Фатално отклонение

Глава 9

В понеделник, още рано сутринта, Алин Старнс отиде в гимназията да закачи афишите, които беше направила за кампанията на Грейсън. Беше работила цяла събота и неделя и се радваше, че Грейсън я беше помолил за помощ. Той искаше да ги правят заедно, но трябвало да си бъде вкъщи почти през цялото време. Много хора се отбивали у тях заради смъртта на сестра му.

Алин разбра. Каза му да не се тревожи и обеща да направи прекрасни афиши. Та нали, по думите на Грейсън, имаше художествен вкус. Хвърли много труд върху шрифта, докато надписите придобиха професионален вид, а баща й позволи да използва копирната машина в магазина му в неделя следобед, за да бъде всичко готово за понеделник сутринта.

И сега, докато закачваше последния афиш на дъската за обяви, Алин си мислеше колко благодарен ще бъде Грейсън, когато ги види. Афишите станаха точно такива, каквито ги искаше той. Тя затвори очи и си представи усмивката, светнала в очите му, топлия му дъх, докато шепнешком й благодари в ухото, тялото му, силно притиснато в нейното, може би дори тук, в коридора. Усети, че лицето й се изчервява и пламва при тази мисъл, а зърната на гърдите й щръкват под мекия плат на ризата. Смутена, взе тетрадката си и я притисна до гърдите, наведе се над чешмата да пийне вода и изчака, докато премине възбудата.

Вратата на салона се отвори и отвътре заизлизаха ученици. Алин разсеяно поздрави някои от тях. Знаеше, че Грейсън е вътре и искаше всичко да изглежда случайно, сякаш просто минаваше оттук. Известният артист от сапунената опера, който беше истинският баща на сестра му, беше поканен да говори, и Грей каза, че сигурно ще отиде да го слуша.

Чери Хачет се спря при Алин и се опита да я заговори, но Алин просто не можеше да се съсредоточи върху думите на момичето. Не отместваше поглед от вратата, готова да остави Чери и да хукне към Грейсън, щом го забележи. Изведнъж зърна една руса коса на вратата и сърцето й подскочи от радост.

— Ще се видим после — каза тя на Чери и не дочака отговора й. Тръгна към Грейсън, представяйки си как ще изрече името му със спокоен, подкупващ глас, но забеляза, че той не е сам, нито е с другите момчета. Той стоеше много близко до Емили Кроуел, новото момиче от Чикаго, с черната коса, с което тя бе говорила на погребението.

Алин рязко спря и втренчено ги загледа. Обзе я някакво вледеняващо чувство. Грейсън не се докосваше до момичето. Но бе наклонил главата си към нея по такъв начин, че сърцето на Алин се сви, сякаш прободено от нещо остро. Лицето й пламна. Понечи да се обърне, но Емили я забеляза и сбута Грейсън.

Той вдигна очи и лъчезарно се усмихна на Алин. Двамата с Емили тръгнаха право към нея, Грейсън протегна ръка и я прегърна през кръста.

— Здравей — каза той. — Как си?

Ръката му й подейства като спасителен пояс, подаден на давещ се човек, но вътрешно тя продължи да трепери.

— Добре съм — отговори хладно Алин.

— Познаваш ли Емили? — попита той.

— Запознахме се — каза Алин. Щом си спомни за погребението, веднага се почувства виновна, че се държи студено и ревниво. Беше толкова дребнаво. — Здравей, Емили — поздрави я приятелски тя.

— Отидохме да чуем Джордан. — Грейсън изрече гордо името.

— Беше страхотен — каза Емили и бляскавите й черни очи се разшириха от възхищение. — Разказа как е получил първата си роля, как е учил да стане актьор и много други неща.

— Емили иска да стане актриса един ден — обясни Грей.

— О-о — възкликна Алин и изведнъж се смути от това, че толкова често бе изразявала желанието си да стане трудотерапевт. Изведнъж този избор й се стори безличен в сравнение с избора на Емили.

— Та затова казах, че ще я представя на Джордан — продължи Грей. — Може би ще й помогне.

Емили изви глава към вратата.

— Нямам търпение да се запозная с него. Направо е великолепен.

— Аз закачих афишите, Грейсън — каза Алин.

— А, добре — отговори Грей, без да отмества поглед от вратата на салона.

— Ела да видиш.

Грей леко се намръщи и попита:

— Не може ли след малко?

Алин усети, че сърцето й отново се сковава от студ.

— Има един точно тук — каза тя и посочи към нишата, където беше чешмата.

Грей погледна през рамо към вратата, после тръгна след Алин към чешмата. Спря пред таблото за обяви.

— Ей, страхотно е — извика той и очите му светнаха така, както Алин си представяше. Усмивката му я стопли. — Свършила си прекрасна работа, Алин. Благодаря.

Алин щастливо кимна и каза:

— Какво си мислиш? Окачила съм двайсетина афиша в коридорите.

Грейсън пристъпи към афиша и докосна снимката си с пръст, сякаш приглаждайки непослушен кичур коса.

— Съжалявам само, че не съм със синята карирана риза на тази снимка. Тениската не е много подходяща.

— Но през нея изпъкват мускулите ти — каза предано Алин.

— Ето го, идва — изписка Емили. — О, Грей, не издържам. Ела тук!

— Добре, добре, ей сега — каза Грей, преструвайки се на много уморен от светски задължения. — Ще трябва да окажа внимание на госта.

Алин се загледа след Грейсън, запътил се бавно към Джордан Хил и мис Джоунс, учителката по музика и актьорско майсторство, които точно излизаха от салона. За миг си помисли да отиде при тях и да поиска да представят и нея. Но за какво? Тя нямаше да става актриса. Обърна се и тръгна към класната стая. Може би той щеше да я извика, докато се отдалечаваше, но не чу името си.

Разговорът в салона бе доставил удоволствие на Джордан. Когато стъпи на сцената, го обзе носталгия. Сцената беше много по-малка, отколкото я помнеше. Беше тясна и някак запусната, а съвсем не представителна, каквато му изглеждаше някога. Спомни си как ръката му, хванала лула, трепереше, като жестикулираше с нея в ролята на разказвача в Нашия град. Това беше характерна роля, която Лулин Ансли настояваше той да изпробва, вместо да играе романтичен герой, което лесно му се удаваше. Толкова горд беше с тази роля.

Публиката беше от гимназисти и сега, както и тогава, само че сега те му приличаха на нетърпеливи деца. А някога бяха за него страшни критици. След разговора и въпросите раздаде много автографи. Гей Джоунс чуруликаше нервно, докато двамата се спускаха по наклонения под към вратата на залата. Тя примигна зад дебелите стъкла на очилата си, когато излязоха на светло във фоайето.

— Нямам думи да ви благодаря — каза тя. — За всички ни беше голямо удоволствие. Истинско вдъхновение е за тези младежи да знаят, че сте от окръг Крес.

— Удоволствието беше мое — отговори Джордан. — Малко насърчение никога не е излишно. Актьорството не е професия за малодушни хора.

— Не е, наистина не е — съгласи се мис Джоунс. — Бихте ли дошли в учителската стая да пием кафе или нещо друго?

— Ей, Джордан.

Джордан се обърна и видя Грейсън, спокойно запътил се към него, следван от красиво момиче с черна коса. Обикновено момчето се държеше хладно към него, използваше обръщението „сър“ като всяко възпитано дете от южните щати, но влагаше в него язвителна нотка. Днес обаче лицето на Грейсън издаваше онова собственическо чувство и прекалена фамилиарност, които се изписват по лицето на човек, който се готви да иска нещо. Джордан съзнателно се обърна към учителката по музика.

— Много сте любезна, но трябва да се прибирам.

Мис Джоунс срамежливо се усмихна. Единият й преден зъб леко стърчеше над съседния.

— Наистина съм много признателна. Знам, че това е тежък момент за вас…

Джордан поклати глава.

— Радвам се, че можах да дойда.

Сега вече се обърна към Грейсън, чиято самоуверена усмивка бе помръкнала, след като го бе накарал да чака, без да му обърне внимание.

— Здравей, Грейсън — каза Джордан и леко се усмихна на Емили.

— Грейсън ми каза, че сте негов втори баща — започна несигурно Емили. — Надявам се, че ще ни извините за безпокойството. Моите родители следяха редовно вашето старо телевизионно шоу, когато живеехме в Чикаго.

Джордан остана изненадан от определението „втори баща“. Въпреки това трудно можеше да се каже какъв точно се пада на Грейсън. В наше време семейните връзки понякога се определят трудно.

— Тя искаше да се запознае с теб — каза Грей с напрегнат, тревожен глас, и Джордан веднага се почувства виновен, че така го сряза преди малко. Момчето просто искаше да се изфука, за да направи впечатление на едно хубаво момиче. Нищо лошо нямаше в това. А освен това те двамата всъщност бяха свързани по някакъв начин. Нямаше никакви основания да поставя в неловко положение момчето.

— Ами защо не ме представиш, Грейсън? — попита любезно той. — Аз също искам да се запозная с нея.

— Това е Емили Кроуел — каза Грейсън. — Джордан Хил.

Джордан стисна ръката на момичето.

— Приятно ми е да се запознаем.

Емили погледна със сияещо лице Грейсън, сякаш той беше направил някаква магия. После се обърна пак към Джордан и каза:

— Аз искам един ден да стана актриса. Може ли да ми дадете някакъв съвет?

— Станете актриса сега. Явявайте се на прослушвания всеки път, когато има — каза Джордан.

— Смятате ли, че съм достатъчно красива? — попита сериозно тя.

Грейсън се усмихна иронично, по мъжки на Джордан и каза:

— Аз не знам, Джордан. Мисля, че не е, ти какво ще кажеш?

— Грейсън — изписка тя и леко го удари по ръката.

Джордан усети, че усмивката му се стопява. Искаше му се да харесва момчето, защото беше син на Лили, брат на Мишел. Но в това момче имаше нещо, което го дразнеше, колкото и да се опитваше да го харесва. Хайде, признай си, каза си той. Не го харесваш, само защото е син на Пинк.

— Много сте красива — увери я Джордан. — Не се тревожете за това. Трябва само да учите актьорско майсторство.

— Хайде да тръгваме — каза Грей и подкани с пръст Емили, както понякога правеше Пинк. — Идваш ли, Емили? Часът почва.

— Довиждане — каза Джордан и проследи с поглед Грейсън, който се отдалечи рамо до рамо с чернокосата красавица. Даде си сметка, че Грейсън го е отпратил да си върви и това го раздразни. Освен това не му беше приятно Грейсън да се обръща към него с малко име. Предпочиташе враждебното „сър“. Понечи да извика момчето и да му каже всичко това. Успокой се, каза си той. Спри да се държиш като стар мърморко.

Джордан видя, че се задава група момичета, които се побутваха и смееха. Щом той се обърна и им се усмихна, те го заобиколиха. Протегнаха тетрадки и той им даде автографи, посветени на тях и на майките им.

— Защо имате мустаци? — попита смело едно от момичетата.

— Защото с тях изглеждам по-млад, вие не мислите ли така?

Цялата група отново се разсмя, а после всички се разпръснаха като пилци.

Джордан изчака да се разотидат и отиде на чешмата в близката ниша да пие вода. Като се наведе, забеляза точно пред себе си един от афишите на Грейсън. Докато го разглеждаше, носът му се сбърчи, сякаш бе доловил лоша миризма.

Отгоре пишеше: Грейсън Бърдет, кандидат за заместник-председател на училищния съвет. Снимката на афиша беше правена през лятото. Със силно изрусяла от слънцето коса, Грейсън стоеше облегнат на колата и дяволито се усмихваше. Едната му ръка обгръщаше леко слабичките рамене на Мишел, която го гледаше със засмени, възторжени очи.

Мръсник такъв, каза си Джордан, загледан в афиша. Точно тази снимка с Мишел ли трябваше да използва? Всички деца знаеха за Мишел и за това, което й се случи. Тази снимка не се е появила тук случайно. Той знае, че хората ще се трогнат от нея, ще изпитат съчувствие към него. Това сигурно е идея на Пинк, помисли си с отвращение Джордан. Не, прекалено изтънчено е за Пинк.

Джордан отпи още една глътка вода, но в устата му загорча. Мишел сигурно щеше да се пръсне от гордост, че се появява на афиш с малкото си братче, помисли си той. Тя обожаваше това момче. Джордан си спомни как всеки път, когато я видеше, Мишел щастливо разказваше за постиженията на Грейсън, за това колко е хубав и как всички го харесват. Хвалеше се колко е добър в спорта. Той беше спортна звезда, а нея, с тази крехка фигура, все последна я избираха във всички отбори. Мишел се възхищаваше от високите му оценки, докато тя самата с много труд постигаше среден успех.

А ето че сега нейната снимка вероятно ще му помогне да спечели още една победа. Ако знаеше, тя без съмнение щеше да каже, че това е прекрасно. Но Джордан не го приемаше така. Струваше му се, че Грейсън спекулира с нейната памет.

Сигурно просто ревнувам, каза си Джордан, гледайки двамата тийнейджъри на снимката. Ревнувам, че Пинк все още си има дете, а аз вече нямам. Може би до това опира всичко. Глупаво е, помисли си той. Мишел беше дете и на Пинк. Но въпреки това му се прииска в този момент Грейсън да е пред него. Така щеше да го раздруса, че зъбите му щяха да затракат.

Е, това вече е друго нещо, каза си Джордан, само че няма как да стане. Момчето отдавна си беше отишло. Не трябва да се занимавам повече с тази история, помисли си той. Но преди да тръгне, се протегна и откъсна афиша. Смачка го с ръце, докато крачеше към изхода. Преди да излезе от сградата, го хвърли в едно кошче за боклук в коридора.

Арестуването на Рони Лий Партин и установяването на неговото алиби, което стана в края на седмицата, по никакъв начин не успокои преподобния Ефраим Дейвис. Той през цялото време подозираше, че беглецът не е човекът, когото всички търсят. Беше видял снимки на Рони Лий Партин по новините и знаеше със сигурност, че това не е младият мъж, когото беше забелязал през онази ужасна нощ долу при Трите арки.

— Още едно парче торта, отче? — попита Клара Уокър, вдигнала ножа над пухкавата кокосова глазура.

Потънал в мисли, преподобният Дейвис не беше забелязал, че Бил Уокър е станал от масата за вечеря, а Клара се опитва да разтреби наоколо. Погледна с копнеж тортата и излъга:

— Не, благодаря. Не мога повече.

Стана от масата и отиде във всекидневната, за да не пречи на Клара и да се отдалечи от изкушението. През тридесетгодишния си брак никога не беше мамил жена си, но беше въздишал по кулинарните способности на други жени. По време на пътуванията си се озоваваше в енории, където имаше много отлични готвачки и трябваше да плаща за този си порок с дрехи, които все отесняваха, и с колани, на които трябваше да пробива дупки с чук и шило. Беше опитвал пилетата, граха, салатите от ряпа и свинските котлети на разни жени из целия щат. Но в окръг Крес малко наслади можеха да се сравнят с кокосовата торта на Клара Уокър. Преподобният Дейвис се отпусна в едно кресло във всекидневната и взе местния вестник, оставен на една масичка до него. От работилницата се чуваше приглушеният шум от дърводелския трион на Бил Уокър. Бил беше мълчалив мъж, който все гледаше да се усамоти, но като че ли нямаше нищо против присъствието на още един човек в дома си. Преподобният Дейвис взе вестника и си сложи очилата, както винаги преизпълнен от чувство на благодарност към добрите хора, които го приютяваха. Отвори вестника и с повърхностен интерес на външен човек плъзна поглед по страниците му. Когато стигна до последната страница, спря и загледа снимката на момичето.

Тя беше обикновено момиче, но в усмивката й имаше нещо трогателно. Прочете молбата за информация, отправена от семейството й, и в същото време усети киселините в стомаха си.

Помнеше тази усмивка. Може би тя изглеждаше трогателна сега, след като знаеше какво се е случило. Парадоксалното обаче беше в това, че той, който обръщаше толкова малко внимание на белите около себе си, в съня си беше преследван от усмивката на това малко момиче. Казваше си, че се е опитал да направи каквото трябва, че повече от това би било безразсъдство, но въпреки всичко не спеше добре, не се чувстваше добре и не можеше да се избави от чувството на срам и вина, че продължава да мълчи.

Погледна отново снимката. Може би онова, което съм видял, не е важно, каза си той за стотен път. Но може и да е важно. А тя беше добро момиче. Имаше майка и баща, които страдаха и които заслужаваха отговор. Може би съобщението във вестника е разрешението, което търси. Може да се обади и да говори, без да си каже името. Това е по-безопасно, отколкото да се обади в полицията. И от всяко положение е по-добре, отколкото да не прави нищо.

Клара Уокър влезе във всекидневната и седна с въздишка на тапицираното с памучно кадифе канапе.

— Има ли нещо интересно във вестника? — попита тя.

Проблемът е там, че телефонът е във всекидневната, помисли си той. Не можеше да помоли Клара да излезе от собствената си всекидневна. Тя беше уморена. Цял ден беше работила.

— Нищо особено — отговори преподобният. Пак си намираш извинения, помисли си той. Хайде, направи го.

Сякаш в отговор на мислите му Били Уокър подаде глава през вратата. По къдравата му черна коса бяха полепнали стърготини.

— Искаш ли да дойдеш да видиш как стана, скъпа?

Клара изви очи към Ефраим Дейвис.

— Прави ми нова маса — обясни тя. — Идвам, скъпи. — Надигна се с въздишка от канапето и се заклати към вратата след мъжа си.

Преподобният Дейвис остана сам във всекидневната.

Отиде при телефона и се разколеба. Въпреки хладната влажна вечер усети как потта му се стича под свещеническата риза. Вдигна слушалката и набра номера, даден във вестника. Телефонът иззвъня три пъти и след това един младежки глас каза:

— Ало.

Преподобният Дейвис пое дълбоко дъх.

— Ало — започна той. — Обаждам се във връзка със съобщението в днешния вестник. Това ли е… може ли да говоря с господин или с госпожа Бърдет?

— Какво за съобщението? Аз съм Грейсън Бърдет.

— Става дума за Мишел. А-а-а, за убийството. Може би разполагам с някаква информация.

— С кого говоря, моля? — попита Грейсън с отсечен глас.

Преподобният Дейвис замълча и се ядоса на себе си, че мълчи. Засрами се, че не може да каже името си на едно дете.

— Вижте какво — каза момчето с напрегнато рязък глас, — не знам кой сте вие, господине, но ако сте някакъв луд или психо…

— Много е сериозно, уверявам ви.

— Защо тогава не си кажете името?

И този път преподобният Дейвис не можа да даде отговор. Не беше очаквал да се отнесат с него точно по този начин.

— Знаете нещо за убийството на сестра ми, така ли? Защо тогава не сте съобщили на полицията?

— Прочетох съобщението във вестника. Там пише да се обадя…

— Обадете се на шериф Ройс Ансли, господине, и говорете с него. Но само ако действително знаете нещо — каза Грейсън. — Иначе спрете да безпокоите семейството ни.

Ефраим Дейвис разбра, че разговорът е прекъснал. За миг стисна здраво слушалката в потните си длани, после бавно я върна на мястото й.