Феноменът НЛО

Хроналният синергетичен реактор на НЛО вероятно е енергийното сърце на тези апарати. На базата на данни, получени от кацнали или аварирали НЛО, може да се предположи, че той представлява цилиндър с диаметър 60 см и дължина около метър, разположен вътре в корпуса на кораба на разстояние 2/3 от центъра спрямо периферията. Основното му предназначение вероятно е да преобразува разсеяната енергия в пространството около апарата в електричен ток, използвайки хармонични резонансни честоти и явления. Досега в науката са известни няколко типа синергетични реактори в зависимост от типа на обекта, който се възбужда с резонансна вълна. На базата на тях могат да се изкажат някои предположения за принципите, използвани в реакторите на НЛО.

Синергетичен реактор с електронно възбуждане

При този тип реактори основната идея почива върху самото понятие за електричен ток. Електричният ток представлява насочено движение на електрични заряди, които преминават от един атом към друг под действие на електрично поле. В металите електричните заряди са електроните, а в разтворите — йоните. Тъй като всяко тяло е изградено от милиарди атоми, които съдържат положително ядро, заобиколено от облак отрицателни електрони, то може да се предположи, че всяко тяло съдържа огромен резервоар от заряди. Проблемът е в това, те да бъдат приведени в движение, тъй като по принцип електроните около ядрото са в равновесие и трябва да се подаде енергия, за да се раздвижат голям брой електрони в една и съща посока. Този принос на енергия може да е колебанието на магнитно поле (генератор на ток в трансформаторите), химична реакция (батерии и акумулатори), светлинен лъч (фотоелектрични елементи), топлинен лъч (термосъпротивления) и др. Тази енергия се подава отвън — нещо неестествено, ако се вземе предвид, че материята съдържа значителна енергия. Следователно най-интересният начин за възбуждане би бил с устройство, което би могло да извлече направо под формата на електричество енергията, съдържаща се в метала. В съвременната физика на всеки атом се гледа като на осцилираща система, като не се говори за орбита на електроните, а за сферична зона (орбитала), заобикаляща ядрото, където във всеки момент електронът може да бъде намерен със статистическа вероятност в определена точка.

Впрочем целият атом се разглежда като осцилираща система, в която всяка частица е свързана с определена вълна и честота и обратното. Основният принцип на новия тип реактор се основава върху използването на резонансна честота, предварително определена с дадена точност, която, изменяйки полето на връзката електрон-ядро, раздалечава желаната орбитала. По раздалечаване трябва да се разбира, че радиусът на тази орбитала започва да расте неограничено, а това означава, че електронът напуска ядрото. Известно е, че ако на осцилираща система се подаде резонансна честота, движението и амплитудата на движение се усилва неограничено до момента на разрушение. Тъй като атомът е осцилираща система, по принцип е възможно да се откъсне електронът чрез резонанс. Трудността идва от извънредно високите честоти, необходими за възбуждане, от порядъка на милиарди осцилации в секунда. За щастие явлението резонанс се поражда не само от собствена честота, но и от всяка кратна на нея честота — това са така наречените хармонични честоти. Що се отнася до атома, честотата, изведена от квантовите и вълновите уравнения, се дава от израза:

t = (2 eps_0 × rm × sqrt(8c × eps_0 × h)) / me

където r е обхватът на избраната орбитала;

m — масата на електрона;

c — скоростта на светлината;

eps_0 — диелектричната проницаемост на вакуума;

e — зарядът на електрона;

h — константата на Планк.

На всеки чист материал, съставен от определен химичен елемент, може да се намери собствената честота или определена нейна хармонична.

Така например, като се приеме медта като метал и орбиталата й на проводимост за r, се открива хармонична, която е подходяща за резонансната честота 172753,867 Хц. На практика такава честота се подава в бобина от кварцов или атомен генератор, за да се получи същата честота на възбуждане. Избраният метал в случая мед се поставя в хармонично променливо индукционно поле и чрез резонанс металните атоми се превръщат в излъчватели на електрони.

Интересното в случая е, че създаденият в медта ток е много по-силен от тока, необходим за поддръжка на резонансната честота. За всеки ват мощност, изразходвана за поддържане на честотата, се получават 30–40 вата използваема мощност. По силата на закона за запазване на енергията следва, че енергията на връзката електрон-ядро се трансформира в електрически ток. Ограниченията на използвания метод идват от загряването на метала, който служи за генератор на електрони, и поддържането на резонансната честота. Що се отнася до присъщата на атомното ядро енергия, то рандеманът на новия реактор е около 0,0000001%, но енергията, съдържаща се в 1 грам материя, е толкова колосална, че ниският рандеман все пак съответства на достатъчно много енергия.

Недостатъците на електронния синергетичен реактор се проявяват първо в границите на ядрена стабилност, тъй като не може да се изпомпа цялата енергия от ядрото, без да се разруши или поне сериозно да се наруши вътрешното равновесие. Второ, съществуват граници на стабилност, зависещи от вътрешното загряване на използвания метал.

Синергетичен реактор с ядрено възбуждане

От синергетиката произтича схващането на физичното пространство като субстрат, съставен от всевъзможни трептения. На съвкупността от тези дифузни космични вълни, които съставят средата, трябва да съответства значителна плътност на енергията. Нека споменем, че тези излъчвания, съставящи разсеяната енергия, имат твърде малка дължина на вълната (честота до 1014 Хц) и че материята се ражда в недрата на разсеяната космична среда, когато електрическото поле при случайните си статистически флуктуации достига граничната стойност 38,67 Волта/метър. Следователно материята е разсеяна енергия, уловена локално и поддържана в тази форма от резонанс на свободната разсеяна енергия. Тъй като създаването на материята служи за регулиране на енергията, материята не може да расте неограничено във всяка точка от пространството. Известно е, че една вълна се характеризира с три основни параметъра — амплитуда, честота и степен на поляризация. Вълните на разсеяната енергия са по-силни или по-слаби, като някои честоти пренасят повече енергия от други. Когато се начертае кривата на разпределение на разсеяната енергия, се получава планински профил, чиито най-високи върхове съответстват на честотите на неутрона или на протона — двете най-масивни елементарни частици.

Тук няма нищо изненадващо, тъй като материята запазва формата си само чрез резонанс на някои честоти на разсеяната енергия на вакуумните флуктуации. Двете най-енергетични честоти осигуряват сцеплението на двете най-тежки основни частици. Електронът и деутронът (ядрото на деутерия — състоящо се от протон и неутрон) съответстват на два върха в кривата на енергетичното разпределение. Всички останали нейни върхове осигуряват сцеплението на все по-тежки и по-тежки ядра. Но тези върхове стават все по-ниски, а честотите — по-високи и това показва, че стабилността на елементите се понижава с приближаване към тежките ядра.

Оттук следва, че стабилността на дадено атомно ядро е свързана с повече или по-малко интензивните взаимодействия между собствената честота на ядрото и честотата на съответната разсеяна енергия. Колебанието на разсеяната среда по време на статистическите й флуктуации може да накара дадено съставно ядро да премине от определено състояние на резонанс в друго, като при преминаването освободи енергия в електромагнитна форма, във форма на частица или в двете форми едновременно. Така се достига до идеята за пряко използване на разсеяната енергия, чиито запаси са направо неизтощими.

За практическо използване най-подходящи изглеждат ядрените реакции с Ў-радиоактивност, тъй като тя е свързана с отделянето на електрони от ядрото на атома. При Ў-разпадането работата се извършва от разсеяната среда. Ключът към извличане на тази енергия е във възстановяването на Ў-радиоактивния елемент. Според таблицата за периодите на полуразпадане и енергията, освободена при разпадане на изотопите, въглерод-12 изглежда един от най-интересните основни елементи, защото неговият изобар (еднакво атомно тегло) с бор-12 дава Ў-енергия средно от 10 мегаелектронволта. При коефициент на ефикасност 10E-5 (1 атом на 100000 влиза в реакция) и общ енергиен рандеман 20%, непрекъснатото възстановяване на въглерод-12 при разпадането на бор-12 осигурява 8 кВт на грам. Двадесетина грама биха осигурили 160 кВт енергия, или 217 к.с.

В синергетичния реактор може да се предизвика падане на електрон върху ядрото посредством интензивно магнитно поле, успоредно и противоположно насочено на електричните полета в атома. Попадането на електрон в ядрото на въглерод-12 го превръща в радиоактивен бор-12, който се връща към състоянието на въглерод-12, като освобождава част от разсеяната енергия, взета от средата, чрез Ў-радиоактивност. Остава тази енергия да се извлече в практическа форма.

Известно е, че Ў-излъчването става предимно в посока на магнитното поле. Така създаденият допълнителен ток може да се използва чрез ефекта на Джоузефсън или като електроните се спрат във вторичната намотка, което направо ще даде променлив ток.

Нека разгледаме следната схема. Графит е вложен в намотка, която създава магнитно поле в обикновен трансформаторен кръг.

Около графита има намотка, която може да създаде допълнително магнитно поле. При отсъствието на ток в тази намотка във вторичната намотка се възстановява пуснатата във въглерода енергия с обичайните за всеки трансформатор загуби. Ако се пусне ток и по намотката около въглерода, като при това се създава необходимото магнитно поле, във вторичната намотка ще се получи няколко пъти по-голяма мощност. Получава се средно няколко пъти повече енергия от подадената на входа.

Третият тип синергетичен реактор използва самогенериращ се разряд. Основната концепция при този вид реактори е да се използват така наречените нулеви флуктуации на вакуума. Нулевите трептения са раждане и анихилация на „виртуални двойки“ — частици и античастици, които се различават от обикновените елементарни частици по нищожно краткото време на съществуването си — 8E-21 секунди. Възниквайки под нулевото ниво на енергията от вакуума и връщайки се отново там, те като че ли нарушават закона за запазване на енергията. Квантовата електродинамика обяснява този парадокс с помощта на принципа на неопределеността на Хайзенберг. Според него е невъзможно да се знаят всички точни характеристики на частицата и затова не бива да се изисква от природата да спазва точно закона за толкова незначително време, каквото е времето на съществуване на виртуалните двойки. За даден наблюдател като че ли няма нищо. Въпреки това всяка виртуална двойка е повече от реална, тъй като носи по време на своя „живот“ заряд с истинска енергия — около 0,511 мегаелектронволта за виртуалния електрон например. Според изчисленията на американските физици Джон Уилър и Ричард файнман енергетичният потенциал във вакуума на обикновена крушка е достатъчен да накара всички океани на Земята да закипят.

Самогенериращият се разряд възниква, когато се достигнат определени (критични) плътности на разрядните токове. Тогава създаваните от тях магнитни полета осигуряват намагнитеността на електроните в плазмата. Вследствие на това електроните започват да се движат плавно по циклоидна траектория. Взаимодействието на токовете с техните магнитни полета принуждава електроните да се отклонят към оста на разряда, който има цилиндрична форма. Появява се ново електрично поле.

Именно то позволява да се „включи“ в действие физическият вакуум. В създаденото ново поле вакуумът се поляризира, следователно виртуалните двойки се движат вече не хаотично, а в определена посока. Виртуалните позитрони при това ускоряват електроните на плазмата, като им предават част от енергията си. Вследствие на това токът във веригата се самоусилва.

Известно е, че всички взаимодействия и явления в света се извършват чрез размяна на виртуални частици. При самогенериращия се разряд се осъществява частично отнемане от енергията на вакуума. При определена стойност на токовете и магнитното поле вече не може да настъпи пълна анихилация на виртуалните двойки — трябва да възникне „някакъв“ виртуален дипол: два разделени заряда с обща за тях отрицателна енергия. Това означава, че заедно с вземането на енергията се извършва преструктуриране и подреждане на вакуума. Освен това се оказва, че при самогенериращия се разряд се ражда нов вид вълново излъчване. Подобно на звуковите вълни получените вълни имат надлъжна компонента на електрическото поле, висока проникваща способност през проводяща среда (в това число и през метали). Такъв вид излъчване, „пробуждайки“ част от скритата енергия на вакуума, може да променя структурата на веществото. При създаване на насочено излъчване от реактор със самогенериращ се разряд ядреният процес на Ў-разпадането се ускорява с 5-6%. При въздействие върху кварцов генератор с висока стабилност с подобно лъчение се наблюдава изменение на честотата му. Освен това при насочено излъчване от реактор със самогенериращ се разряд се забелязва значително намаляване на съпротивлението на жичките при работа на обикновените осветителни крушки, което може да доведе до тяхното изгаряне. Споменатите ефекти на ускоряване на физичните процеси показват, че при работа на реактор със самогенериращ се разряд се получава енергия за сметка на изкривяване на хода на времето в околното пространство. Ако около подобен реактор се създаде допълнително ускоряващо процесите поле, то ефектът от изкривяването на времето чрез девиация на хроналния цикъл на взаимодействие ще бъде още по-голям. Съответно енергията, която би се получила от хроналното преструктуриране на вакуума, би била колосална, тъй като времето на живот на виртуалните частици не би било 10E-21 или 10E-24 секунди, а би станало напълно измерима величина, която ще е в зависимост от скоростта и посоката на подаваните възбуждащи вълни. Тогава виртуалните електрони биха могли да се превърнат дори в реални електрони. Всъщност реакторът, захранващ двигателното устройство на извънземните НЛО, вероятно е от последния тип, като се имат предвид ефектите, които предизвикват в околната среда тези апарати. Вълните, създавани от подобен реактор, са на неутринна основа, което определя голямата им проникваща способност през различни среди.

Останалите от разгледаните типове реактори по всяка вероятност също са използвани в някои НЛО, като при тях вероятно е създадена допълнителна хронална модулация.