Фатално отклонение

Глава 6

— Лили, недей — каза Бренда, принуждавайки насила приятелката си да седне на стола. — Много е рано да започваш работа. С Лорета само се отбихме да видим как си. Боже мой, едва два дни са минали от погребението.

Лили уморено разтърка чело.

— Бренда, мислех, че ще разбереш. Не мога просто да седя така.

— Разбирам — отговори сериозно Бренда. — Същото като с онези глупави пердета. Знам, че се опитваш да си намираш работа, но се изтощаваш. Имаш нужда от почивка.

— Не мога да почивам — извика Лили. — Щом се опитам да почина, веднага виждам нея, как лежи там, на брега на реката…

— Скъпа, трябва да почиваш — каза Лорета Джонсън, чернокожата жена, която помагаше на Бренда и Лили. — Много тежко ти се отразява.

— Пинк е на работа. Грейсън отиде на училище — възпротиви се Лили.

— Да, ама то е различно — каза кротко Лорета. — Ти си майка.

Трите жени замълчаха. Очите на Бренда се насълзиха. Лили стисна ръката на старата си приятелка.

— Опитвам се да ти кажа кое е най-доброто за теб, скъпа — каза Бренда.

Лили отмести очи от Бренда и се обърна към прозореца, плъзгайки поглед върху колата с надпис „Домашна кухня“, и загледа мрачното сиво небе.

— Знам — каза тя. — Но ти не знаеш колко самотно е тук.

— Ще дойда да те видя, като приключим с работата следобед — отговори Бренда.

— Благодаря.

— Ще се оправиш ли? — попита Бренда.

— Ще се оправя.

Лорета облече зеленото си палто от букле и го закопча.

— Мога да се закълна, че времето се развали веднага след Деня на основателите — каза тя. — Оттогава ставите ме болят.

— Това беше последният хубав ден — съгласи се Лили.

Отвори вратата на двете жени и изчака, докато тръгнат. След като колата потегли и се скри от погледа й, тя влезе в къщата и се опита да измисли какво да прави. Беше изчистила всичко, което беше за чистене. Отиде в стаята на Грейсън да провери има ли нещо за кърпене. Отвори вратата на гардероба му и погледна вътре. На закачалките висяха нови дрехи, които никога не беше виждала, все още с етикетите върху тях. Отстрани стоеше подпряна ракета за тенис.

Кога е купил всичко това, зачуди се тя. Кога е започнал да играе тенис? Един сак от гладка мека кожа беше небрежно захвърлен на пода на гардероба и от него се подаваха ризи, все още в найлонови пликове. Двамата с Пинк сигурно са пазарували. Знаеше, че Пинк го глези, и това винаги я дразнеше. Обичта и грижите на Пинк бяха еднакви и към двете деца. Но той все купуваше на Грейсън разни неща, без много-много да му мисли. Неща, от които Грейсън нямаше нужда. Или пък се впускаше с него в щедри покупки. С Мишел никога не правеше така.

Но докато гледаше новите вещи в гардероба, Лили се запита как е възможно изобщо да не ги е забелязала. Може би, посветила времето си на работата и на Мишел, не беше обърнала достатъчно внимание на Грейсън. Сякаш в потвърждение на това забеляза в ъгъла на гардероба купчина дрехи за кърпене. Нищо чудно, че са му трябвали нови дрехи, помисли си тя. Всичките стари имаха нужда от поправка. Спомни си виновно как часове наред бе поправяла розовата рокля, за да може Мишел да я облече за пиесата. Беше й приятно да пришива дантелата и да усеща тежката шумоляща материя, надиплена в скута си. Докато шиеше, си представяше Мишел, облечена с роклята. Толкова по-приятно беше, отколкото да пришива копчета на риза или да кърпи чорапи. Но нямаше извинение за това, че беше пренебрегнала така сина си, помисли си Лили. Наведе се и събра купчината дрехи. Вече няма да правя така, обеща си тя. Но Грейсън беше толкова зает със себе си. Като че ли никога не забелязваше дали тя се грижи за него, или не. Може би затова Пинк му е накупил всички тези нови неща. Защото той е забелязал, че тя пренебрегва Грейсън.

Повече няма така, зарече се Лили. Занесе дрехите във всекидневната и седна да ги оправя. Зашиваше последното скъсано копче за риза, когато се обадиха от болницата. От години вече Лили доброволно отделяше от времето си да помага в Окръжната болница. Изпитваше дълбоко признание към непознатите хора в различните болници, които в най-тежки моменти й бяха давали възможност да си поеме дъх, предлагайки да четат на уплашената Мишел, докато Лили отиваше да поспи, или й бяха носили кафе, кифли и вестници през дългите мрачни дни. И въпреки това, като чу гласа на Мери Дийн Хескът, която отговаряше за работата на доброволците, Лили силно се изненада. Все едно че чу глас от друг живот.

— Знам, че моментът е ужасен за всички вас — започна да се извинява Мери Дийн, — но имам тук едно момиче, което се нуждае от твоята помощ, скъпа. Нейното бебе е много болно и някой трябва да й вдъхне малко надежда. Затова се сетих за теб.

Лили не пожела да коментира иронията на съдбата. Когато прекараш дълго време в болница, се научаваш да възприемаш делово живота и смъртта. Мери Дийн беше права. Лили знаеше какво значи да имаш нужда от надежда. Тя беше човек, който можеше да даде надежда. Каза на Мери Дийн да я изчака, облече се и отиде с колата в болницата. Едва в коридора, докато крачеше към стаята на доброволците, си даде сметка, че от погребението не е излизала сред хора. Разстрои се от факта, че светът продължава да съществува, сякаш нищо не се е случило. Изведнъж се почувства така, сякаш не е наред, не е като другите. С разтреперани пръсти провери копчетата и циповете по дрехите си, за да се увери, че не е пропуснала да се закопчее.

Мери Дийн, набита жена с безупречна кожа, седеше на бюрото си и пиеше диетичен спрайт. Май не забелязва нищо нередно в мен, каза си Лили, докато се настаняваше на стола. Сигурно изглеждам нормално.

— Скъпа, ти си просто един ангел. Онова момиче е горе в родилното и е уплашено до смърт.

— Какво му има на бебето? — попита Лили.

— Има една малка дупчица в сърцето. Прехвърлиха го в интензивното. Мисля, че ще го закарат в Нашвил.

Лили загледа саксиите с изкуствени цветя, наредени върху бюрото на Мери Дийн.

— Звучи много познато.

— Така е — отговори убедено Мери Дийн. — Ти имаш опит, Лили. Разбираш ги тия неща. Искам сега да отидеш при нея и да й кажеш колко страхотни са хирурзите днес и колко издръжливи са бебетата.

Лили я погледа с широко отворени, изтерзани очи.

— Ами ако се разплача?

— Няма нищо от това — каза простичко Мери Дийн. — Тя знае, че си майка. Ще си помисли, че плачеш от състрадание. Затова пращам теб. Тя ще изслуша само друга майка, която е минала по този път.

— Ами ако попита как е Мишел сега? — попита спокойно Лили.

— Тогава, скъпа, ще трябва малко да се преструваш. Ще й кажеш, че Мишел е добре. Че е била по-зле от нейното момченце, че е оцеляла, че се е оправила и е пораснала. Това е вярно, нали така?

Лили изпита неочаквано чувство на благодарност към Мери Дийн. Толкова хубаво беше да чуе, че някой казва колко здрава и силна е пораснала дъщеря й. Даде си сметка, че откакто това се бе случило, хората говореха за Мишел със същото сподавено съжаление, както когато беше болна. Сякаш беше белязана. Отново жертва.

— Хайде, върви — каза Мери Дийн. — И ми кажи как е минало.

Лили взе името и номера на стаята и се качи с асансьора в родилното отделение. Поколеба се пред стаята, уплашена за миг, че няма да може да се справи. Но като влезе и видя измъченото лице на майката, изведнъж се успокои. Помисли си, че Мишел ще бъде много горда с нея, ако успее да преглътне сълзите си.

Младата майка беше прекалено разстроена, за да забележи колко бледа е ръката, която успокоително държеше нейната ръка. Надеждата й сякаш се възвърна, докато Лили сериозно й обясняваше, че тя и синът й трябва да се борят и ще победят. Преди Лили да излезе от стаята, жената притисна ръката й в горещата си буза и искрено благодари.

Посещението малко поободри Лили. Унесена в мислите си, тя мина през чакалнята на родилното отделение и натисна копчето на асансьора. Стори й се, че някой извика името й и като се обърна, видя, че една бременна жена се надига от стола си и се запътва тромаво към нея.

— Мис Бърдет — каза младата жена.

— Да? — намръщи се Лили.

— Чаках ви. Дойдох тук на контролен преглед. — Тя сложи предпазливо ръка на корема си. — Видях ви, че влизате вътре и изчаках. Трябва да говоря с вас. — По обърканото лице на Лили момичето разбра, че не са го познали. — Аз съм Деби Партин — каза тя. — Жената на Дуайт Партин.

— А, да — отвърна Лили неуверено. Смътно си спомняше, че на погребението на Мишел едно момиче в напреднала бременност с лилава мушама отстъпваше встрани от стъпалата на църквата, докато Грейсън и съпругът й за малко не се сбиха. Лили пак натисна копчето на асансьора.

— Може ли да поговорим за минутка? — попита Деби. — Да седнем някъде настрани? Не искам никой да ме види, че говоря с вас, защото ако Дуайт научи, че съм говорила с вас, ще разбере защо и ще ме убие.

— Вижте, няма какво да говорим — каза Лили. Усети, че започва да трепери като човек, който е бил болен и много рано се е надигнал от леглото. Погледна таблото на асансьора. Видя, че все още е на партера. — Трябва да вървя.

— За Рони Лий е — прошепна момичето. — Важно е.

Лили погледна пак таблото и видя, че стрелката вече свети.

— Ето там — посочи Деби.

С въздишка, издаваща по-скоро безпокойство, отколкото раздразнение, Лили последва младата жена, която с клатушкаща походка се насочи към една ниша в чакалнята, където нямаше никой. Настани се на пластмасов стол с вдлъбната седалка. Лили седна на ръба на срещуположния стол и погледна с копнеж вратата на асансьора, която отново се отвори и затвори.

— Какво искате? — попита Лили.

— Рони Лий не е убил вашето момиченце — каза настоятелно Деби.

Лили притисна дланите на ръцете си в острите ръбове на седалката на стола.

— Не знам — отвърна тя.

Деби се наведе напред и я хвана за ръкава като дете.

— А аз знам, че не е — каза тя. — О, мис Бърдет, нямате представа какво ни е, откакто убиха дъщеря ви. Всички се държат лошо с нас. Никой не ни говори, а нощем разни деца идват и хвърлят камъни по фургона и мене ме е страх, че ще уволнят Дуайт от работа. Той работи в мебелния магазин и разнася поръчките с техния камион. Но сега му разправят, че може би няма да имат повече нужда от него. Уж работата била намаляла, ама не е така. Сега им е най-натовареният сезон. А ние вече чакаме бебето — каза тя с умоляващ глас. — Дуайт трябва да си запази работата.

На Лили просто не й се вярваше, че това момиче може да се оплаква на нея за неприятностите си. Прииска й се да протегне ръка, да я разтърси и да каже: „Не знаеш ли, че детето ми е мъртво? Как се осмеляваш да ми се оплакваш?“. Спомни си как веднъж баща й каза: „Всеки си мисли, че неговите неприятности са най-големи“. Пое дълбоко въздух и се успокои.

— Не е хубаво така — каза глухо Лили. — Хората не бива да обвиняват мъжа ви за онова, което брат му е сторил. Но изглежда такава е човешката природа. — Видя покрусеното лице на момичето и я обзе състрадание. — Ако искате, мога да се обадя на шефа му в мебелния магазин. Стига това да помогне.

Момичето се изправи на стола, сякаш се стресна.

— Това е толкова мило от ваша страна. Благодаря ви. Наистина благодаря. След всичко, което преживяхте. — Поклати глава и продължи: — Много е мило. Но не, не там е въпросът. Разбирате ли, аз смятам, че това ще продължи, докато хората мислят, че Рони Лий го е направил.

— Ами изглежда го е направил — каза студено Лили и стана. — Ако искате да се обадя в мебелния магазин, ще го направя. Мисля, че повече от това не можете да искате от мен.

— Дуайт може да докаже, че Рони Лий не го е направил, но не иска — изтърси момичето. — Не иска да издаде къде се крие.

Лили втренчи поглед в момичето, което заклати глава.

— Той ще ме убие, ако разбере, че съм ви казала. Ще ме убие. Но не е честно. Повече не мога да издържам. Никой не иска дори да говори с мен — проплака тя. Започна да подсмърча и извади книжна кърпичка от памучната торба с ресни, която носеше.

Лили седна обратно на стола и продължи да гледа все така втренчено, без да продума.

— Дуайт е наистина добър човек. Внимателен и кротък. Не е непрокопсаник като брат си. Но смята, че винаги трябва да го закриля. А Рони Лий не го заслужава. Винаги е бил лош, а сега проваля целия ни живот, но Дуайт и думичка не казва. Аз обаче трябва да мисля за бебето — каза настоятелно тя, гледайки умоляващо Лили. — Затова ви разправям всички тия работи. Вие сте жена. Можете да разберете. Не искам хората да подвикват на детето ми. Да карат едно нещастно дете да страда, а Дуайт през цялото време да знае къде е Рони Лий и да знае всичко, което се е случило.

— Какво знаете за убийството на дъщеря ми? — попита Лили с тих, леден глас.

Деби пое дълбоко въздух.

— Добре. Но моля ви, само ми обещайте, че на никого няма да кажете откъде сте го научили.

— Ще се постарая никой да не разбере — каза Лили.

— Защото, ако Дуайт се научи…

— Моля ви — процеди Лили през стиснати зъби.

Деби изхълца и замълча. Лили гледаше сериозното детинско лице, докато чакаше уплашена да чуе информацията на момичето. Деби вдигна към нея кръгли, изпълнени с решимост очи.

— Добре — повтори тя. — В деня, когато дъщеря ви… когато беше празникът, ние останахме у дома, защото аз не се чувствах добре. За бягството от затвора чухме, когато Рони Лий се обади на Дуайт. Криеше се в Кейтлинс Кросинг и искаше Дуайт да отиде да го вземе. Дуайт се опита да му каже да се върне в затвора, но Рони Лий започна да го псува и да се кара с него. Помолих Дуайт да го остави там където е, но Дуайт каза, че трябва да отиде да го прибере. Аз го заплаших, че ще се обадя на шерифа, затова той ме накара насила да отида с него. Отидохме с колата до Кейтлинс Кросинг и го взехме.

— Кога беше това? — попита Лили и усети стягане в гърдите.

— Около четири часа — каза Деби. — Той познаваше една жена в Кентъки, запознал се е с нея, когато не е бил в затвора. Обади й се и тя дойде да ни посрещне на около три часа път оттук. Той пи през цялото време и пя разни глупави песни. — Деби потръпна от отвращение при този спомен. — Беше толкова пиян като пристигнахме, че трябваше да го пренесем на ръце на задната седалка на нейната кола. Тя обаче беше толкова щастлива като го видя. Добре че се отървахме от него, помислих си аз, тази жена на рамо да си го носи. Той дори повърна отзад в колата й, ама на нея окото й не мигна. Още е при нея, макар че се дърлят като куче и котка. Два пъти ни се обади оттам. Мисля обаче, че скоро ще се махне. Сигурно ще намери някое друго момиче, на чийто гръб да живее.

Докато Деби говореше, Лили трескаво мислеше. Момичето казваше истината. Тя беше сигурна в това. Но сега беше принудена да се замисли върху нещо, за което не беше искала да мисли. Изпаднала във вцепенение, тя бе приела, че Рони Лий е убиецът и това превръщаше смъртта на Мишел в нелепа случайност, все едно че беше блъсната от кола. Мишел беше попаднала на пътя на един престъпник, тръгнал да убива момиче. Което и да е това момиче.

Сега всичко се променяше. Ако Рони Лий не беше убиецът, значи не можеше да става дума за случайност. Може би убийството е било умишлено. Може би някой е убил Мишел, нейната Мишел, с някаква цел. Усети, че всичките й психични защити отново рухват, всичките изведнъж. Припомни си различни неща, които шерифът беше казал. Различни неща, които беше чула. През цялото време Ройс казваше, че според него убиецът не е Рони Лий. Че той нямал мотив. Че нямало да рискува да извърши такова престъпление, защото искал просто да избяга. Но тогава кой? Защо? Тя тръсна глава. Погледна Деби и каза:

— Значи не е възможно да е той.

— Не е той. Ние бяхме с него — сви рамене Деби.

— Но защо разправяте всичко това на мен? Защо не на шерифа?

— Казах ви — обясни търпеливо Деби. — Дуайт ще ме убие. Но вие можете да кажете на шерифа. Можете да му дадете адреса, на който е Рони Лий, а шерифът може да каже, че просто са проследили Рони Лий. Тогава цялата работа ще стане ясна и хората ще разберат, че не е Рони Лий.

— Дуайт може да си има неприятности, защото му е помогнал да избяга. Помислихте ли за това?

— Помислих — каза Деби и погледна Лили право в очите. — Ще кажа, че Рони Лий ни е принудил. С оръжие. — Измъкна лист хартия от чантичката си и набързо написа нещо. — Това е адресът му.

Лили загледа хартията, която подскачаше в ръцете й, и тихо каза:

— Благодаря, че ми казахте.

— Господ пожела да ви срещна днес тук — заяви искрено Деби. — Моля се само да хванат онзи, който наистина го е направил.

Лили и младата бъдеща майка се спогледаха, сякаш и двете си зададоха един и същ въпрос, и Лили потръпна.

— Трябва да говоря с шерифа — каза тя. — Още сега.