезе през двойната врата във фоайето и попита човека от охраната, който му беше симпатичен, как е минал футболният мач.

— Нашите спечелиха, разбира се — каза човекът.

— Разбира се — повтори Джордан и махна с ръка за поздрав, излизайки на улицата. Потръпна, като се озова навън. Беше студено и сиво, градът навяваше печал и романтична тъга. Джордан си купи от един магазин на Четвърта Западна улица кашонче с шест бири и кутия със замразена вечеря и се запъти към апартамента си. Смяташе да попрегледа сценария, а после да затопли вечерята, докато гледа мача. Сърцето му се сви, като видя от ъгъла момичето, което седеше на площадката на къщата му. Аманда се изправи, щом го зърна, че идва, и го посрещна с ослепителна усмивка.

— Ходих да се подстригвам на улица Кристофър и реших да се отбия. Харесва ли ти? — Аманда разтърси внушителните си къдрици.

— Много хубаво — каза Джордан.

— Приемаш ли гости?

— Разбира се — отговори той с пресилена усмивка. — Влизай.

Отключи входната врата и от коридора го блъсна познатата миризма на мухъл. Чу, че Аманда бърбори нещо зад гърба му, но вече си мислеше как трябва да постъпи с нея. Бяха се виждали два пъти, откакто той се върна, и му беше ясно, че нищо не се получава. Надяваше се, че и тя чувства същото, че ще разбере защо той не й се обажда. Но тя явно не беше готова да сложи край просто така, без обяснение. Може да я заведа на вечеря в квартала и после да й повикам такси, помисли си той. Така ще хвана второто полувреме на мача. Замразената вечеря ще остане за друг път.

Джордан отключи вратата на апартамента, Аманда се втурна вътре и се настани удобно на канапето. Той отвори хладилника под умивалника и сложи замразената вечеря в малкия фризер. Отвори една бира и предложи и на нея. Тя започна да облизва с език гърлото на бутилката, но Джордан се направи, че не я забелязва.

— Бях на пробни снимки днес — каза тя. — Търговска реклама за някакъв почистващ домакински препарат. Мисля обаче, че няма да ме вземат. Не съм подходящ тип за тази роля. На тях им трябваше някаква домакиня повлекана. Съжалявам, че моят агент не ме беше предупредил. Щях да си вържа една стара кърпа на главата или нещо подобно.

— Правилно, ти не си този тип — каза учтиво Джордан и отпи от бирата.

— Виж какво — каза тя. — Докато седях отвън и те чаках, ми хрумна страхотна идея.

— Каква е тя?

— Смяташ ли да ходиш на вилата си този уикенд?

— Не съм решил — отговори предпазливо той. — Защо?

— Нали каза, че ходиш всеки уикенд?

— Обикновено ходя.

— Ами, мислех да мина през Балдучи, да купя нещо наистина хубаво за ядене и после да отидем заедно на вилата. Да се отпуснем и просто да си починем. Много искам да видя това място. Точно в такава обстановка се развихрям най-много. Когато съм сред природата. Никога не си ме виждал в такава светлина.

Мисълта, че Аманда може да нахлуе в неговия планински дом, не го привличаше. И при най-добро стечение на обстоятелствата там, в планината не му вървеше с жени, дори когато сам ги поканеше, преизпълнен от оптимизъм и романтични планове. Знаеше, че и с Аманда нищо няма да се получи.

— Виж какво — започна притеснено той, — ролята ми в момента е трудна. През уикенда трябва да изуча сценария и да се пренастроя, така да се каже. Просто моментът не е подходящ.

Аманда го изгледа продължително, после стовари с трясък бирената бутилка върху масичката. В гласа й прозвуча раздразнение.

— Знаеш ли какво, Джордан, мислех, че двамата се разбираме чудесно. Какво се случи изведнъж? Мислех, че те привличам.

— Аманда, причината наистина не е в теб. Аз съм виновен. Някак потиснат съм тези дни след всичко, което се случи…

— Ами тогава ми дай възможност да те разсея.

— Да си призная, не ми се иска да се разсейвам — каза откровено той. — Не знам как да ти го обясня.

— Аз мисля, че това просто е извинение, Джордан. Искаш или не искаш?

Джордан мразеше подобни сцени. Страхуваше се да не каже нещо, с което да засегне нейните чувства. Всъщност не ставаше дума за нещо, което тя беше или не беше направила. Не можеше да й го обясни. Не искаше да стои буден цяла нощ, нито да я задържи тук до зори. Не виждаше в очите й онази дълбочина, която да го накара да се потопи и да заживее в нея. Може би човек изпитва подобно нещо само веднъж в живота си. Може би трябва да е млад и невинен, за да го изпита. Не знаеше. Нямаше значение. Дано не ме принуди да се държа жестоко, каза си той. Стомахът му се сви.

— Чула съм някои неща за теб — каза рязко тя и се изправи. — Знам какво говорят хората. Надут, задръстен от психични проблеми, не може да се намери жена, достатъчно добра за него.

За миг Джордан се зачуди къде е чула това. Но тъй като не искаше да води този разговор, не се опита да се защити.

— Все едно, това си е твой проблем — продължи тя. — Не съм ходила пет години на терапия, за да позволя на някакъв си каубой да си разиграва коня за сметка на моето самоуважение. — Тя извади слънчевите очила от чантичката си и тръгна към вратата. — Когато останеш сам, ама наистина сам, да не си посмял да ми се обадиш.

Джордан въздъхна.

— Съжалявам, Аманда. Права си. Проблемът е мой. Няма никакъв смисъл да те наскърбявам повече.

Сълзи напираха в очите на Аманда и тя бързо си сложи слънчевите очила.

— Да ме наскърбяваш? — каза с дрезгав глас тя. — А за себе си какво ще кажеш? Дявол да те вземе, Джордан, ти дори не се опитваш да направиш нещо.

Джордан отмести очи от нея и погледна встрани. Аманда мина край него и излезе в пожълтелия коридор. Той изпита дълбоко облекчение, когато тя наистина се озова в коридора.

Аманда поклати глава и студено заяви:

— Сигурна съм, че можеш да си позволиш нещо по-добро от това.

— На мен ми харесва — сви рамене Джордан и тъжно се усмихна.

— На това му се вика снобизъм — каза важно тя. — Никак няма да ми липсва това мрачно място. — Токчетата й затракаха по напукания линолеум на коридора.

Той изчака да си тръгне, после затвори вратата и се облегна на нея. Сред тишината на празния апартамент мислите му можеха свободно да се реят. Нямаше кой да му се кара за това, че мислено отново се върна у дома във Фелтън при Мишел, при Лили, при всичко онова, което бе загубил.