Фатално отклонение

Глава 8

Рано на другата сутрин, след като се отби в магазина за понички, Лили пристигна в редакцията на вестник Крес Каунти Куриър. Редакцията се намираше на шосе 31 наред с десетина други предприятия с паркинги и неонови надписи, които развиваха преуспяваща дейност в отсечката на главния път между Фелтън и Уелбивил. Редакцията се помещаваше в едноетажна сграда с тъмно остъклена фасада и издадена горна част, облицована с широки шинди. Съседната сграда, с която редакцията делеше обща стена и общ паркинг, беше на една подвижна радиостанция и бръмченето на компютрите в редакцията на вестника звучаха като безкрайна, приглушена басова партия.

Пинк бе повторил високо, че не одобрява идеята за съобщение във вестника и бе отишъл на работа в лошо настроение. След като той излезе, Лили реши да се обади на Бренда, за да получи от нея морална подкрепа, но когато Бренда вдигна телефона, Лили заговори за работата и изобщо не спомена за вестника. Имаше подозрение, че Бренда също няма да одобри намерението й. Затова взе да й разправя, че се чувства по-добре и иска да работи и накрая Бренда се съгласи да започват от понеделник.

Лили погледна снимката в ръката си, пое дълбоко дъх и отвори вратата на редакцията. Служители на вестника, които я познаха, любезно я поздравиха. Тя често помагаше на Пинк, който всяка седмица поместваше реклами за недвижима собственост, а понякога двете с Бренда също прибягваха до реклами, когато бизнесът не вървеше. Лили отиде направо в рекламния отдел и остави книжната торбичка, която носеше, върху бюрото на жената, облечена с тюркоазеносини панталони и сако и блуза с жабо.

Сивокосата жена говореше по телефона, но се усмихна на Лили и прошепна „Нямаше нужда“, когато Лили извади и нареди върху бюрото пластмасова чаша с кафе и поничка с глазура. Жената каза довиждане, затвори телефона, запали цигара и отпи от кафето. После погледна поничката.

— Ще си я запазя за обяд — обясни тя с плътен, дрезгав глас. Отмести увитата в пергаментова хартия поничка с върховете на внимателно лакираните си нокти, без да остави нито за миг цигарата си.

— Знам, че ги обичаш с глазура, Ребека Луиз.

По-възрастната жена кимна и издуха кръгче дим от цигарата си.

— О, да, да. Горе-долу два пъти в седмицата така ме изкушават, че не мога да им устоя. — Тя подпря набразденото си от бръчки лице на дланта на ръката си, продължавайки да държи накриво цигарата. — Как си ти, скъпа? Все си мисля за теб и за Пинк.

— Добре съм — каза твърдо Лили. — Но искам да пусна една обява във вестника.

— Е, за такова нещо мога да ти помогна. Я да видим какво си донесла. — Ребека Луиз се пресегна към папките на бюрото и измъкна заявките за реклами.

Лили извади една снимка от чантата си и я подаде на по-възрастната жена. Това беше най-хубавата, най-новата снимка на Мишел, която можа да намери. На нея тя се усмихваше естествено и наистина приличаше на себе си за разлика от тържествената снимка, направена при завършването на осми клас, която вестникът беше поместил веднага след смъртта й.

Ребека Луиз пое предпазливо снимката и лицето й пребледня под тънкия слой розова пудра. Когато погледна Лили в старателно гримираните й очи ясно проличаха годините й.

— Колко красиво дете — каза тя.

— Благодаря — отговори спокойно Лили. — Искам сега да поместя един вид… ами, нещо като благодарности, нали разбираш, с една снимка.

Ребека Луиз отново всмукна от цигарата.

— От формална гледна точка това би трябвало да е при некролозите, скъпа.

— Знам — каза Лили. — Но аз го искам като специално съобщение, за да може хората наистина да го забележат. — Зарови в чантата си и извади лист хартия. — Ето как съм го написала. — Погледна отново листа и й го подаде. — Можеш ли да разчетеш почерка ми?

По-възрастната жена се намръщи, докато четеше, и замънка думите.

— Благодарност… любезно… информация… нощта на 28 септември, Денят на основателите, обадете се на шерифа или на… Чий е този телефон? Твоят?

Лили кимна.

— Съобщиш ли си телефона във вестника, всякакви смахнати ще почнат да ти се обаждат, Лили.

— Все някой трябва да я е видял онази нощ. Все някой трябва да може да каже какво е правила там. С кого е била.

— Онова момче Партин, не е ли той? — попита Ребека Луиз.

— Не — каза Лили. — Не вярвам, че е той. Ребека Луиз, искам това нещо да излиза всяка седмица, докато хванем убиеца.

— Шерифът каза ли, че е съгласен — попита подозрително по-възрастната жена.

— Шерифа го няма в града. Искам това да излезе в понеделник. Моля те.

— Ще ти струва доста пари, скъпа.

— Не ме интересува — каза Лили.

— Сигурно е така. — Ребека Луиз запали нова цигара от цигарата, която още димеше. — Добре. Ще му намеря подходящо място. Остави на мен.

Лили й благодари, а в отговор Ребека Луиз замислено кимна.

— Пак ще ти се обадя — обеща Лили.

Като се запъти към предната част на сградата, тя видя, че външната врата се отваря и през нея влиза един познат човек. Опита се да го избегне, като побърза да излезе, но Джордан я спря.

— Лили.

— Здравей — каза тя. — Какво правиш тук?

— Ще ме интервюират за сериала. Нали знаеш какви са актьорите. Никога не пропускаме възможността да си осигурим някоя безплатна реклама — каза той и неловко се усмихна.

— Е, значи в такъв случай извличаш голяма изгода от това убийство — каза забързано Лили.

— Все едно че не съм чул какво каза — отговори Джордан.

Едно момиче с приятна външност, с очила и с тениска, на която беше изписано „Университет на Юга“, изключи светещия екран на компютъра си и се приближи към Джордан и Лили.

— Мистър Хил — каза тя. — Аз ви се обадих, Кендра Спенсър. Радвам се, че успяхте да дойдете.

Лили вече беше отворила предната врата и излизаше. Джордан се обърна към момичето, което наместваше очилата на носа си.

— Ще ме извините ли за минутка? — попита той, излезе през вратата и настигна Лили на паркинга.

— Лили — извика той. — Чакай малко.

— Какво?

— Има ли някакви новини? За Мишел. Нещо, което трябва да знам?

Лили въздъхна и се облегна на колата си.

— Може и да има. Току-що пуснах едно съобщение във вестника, опитвам се да получа повече информация. Засега излиза, че Рони Лий Партин не е убиецът.

— Какво? Ами, ако…

— Изглежда, че има алиби. Това е всичко, което знам засега.

— Хванали ли са го?

— Не още, мисля, че не са. Виж какво, не искам да повтарям всичко отново. Ще излезе във вестника. Ако си тук, ще го прочетеш. Всъщност, какво правиш още тук? Не трябва ли да си в Ню Йорк, или в Холивуд или някъде другаде?

— Ами, отдавна не съм бил у дома. И си помислих, че майка ми ще има нужда от мен известно време.

— Каква загриженост от твоя страна — каза хладно Лили.

— Трябва време, за да се осъзнае това — каза той. — На всички ни трябва време.

Лили прехапа устни и отбягна погледа му.

— Да, вярно е. Знам, че мис Беси ще се радва, ако останеш.

— Лили, надявах се, че докато съм тук, двамата с теб ще можем да седнем и да поговорим.

— Не искам да бъда груба, но не виждам за какво може да говорим — каза Лили. — Единственото общо, което имахме, беше Мишел. Нея я няма. Какво друго остава да си кажем?

— Ами, бих искал да поговорим за Мишел — каза той.

— Какво за Мишел? — попита отбранително Лили.

— Ами, през тези години, докато растеше, аз съм изпуснал много неща.

— И чия е вината за това? — попита Лили.

— Моя е, разбира се. Но си задавам толкова много въпроси за нея, които остават без отговор. Искам да чуя за детските й години. Да видя нейни снимки като малка.

— Нещо като кратко резюме на живота й — каза Лили с безмилостен поглед в очите.

— Виж какво, Лили, това може да ти звучи странно сега, но аз също имам спомени за нея, а няма с кого да ги споделя. Ако може да поговорим малко… на мен наистина ще ми помогне, ако поговорим за нея.

Лили погледна с невярващи очи мрачното му сериозно лице.

— О, ще ти помогне, така ли? — извика тя. — Ами, добре тогава. Ще ти опиша всичко, което ти е нужно. В края на краищата ти толкова много ни помогна, на мен и на Мишел. Много ни помогна. Заряза ме сама с едно дете, което се бореше да остане живо.

— Е, ти не остана дълго сама — отговори хладно той.

Лили гневно го изгледа.

— Как смееш? — възкликна тя. — Как смееш изобщо да ми кажеш такова нещо?

— Лили, права си. Не исках да започваме да спорим. Просто смятах, че трябва да се опитаме да поговорим. Да си помогнем един на друг. Заради Мишел. В нейна памет.

Лили поклати глава, стиснала здраво челюсти.

— Заради Мишел — повтори тя. — Ти си невероятен. Чуваш ли се какво говориш? Знаеш ли, Джордан, надявам се, че всичко е било за добро. Надявам се, че си намерил онова, което си търсил. Но не желая да разговарям за дъщеря си или за каквото и да е друго с теб. Не мога дори да си помисля такова нещо.

— Добре, слушай тогава — каза ядосано Джордан. — Нямам намерение да се опитвам да оправдавам живота си тук пред теб, на този паркинг. Единственото, за което те моля, е да ми отделиш малко от времето си.

— Да, ама аз не мога да отделя от времето си — каза горчиво Лили. — Трябва да вървя да купя топено сирене. Хората в Ню Йорк сигурно не се занимават с такива дребни простосмъртни неща. Двамата с теб сигурно можем да влезем в някое малко кафене да пием капучино и да си припомним добрите стари времена, но аз трябва да правя маслени сладкиши за официалната вечеря на Дъщерите на Конфедерацията. Така че, извини ме, но трябва да отида в магазина на Крогър. А и ти нали трябва да се срещаш с журналистите? — Лили погледна към вратата на редакцията. Видя жълтата памучна блуза на младата репортерка, която надничаше през матовото стъкло.

— Добре — каза Джордан. — Добре. Нищо не ми дължиш. Признавам, че е така.

Лили се качи в колата и затръшна вратата. Не се обърна да го погледне. Излезе на шосе 31 и подкара внимателно до първия червен светофар, където най-сетне успя да извади една книжна кърпичка от чантата си и да избърше гневните сълзи, които й пречеха да вижда.