Фатално отклонение

Глава 5

В деня след погребението на Мишел Бърдет преподобният Ефраим Дейвис обмисляше мрачно какъв избор да направи. Знаеше много добре какво изисква дългът му, но изпитваше съпротива. През по-голямата част от дългия си живот избягваше да си има работа с бели хора и тази политика се оказа най-добрата. Не искаше нищо от тях, не им се бъркаше и най-вече не търсеше, нито желаеше компанията им. Всъщност, когато можеше да си го позволи, изобщо не мислеше много за тях.

Но от понеделник сутринта, откакто чу новините по радиото, докато си казваше молитвата на закуска, мислеше само за убийството на бялото момиче и напрежението вече започваше да му се отразява. Кръвното му налягане се бе вдигнало. Усещаше го. И лекарството, което редовно вземаше, не помагаше. Спеше лошо. Вчера беше погребението и той си наложи да не обикаля с колата в онази част на града. Тази сутрин чувстваше, че не може да отлага въпроса още един ден.

Ако можеше само да поговори с Елизабет, помисли си той. Тя проявяваше здрав разум и макар че се държеше някак боязливо, всъщност беше силна. През тридесетгодишния им брачен живот той неведнъж бе споделял с нея заплетени проблеми. Но Елизабет беше решила да остане в Мемфис, когато го извикаха за един месец във Фелтънската енория. Преподобният Дейвис беше един от малцината все още останали пътуващи проповедници. Като дядо си и баща си той обикаляше големия щат Тенеси, посещаваше една след друга малки енории с чернокожо население, разпространяваше Словото Божие и се радваше на гостоприемството на добри хора във всяко градче. За разлика от дядо си, който караше каручка с кон, Ефраим караше един двутонен зелен форд. Понякога Елизабет го придружаваше, но когато обиколките бяха по-дълги и той трябваше да се задържи известно време на едно място, тя оставаше в Мемфис при дъщеря им и внуците. Елизабет бе свикнала с пътуванията на съпруга си в края на всяка седмица. Така беше от самото начало на брака им, когато винаги го придружаваше, защото й беше приятно да пътува и да се среща с хората в църквите. Но с годините започна да избягва продължителни престои в чужди къщи. Предпочиташе удобството на собствения им дом, собственото си легло с покривка на рози и прекарваше всяка свободна минута с внуците. За нея те бяха като екзотични цветя — с африкански имена, оставени да растат на воля. Доставяше й тайно удоволствие, като виждаше, че те не се страхуват от света, както се бе страхувала тя.

От друга страна, може би така е по-добре, каза си Ефраим. Елизабет щеше ужасно да се разтревожи, ако знаеше какъв проблем има той. Тя се плашеше като заек от всичко, свързано с насилие. Той мислеше да й се обади, но Бил и Клара Уокър, които го бяха подслонили, държаха телефона си във всекидневната, така че нямаше как да опише положението на Елизабет, без цялата къща да чуе. Не, ще трябва да си мълчи. Но сега, един ден след погребението на нещастното момиче, беше взел решение.

Негов дълг беше да каже какво знае. Беше видял момичето, беше видял и момчето, което най-вероятно щеше да се окаже нейният убиец през онази нощ. Не че тогава се усъмни в нещо. Ако се беше усъмнил, можеше да предотврати нещо. Но нямаше как да знае. А сега вече беше много късно за колебания. Той отиде в кухнята, където Клара Уокър вдигаше масата след закуска.

— Може ли да използвам телефона, сестро? — попита той.

— Разбира се. Нашата къща е и твоя къща.

Преподобният Дейвис отиде във всекидневната и набра номера на шерифа на окръга. Беше го наизустил, докато размишляваше дали да се обади. Когато Франсис Дънам, свръзката на шерифа, вдигна слушалката, преподобният Дейвис помоли да го свърже с шефа си.

— Шерифът го няма — каза Франсис.

— Къде мога да го намеря? — попита учтиво преподобният Дейвис.

— Може и да се забави. Отиде на местопрестъплението — отговори Франсис.

— Добре, благодаря. — Затвори телефона и остана прав, потънал в мисли, поглаждайки бузата си с набола прошарена брада.

В стаята влезе Клара Уокър, бършейки ръце в престилката си.

— Трябва да изляза, Клара.

— Ще се върнеш ли за обяд? — попита любезно възрастната жена.

— О, да. Много по-рано, надявам се — отговори той.

Сутринта след погребението на дъщеря си Джордан Хил се събуди в детската си стая. Усети миризмата на печени бисквити в кухнята и чу по раздрънканото радио музиката на религиозното предаване, което майка му слушаше, откакто той се помнеше. Нейният ясен, тих, плах глас секна на думите на песента „Когато Бог ги призове“.

Джордан лежеше със затворени очи, отдаден на горчиво-сладките спомени от миналото. Тук, в това легло, мечтаеше за слава и изгаряше от любов. До това легло се добра през нощта, когато Мишел беше зачената, със стръкчета детелина в косата си от поляната, където отидоха с Лили в лятната нощ. Не посмяха обаче да останат навън до сутринта. Бяха още много млади. Родителите им щяха да се досетят. Жалко, каза си той. Да бяха останали да спят там, както и на двамата им се искаше, прегърнати, сред уханната ливада. Преди да се усетят, се ожениха, роди им се дете и той замина.

Чу, че майка му чука на вратата.

— Хайде на закуска, скъпи — извика тя, както всеки път.

И ето че той беше тук сега, в същото тясно легло. Но вече не беше женен. Не беше баща. Не беше мечтател.

— Идвам — каза Джордан и стана.

Джени Рей беше вече на масата и допиваше кафето си. Джордан целуна майка си по съсухрената буза и седна срещу сестра си, която го погледна с тъжни, неспокойни очи.

— Трябва да се връщам днес — каза извиняващо се Джени Рей. Тя имаше хубава работа в една компютърна фирма в Чатануга.

— Знам — отвърна Джордан. Разтвори салфетката и си взе една бисквита, макар че изобщо не беше гладен. — Не успях дори да те попитам как е новият ти приятел. Бърт, нали? Мама ми каза за него.

Джени Рей погледна раздразнено майка си. Беси продължи да шета около печката, глуха за разговора, който водеха, с невиждащи и зачервени очи след толкова сълзи.

— Добре е — каза предпазливо Джени Рей. — Разведен е. Много симпатичен човек.

Тя все нямаше късмет с мъжете. Растеше прекалено умна за повечето момчета от Фелтън и недостатъчно красива, за да се гордее с това. Сигурно вече я смятат за стара мома, макар че все още има надежда да си намери някого и ще се омъжи, каза си Джордан.

— Ами, кажи му да се държи добре с теб, защото иначе малкото ти братче ще се разправя с него — каза той.

Джени Рей се усмихна.

— Първата жена на Бърт е била влюбена в теб. Гледала е всичките ти телевизионни сериали.

— Значи е жена с добър вкус. Макар че такива като нея са съвсем малко, трябва да ти кажа — отвърна Джордан. — Все пак е направил добре, че се е отървал от нея.

Джени Рей се усмихна.

— Трябва да дойдеш някой ден в Чатануга — каза тя. — Имам един диван, който се разтяга. Ще се запознаеш с Бърт.

— Няма да е лошо.

Беси дойде при тях и сложи на масата върху една подложка чугунена тенджерка с дълга дръжка.

— Пържена царевица — каза тихо тя. — Знам, че в Ню Йорк такова нещо няма.

— Няма, госпожо — отвърна Джордан и изсипа пълна лъжица с царевица върху бисквитата си, макар че стомахът му се свиваше само като погледнеше храна. Но това беше най-малкото, с което можеше да зарадва Беси.

— Джордан, ще ме закараш ли до автобуса? — попита Джени Рей.

— Разбира се. Аз и без това излизам — каза той.

Може би затова стомахът ми е толкова зле, помисли си той. При мисълта, че ще отиде там, където се бе случило онова нещо, го избиваше студена пот, но беше решил да отиде. Сякаш трябваше да докаже на себе си, че може да го направи.

— Добър брат си ти — каза Джени Рей и го потупа по сивеещата глава, като мина край него, за да отиде в стаята си.

Старият каменен мост с арките, известен като Трите арки или просто като Арките, се намираше в края на един къс черен път, недалеч от Воденицата на Брайд. Някога солидният стар каменен мост беше част от главния път, използван от местните фермери. Но сега воденицата не работеше, а фермерите караха камионите си по дълги прави мостове, издигнати над широки магистрали. Дървета и храсти бяха избуяли в основата на Арките и мостът оставаше почти скрит от човешкия поглед. Обикновено това място беше тихо и пусто, но днес изровеният път беше изпълнен с коли. Трима помощник-шерифи, двама в униформа и един в работен комбинезон и памучна блуза, претърсваха храстите и свлачището на брега на реката, където беше намерена мъртва Мишел Бърдет. Предишния ден дъждът бе разкалял земята и дрехите им вече се бяха изцапали, докато се ровеха наоколо да търсят оръжието, с което бе извършено убийството. Много коли идваха и преминаваха по пътя на разстояние една от друга, а хората в тях гледаха. Това познато, но почти забравено място предизвикваше нов интерес сега, след като тук бе извършено убийство. Хората гледаха и потръпваха, представяйки си сцената с трупа на брега на реката, както беше описана в окръжния вестник — слабичко момиче, паднало по лице в калните бурени, с един крак, подвит около стъблото на плачещата върба, с протегнати към моста ръце, с глава, ударена с някакъв тъп предмет, все още неоткрит.

Като навлезе в пътя, преподобният Ефраим Дейвис намали скоростта на форда и спря. Не беше дошъл да зяпа или да изказва предположения и върволицата от пристигащи и заминаващи хора го притесняваше. Виждаше как клатят глави и си шепнат, връщайки се в колите си, но знаеше, че освен ужас те изпитват и най-обикновено любопитство. Е, човешко е, каза си той, а и това е малко градче. Събитие като това убийство не може да се приеме току-така.

Единственото, което преподобният Дейвис искаше да направи, беше да слезе от колата, да отиде на мястото, да намери шерифа и да му каже какво е видял. След това щеше да си отиде у дома с чиста съвест. Изглеждаше съвсем просто, но въпреки това проповедникът остана във форда. Друга кола, чисто нов модел „Мъркюри Маркиз“, спря и преподобният позна човека, който слезе. Беше местният аптекар, Бомар Флъд. Пъргавият фармацевт, който носеше папийонка и галоши, се понесе почти подскачайки по пътя към моста. Преподобният го позна, защото беше ходил в аптеката за лекарството си за кръвно налягане и когато сподели с приказливия аптекар, че е много напрегнат, любопитният, но все пак любезен човек настоя да му даде витамини, които според него намалявали напрежението. Преподобният взе витамините, макар и да знаеше, че няма лекарство, което да му помогне.

Ефраим Дейвис въздъхна и прехапа устни. Сега на пътя излизаше цяло семейство — мъж с памучна работна риза заедно с жена си, която побутваше пред себе си двете деца, сякаш ги водеше в увеселителен парк. Защо, чудеше се Ефраим Дейвис, Бог бе пожелал точно той да види онова, което бе видял онази нощ? Преподобният Дейвис беше фактически непознат в този окръг, а и отгоре на това чернокож.

Опита се да си представи как разказва на шерифа какво точно се е случило. Денят на основателите беше празнично напрегнат и уморителен. Чернокожото население на Фелтън си имаше свои грижи и в случая отбелязването на празника беше въпрос на лично предпочитание. Преподобният Дейвис изяде каквото му се полагаше и реши да занесе от храната на една жена инвалид от енорията, която живееше извън града. На връщане усети, че е уморен от изминалия ден и от плодовото вино на старата жена, а освен това мислеше с възмущение за трудностите, с които се сблъскваше тя. Беше разсеян и се озова на някакъв път, който му беше неизвестен. Докато караше бавно и търсеше познато отклонение, видя едно момиче, което вървеше по пътя пред него.

Обикновено не би спрял младо момиче да го пита за пътя. Такова нещо можеше да доведе до неприятности. Знаеше много добре това, но беше уморен, а наоколо нямаше никой, затова спря колата и повика любезно момичето.

Много ясно си спомняше, че тя му се усмихна, без да трепне, като видя, че я спира чернокож насред безлюден път. Той носеше бялата си якичка и беше стар. Но за някои хора това не би имало значение. Обясни набързо, че се е загубил и търси шосе 31. Тя му каза, че трябва да продължи, да завие по пътя при моста Трите арки и след това да се върне обратно и да стигне до четвъртото отклонение. Помнеше, че тя се облегна на прозореца на колата най-приятелски и спокойно. И тогава го поразиха очите й — гледаше го кротко и мъдро, както гледа човек, който е познал страданието. Сега си припомни какво си беше помислил за нея.

Ефраим Дейвис потръпна. Може би е имал някакво предчувствие. Тя е била убита същата нощ. Дори сега му беше трудно да повярва това. Момичето вървеше само по същия този път към моста. Ефраим й благодари за помощта и си спомни, че тя каза „Лека нощ, отче“. Думите й стоплиха сърцето му. Той беше оптимист по природа и простичкото любезно общуване между чернокожи и бели му действаше успокоително.

Подкара колата по същия път и зави. В този момент фаровете му осветиха една фигура на моста и той успя да зърне нечие стреснато лице. Човекът се облекчава, помисли си Ефраим Дейвис. Бързо се изтегли и подкара по пътя, оставяйки момчето да си свърши работата. Сега, като се връщаше мислено назад, този миг придоби много по-зловещ смисъл. Тя беше симпатично, добро момиче, а някой я беше убил онази вечер, край този мост.

Рязкото почукване по прозореца го стресна и той извика. Погледна и видя единия от помощниците на шерифа, който се взираше в него с присвити очи, готов да почука отново на прозореца с дръжката на пистолета си. Преподобният Дейвис втренчи широко отворени очи в мъжа, който му даде знак да свали стъклото. И Ефраим Дейвис неохотно се подчини. Загледа помощника на шерифа, а през това време капчици пот избиха по челото му с цвят на кафе.

— Слез от колата — заповяда помощник-шерифът.

Преподобният облиза устни и отвори вратата на колата.

— Бавно — предупреди помощник-шерифът.

Ефраим Дейвис се измъкна иззад волана и стъпи на чакъла до колата.

— Каква работа имаш тук? — попита помощник-шерифът, Уолас Ренолдс. — Има ли някаква причина да се мотаеш наоколо?

— Не, сър — отвърна машинално Ефраим. — Просто минавах.

— А на мен ми се стори, че си паркирал.

Ефраим усещаше, че сърцето му бие неритмично.

— Чисто и просто любопитство. Като другите хора.

— Ако нямаш работа, заминавай оттук — нареди Уолас, сякаш не виждаше другите зяпачи, които идваха и тръгваха, необезпокоявани от никого.

Преподобният веднага се качи в колата и запали двигателя. Не беше изненадан. Точно заради това толкова дълго се въздържаше. Обичаше Юга, обичаше хората, времето и красивата плодородна земя. Това беше неговият дом и той никога нямаше да го напусне. Но не беше наивен човек. Знаеше как стоят нещата. Хората съжителстваха кротко и мирно, докато се спазваха неписаните закони. Ако кажеше нещо за това момиче, щеше да прекрачи границата. Толкова сигурен беше какво ще си помислят, че направо му прилошаваше. Един чернокож заговорил бяло момиче на безлюден селски път. Само това ще поискат да чуят.

Преподобният Дейвис подкара форда, без да погледне назад. Докато се изтегляше, значката на помощник-шерифа проблясваше в страничното стъкло.

Джордан Хил паркира взетата под наем кола на чакълестата пътека, току-що освободена от двутонния зелен форд. Видя, че помощник-шерифът Уолас Ренолдс записва номера на отдалечаващия се форд. Джордан слезе и тръгна по черния път. Не беше очаквал да види толкова полицаи и зяпачи. Гледката го ядоса. Изпита внезапно желание да отиде и да изгони всички, да им каже да не се мотаят на мястото, където дъщеря му е била убита. В същото време си даде сметка, че е свикнал твърде много с Ню Йорк, където убийства ставаха толкова често, колкото излизаха вестници. След всяко убийство набързо се разчистваше място за следващото. Хората не спираха, за да се замислят за такова нещо като убийството на едно младо момиче.

Помощник-шерифът, който беше записал номера на колата, пъхна бележника си в джоба и се запъти към моста, минавайки край Джордан. Преди да подмине, го погледна.

— Тук ли е шерифът? — попита Джордан.

— Долу е — кимна Уолас.

Джордан му благодари и тръгна по пътя. В сечището до моста видя Ройс Ансли и Бомар Флъд. И двамата мъже вдигнаха очи към него. Бомар протегна слабата си ръка и Джордан я пое.

— Е, Джордан Хил, отдавна не сме се виждали — каза той, разтърсвайки ръката му.

Ройс само го изгледа с уморени сиви очи.

— Не можахме да поговорим на погребението — продължи Бомар. — Как ти вървят нещата в Ню Йорк?

— Добре, благодаря — отговори мрачно Джордан.

Бомар, който все още не пускаше ръката му, продължи:

— Да се върнеш у дома при толкова тъжни обстоятелства… — В очите му заблестяха сълзи и той обърна поглед към плитката кална река.

Джордан познаваше Бомар цял живот. Глупав, сантиментален дядка, който се вреше навсякъде, но в същото време беше най-ловкият и способен бизнесмен в окръга.

Джордан успя да си освободи ръката и се обърна към Ройс с равен глас:

— Разбрах, че ти си я открил.

— Ей там — отвърна Ройс. Голяма плачеща върба бе надвиснала ниско над моста и дългите й нежни листа почти докосваха водата. Шерифът посочи мястото между дървото и предмостието. — Там лежеше.

Джордан се загледа натам. Един помощник-шериф беше клекнал и с фенерче в ръка изследваше глинестия речен бряг под върбата.

— Продължават да търсят оръжието — услужливо се обади Бомар.

— Виждам — отвърна безизразно Джордан. — Намерили ли сте нещо друго? Понякога влакна или косми и други такива неща може да се окажат полезни…

— Известно ни е какво е лабораторен анализ, мистър Хил — каза саркастично шерифът. — Двадесети век е дошъл и в малкия стар окръг Крес в Тенеси.

— Този Рони Лий Партин — намеси се нервно Бомар, клатейки глава. — Знаехме, че е тръгнал по лош път, но това вече…

Шерифът рязко се обърна към фармацевта.

— Недей да увеличаваш слуховете за Рони Лий. Хората вече така са се навили, а ние нямаме никакво доказателство, че той е направил това.

Джордан погледна изненадано шерифа.

— Мислиш, че не е той ли?

Уолас Ренолдс се приближи полека към тях и се загледа през реката. Застанал до младия помощник-шериф, Ройс изглеждаше измършавял и уморен, макар че според сметките на Джордан не беше на повече от петдесет и пет години. Нямаше нищо общо със зоркия, широкоплещест пазител на закона, когото Джордан виждаше като романтичен герой в младостта си.

— Не е била изнасилена — каза шерифът. — А аз знам, че това е единствената причина, поради която избягал затворник ще си губи времето с младо момиче. Иначе ще продължи да бяга.

— Това звучи смислено — каза Джордан.

Уолас се намръщи при думите на шерифа. После заяви тихо и упорито:

— Аз обаче мисля, че той го е направил.

— Много хора мислят като теб, Уолас — подкрепи го Бомар.

Ройс въздъхна и каза:

— Едно нещо е сигурно. Трябва да намерим това момче, преди да са го линчували.

Настъпи мълчание. Бомар се обърна към Джордан.

— Та колко време значи ще останеш тук?

— До другата седмица — отговори Джордан.

— Чух, че ще изнесеш лекция в гимназията — каза Бомар.

Какво ухо за клюки има този човек, удиви се Джордан.

— Да, учителката по музика ме хвана след погребението — обясни Джордан.

— О, мис Джоунс — каза Бомар. — Тя зае мястото на Лулин.

Лулин Ансли, покойната съпруга на шерифа, преподаваше английски и актьорско майсторство в гимназията, когато Джордан беше ученик там. Тя му беше любимата учителка, духовита, светска жена. Беше първият човек, който каза на Джордан, че има талант, и го окуражи в амбициите му. Беше бременна с Тайлър, когато Джордан завърши гимназия. Няколко години по-късно, когато Лулин умря от рак, мис Беси му изпрати изрезки от вестниците. Прекалено късно беше сега да обяснява на Ройс колко мъчно му е било.

— Нейното място никой не може да го заеме — каза искрено той.

Ройс ядосано го погледна, сякаш единствено той знаеше това, после извърна очи и каза:

— Нямам време за приказки.

— Шерифе — каза Джордан. — Искам само да знам има ли нещо, с което мога да помогна. За Мишел.

Ройс студено го изгледа и каза:

— Малко късно е сега. Трябваше да помислиш за това преди години.

Бомар Флъд нервно се изкашля и погледна встрани. Джордан обаче не се смути. Не очакваше, че тук ще го посрещнат с рози.

— Може и така да е — отговори спокойно той. — Но сега съм ядосан и искам да знам има ли нещо, което мога да направя.

— Нищо — отговори сдържано Ройс. — Правим всичко каквото трябва. Всички в този град днес са ядосани. Повярвай ми, ще го намерим онзи.