Фатално отклонение

Глава 19

Лили слезе по стълбите почти тичешком, но щом се озова на тротоара, студеният въздух я удари в лицето като плесница, която я замая и зашемети. Сърцето й заби, сякаш щеше да изскочи, и тя не можа да си спомни къде е паркирала колата. Минувачите я поглеждаха и погледите им я плашеха, сякаш всички знаеха, сякаш не можеха да повярват, че тя току-що е научила. Обезумелият й поглед различи познатия цвят на колата и залитайки, с отмалели крака, тя се запъти към нея. Като влезе вътре, на безопасно място, просто се свлече на седалката — ръцете й трепереха толкова силно, че не можеше да завърти ключа. Искаше да намери Грейсън, да му се нахвърли като дива котка, да го разтърси като парцалена кукла и да му изкрещи „Защо?“, но треперещите й пръсти отказваха да превъртят ключа, затова продължи да седи пред волана, потръпвайки, и да се опитва да мисли.

Грейсън. Нейното бебе. Нейният син. Винаги беше самостоятелен. Още от най-ранните й спомени за него все я отблъскваше. Искаше всичко да направи сам. Обратното на Мишел, която се обръщаше към нея, имаше нужда от нея, търсеше любовта й. Не, Грейсън беше бебето, но беше силното, здравото, жизнерадостното дете. Забързано, вечно в движение, докато Мишел го гледаше с обожание как жъне успех след успех. Тя го боготвореше. А той я беше оставил да умре.

Лили сложи ръце на волана и го изцапа с кръв от дланите си, които беше разкървавила, стискайки ръце в юмруци. Опита се да мисли. Къде би могъл да бъде сега? Другата седмица щеше да има мач и следобед трябваше да тренира начело на отбора си, който се готвеше за срещата. Капитан на отбора, заместник-председател на ученическия съвет, носител на наградата за лидерство. А беше стоял безучастно. Беше оставил Тайлър Ансли да убие сестра му и беше стоял безучастно. А след това изрече толкова лъжи. Да, лъжи. Толкова много. Лили имаше чувството, че тяхната тежест ще я премаже. Ще го намери. Това беше единственото, което знаеше. Той никога не искаше съвети от нея, а понякога, когато тя сама ги предлагаше, започваше нетърпеливо да се върти и лицето му приемаше многострадален израз. Днес обаче, ей богу, щеше да я изслуша.

Тя изчака още няколко минути, докато се почувства достатъчно спокойна, за да може да шофира, пое към гимназията и като стигна, я заобиколи, за да излезе отзад на игрището. Местният отбор беше на терена, както очакваше. От дъжда теренът беше кален и по ярките униформи в бяло и тъмночервено се стичаше ръждива кал. Треньорът изсвири със свирката и закрещя неразбираеми наставления, докато момчетата се подреждаха за поредния опит да вземат топката.

Стиснала силно ключовете от колата във все още разкървавената си ръка, Лили заобиколи най-предните пейки и отправи поглед към развихрилите се младежи. Проточи врат да различи номерата на униформите, но не можа да види сред тях номер пет. Обикновено разпознаваше Грейсън по нахаканата безгрижна поза, но сега сред играчите нямаше и следа от него.

Един глас извика името й и Лили се обърна да види кой може да е това. Високо на пейките една самотна фигура седеше свита сред студа, облечена в розово памучно яке и каубойски ботуши. Лили веднага позна червеникавата коса на Алин Старнс. Сърцето й трепна, като я видя. Почувства необясним гняв, когато момичето плахо кимна.

— Току-що извикаха Грейсън на телефона — извика й Алин. — Нещо спешно.

Лили веднага разбра кой се е обадил. Пинк. За да му каже, че тя е тръгнала.

— Алин, какво правиш тук? — попита тя, макар че знаеше. Знаеше, че това слабичко, разстроено момиче чака сина й.

— Ами, трябва да се срещна с Грейсън след тренировката — призна плахо Алин.

Обикновено Лили не се бъркаше там, където не й беше работа. Обикновено имаше доверие на сина си. Но днешният ден не беше обикновен. И синът й не заслужаваше никой да му се доверява. Не заслужаваше вниманието на едно момиче, на което и да е момиче. Най-малкото на това крехко, уязвимо момиче.

— Алин — каза рязко тя. — Слез долу. Веднага.

Алин понечи да се възпротиви, после бавно вдигна чантата си и започна да прескача пейките, тракайки с каубойските си ботуши по дървените дъски. Докато момичето слизаше по стъпалата, Лили погледна пак към игрището. От Грейсън все още нямаше и следа. Явно двамата с Пинк продължаваха трескаво да обсъждат тайните си, опитвайки се да избягнат нейния гняв. Но този път Грейсън нямаше да се измъкне.

Алин стигна до първия ред. Лили протегна ръка и й помогна да скочи. Дребничката, осеяна с лунички ръка беше студена и Лили изпита чувството, че показва на момичето как да слезе от висока скала, на която едва се е закрепила.

О, не, каза си гневно Лили. Грейсън няма да получи възможност да разиграва това или което и да е друго момиче, защото тя няма да му позволи. Той дори не е имал кураж да защити собствената си сестра. Значи не заслужава да има приятелка. Няма да може никога повече да направи нещо лошо на някого. Тя ще се погрижи за това.

— Алин — каза строго Лили. — Родителите ти знаят ли, че пак се виждаш с Грейсън?

Алин тъжно поклати глава.

— Престани да се виждаш с него, иначе ще им кажа. Говоря сериозно, Алин. Забрави за Грейсън. Не се погубвай заради него. Той ще ти причини само мъка. Него не го е грижа за теб.

Лили очакваше момичето да реагира предизвикателно, но Алин сви рамене и пъхна ръце в джобовете си.

— Знам, съжалявам — каза тя.

— Недей да съжаляваш — отвърна Лили. — Бързо си тръгвай оттук.

— Грейсън ще се ядоса — каза разтревожено тя.

— Аз ще се погрижа за Грейсън — заяви мрачно Лили.

— Мис Бърдет, моля ви, не казвайте на мама.

— Няма да й казвам, ако не те хвана пак да се мотаеш с него. А сега тръгвай.

Момичето намести чантата си на рамото и каза довиждане. Лили я проследи с поглед как изчезна зад пейките. После се обърна и загледа калното игрище. Грейсън излизаше от съблекалнята.

Явно се беше огледал за Алин, да види дали все още го чака и му се възхищава. Беше забелязал майка си и се засили с подскоци към пейките, а на красивото му лице беше изписана самата невинност.

— Какво стана с Алин? — попита той вместо поздрав.

— Изпратих я да си върви у дома. Ела тук — изсъска Лили. Усети как сърцето й се разтуптя. Обърна си с гръб към него и тръгна по пътеката.

— Мамо, имам тренировка — каза упорито той.

Лили се извърна към него и очите й проблеснаха.

— Не се преструвай, че не знаеш защо съм тук. Знам, че баща ти те извика на телефона. Сега ще правиш каквото ти кажа — избълва тя. — Все още съм ти майка.

Тонът й го накара да замълчи и той сведе поглед, отмествайки посърналите си сини очи. Над мръсната униформа по врата му плъзна червенина. Погледна майка си и видя синината под окото на бузата й.

— Мамо! — възкликна той. — Какво е това?

— Няма значение — сряза го тя.

— Съжалявам — каза той и сви рамене, после тръгна послушно след нея към пейките.

Трепереща от гняв, Лили не се обърна, докато не се увери, че другите вече не ги виждат. Искаше да изрече всичко най-отвратително, което й идваше наум. Дойде готова да се нахвърли върху него, да се развихри като буря отгоре му. Искаше да го засегне, да го унижи, да го обвини. Но като се обърна и го видя, застанал послушно зад нея, с каската на единия хълбок, с разрошената руса коса, сякаш току-що станал от сън, втренчил широко отворени очи в нея, сякаш единственото, което искаше, беше да я успокои, тя усети, че гневът й се изпарява и остава само чувството на объркване и изумление. Това беше нейният син. Нейното малко момче. Пинк сигурно се е объркал по някакъв начин. Той никога не би изоставил така сестра си. Може би изобщо не е бил там. Може би Тайлър просто така е казал. Трябва да има някакво друго обяснение.

— Грейсън — започна строго тя с трепещ глас, — сигурна съм, че баща ти току-що ти каза по телефона, че знам какво се е случило. Че Тайлър Ансли е убил сестра ти, а ти си стоял там и си го оставил да направи това.

Грейсън стисна каската и я погледна с широко отворени очи; червенината беше изчезнала от врата му, кожата му беше побеляла.

Лили се поколеба, защото той мълчеше. Не е така, помисли си тя, обзета от внезапна, дива надежда. Той ще ми каже, че не е било така. Че не е бил там. Че Тайлър си измисля.

— Вярно ли е това? — попита тя.

Недей да ми отговаряш, каза си тя.

Грейсън извърна поглед от нея, присвивайки очи, гледайки, без да вижда игрището, после пристъпи от крак на крак.

— Е? — каза тя.

Грейсън поклати глава. Гласът му прозвуча слабо.

— Съжалявам, мамо. Мислех, че никога няма да разбереш.

За нейна изненада признанието му я потресе, все едно че досега не беше чула нито дума за това.

— Грейсън — прошепна тя. — Боже мой…

— Мамо — каза умолително той. — Мамо, съжалявам. Това беше просто… беше едно нелепо нещо…

Лили си наложи да запази самообладание. Но имаше чувството, че не може да диша.

— Кажи ми какво се случи — изрече тя, поемайки дъх пред всяка дума. — Не мога да повярвам… че това, което баща ти ми каза… е всичко. Че ти си го оставил… да убие сестра ти. Грейсън, трябва да знам… как е възможно това?

Лицето му се бе изкривило, а от очите му се стичаха сълзи.

— Мамо, знам, че си ми ядосана… — каза той.

— Ядосана? — извика тя, почти готова да се разсмее на неуместната, абсурдна дума. — Грейсън, погледни ме. Аз те познавам. Ти си мой син. Ти не би… ти не можеш да направиш това. Просто да я оставиш така. Да я оставиш да умре. Искам да кажа, че ти и Мишел, че ти я обичаше… — Гласът й прозвуча силно, умолително.

— Обичах я. Знаеш, че я обичах — извика той. — Но кълна ти се, мамо. Не мислех, че Тайлър ще й направи нещо лошо. Мислех, че просто се будалка. — Той я погледна отчаяно, изчаквайки я да каже нещо, но тя мълчеше. — Пиехме — продължи Грейсън. — Знам, че не бива, но всички го правят, нали разбираш.

Тя се взираше в него, сякаш се мъчеше да го разбере, сякаш той говореше на чужд език.

Грейсън пристъпи смутено от крак на крак под погледа й и продължи със запъване.

— Мишел всъщност… не трябваше да бъде там. Искам да кажа, че тя ни чу, като се уговаряхме да отидем там, и настоя и тя да дойде. Опитах се да й кажа да се прибере у дома, но тя… тя го харесваше, нали разбираш. Сигурно си е казала, че ще използва случая да бъде с него или нещо такова. Така или иначе, бяхме пийнали, тя го дразнеше, а той размахваше бейзболната бухалка, Мишел се смееше и в един момент бам, бам. Преди да разбера, той я удари. И тя падна.

— Стига — изкрещя Лили, запушвайки с ръце ушите си. Не издържаше да го слуша повече. Не искаше да си представи как удрят малкото й момиченце. Не искаше да слуша как синът й преразказва това, сякаш си припомня някаква училищна история.

— Мамо, слушай — каза настойчиво той. — Как можех да знам, че той ще я удари?

— Трябваше… Трябваше да я пазиш — извика Лили.

— Мамо, не можах. Моля те. — Той пристъпи към нея. — Недей.

Тя отстъпи, размахвайки безсилно юмрук към него, сякаш да го отблъсне. Удари се в пейката, хвана се за нея и сълзите отново я заслепиха. Избърса ядосано очи.

— Значи, това момче убива сестра ти — заяви тя със студен, жесток глас, — а ти стоиш като последен страхливец и не правиш нищо. Освен че лъжеш и го укриваш, разбира се.

— Не — изкрещя той. — Не. Скочих върху него. Ударих го. Беше много късно. Мамо, ти не беше там. Честна дума. Никой не можеше да го предотврати.

— Това ли е всичко, което имаш да кажеш? Че си бил безпомощен?

— Стига, мамо. Мислиш ли, че нямаше да направя нещо, ако можех? — Очите му блеснаха от сълзи и той ги избърса с калния ръкав на блузата си, размазвайки мръсотията по лицето си.

Лили поклати гневно глава, задавена от собствените си сълзи.

— Не знам — изхлипа тя. — Никога няма да знам. Стоиш тук и ми разправяш всичко това. Сякаш не съзнаваш, че си я предал. Предал си Мишел. И мене. Всички нас. Не се ли срамуваш?

Това сякаш го засегна и лицето му настръхна.

— Виж какво — каза той. — Не съм единственият…

— Не мога да разбера — продължи тя. — Колкото и да се опитвам. Как си могъл да стоиш и да не направиш нищо? Как можеш да спиш нощем и да не мислиш за това? Как можеш да ходиш по улиците всеки ден, сякаш това изобщо не се е случило?

— Казах, че съжалявам — извика той с дрезгав глас. — Кажи какво искаш от мен? Какво искаш да направя? Само ми кажи и ще го направя.

Лили извърна очи от него и загледа стоманеното сиво небе. Вярно беше. Какво друго можеше да каже Грейсън? Мишел беше мъртва. Разбира се, че той съжаляваше за това. По какъв друг начин да го изрече? Сълзите му казваха всичко. Каквото и да следваше от това, той съжаляваше, но нищо повече не можеше да направи.

Лили поклати глава и седна на ръба на една пейка, отправила невиждащ поглед пред себе си.

— Не искам да те измъчвам с това — каза тихо тя. — Ти си мой син. Знам, че съжаляваш. Знам, че също страдаш. Но не мога да оставя нещата просто така. Всички тези лъжи — поклати глава тя. — Ами Мишел? Когато се съгласи на всички тези лъжи, на това мълчание, не помисли ли за нея?

— Какво искаш да кажеш? — попита предпазливо той.

— Знаеш какво искам да кажа — отговори тя. — Сестра ти е убита, а всички вие се преструвате, че такова нещо никога не се е случило.

— Чакай малко, мамо — каза той. — Ние не можехме да кажем. Разбереше ли се веднъж, че аз също съм бил там…

— Знам — прекъсна го тя. — Не искаш да понесеш унижението. Не искаш и пред съда да се изправиш може би. Бога ми, аз също не искам това да ти се случи. Сега и баща ти е замесен. И шерифът. Но кажи ми нещо, Грейсън. Смяташ ли, че това момче, което уби сестра ти, трябва да остане на свобода? Ненаказано? Как ще живеем ние с това?

Грейсън стоеше мълчаливо изправен над нея, хапейки разсеяно долната си устна, загледан в игрището. После бавно, страхливо седна на пейката до нея.

— Мамо, има и друга причина — започна той. — Трудно е да се каже… Има и нещо друго, за което ти не знаеш.

— Какво е то? — погледна го намръщено Лили.

Грейсън облиза устни и започна да върти каската в ръце, избягвайки очите й. Сякаш се съсредоточаваше върху нещо, преодолявайки вътрешната си съпротива. Накрая каза:

— Има още нещо, което се случи онази нощ. Татко дори не знае за него.

— Откога си започнал да споделяш с мен, а не с баща си? — попита сдържано тя.

Грейсън въздъхна.

— Не казах на татко, защото… е за Мишел. Не исках той да знае това. Нали знаеш какво е неговото отношение към нея. Искам да кажа, че в неговите очи тя е просто… нали разбираш, неговото малко момиченце.

— Какво се опитваш да кажеш? — попита настоятелно Лили. — Повече от това не мога да поема, Грейсън.

— Виж какво, знам, че според теб съм страхливец и затова се опитвам да прикрия цялата тази история, но аз се опитвам също така посвоему да предпазя Мишел. За да не се разбере какво се е случило.

— Чакай малко — извика Лили. — Не. Не си мисли, че можеш да си измиеш ръцете, като хвърлиш вината за цялата тази история върху сестра си. Да не би да искаш да ми кажеш, че тя е пийнала и първа го е ударила? Да не си посмял, Грейсън. Да не си посмял да я обвиняваш по този начин.

— Не става дума за пийване, мамо — прекъсна я той. — Всички бяхме пийнали.

— Ти си стоял там, гледал си какво става и не си направил нищо. Поне се дръж като мъж, Грейсън, и си признай това.

— Не стоях там. Истината е… че си тръгнах — каза Грейсън. — Тръгнах да си вървя.

— Това всички го знаем, Грейсън — каза рязко тя.

— Трябваше да си тръгна.

— Не е трябвало. Избрал си да си тръгнеш — настоя Лили.

— Трябваше — извика той. — Тя… тя си съблече блузата.

Лили се втренчи в него. От шията към бузите му плъзна ярка руменина. Той не смееше да я погледне. Нейното лице пламна.

— Не е вярно — каза Лили с треперещ глас.

— Вярно е, мамо — каза Грейсън. — Тя го харесваше. Много си падаше по Тайлър. Може би си е мислила, че по този начин ще привлече вниманието му… Не знам. Каза, че е много горещо и се съблече. Аз просто не можех да остана там, мамо. Беше много неудобно. Трябваше да си тръгна.

Лили клатеше глава. Мишел не може да направи такова нещо, каза си тя с лице, пламнало от срам заради дъщеря й. Нейното малко момиченце не може да направи такова нещо. Но тя не беше малко момиченце.

— Сигурно е мислила, че на него ще му хареса, но той изглежда е решил, че тя го дразни или нещо такова — въздъхна Грейсън. — Така или иначе, аз тръгнах да си вървя, чух какво стана и като се обърнах…

Лили скри лицето си с ръце, унижена и ужасена, сякаш сама изживяваше последните мигове на дъщеря си.

— Облякох й блузата след това — каза Грейсън. — Нищо друго не можех да направя. Не исках никой да я види така.

Лили затвори плътно очи, но не можа да изличи образа на своята срамежлива Мишел, тласната към безразсъдство от сляпо увлечение, от евтино уиски и от лунна светлина, опитваща се да се държи дръзко. Без нищо да подозира… жертва на собствената си невинност.

Грейсън прекъсна мислите й.

— Не казвай на татко — каза сериозно той. — Съгласна ли си, мамо? Не искам той да знае за това.

Лили сковано кимна.

— Какво значи това? — попита Грейсън. — Ще му кажеш или няма да му кажеш?

Лили вдигна очи към сина си с празен поглед.

— Не искам да говоря с баща ти точно сега.

— Не искам никой друг да узнае това за нея — каза Грейсън. — Ще се създаде съвсем погрешна представа за Мишел. Тя съвсем не беше такава. Винаги се държеше срамежливо с момчетата. Просто не знам защо го направи.

Защо, помисли си Лили, която сега се чувстваше сразена, а не ядосана. Може би си е мислила, както понякога мислят младите момичета, че никой никога няма да я хареса? Трябвало е да ми каже как се чувства, каза си горчиво Лили. Щях да я накарам да разбере, че не бива никога да предлага себе си. Че един ден ще бъде обичана, търсена, ценена. Лили имаше чувството, че главата й се замайва от току-що направеното разкритие. Можеше да споделиш с мен, искаше да извика Лили. Бяхме толкова близки. Стомахът й болезнено се преобръщаше.

— Аз се опитвах да я защитя, мамо — каза настоятелно Грейсън.

Лили погледна сина си, сякаш излизаше от транс. Обзе я някакво топло чувство към него. Спря поглед на тревожните му очи, сякаш го гледаше отдалеч, после кимна.

— Разбирам — каза тя, пресегна се и за миг стисна ръката му над лакътя. Въпреки наново разгорялата се мъка, докато си представяше неумелия опит за прелъстяване и трагичните последици, тя се радваше, че Грейсън й каза. Сякаш бе стъпила на паянтов мост, който щеше отново да я изведе до сина й. Сякаш сърцето й бе спряло напълно и сега го усещаше, че започва отново слабо да бие.

— Благодаря ти, че си направил това за нея — каза тя.

— Ако можех само да я спася, мамо — каза той.

— О, Грейсън, и аз си мисля същото за себе си — изплака Лили, клатейки глава. Стана бавно от пейката и оправи дрехите си.

Грейсън също се надигна.

— Като се прибереш вкъщи… — каза той.

— Не отивам вкъщи — прекъсна го Лили.

— Къде отиваш? — попита тревожно той.

Лили огледа игрището, което вече бе пусто, надвисналите, сиви облаци, падащия мрак.

— Отивам у леля ти Бренда. Ще остана да пренощувам там, ако ме приеме.

Той погледна насиненото й око и кимна.

— Заради това ли?

— Заради всичко. Просто не мога. Грейсън, трябва да помисля. Не знам какво да правя оттук нататък. Трябва просто да остана сама и да помисля за всичко това.

— Добре, какво смяташ да правиш? — попита нетърпеливо той.

— Не знам — отговори тя. — Трябва да ти кажа, че никога през живота си не съм била в толкова объркано положение.

— Нужно е известно време да се свикне с всичко това — каза той. — Обаче аз мисля, че точно сега не трябва да се отделяш от къщи.

— Не се тревожи за мен — каза тя. — Иди и се облечи. Аз ще се оправя.

Грейсън я изгледа с присвити очи.

— Нали няма да кажеш за това на леля Бренда?

— На никого нищо няма да казвам тази вечер, повярвай ми. Отивам там просто да се усамотя. Да намеря място, където ще мога спокойно да дишам.

Този отговор като че ли го успокои.

— Виж какво, мамо — каза той. — Аз наистина много мислих. И наистина съжалявам.

— Знам — каза глухо тя.

— Но вече е много късно да се ровиш в това и да го показваш на хората. Всички ще пострадат по този начин.

— Всички вече страдат — каза тя.

— Да, но сега трябва да мислим за бъдещето. Искам да кажа, каква полза ще има да се впускаш отново във всичко това?

— Трябва да вървя, Грейсън — въздъхна Лили. — Нали ще кажеш на баща ти къде съм?

Не го изчака да отговори. Трябваше да се махне от него. От всичко това. Чувстваше се смазана и отвътре, и отвън. Мислеше, че убийството на Мишел е върхът на кошмара. Сега се усмихна горчиво на собствената си наивност. Излизаше, че смъртта на дъщеря й е само началото. Имаше чувството, че целият й свят се разпада.

Лили тръгна бавно към паркинга, където беше оставила колата. Като стигна до нея се обърна и погледна назад. Синът й все още стоеше прав сред падащия мрак, с разкрачени крака и стиснати юмруци, с очи, които я пронизваха. Безмълвната му фигура се открояваше на сивия фон като някаква огромна, отблъскващо идеализирана скулптура на мъж.