Феноменът НЛО

ВЪЗМОЖНИ ПРИНЦИПИ НА ДЕЙСТВИЕ НА ХРОНАЛНИТЕ АНТИГРАВИТАЦИОННИ ДВИГАТЕЛИ НА НЛО

В съвременната физика е прието, че скоростта на електромагнитните вълни във вакуум е 299792458 м/сек. Ако ускорим някакво тяло със скорост, съвсем близка до тази на светлината във вакуум, неговата маса би клонила към безкрайност и за наблюдател, който е поставен вътре в тялото, времето почти би престанало да тече спрямо зададена външна отправна система. Постигането на скоростта на светлината във вакуум от земен звездолет засега е само фантастика поради големите трудности от техническо естество, които трябва да се преодолеят, за да се постигне необходимото ускоряване. Освен това конструкторите на подобен кораб трябва да се съобразяват и с друг факт. В най-празните зони на космическото пространство се намира средно по един атом на всеки 10 см³, но в огромни райони се разстилат междузвездни, главно водородни облаци, където гъстотата на атомите достига до 100 атома в кубичен сантиметър.

При скорости над 200000 км/сек върху всеки квадратен сантиметър от корпуса на космическия кораб всяка секунда биха се удряли средно над 20 милиарда атома, и то, ако се избягват междузвездните облаци. При тези сблъсквания би се освобождавала огромна енергия под формата на гама-излъчване.

Изработването на защита от подобно лъчение е твърде трудна задача. Съществува все пак идея, вместо да се избягва междузвездният газ, той да се използва като гориво. При такъв вариант космичният кораб би засмуквал разпръснатия в Космоса водород при своето движение с помощта на магнитен колектор и би го изпращал в атомен реактор. Получената електроенергия би се използвала за поляризация и йонизация на работното водородно гориво, което впоследствие би се изтласквало с електромагнитен ускорител.

Все пак строежът на подобен кораб е задача на бъдещето. Максималната скорост, достигната досега от класическите земни космически кораби и сонди в рамките на Слънчевата система, е от порядъка на 60 км/сек. При това се използват атомни, йонни и химични ракетни двигатели и гравитационно ускоряване от планетите, като Меркурий, чиято средна орбитална скорост е 47,9 км/сек и е най-голяма в рамките на нашата планетна система. Средната орбитална скорост на Земята е 30 км/сек, а на Венера 35 км/сек. Как тогава НЛО преодоляват чудовищните разстояния до близките ни и до по-далечните звезди, измерващи се в светлинни години, само за няколко земни часа? За да се отговори на този въпрос, трябва да се разгледат някои основни предположения и факти, които може би ще ни дадат възможност да разберем същността на придвижването на НЛО в пространството и времето.

Предположение първо. Максимално допустимата скорост от 299792458 м/сек се отнася само за електромагнитните вълни или за електромагнитната компонента на микроструктурата на вакуума. Гравитационните вълни и техните носители тахионите би трябвало да се разпространяват със скорост

V_t = C0 × sqrt(C0),

където скоростта на светлината във вакуум се измерва в метри за секунда, или V_t = 17315 C0.

Публикуваната от Айнщайн, Подолски и Розен разработка през 1934 г., известна във физиката като парадокса АПР, теоретично допуска съществуването на така нареченото мигновено взаимодействие, което се извършва със скорост, по-голяма от скоростта на светлината между две частици, раздалечени в пространството. Нобеловият лауреат по физика за 1965 г. Ричард файнман също допуска съществуването на частици тахиони, които винаги се движат със скорост, по-голяма от скоростта на светлината във вакуум. За такива частици светлинната бариера ще бъде същият такъв ограничителен праг, какъвто е той и за реалните частици в нашето пространство.

За първи път експериментално потвърждение на парадокса АПР е получено официално през 1982 г. от френския физик Ален Аспе. Той се натъква на свръхсветлинна комуникация между две частици в лабораторията си в Орсе, близо до Париж.

През 1983 г. американските астрономи Ръсел Хюло и Джозеф Тейлър от Принстънския университет в Ню Джърси успяха да открият, макар и по косвен начин, съществуването на гравитационните вълни, генериращи се от двойния пулсар с компонента 1913+16.

Пулсарите представляват неутронни звезди, които излъчват през около една секунда радиоимпулси със строга периодичност, и са открити през 1964 г. Вследствие на ефекта на Доплер честотата на радиоимпулсите на пулсара 1913+16 се увеличава или намалява в зависимост от това, дали той при орбиталното си движение се приближава или отдалечава от земния наблюдател. Това изменение на честотата зависи от скоростта и от периода на орбиталното движение на 1913+16. Продължителните наблюдения на двамата учени са показали, че този период също се променя, но само в една посока, като намалява с около 76 микросекунди за период от една година. Това намаление е белег, че двойната система, състояща се от две компактни неутронни звезди, генерира гравитационни вълни, тъй като само гравитационните вълни биха могли да бъдат факторът, който довежда до намаляването на енергията на тази двойна звезда. Заради непрякото откриване на вълните на гравитацията Хюло и Тейлър получиха Нобеловата награда по физика за 1993 г.

Предположение второ. Корабите на извънземните цивилизации, които ни посещават, вероятно не се ускоряват до скоростта на светлината C0, а създават около себе си вихрово поле, което ускорява част от вакуумната микроструктура около тях до скорости до и много пъти над C0. Подобно на къртиците те дълбаят тунел в пространството около тях и във тях, което им дава възможност да влязат в пространствен тунел на тахионните носители. Скоростта на движение в този тунел би била комплексна величина, тъй като времето и координатите също стават имагинерни величини. Реалната компонента на скоростта за външен в случая наблюдател в нашето пространство би била от порядъка на 17315 C0. Тоест разстоянието до най-близката тройна звезда до Слънцето Алфа-Кентавър, намираща се на около 4,3 светлинни години, подобен кораб би преодолял за приблизително 7832 секунди, или за около два земни часа.

Предположение трето. Масата на ускоряващия се кораб би била станала равна на безкрайност само ако скоростта на кораба стане равна на скоростта на светлината. При достигане на половината от скоростта на светлината във вакуум масата на ускоряващия се кораб би нараснала само с около 15%, а при достигане на 90% от граничната скорост на светлината масата му би нараснала около 2,3 пъти спрямо началната стойност. При 99% от C0 това нарастване би било около 7,1 пъти, тъй като зависимостта е квадратична. Ако съществува възможност да се ускори космическият кораб или пространството около него от скорост C0 — 1% до C0 + 1% така, че преходът през енергетичната бариера C0 да се прескочи като забранена зона с тунелен полеви преход за нищожно кратко време от порядъка на милиардна част от секундата, то мощността, необходима за прескачане на този енергиен праг, би била напълно нормална и измерима величина.

Предположение четвърто. При достигане от даден космически кораб на скорост, съвсем близка до C0, времето в него би престанало почти да тече само за електромагнитните взаимодействия и техните носители базисните фотони. Що се отнася до гравитационните взаимодействия и техните носители тахионите, би следвало да се отбележи, че те биха придобили при такава скорост нищожна комплексна съставка, която само би леко забавила протичането на времето при тях.

Предположение пето. При достигане на скорост

V = 1,4142135 C0

масата на космическия кораб би станала комплексна величина с реална инверсна и близка спрямо първоначалната по големина гравитационна маса в пространството. Освен масата в случая комплексна величина става и времето, което за своята електромагнитна компонента започва да тече с обратен знак. При достигане на подобна скорост корабът почти изцяло би преминал в допълнителното на нашето пространство „Д“-измерение. Характерното за този допълващ ни свят би било, че всички трансформации като „С“ — на заряда, „Р“ — на четността и „Т“ — на времето, които не са инвариантни в нашия свят (като откритото от китайските учени Ли и Янг незапазване на четността при кобалт-60 например в нашия свят), в „Д“-пространството се компенсират така, че възстановяват общата симетрия в обединеното „Ф-Д“-измерение. Вероятно в „Д“-измерението така наречената термодинамична стрела на времето, определена от законите на термодинамиката и водеща до постоянно нарастване на ентропията и енталпията в нашия свят, би претърпяла съществен обрат.

Предположение шесто. В „Д“-измерението се наблюдава обръщане на хода на времето, но само за електромагнитните взаимодействия, като скоростта на протичане на процесите приблизително се запазва, само че в посока към миналото на нашето пространство. Електроните около ядрата на атомите на кораба, достигнал скорост 1,41 C0, се превръщат в позитрони и сменят посоката на движение по орбитата си около ядрата на атомите, които вече са изградени от антипротони и неутрони. Появява се и елетонен двойник на всеки позитрон — електроноподобна частица, която е с нищожна маса и дробен отрицателен заряд спрямо положителния позитрон и се движи в противоположна на него посока около ядрото на атома. Елетонните „електрони“ и позитроните се разминават по леко енергетично деформираните орбити около ядрата на атомите, без да се срещат, тъй като траекториите им на движение за всяка двойка поотделно са отместени с половин Планкова дължина. При скорост V=1,41 C0 всеки от нуклоните от ядрата на атомите също придобива елетонен двойник с отместена орбита на половин Планкова дължина по посока на движение на кораба. Протоните се превръщат в антипротони, а неутроните също сменят своя изоспин. По същество елетонният двойник на електрона е еквивалентен по маса на електронното неутрино, тъй като m_ve = 511 килоелектронволта /17315 = 29,5 електронволта.

Предположение седмо. От физиката е известно, че Пи-мезонът, носител на ядреното взаимодействие с ефективни размери 1,9 ферми постоянно се обменя между нуклоните в ядрата на атомите, превръщайки неутрона в протон и протона в неутрон. При това прелитане между нуклоните Пи-мезонът се движи със скорост около 17,3 км/сек. При скорост над C0 той сменя своята полярност и ядреното взаимодействие намалява съвсем слабо. Що се отнася до двата кварка, от които е съставен Пи-мезонът, то обменът между тях се осъществява от глуонни носители, които са характерен основен носител в едно от октавните ни измерения. Глуонното взаимодействие също претърпява известни изменения при скорост над C0. При определени условия и скорост от 2C0 всички частици в атомите могат да отделят съответен вид неутрино. До момента в света официално са открити само 6 вида лептонно неутрино — електронно, мюонно и тау, и съответните им 3 вида антинеутрино.

Предположение осмо. При скорост от порядъка на 17315 C0 биха се появили вероятно няколко хиляди елетонни двойници на всяка от частиците, изграждащи атомите на кораба, и тяхното общо действие би намалило антимасата на кораба в „Т“-измерението за сметка на създаване на неутринна маса в нашето „Ф“-измерение. Би трябвало да се има предвид, че „Т“-измерението в случая се явява като най-близко октавно измерение. Всеки от тези новопоявили се елетонни двойници би бил отместен спрямо съседния си предходен елетонен двойник на една Планкова дължина. Всички новопоявили се елетонни двойници като цяло биха се движили в пакет с еднаква скорост около атомите на кораба и в противоположна посока на съответните си античастици от „Д“-измерението. Именно това разслоение на масата на кораба едновременно в трите „Ф“-, „Т“- и „Д“-измерения е причина за създаването на комплексните й съставки. В резултат на разслоението на частиците в атомите на кораб, около който ротира поле със скорост 17315 C0, е причина съвкупните му размери в „Т“-пространството да нараснат с 10E-38 метра.

Предположение девето. При скорост V = 1,41 C0, космическият кораб може би като цяло би работил като машина на времето, пътуваща към миналото на нашето пространство със скорост, приблизително равна на скоростта на времето в реалното наше четиримерно измерение. При този преход към миналото трябва да се наблюдава неизбежно пространствено отместване, тъй като Земята се движи с около 30 км/сек около Слънцето, а Слънчевата система и Галактиката също имат своето движение. Слънчевата система обикаля около галактичния център със скорост близо 250 км/сек, а Галактиката ни се движи в пространството с около 600 км/сек към близкия звезден куп в съзвездие Дева. Тоест при пътуване в посока към миналото на нашето пространство даден кораб с всеки изминат момент би се отдалечавал от нашата планета.

Ако корабът е пътувал съответно само едно денонощие към това минало при горепосочената скорост, при обратното навлизане от допълнителното „Д“-измерение в нашето „ф“-пространство отместването би било с около 50 милиона километра и корабът би се озовал на близо два пъти по-близко разстояние до Земята от планетата Венера например. При изчисляването на отместването вероятно трябва да се използва абсолютна космическа координатна система. Като такава може да се използва градиентната координатна система на фоновото излъчване, открита неотдавна от космическите сонди на Земята. При нейното използване във всеки момент от времето при пътуването към миналото трябва да се държи сметка за извършване на съответната пространствена корекция от двигателната система на пътуващия кораб.

Предположение десето. При скорост 1,41 C0 по-голямата част от масата на космическия кораб се е превърнала в антимаса и гравитационната сила на планетата й действа с обратен знак. Казано с други думи, корабът ще се отблъсква от повърхността на Земята с определена сила, с която преди е бил притеглян към нея. Ако определена част от масата на кораба при процесите на възбуждане не се превърне в антимаса, то силите на притегляне и отблъскване, действащи върху апарата, биха могли да се балансират. При използването на скорости, малко по-малки от C0, космическият кораб би работил пак като машина на времето, но този път, пътуваща към бъдещето. Този факт отдавна е известен от теорията на относителността като парадокс на часовниците (близнаците) и вече многократно е доказан експериментално по блестящ начин.

Трябва да се има предвид съответно, че колкото даден кораб е по-близо по скорост до енергетичната бариера C0, толкова повече неговата скорост по посока към бъдещето или към миналото нараства. При скорост 99,9% от C0 ще имаме скорост към бъдещето 22,37 секунди за секунда, а при скорост 99,99% от C0 ще имаме скорост във времето, съответно от 70,9 секунди за секунда. Във втория случай времето ще тече 70,9 пъти по-бавно в космическия кораб, достигнал такава скорост. Тук трябва да се каже, че скоростта във времето за разлика от скоростта в пространството се измерва не с метри в секунда, а със секунди в секунда и може да се приеме, че е безразмерна величина. При скорости 1,041 C0 и 1,0041 C0 ще имаме подобни скорости във времето като съответните посочени по-горе, но те ще бъдат насочени по посока към миналото.

Предположение единадесето. При скорости от 1,41 C0 на границата между хроналния кораб и околното пространство не би трябвало да се наблюдават анихилационни процеси, тъй като в случая създадената антиматерия на кораба изцяло се намира в „Д“-измерението и е отместена на половин Планкова дължина от нашето „Ф“-пространство. Освен това трябва да се има предвид, че гравитационната маса на античастиците в „Д“-измерението е частично размита под формата на елетонен шлейф. Дефектът в масата и заряда в резултат на появата на елетонна частица при скорост 1,41 C0 не позволява на позитроните да анихилират с електроните от нашето измерение. Същото правило важи и за останалите частици. Дори в нашето „Ф“-пространство фотонната анихилация се подчинява на определени зависимости. Така например енергията на анихилиращите частици трябва да се намира в строго определен енергетичен интервал на съвпадение, за да се създаде подобен процес. Ако например един електрон и един позитрон се намират в този интервал, пак минава известно време, преди да анихилират, тъй като двете частици се завъртат около 1000 пъти една спрямо друга около общ ротационен център, преди да се превърнат в гама-фотони.

Предположение дванадесето. При достигане на скорост 2 C0 антимасата на космичния кораб би намаляла около 2,8 пъти и това би довело до намаляване на антигравитационната сила в нашето пространство. При този процес се наблюдава създаване на неутринен поток вследствие нарастването на масата на елетонните частици. Съответно електромагнитното антивреме в космичния кораб се забавя приблизително 2,8 пъти. При скорост от 3 C0 вече имаме съответно поява на нови елетонни античастици в орбитите на всеки от атомите на кораба, които при подаване на допълнителна енергия при определени условия могат да се превърнат в неутринни частици. По този начин с увеличаване на скоростта при определени условия неутринният шлейф зад кораба може да нарасне пропорционално на увеличението на тази скорост за сметка на намаляване на антимасата му.

Предположение тринадесето. При достигане на скорост от близо 17315 C0 почти цялата маса на космичния кораб е преминала в „Т“-октавното пространство, но следата й в нашето „ф“-пространство може да се прояви като поява на неутринен поток. При подобна скорост електромагнитните взаимодействия изцяло се прехвърлят от фотонен базисен носител на псевдотахионен базисен носител, тъй като самите базисни фотони свиват квантовото си сечение на взаимодействие и се превръщат в базисни тахиони. Във „ф“-пространството се запазва само една-единствена елетонна матрица, която съдържа цялата информация за кораба и от която се репродуцира последният при обратен процес на „Т-ф“-трансформация, свързан с намаляване на съответната скорост.

Запазването на елетонната матрица се постига, като на съответния кораб се придаде такава скорост, която не би позволила последните хармонични елетонни частици в атомите да се превърнат в неутринни кванти.

Предположение четиринадесето. При скорост, близка до 17315 C0, електромагнитното антивреме в съответния кораб се е забавило, но това автоматично е довело и до ускоряване на електромагнитното време в кораба спрямо нашето „Ф“-пространство. Известно е, че почти всички процеси в човешкия организъм имат електромагнитна основа. Явления като триене, мокрене и други, свързани с близката човешка дейност, също изцяло се подчиняват на електромагнитните взаимодействия.

При подобно ускоряване на електромагнитното време при скорост от 17315 C0 шест минути, прекарани на борда на съответния кораб, биха се равнявали на сто дни, прекарани в нашето „ф“-пространство. Тоест при работещ хронален двигател човек, поставен на борда на подобен кораб в продължение на около шест минути, би остарял с около сто земни денонощия. Впрочем при някои от срещите с НЛО се забелязва именно такъв ефект, като при това има съответствие при ускоряването на процесите във времето.

Антигравитационното действие на двигателната система на НЛО по всяка вероятност се дължи на три основни фактора.

Първият от тях е свързан с въртеливото движение на външната страна на корпуса на НЛО или на част от нея.

Честотата, с която се върти външната черупка при дисковидните НЛО, обикновено е от порядъка на 500 оборота в секунда. При тази честота тангенциалната скорост на външната част на корпуса на диск с диаметър 6 метра би била приблизително 9 км/сек. Въртящата се външна черупковидна част на дисковидните НЛО средно тежи до 30% от теглото на целия апарат. При диаметър 6 метра средното тегло на подобен апарат е около 6 тона. При подобно тегло от два тона на въртящата се част, за да се получи пълен антигравитационен ефект, скоростта й трябва да бъде около 9 км/сек, при условие, че цялата маса е съсредоточена в най-външния пръстен. Материалите, от които е направена черупката на НЛО, напълно допускат достигането на подобна скорост по периферията от 9 км/сек. Поради факта, че цялата маса е около 3 пъти по-голяма от тази на въртящата се част и че цялата маса не е съсредоточена в най-външната част на черупката, където диаметърът е най-голям, то антигравитационният ефект би бил значително по-слабо изразен.

Създаването на антигравитационен ефект при въртене на дадено материално тяло е известно отдавна. Така например при денонощното въртене на Земята със свръхчувствителни гравиметрични измервания е установено, че силата на привличане намалява, когато планетата ни се върти по-бързо, и обратно — при намаляване на скоростта й на въртене привличането се увеличава. Увеличаването и забавянето на околоосното въртене се дължи главно на влиянието на Луната и на Слънцето. Доказан факт е, че традиционните жироскопи, монтирани на самолетите и стратегическите ракети, олекват средно с 14% при своята работа. Честотата на въртене при тях достига до 100000 оборота в минута, или приблизително 1600 Хц.

Ефектът на създаване на антигравитационна сила в земното гравитационно поле при въртене се дължи вероятно на зависимостта на гравитационната сила на привличане от разстоянието, масата и тангенциалната скорост на дадено тяло над земната повърхност. При увеличаване на вътрешната кинетична енергия на едно тяло неговата потенциална енергия намалява, а това води до олекване на тялото. Разстоянията между неговите атоми и молекули се увеличават, при което някои от тях се подреждат частично по нов начин. С увеличаване на скоростта процесът на тази пространствена трансформация се разпространява по посока на оста на въртене на дадено въртящо се тяло. В квантов микроструктурен план намаляването на гравитационната сила при движение с висока скорост е свързано със свиване на ефективното сечение на гравитационен захват на тахионните носители поради крайната им скорост на разпространение.

Вторият антигравитационен ефект в НЛО по всяка вероятност се създава в резултат на въздействие върху корпуса на тези апарати с мощни електростатични и електромагнитни полета. Връзката между електромагнитното и гравитационното поле е установена отдавна.

Японският професор по физика Шиничи Сейке разглежда в своя издаден през 1972 г. труд „Принципи на свръхрелативността“ възможността електромагнитната енергия да се трансформира в антигравитационна сила, както и силата на тежестта да се превърне в електромагнитна енергия. Неговата работа се базира на познатото от 1934 г. уравнение на Крамър, в което зависимостта на кръговото движение на атомите се извежда от външните електромагнитни полета. Сейке изгражда модела си на промяната на пространствената орбита на електроните в спектъра на ядрения магнитен резонанс. Това означава, че изследваната материя се подлага на въздействието на високочестотно електромагнитно поле. При това от типичните за всеки атом и молекула честоти се стига до ефект на резонанс и на гравитационна абсорбция. При тази абсорбция за сметка на преориентацията на орбиталните, магнитните и спиновите моменти на електроните и протоните в атомите част от гравитационната сила на привличане се трансформира в електромагнитна.

Начинът на действие на антигравитационния двигател на НЛО може да се обясни именно с локалната промяна на гравитационното поле. Дисковете реагират като дъска за сърф, която се носи по гребена на вълната. Посоката и скоростта могат да се променят по желание, като се изменят големината на потенциалите и честотата на електромагнитното поле около дисковидния кораб. Намиращите се в подобен апарат енлонавти дори при екстремално ускорение и рязка промяна на посоката няма да усетят и най-малко претоварване, тъй като корабът като цяло се придвижва синхронно с локално променящото се гравитационно поле. Високите ускорения и внезапните смени в посоката на движение не биха представлявали проблем за екипажа на подобен кораб, защото в изкуствено създаденото антигравитационно поле всеки атом ще се ускорява по един и същи начин.

Първите опити с гравитацията, проведени в американския университет „Денисън“ в щата Охайо, доказват, че закачен на конец свободно висящ кондензатор започва да се движи самостоятелно, след като е подложен на въздействието на високо електрическо напрежение. Този феномен е познат във физиката под името на откривателите му „Ефект на Бифилд-Браун“. В един от своите експерименти Браун доказва, че свободно висящ с хоризонтално разположени полюси кондензатор под високо напрежение се върти постоянно по посока на своя положителен полюс. Когато положителният полюс се намира отдолу, кондензаторът се движи надолу. В обратния случай кондензаторът се движи срещу силата на тежестта нагоре.

Смяната на полюсите води съответно и до смяна на посоката на двигателната сила. При два диска с диаметър 0,6 метра, закрепени на телена конструкция, които са съединени с вариант на кондензатор от две плочи при напрежение 50 киловолта и постоянно подавана енергия от 50 вата, дисковете започват да се движат по хоризонтална кръгообразна траектория с диаметър 6 метра и достигат до тангенциална скорост 19 км/ч. Направените опити във вакуум дават значително по-впечатляващи резултати. При използване на дискове с диаметър 0,9 метра по кръгова траектория с радиус 17 метра и подадено напрежение 150 киловолта се постига скорост до около 300 км/ч. Получените резултати са така впечатляващи, че веднага след откриването им са били засекретени.

В лабораториите на базата, разположена в Колорадо Спрингс, по-късно се провеждат опити с напрежение от 10 до 12 милиона волта, които дават още по-впечатляващи резултати. На базата на тези опити е създаден двигател, използващ въртящи се в магнитни полета електрически диполи.

Разгледаните два антигравитационни ефекта са достатъчни да обяснят движението на НЛО в атмосферата, техните вълнообразни люлеения тип падащ лист, както и изключителните ускорения и скорости, които достигат. Споменатите ефекти обаче не могат да обяснят както свръхсветлинните скорости на НЛО, така и възможността им да пътуват във времето. За да се обяснят, трябва да се разгледа трети ефект, използван вероятно от хроналния антигравитационен двигател на НЛО. По начина си на действие той използва трети антигравитационен ефект. Този трети ефект се постига само при скорости над скоростта на светлината във вакуум. За да се постигне тази скорост, се използва комбинираното действие на системите, даващи горните два ефекта. По-точно се извършва увеличаване на скоростта чрез суперпозиция на скоростите на въртене на външната част на корпуса на НЛО и на бягащата прецесионна електромагнитна вълна, създавана от последователно превключване на електромагнитната енергия в условия на изкуствено създаден свръхвисок потенциал. Този потенциал, както и трансфазерната матрица#, управляваща електромагнитното възбуждане, са разположени в самия въртящ се корпус на НЛО. По този начин може да се достигне скорост на възбуждане, многократно превишаваща скоростта на светлината. На самото устройство на двигателната система ще се спрем по-нататък.

При достигане на скорост 1,4 C0 голяма част от масата на съответния апарат вероятно става инверсна величина за нашето пространство. Казано с други думи, апаратът би се отблъсквал от повърхността на нашата планета със определена гравитационна сила, с която преди е бил притеглян от нея. При скорост 1,014 C0 на полето, което ротира около съответния кораб, тази сила на отблъскване от повърхността на планетата ни би нараснала близо 7,1 пъти и с приближаването й към C0 би се увеличила многократно. При скорости в интервала от 1,41 C0 до 17315 C0 гравитационната сила на отблъскване би намалявала експоненциално. При достигане на такава скорост от вихровото поле около даден кораб с маса 6 тона при покой например, съответният кораб би придобил нова инверсна маса от порядъка на 350 грама. С други думи, съответният апарат би прехвърлил и разложил изцяло масата си в „Т“-измерението, като спрямо масата от нашето „ф“-пространство той би придобил нищожна антигравитационна съставка и би се отблъсквал с тази нищожна сила от повърхността на планетата ни. Компенсирането на тази съставка с изкуствено създадено тегло от 350 грама е безпроблемно за технологията на НЛО. При използването на антигравитационен двигател, базиран на гореизказаните три принципа чрез компенсация на полето, трябва да се има предвид, че гравитационното поле на земята има различен потенциал в различните точки от повърхността й. Това означава, че при полет на подобен апарат на малка височина над нея системата му за управление трябва да следи във всеки момент състоянието на локалното гравитационно поле под кораба и на негова база да извършва постоянни корекции на силата, създаваща антигравитационния ефект.

Силата на гравитационното поле на Земята, или отношението на силата към единица маса, е числено равна на земното ускорение, измервано с единицата гал. Един гал е равен на ускорение един сантиметър за секунда на квадрат. За удобство се приема, че гравитационното поле има две съставки. Първата от тях, наречена нормална част Y, закономерно се изменя по повърхността на планетата ни, а втората от тях, наречена аномална ©, се явява като разлика между реалната R и нормалната съставка на това поле: © = R — Y. Съществува определена зависимост между Y и географската ширина на мястото на наблюдение. Пълното изменение на нормалната съставяща на гравитационното поле на Земята между полюса (983,2 милигала) и екватора (978,0 милигала) достига приблизително до 5,2 милигала.

Аномалната съставяща на гравитационното поле на Земята достига до 300 милигала. Изменението на гравитационното поле вследствие на центробежната сила е около 3,4 милигала. Изменението за сметка на сплеснатостта на Земята е около 1,8 милигала. Силата на тежестта се изменя във височина приблизително с 0,33 милигала на линеен метър. Максималната амплитуда на лунните смущения на гравитационното поле е около 0,25 милигала, а на слънчевите — 0,1 милигала. Пулсиращата съставка на земното гравитационно поле е свързана пряко с движението на земното ядро, като по оста на въртенето му пулсацията е с честота 3,76774 Хц. По двете направления, перпендикулярни на тази ос, съставящите трептят съответно с честота 4,0154 Хц. и 3,5824 Хц. Вследствие на неравномерното разпределение на земното гравитационно поле нивото на световния океан не е еднозначна нулева височинна плоскост спрямо центъра на планетата ни. Така например повърхността на Индийски океан край остров Шри Ланка е хлътнала с около 100 метра, а нивото на Атлантика край Исландия например е с около 65 метра по-високо, отколкото равнището на океана в средната му част. Там, където гравитационното поле е по-силно, се привлича по-голямо водно количество, образуващо водна гърбица в океана. На някои места съществува голяма гравитационна девиация между две съвсем близки точки от земната повърхност. Така например, ако вземем два града в Швейцария, като Локарно и Женева, ще видим, че всеки предмет, измерен в Локарно, ще се окаже по-тежък, отколкото ако го измерим в Женева на брега на Женевското езеро. Причината за подобна локална гравитационна аномалия е тялото Иврея, разположено под южното подножие на Алпите в дълбочина около 50 км. Това тяло е един от най-големите и плътни скални късове в цялата земна кора. Скалната му маса е с форма на полумесец, дълъг около 300 км и широк около 20 км. Може би това свръхплътно тяло е причина за честото появяване на НЛО над Швейцария.

В близкото космично пространство вследствие гравитационните полета на Луната, Земята и Слънцето също се наблюдават във всяка произволно избрана точка изменения на гравитационното поле. Тези изменения са в резултат на въртеливото и постъпателното движение на тези небесни тела. Съществуват само пет точки в близкото космично пространство около Земята, които са с относително постоянно гравитационно поле. Това са така наречените точки на Лагранж, в които се постига уравновесяване на гравитационните сили на привличане на Луната, Земята и Слънцето.

Според предположенията, изказани по-горе, хроналният антигравитационен двигател на НЛО не ускорява последния в пространството, а първоначално ускорява част от структурата на пространството около и във кораба до 17315 C0 чрез възбуждане на микроструктурите на вакуума. Това ускоряване чрез възбуждане се извършва с помощта на бягаща прецесионна вълна, чиято тангенциална скорост достига до 17315 C0. При това енергията, която носи тази вълна, трябва да бъде достатъчна, за да може да възникне процес на полифуркация# на вакуума. При тази полифуркация битуисторната структура на меронните и елетонните съставки на конфигурацията, отговаряща за електромагнитните взаимодействия, се свиват и плъзгат в тахионните конфигурации на многомерното пространство, при което имаме и процес на стопяване на масата в нашето „Ф“-измерение.

Как е възможно да се постигне скорост на ротиращо вихрово поле, по-голяма от тази на светлината във вакуум?

За тази цел вероятно се използва система, подобна на системата на земните ускорители на елементарни частици. Разликата с тях може би основно се заключва в енергията и скоростта на възбуждане на отделните части на системата. Съгласно някои публикации корпусът на НЛО е изграден от отделни шестоъгълни клетки с диаметър до 1 мм, подобно на пчелна пита. В най-външния слой на тези клетки са разположени микропорести свръхвисоковолтови кондензаторни покрития. Последните са свързани чрез управляващи трансфазерно-електронни ключове към свръхпроводящи високотемпературни бобини, създаващи мощно електромагнитно поле около корпуса, Трансфазерните ключове вероятно се управляват от многоканален диамантен оптичен дешифратор-демултиплексор#, който съответно е управляван от лазерен компютър. Управляващите импулси между трансфазерните ключове и оптичният дешифратор-демултиплексор се предават по система от оптични влакна, разположени във вид на сложна спирала вътре между клетките на корпуса. Микропорестите кондензатори се зареждат от високоволтов преобразувател на енергията на синергетичния реактор, скрит в корпуса на апарата. Лазерни импулси от квантов генератор на свободни електрони, монтиран в корпуса, постъпват на входа на оптичния дешифратор-демултиплексор, който се управлява от лазерния компютър. От изходите на оптичния дешифратор-демултиплексор те минават по оптичните влакна и задействат фазерно-електронните ключове. По този начин се създава ротираща енергетична вълна по корпуса на апарата. Възможно е тази вълна да се създава и с помощта на тразер и тахионно управлявани блокове. Нейната ъглова скорост е различна за клетките, намиращи се на различно разстояние от ротационния център на корпуса на съответния кораб.

При дисковидните НЛО колкото разстоянието е по-малко до центъра на диска, толкова пъти скоростта на възбуждане, респективно честотата, е по-голяма. При клетки от корпуса, разположени на разстояние примерно 1,5 метра от центъра на въртене при периметър около 10 метра честотата на възбуждане при тангенциална скорост на възбуждащата вълна C0 би била от порядъка на 30 ГХц.

Дисковиден НЛО с диаметър 6 метра би имал честота на възбуждане по периферията около 15 ГХц. Дисковидните НЛО по главната си ос на симетрия имат куха колона с диаметър около един дециметър и височина, която зависи от размерите на съответния диск. В двата края на колоната около вакуумни лагери се въртят двете черупки на летящия диск, горна и долна, с вероятно максимална честота на въртене около 600 Хц, или около 36000 оборота в минута. Към колоната и под двете въртящи се черупки е разположена кабината на НЛО. В горната и долната част на централната колона са разположени камерите за наблюдение. Черупките на диска на НЛО вероятно се развъртат от пусково електромагнитно поле, създавано от свръхпроводящи намотки по външната повърхност на кабината на НЛО. Горната и долната черупка на дисковидните НЛО се въртят в противоположни посоки с еднаква скорост, така че при увисване на диска на едно място, въртящият момент на кабината с екипажа да бъде нулев. Подобен ефект се постига при хеликоптерите с два винта, разположени един над друг.

При честота на въртене на черупката от 600 Хц и диаметър на диска 6 метра тангенциалната скорост на възбуждане на клетките с диаметър до 1 мм по повърхността на черупките трябва да бъде 17315 C0. Това означава, че тангенциалната скорост на възбуждане от страна на оптичния дешифратор-демултиплексор на клетка от най-външната част на съответния диск трябва да бъде около 17315 C0. При размер на клетките 1 мм честотата, съответстваща на съответната скорост от 5194500000000 м/сек, ще бъде около 5194500 ГХц. (Най-високата възможна честота, постигната от транзисторни ключове е едва 500 ГХц.) Тази честота нараства съответно многократно за клетките, намиращи се по посока към центъра на диска. При честота на въртене на черупките на НЛО 600 Хц и диаметър 6 метра тангенциалната скорост на периферията на черупката на НЛО би била около 11,3 км/сек, или около една тридесетхилядна от C0. При суперпозиция на двете скорости, тангенциалната на въртене на черупката и тази на честотно възбуждане в нея, без проблеми могат да се получат скорости на бягащо енергетично поле от порядъка C0 + 0,003% до 17315 C0.

Това поле би възбуждало с такава скорост последователно част от микроструктурата на вакуума, като имитира обратния процес, а именно ускоряване на тялото във вакуумните конфигурации с такава скорост. По този начин са създадени необходимите, но не достатъчни условия НЛО да се плъзне в изкуствено създаден тахионен тунел от „Т“-пространството със скорост 17315 C0. Достатъчното условие за подобно плъзгане се определя от големината на действащата върху тялото антигравитационна сила. Количествената енергетична съставка на плъзгането в тахионните канали освен от създадената антигравитация ще зависи и от скоростта и от енергията на възбуждане, която се прилага върху единична клетка от съответния кораб. При първоначално лазерно възбуждане във всяка единична клетка се създават групи от атомни агрегати на различни химични елементи, които преминават в така нареченото мезоскопично състояние. От броя и големината на тези агрегати зависи какъв потенциал ще бъде приложен върху всяка една от клетките, за да може тя да се плъзне безпроблемно в тахионния канал на пространството.

Каква би била все пак вероятната последователност на физичните процеси при двата основни режима на работа на двигателната система на НЛО във времето и пространството?

Съгласно предположенията при преход в пространството първоначално около съответния кораб вероятно се създава ротиращо вихрово поле на възбуждане със скорост до 17315 C0. Това поле е прехвърлило масата на кораба в „Т“-пространството, но приложената антигравитационна сила е нищожна и не е достатъчна, за да ускори съответния кораб в пространството. За тази цел се използва втора основна възбуждаща вълна, която ротира върху кораба и която се движи със скорост с около една милионна по-голяма от скоростта на електромагнитните вълни във вакуум C0. Именно тя създава първоначалния мощен антигравитационен импулс, който кара кораба да се ускори експоненциално до скорост 17315 C0 в тахионния канал от „Т“-пространството. Скоростта в случая нараства експоненциално, при което съответната антигравитационна сила намалява експоненциално с времето.

При съответен преход към миналото горният процес би претърпял някои малки изменения, тъй като втората възбуждаща вълна вече ще се движи не в паралелен синхрон с първата възбуждаща вълна, а в последователен синхрон. Освен това в този случай енергията на втората възбуждаща вълна е много по-концентрирана по място и по време в пространството. По този начин създаденият антигравитационен импулс е намален хилядократно, но използваната енергия е в достатъчно количество, за да може да ускори във времето съответния кораб, използвайки скорости, съвсем близки до главния енергетичен праг C0 в „Д“-измерението. Същото се отнася и за режима на работа при пътуване към бъдещето на подобен кораб.

В този случай обаче приближаването към енергийния праг C0 ще бъде от страна на „ф“-пространството, като скоростта на втората възбуждаща вълна ще бъде от порядъка на 0,999999 C0. Първоначалното използване на възбуждаща вълна със скорост 17315 C0 намалява масата на тялото в избраното измерение за преход няколко хиляди пъти, като по този начин квадратично по толкова пъти намалява и необходимата енергия за преход във времето. По този начин се създава условие за изкуствено тунелиране на стръмността на енергетичната бариера C0.

Тъй като възбуждащите вълни са ротиращи в пространството около съответния кораб, то първата от тях, която се движи със скорост, близка до C0, кара частиците на кораба да излъчват синхротронно лъчение, дължащо се на намаляването на енергията им по пръстеновидните им траектории. Втората възбуждаща вълна, която се движи със скорост 17315 C0, кара частиците да излъчват тахитронно лъчение поради същите причини, но вече взети за „Т“-измерението.

В заключение може да се каже, че наблюдаваните НЛО вероятно използват основно споменатите три „Ф“-, „Т“- и „Д“-измерения. Някои от още по-напредналите цивилизации обаче може би използват и други бариери от по-високите октавни измерения, като „ергонното“ — „Е“-измерение, например. При тези преходи предполагаемите ефекти биха били още по-фрапиращи и биха смаяли въображението ни.