Феноменът НЛО

НЛО И РАВНИЩЕТО НА ЗЕМНАТА ТЕХНИКА. ВЗАИМООТНОШЕНИЯ И ДОГОВОРЕНОСТИ МЕЖДУ ХОРАТА И ИЗВЪНЗЕМНИТЕ

За НЛО в средствата за масова информация е писано и говорено много. Написани са и редица книги по въпроса. Въпреки това пъстрата мозайка на явлението е разпокъсана и тайните, свързани с НЛО, остават много и неразгадани. В същото време на нашата планета съществуват организации, които са в състояние да обхванат тотално явлението в неговата цялост.

Една такава организация е Агенцията за национална сигурност на САЩ — АНС. По публикувани данни последната е създадена на 4 ноември 1952 г. с Директива нр. 6 на президента Труман с цел тотално разузнаване на събитията, ставащи по планетата ни. Методите и средствата на агенцията не са ограничени, важното е да се улови колкото е възможно повече информация, която да се дешифрира, систематизира и насочи към определени управляващи кръгове. Центърът на информационния електронен гигант се намира на 25 км от Вашингтон във форт Миид. В него работят само част от служителите на агенцията. Останалите са разпръснати по целия свят, в повече от 3000 разузнавателни бази на суша, по вода и във въздуха.

В подземията на главната девететажна сграда на АНС е разположен мозъкът й — два свръхмощни компютъра, извършващи милиарди операции в секунда. Последните дешифрират, съхраняват и подреждат получената информация, търсейки връзката между уловените факти. Систематизираната и синтезирана информация се отпечатва всекидневно само в шест екземпляра за управляващите среди. За президента на САЩ се отпечатва отделен вестник в един-единствен екземпляр.

Агенцията за национална сигурност фотографира и анализира всичко, което става както по континенти и океани, така и в близкото космическо пространство. Информацията постъпва от разузнавателните бази, от спътниците в Космоса, от мрежата радарни станции и телескопи, от екипажите на всички военни кораби, подводници и самолети на САЩ. Интересно е да се отбележи, че агенцията, макар да стои в сянка, обработва до 97% от разузнавателната информация. На ЦРУ и ФБР се падат едва 3%. Според някои публикувани данни към Агенцията за национална сигурност има създаден специален отдел за информацията, свързана с НЛО. Към всяка атомна подводница, самолетна ескадрила или ракетна площадка на САЩ също има офицер, отговарящ за постъпващата информация за НЛО. АНС се намира в пряка връзка с Центъра за космическо разузнаване и Висшето космическо командване на американските ВВС „SPACECOM“, разположено от 1 септември 1982 г. на територията на военновъздушната база „Патерсън“ край Колорадо Спрингс, щата Колорадо. Това е същата база, в която са откарвани за изследване всички катастрофирали НЛО. Подобни центрове има изградени и в другите големи държави. Така например в началото на осемдесетте години на Волоколамско шосе до Москва за 18 месеца е изграден руският център за космическо разузнаване. Великобритания също притежава подобен център. Въпросното учреждение носи кодовото название 01–55 и е разузнавателно управление към Министерството на отбраната. Централният му офис се намира дълбоко под земята в подземията на „Уайтхол“ — комплекс от правителствени здания в Лондон. В компютрите на това управление са описани хиляди случаи на наблюдения на НЛО в небето на Великобритания. Зад плътно затворените врати на това ведомство стотици негови служители ежедневно събират, анализират, сортират и квалифицират разузнавателна информация по темата НЛО. В САЩ от 1987 г. на 12 км от Колорадо Спрингс дълбоко под Шайенските планини към центъра за космическо командване е изграден един от най-мощните компютърни центрове за обработка на подобна информация в света. В него работят над 2300 висококвалифицирани специалисти с най-мощните компютри на САЩ. От центъра за контрол на полетите, намиращ се също тук, се следят във всеки момент и данните за траекторията на полета на близо шестте хиляди изкуствени спътника на Земята, обикалящи по регулирани орбити, както и траекторията на близо шестнадесет хиляди части от ракети и спътници, прекратили вече своята дейност. Тук се намира и най-голямата компютърна банка с информация за НЛО в света. В нея са записани данните за НЛО от близките десетилетия. Компютърът на този център за секунди може да определи, че наблюдаваният и заснет неидентифициран летящ обект над Япония на 6 юли 1988 г. 14 години по-рано е прелетял над Хавайските острови. Съгласно някои публикации техниката, с която разполагат АНС и „SPACECOM“, е такава, че позволява всеки неидентифициран летящ обект, появил се на Земята или в близкото космическо пространство, да бъде регистриран и анализиран като форма, големина и траектория до 3 секунди след неговото появяване. Ясно е, че за подобни организации, снабдени с радари, които могат да хванат полета на птица над океана на разстояние 6000 км, и оборудвани със спътници, които следят автоматично всички летящи обекти над повърхността на Земята, които отговарят на определени параметри (топлинно излъчване и др.), това не представлява никаква трудност. Така например влязлата окончателно в действие през 1988 г. американска глобална система за позициониране и навигация „GPS“ определя в реално време координатите и скоростта на летящите обекти. Системата се състои от 24 спътника „NAVSTAR“, разположени в три орбитални плоскости (по осем на плоскост) и ъгъл 120° между тях, летящи на височина 20 хиляди километра в почти кръгова орбита с период на въртене 12 часа. Подобна глобална навигационна система, известна под името „ГЛОНАС“, има и Русия. С помощта на съществуващите разузнавателни спътникови системи координатите на всеки НЛО, навлязъл в околоземното пространство, могат да бъдат определени с точност до 3 метра а скоростта с точност до 10 см/сек.

Но нека разгледаме каква е била ситуацията с неидентифицираните летящи обекти през петдесетте и шестдесетте години на нашия век, когато подобни системи не са били изградени.

Съществуват предположения, основаващи се на определени публикации, че по времето, когато са взривени първите атомни бомби над Хирошима и Нагасаки през август 1945 г., на Земята има изградени две бази на извънземна цивилизация. Тази цивилизация условно можем да обозначим като Б-169, тъй като нейните представители са с бяла кожа, имат черти, много близки до човешките, и са със средна височина около 169 см. Приликата между хуманоидната раса и земните жители съвсем не е случайна, тъй като се предполага, че двете раси имат общ генетичен корен в по-далечното минало. Съгласно тази хипотеза представителите на цивилизацията Б-169 отдавна държат под наблюдение и опека човешкото развитие. Предвид на общия генетичен корен хуманоидите от тази раса са настроени приятелски и дружелюбно към земните жители и се стремят към минимална намеса в развитието на земната цивилизация.

Съгласно хипотезата базата им, намираща се в „Долината на мълчанието“ в Мексико, има тройна функция по онова време. От една страна, от местоположението на базата в Мексико могат да се контролират посещенията на кораби от други извънземни раси, идващи към Земята, както от звездното небе на южното полукълбо на планетата ни, така и пристигащи от небето на северното полукълбо. Освен това базата е разположена в непосредствена близост до равнината, определена от географските и магнитните полюси на Земята в нашата епоха.

Географските полюси, определени от оста на въртене на Земята, имат максимално годишно отклонение, ненадхвърлящо границите на квадрат с дължина на страните 30 метра. За разлика от тях магнитните полюси пълзят по повърхността на планетата ни със средна скорост от шест километра в рамките на една календарна година. В момента единият магнитен полюс се намира в Северния ледовит океан над североизточната част на Канада до остров Принц Уелски. Той се намира на разстояние 2300 км от северния географски полюс. Двете оси, свързващи съответно географските и магнитните полюси, в настоящия момент сключват помежду си ъгъл от 11,4°. Оста, определена от северния географски полюс и съответния магнитен полюс, пусната като меридиан над повърхността на планетата, преминава над територията на Канада, полуостров Флорида, югозападната част на Бермудския триъгълник и западното крайбрежие на Южна Америка. Тази ос улеснява вероятно много гравитационно-магнитната навигация на извънземните кораби, които се спускат по нея при кацане и излитане. Направленията на гравитационния и магнитния компас на тези кораби съвпадат при спускане по тази магистрална писта. Подобно спускане е наблюдавано многократно.

Така например на 9 февруари 1913 г. в 21 часа и 5 минути жителите на централната част на Канада наблюдавали в небето появата на огнено червено тяло, след което последователно се появили 10 вълни, във всяка от които имало около 30 обекта, летящи на групи от по 3, като на парад. По такъв начин, общо взето, прелетели повече от 300 светещи обекта, изчезването на които било съпроводено с грохот. Общата продължителност на наблюдението била около 3 минути. По съвкупността от наблюденията от 143 точки на американския континент и на корабите в Атлантически океан било установено, че тези обекти прелетели по права траектория през района на Ню Йорк и Бахамските острови до крайбрежието на Южноамериканския континент. Дължината на засечената траектория била повече от 9000 км, а височината на полета около 40 км. Скоростта на обектите била около 9 км/сек. Предизвиква учудване фактът, че не е регистрирано нито едно наблюдение на падане на тези обекти. Най-удивителното се състои в това, че 5 часа след първото наблюдение, в 2,30 часа през нощта точно по същата траектория прелетели няколко групи подобни обекти, въпреки че за това време Земята успяла да се завърти на около 25°. Твърде странно е също, че на следващия ден, на 10 февруари в 14,00 часа жителите на Торонто наблюдавали прелитането на 8 тъмни обекта — отначало в същата посока, а по-късно и в обратна посока по трасето. Години по-късно, като например в 1952 г. по същото трасе са наблюдавани полети на други групи от обекти.

Местоположението на предполагаемата база в Мексико, която се намира в непосредствена близост до горепосочената магистрала, вероятно дава възможност и за контрол на развитието на земната цивилизация, тъй като в тази част на света и в непосредствена близост се намират едни от най-големите космодруми и бази на нашата планета — „Вандерберг“ и „Канаверал“. Друга функция на споменатата база на Б-169 съгласно хипотезата е да охранява каналите за пътуване във времето на тази цивилизация, намиращи се на територията на „Долината на мълчанието“. Съществуват определени предположения, че базата на цивилизацията Б-169 в тази долина е постоянно действаща от 1895 г., когато голяма група кораби се приземява в нея.

Втората база съгласно същата хипотеза се намира в района на Бермудския триъгълник и играе ролята на станция, от която непрекъснато се изпраща информация към центровете на тази цивилизация в Космоса. Тази информация вероятно съдържа основните научни постижения на човешката цивилизация, както и данни за посещенията на чужди космични кораби в околоземното пространство. Възможно е от района на Бермудския триъгълник да се изпращат често и пратки с образци земна техника към близки космични бази на извънземните.

Предполага се, че основният предавател и ретранслатор на тази база се намира на 230 км в южна посока от Маями Бийч и на 90 км от брега на полуостров Флорида, разположен е на дъното на океана на 900 метра дълбочина и има форма на правилна триъгълна пирамида с размери, близки до размерите на Хеопсовата пирамида в Египет. Едната от страните на тази пирамида е ориентирана перпендикулярно на оста, минаваща по меридиана през северния географски и единия магнитен полюс. Втората страна на пирамидата гледа към базата на извънземните от Б-169 в „Долината на мълчанието“, разположена на полуостров Юкатан в Мексико, а третата страна е ориентирана в посока на големия подводен каньон, намиращ се северно от пуерториканското крайбрежие. В този каньон се намира най-дълбоката част на Атлантически океан — 9200 метра. В това най-дълбоко място на океана вероятно е разположена друга голяма подводна база на същата цивилизация. За присъствието на ретранслатора и подводната база говорят редица факти.

През 1965 г. група учени от научноизследователското управление на американските военноморски сили извършвали опити по далечна подводна свръзка. За тази цел инсталирали антена, дълга около два километра по продължение на континенталния шелф, който се простира на около 100 мили от източното крайбрежие на полуостров Флорида. Далеч в океана патрулирал изследователски кораб с хидролокатори, които били спуснати близко до дъното, за да уловят предаваните от антената сигнали. След като сигналите започнали да се приемат на борда, неочаквано се установило, че първо се приемал редовният сигнал, след това неговото повторение и накрая някакви странни кодирани сигнали, които компютрите изобщо не могли да разшифроват. Създавало се впечатление, като че ли някой улавял сигналите, имитирал ги и след това започвал да предава свои собствени сигнали на същата носеща честота. Разтревожените учени от военноморския флот на САЩ засекли направлението на неизвестния източник и установили, че той се намира в една от най-дълбоките точки на Атлантически океан, северно от Пуерториканското крайбрежие. През 1963 г. при учения на военноморския флот на САЩ в споменатия район на екраните на радарите и визуално в продължение на три денонощия били наблюдавани обекти, които развивали скорост до 270 км/ч. При опита да бъдат преследвани, обектите се скрили в най-дълбоките точки на океана, при това на същото място, откъдето бил приет тайнственият сигнал две години по-късно. Що се отнася до пирамидалния ретранслатор, то неговото местоположение е било засечено чрез дистанционни методи на заснемане от разузнавателните спътници, летящи в околоземното космично пространство. През последните години учени от военноморските сили на САЩ са изследвали въпросната пирамида с помощта на подводници и батискафи. При това изследване американските специалисти са се натъкнали на редица трудности.

Интересно е да се отбележи, че вероятно по време на предаване и излъчване от пирамидалния ретранслатор с корабите и самолетите, преминаващи над него и през направлението на излъчване, се случват, меко казано, странни произшествия. Така например през 1972 г. пътнически самолет на авиокомпанията „Нешънъл еърлайн“ със 127 пътници на борда се приближавал към пистата за кацане на летището в Маями. Внезапно той изчезнал от екрана на контролиращите го радари и се появил едва след десет минути, при това на същото място, откъдето бил изчезнал. Пилотът и екипажът били учудени от безпокойството на персонала на летището, тъй като според тях не било станало нищо необикновено. Един от диспечерите казал на пилота: „Боже мой, приятелю, та вие десет минути просто не съществувахте.“ Екипажът сверил часовниците си и часовниковите прибори в самолета и забелязал, че всички часовници са назад с десет минути спрямо тези в летището. Това било толкова по-странно, тъй като при сверката на часовниците в самолета с диспечерската кула, направена двадесет минути преди това, не била отбелязана никаква разлика.

През същата година при същите обстоятелства няколко самолета не се приземяват, макар че са били съвсем близо, на около 80 км южно от летището в Маями. Такъв е случаят със самолет „Локхийд“ Л-1011 на компанията „Истърн Еърлайнз флайт“ с повече от 100 души пътници и екипаж, както и на много други.

През ноември 1964 г. самолет на „Авиейшън ин Маями“ имал чартърен полет до Насо. При обратния полет до Маями при много чисто небе със светещи звезди на височина 2440 метра в 21,30 часа местно време пилотът на самолета забелязал слаба светлина по крилата. Пет минути по-късно синьозеленикавата светлина по крилата се увеличила дотолкова, че пилотът почти престанал да вижда циферблата на навигационните уреди. В същото време магнитният компас започнал да се върти бавно, но постоянно, бензиномерите от положение половин резервоар започнали да показват пълен резервоар. Малко по-късно автопилотът изведнъж извъртял самолета и пилотът бил принуден да мине на ръчно управление. Скоро целият самолет засветил много ярко. Когато погледнал през прозореца, пилотът забелязал, че крилата не само светели синьозеленикаво, но били станали мъхести и пухкави без правилни очертания. След още около пет минути полет светлината бавно започнала да отслабва и скоро всички уреди на самолета, включително автопилотът, заработили нормално, като че ли нищо не се било случило.

От разгледания пример може да се предположи, че самолетът е пресякъл област, в която се е разпространявал лъч с особени свойства. От координатите на самолета по това време може да се направи извод, че споменатият лъч с ефективно сечение около 80 км е идвал от излъчвател, разположен в района на подводната пирамидална структура на дъното на океана. Последната вероятно представлява ретранслатор на цивилизацията, която обозначихме като Б-169. Има хипотеза, че освен на споменатите вече места на Земята цивилизацията Б-169 има бази на обратната, невидима от планетата ни страна на Луната, разположена на площ от 100 км² под лунната повърхност, както и на Титан — един от спътниците на Сатурн.

Съществуват предположения, че мощният електромагнитен импулс от взрива на двете атомни бомби през 1945 г. над Япония е бил засечен една година по-късно от кораб на друга чужда цивилизация, преминаващ на една светлинна година от планетата ни. Някои сведения сочат, че представителите на тази чужда цивилизация са били със сива кожа и с височина, средно около 123 см. Поради това можем условно да я обозначим като С-123. Вероятно от кораба, засякъл импулса, е бил изпратен разузнавателен модул към нашата планета. Разузнавателният апарат навлязъл във въздушното пространство над планетата ни. На 2 юли 1947 г. той бил засечен и свален от кораби на цивилизацията Б-169. Апаратът паднал в района на град Розуел в щата Ню Мексико, САЩ. Екипажът на модула, състоящ се от четири хуманоида, успял да катапултира преди падането на кораба, но от нарушена херметизация загинал поради изгаряния при вдишване от досега с тежката за тях земна атмосфера. Падналият кораб и хуманоидите от С-123 били открити и изследвани от американските власти. Запазените останки били отнесени първоначално във военновъздушна база „Райт Патерсън“.

Действията на цивилизацията Б-169 вероятно са били продиктувани от факта, че те не искали цивилизацията от С-123 да влезе на този етап в контакт с човечеството поради усложняване на обстановката. Освен това корабът на С-123 бил навлязъл в пространството над базата на Б-169.

В началото на октомври 1947 г. втори кораб на С-123 бил свален над щата Аризона в северозападната част на Райската долина, северно от град феникс.

На 25 март 1948 г. край град Ацтек в щата Ню Мексико, САЩ, бил свален трети кораб на цивилизацията С-123, а на 7 юли 1948 г. на 45 км южно от гр. Ларедо в същия щат се разбива четвърти апарат на тази цивилизация, свален отново вероятно от апарати на Б-169.

Битката за контрол над космичния остров, наречен Земя, продължава и през следващите години. Съгласно предположения, основаващи се на определени сведения, през лятото на 1952 г. цивилизацията, обозначена като С-123, изпраща ескадра от няколко кораба към Земята.

През юли същата година от земни станции и радиотелескопи е засечено, че от подводната атлантическа база на Б-169 и от лунната им база се вдигат две ескадрили, които пресрещат в близкото космично пространство корабите на С-123. В последвалия конфликт няколко кораба на сивите хуманоиди биват свалени. Един от засегнатите кораби на С-123 с диаметър 27 метра предприема аварийно кацане на територията на авиобазата „Едуардс“ в щата Калифорния, но екипажът му загива. Апаратът е евакуиран от ВВС на САЩ.

Трудно е да си представим битката между корабите на С-123 и Б-169, които се предполага, че могат да пътуват във времето и в други измерения на пространството. Можем само да наблюдаваме резултатите от подобна битка в нашето пространство, където понякога падат някои от свалените кораби.

След битката кораби от ескадрата на Б-169 извършват петчасов разузнавателен полет над Вашингтон, преди да се приземят в подводната си база, която е разположена в големия подводен каньон северно от пуерториканското крайбрежие. Една седмица по-късно те извършват нови контролни полети над Белия дом и други стратегически обекти с цел да проследят реакцията на земните жители при подобни инциденти. Но нека разгледаме ситуацията от наша страна.

На 20 юли 1952 г. в нула часа и четиринадесет минути на радарните екрани на вашингтонското летище „Нешънъл Еърпорт“ внезапно се появили седем обекта, движещи се с огромна скорост. Главният диспечер незабавно изпратил радиограма до командването на противовъздушната отбрана. Междувременно неизвестните машини се били разделили: две от тях били локализирани точно над Белия дом, а три над Капитолия. От радарните служби в Андрюс фийлд потвърдили, че наблюдават същата картина и върху своите екрани. Когато на пилотите на един излитащ самолет били предадени координатите на НЛО, намиращ се в непосредствена близост до самолета, обектът внезапно изчезнал от радарните екрани. Пилотът на самолета съобщил, че НЛО с огромна скорост се издигнал към Космоса. По изчезването му от радарните екрани станало ясно, че за осем секунди той е увеличил скоростта си на 1200 км/ч. Няколко минути по-късно обектът преминал през зоната на радарите със скорост 10800 км/ч. Пет минути преди реактивните изтребители на военновъздушните сили да преминат в бръснещ полет над Вашингтон, НЛО вече били изчезнали. Няколко минути след като изтребителите подминали Вашингтон, тайнствените НЛО отново масово се появили над града. Едва на зазоряване те прекратили своя петчасов разузнавателен полет над Вашингтон.

Една седмица по-късно ескадра от НЛО отново преминала над града. Този път те се движели значително по-бързо от самолет. Два реактивни прехващача F-94 излетели по тревога, но поради описаните по-горе маневри на НЛО не открили нищо и се върнали в базата си. След тях бил вдигнат трети изтребител и пилотът предал по радиото, че вижда струпване на светещи в бяло и синьо обекти. Когато пилотът се приближил, те образували кръг около самолета и го съпровождали близо 15 секунди, след което бавно се отдалечили. По същото време екипажът на самолет ДС-4, летящ от Ню Йорк за Маями, в района на Норфолк наблюдавал ескадрила от шест ярко светещи диска с диаметър около 30 метра, движещи се в колона срещу самолета. Скоростта на обектите била оценена от радара на самолета и от наземни радарни станции на 19000 км/ч или около 5,3 км/секунда. При приближаването на самолета ескадрата от НЛО извършила рязка маневра. Дисковете, без да забавят скоростта си, легнали на „ребро“ и като че ли, отскачайки от невидима преграда под ъгъл 150°, отлетели в обратна посока.

Подобни маневри на НЛО били наблюдавани и над Флорида по същото време. Един ден по-късно в швейцарските Алпи бил заснет приземил се диск с диаметър шест метра, около който се виждало същество, облечено в скафандър, с антена на гърба.

Три месеца след инцидентите над Вашингтон, е създадена Агенцията за национална сигурност на САЩ. Един месец след създаването на АНС, през декември 1952 г., от бордните радиолокатори на бомбардировач „Б-29“, летящ на височина 6000 метра над САЩ, са били зафиксирани няколко обекта, прелетели покрай самолета със скорост около 8000 км/ч. Малко по-късно членовете на екипажа сами видели с очите си още осем огромни дисковидни обекта, които пресекли курса на самолета със скорост, която била определена от апаратурата на самолета на 14000 км/ч. Секунди по-късно обектите изчезнали в стратосферата и Космоса. При полета си те били зафиксирани и от наземните радиолокационни станции на САЩ.

Една година по-късно, в началото на 1954 г., в Съединените щати е създадена специална ескадрила от самолети F-86A „Супер Сейбър“, на които е снето цялото въоръжение и е заменено с фото- и киноапаратура. Предварително в продължение на няколко часа на летците на ескадрилата са показани филми, показващи заснети НЛО от военни самолети. Споменатата ескадрила е имала за основна цел заснемането на НЛО. В продължение на много време самолетите на ескадрилата са летели в разгънат строй на височина около 12,5 км над Скалистите планини. Усилията на пилотите скоро се увенчали с успех. Малко след началото на полетите в непосредствена близост до ескадрилата се появяват 16 НЛО с диаметър 60 метра и височина 10 метра, които извършват серия от маневри, смятащи се за невъзможни, които смайват пилотите. Така например обектите спират внезапно при скорост от около 5000 км/ч, след което моментално се ускоряват, демонстрирайки своето превъзходство.

По същото време екипажът на НЛО установява контакт с полковника, ръководил по радиото полета на специалната ескадрила, като едновременно с това радиовръзката със самолетите е прекъсната. Извънземният екипаж го уведомил, че са организирали за него среща на борда на един техен кораб.

Срещата се е състояла в малка пустинна долина на 18 мили от град феникс в щата Аризона. Летящата чиния с диаметър около 60 метра и височина 8 метра стояла на земята на три подпори. Преди да влезе в нея, дали на полковника малък метален диск със свръхпроводящ магнит в него. Полковникът трябвало да държи диска между дланите си на нивото на корема, за да не пострада от силовото поле на космическия кораб. При последвалата среща с хуманоидите, които се оказали с височина около 1,6 метра и с черти, твърде близки до човешките, последните предложили на полковника да посети след известно време тяхната цивилизация. Предложението било прието. Три години по-късно при тренировъчен полет с изтребител над Атлантически океан при сближение с НЛО последният изчезнал безследно заедно със самолета си. Всички опити да бъде открита следа от него и от самолета останали напразни.

Интересно е да се отбележи, че през 1954 г. и следващите години НЛО са предприемали редица кацания на космически изпитателни полигони на САЩ и Русия. Съществуват сведения, че през следващите години конфликтът между двете извънземни раси на С-123 и Б-169 е продължил. На 21 май 1953 г. е свален разузнавателен кораб на цивилизацията С-123. Корабът с дисковидна форма с диаметър 10 метра и височина 6 метра пада в района на гр. Кингман в щата Аризона. След катастрофата апаратът, в който е намерено тялото на един сив хуманоид, висок 1,2 метра в сребрист комбинезон, е изследван подробно от ВВС на САЩ.

През 1954 г. ситуацията вероятно се изменя. Около планетата ни се появяват кораби на нова цивилизация, за която съществуват предположения, че отдавна поддържа близки контакти със сивите хуманоиди. Според някои данни, извлечени от катастрофирали НЛО, и от някои документирани срещи от трети вид родните планети на двете раси отстоят на разстояние една от друга само на половин светлинна година. Новопоявилата се раса можем да обозначим условно като Б-200, тъй като нейните представители са с бяла кожа и са високи средно около 200 см.

На 18 декември 1955 г. кораб на тази цивилизация взривява шейсетметров кораб на цивилизацията Б-169 в близкото космично пространство. Десет парчета от този кораб се превръщат в изкуствени спътници на Земята и години наред по-късно са наблюдавани от центровете за следене на космичните кораби на САЩ и Русия.

По данни, достигнали до пресата, през същата 1955 г. експерти от секретните служби на САЩ и Русия се срещат в Женева и се договарят за първи път за необходимата секретност при по-нататъшното осветляване на проблема НЛО.

Някои сведения показват, че през 1959 г. апарат на Б-169 успява да свали кораб на Б-200 над територията на САЩ и да се реваншира. В сваления обект ВВС на САЩ намират телата на двама пилоти, високи около 210 см.

Как се изменя ситуацията през шестдесетте години? От 1960 г. влизат в действие първите американски глобални спътникови разузнавателни системи. Първата такава система е „Мидас“ — изградена от спътници, снабдени с инфрачервени датчици, които са в състояние да откриват изстрелването на междуконтиненталните балистични ракети.

През 1960 г. е разработен и внедрен първият космически самолет X-15. Последният е в състояние да лети на височина 76 км със скорост 6 M (шест пъти скоростта на звука — 6554 км/ч) и да поразява космически обекти.

От 1961 и 1962 г. влизат в действие разузнавателните системи за обзорно и детайлно фоторазузнаване E-5 „Самос“. Спътниците на тази глобална система са снабдени с фотокамери, телевизионни камери и апаратура за правене на снимки в инфрачервената област, с които се заснемат всевъзможни интересни обекти и се изработват картографски карти на земната повърхност.

Първият разузнавателен спътник от тази серия „Самос“ е изведен на орбита на 28 януари 1962 г.

От 1962 г. влиза в действие и глобалната система за електронно разузнаване „ферет“, регистрираща излъчватели на електромагнитни вълни в СВЧ и радиодиапазона и определяща техните координати.

От 1964 г. влиза в действие и първата глобална радионавигационна система „Транзит“ за навигационно осигуряване. Тя определя координатите на атомните подводници, корабите и самолетите с достатъчно голяма точност по земното кълбо.

Така изградените спътникови системи позволяват вече тотален информационен контрол над планетата на ръководните среди на САЩ. Всеки НЛО, появил се над планетата, е можел да бъде регистриран и анализиран. Ето защо след създаването на глобалната система за наблюдение над планетата ни през шестдесетте години за някои извънземни посетители на Земята е било трудно да останат незабелязани. Въпреки техническите възможности на своите кораби, които не са никак малки (знае се, например, че изменят честотата на облъчващия ги радарен сигнал), извънземните са били принудени да встъпят в определени взаимоотношения с управляващите кръгове на Земята, главно за да се избегнат недоразуменията. Известно е например, че при атакуване на НЛО от изтребителната авиация са били унищожени много самолети и много техни пилоти са загинали.

Съгласно изградената хипотеза през 1962 г. екипаж на НЛО, принадлежащ към цивилизацията С-123, съвсем неслучайно прави първия опит за влизане в контакт с ръководния екип в САЩ. Корабът с диаметър 22 метра и височина 4 метра се насочва към военновъздушната база на САЩ „Холомон“, но е поразен от лъчева система на кораб от цивилизацията Б-169. Специалистите от радиотехническите служби, следили обекта до мястото на падането, отбелязват, че той се е врязал в земята със скорост 145 км/ч. В кабината на летящата чиния били намерени телата на двама енлонавти, облечени в сребристи комбинезони, с височина 1,20 метра. През същата 1962 г. ракетният конструктор Корольов наблюдава с екипа си от инженери НЛО, увиснал ниско над космодрума в Байконур. Това бил дискообразен обект със същите размери като тези на базата „Холомон“. От обекта излизали четири лъча, които осветявали космодрума, но той не предприел кацане. Предотвратяването на контакта от страна на Б-169 може да се дължи на факта, че представителите на тази цивилизация вероятно предварително са били приели първи да встъпят в контакт с управляващите кръгове на Земята, при това, когато земен кораб за първи път се приземи на небесно тяло извън родната планета. Предполага се пак според създадената хипотеза, че хуманоидите от С-123 са желаели контактът да бъде осъществен веднага след извеждането на кораб със земен екипаж на околоземна орбита. Възможно е също така те да са искали по-бързо да изградят своя база на планетата ни, при условие, че тя се намира на стратегическо от тяхна гледна точка положение в Космоса.

През 1963 г., една година след инцидента в базата „Холоман“, космическа ескадра на сивите хуманоиди и на белите гиганти отново е засечена около Земята от системи за далечно следене на ВВС. Документирани данни на срещи от така наречения „пети вид“, показват, че в периода 1960–1961 г. кораби на расата, която обозначихме условно като Б-200, основно проучват планетата ни. Според някои непотвърдени сведения благодарение на взетата помирителна позиция от страна на хуманоидите от Б-200 между флотилиите на С-123 и Б-169 не избухва нова война в близкото космично пространство. Така може би през юли 1963 г. в „Морето на спокойствието“ на лунната повърхност югоизточно от кратера Рос D ескадрите на трите цивилизации се срещат. Те се състоят общо от около 200 кораба, от които над 30 са огромни, а над 150 са с по-малки размери. Вероятно в преговорите между представителите на трите извънземни сили е постигнато компромисно решение. От бъдещото развитие на събитията около планетата след тази среща, могат да се направят някои предполагаеми изводи за същността на намерените компромисни решения, а именно:

Сивите хуманоиди ще установят контакт с представители на ръководните кръгове на човечеството. Контактът ще бъде ограничен по място и по време. Контактът няма да повлияе съществено на развитието на земната цивилизация. Забранява се използването на мощни оръжия на Земята и в околоземното пространство. На фона на плуващата в лунното небе синя земна планета по-нататъшната съдба на човечеството вероятно е била решена и уточнена.

По същото време от обсерваторията „флагстаф“ в щата Аризона и от редица други обсерватории в САЩ и по света земните учени проследяват над 30 подвижни светещи кораби с огромни размери в „Морето на спокойствието“, между които сноват стотици по-малки кораби в строго определен ред. На лунната повърхност в това време лежат безмълвни само руската сонда „Луна-2“, извършила твърдо кацане четири години преди това на 13 септември 1959 г., и американската сонда „Рейнджър-4“, изпратена там на 23 април 1962 г. Над повърхността на Луната няма нито една орбитираща земна станция. Прелетелите над лунната повърхност руски сонди „Луна-1“ (2 януари 1959 г.), „Луна-3“ (4 октомври 1959 г. — заснела 13% от обратната страна на Луната) и „Луна-4“ (2 април 1963 г.), както и американските сонди „Рейнджър-3“ (26 януари 1962 г.) и „Рейнджър-5“ (18 октомври 1962 г.), са прекратили вече дейността си в този район. Първата орбитираща действаща станция на Луната — „Луна-10“, е изпратена едва на 31 март 1966 г.

Две седмици след сключването на предполагаемото споразумение между трите извънземни сили на Луната на 5 август 1963 г. е подписан Договор за забрана на изпитанията с ядрено оръжие в атмосферата, космическото пространство и под водата от страна на големите земни сили — СССР, САЩ и Великобритания.

В продължение на близо една година след тази дата са засичани светещи обекти на лунната повърхност, преместващи се със стотици километри за няколко часа в „Морето на спокойствието“. Тази активна дейност на извънземните кораби е прекратена на 31 юли 1964 г., когато върху лунната повърхност каца американската сонда „Рейнджър-7“, снабдена с камери с висока разделителна способност. На 20 февруари 1965 г. точно над мястото на срещата на извънземните ескадри през 1963 г. извършва твърдо кацане американската сонда „Рейнджър-8“. Тя е изстреляна с ракетата „Атлас-Аджена“ и е снабдена с магнитометри, сеизмографи, датчици за йонизиращи лъчения, както и с камери с висока разделителна способност. Сондата прави детайлни снимки над мястото на кацане. Интересно е да се отбележи, че изпратената преди „Рейнджър-7“ сонда „Рейнджър-6“ през април 1964 г. претърпява авария. Две минути и половина след изстрелването радиовръзката с нея е прекъсната. По всяка вероятност това е станало под влияние на някоя от извънземните сили, които не са били готови още да посрещат сонди на Луната.

Година и половина преди заплануваното кацане на американските астронавти на избраното място в „Морето на спокойствието“, където вече се намира сондата „Рейнджър-8“, извършва меко прилуняване със скорост 12 км/ч сондата „Сървайвър-5“. Изстреляна от ракетата носител „Атлас-Центавър“ на 8 септември 1967 г., сондата „Сървайвър-5“ носи на борда си 114 кг научна апаратура.

В тази апаратура се включват няколко телевизионни камери за детайлен обзор на мястото на кацане, магнитометър, сеизмограф, устройство за изследване на лунни образци и редица други апарати. Основната задача все пак на тази сонда е да разучи терена и да следи и контролира активността в района на предстоящото кацане на американските астронавти. Явно е, че активната дейност, развита в този район от чуждопланетните кораби, са накарали ръководителите на космическата програма на САЩ да приемат първото кацане на човек на Луната да стане именно в този район. Така на 20 юли 1969 г., точно 6 години след сключване на предполагаемия договор от извънземните сили, близо до мястото, където вече стоят сондите „Рейнджър-8“ и „Сървайвър-5“, каца модулът „Ийгъл“ на кораба „Аполо-11“ и Нийл Армстронг стъпва на лунната повърхност. Но на тези събития ще се спрем по-подробно по-късно.

Според изградената вече хипотеза през 1964 г., ползвайки разрешение от другите извънземни сили за установяване на контакт с някои от ръководните среди на Земята, представители на цивилизацията С-123 установяват връзка и уточняват нова дата на среща с американските власти след инцидента през 1962 г. Така се стига до срещата от 30 април 1964 г., когато според публикувани данни във военновъздушната база на САЩ „Холоман“ (свързана с инцидента от 1962 г.) в щата Ню Мексико в предварително определен район са кацнали три кораба, от които са слезли няколко извънземни от цивилизацията С-123. (Според някои статистики над 50% от НЛО, които са наблюдавани, представляват кораби на тази раса.) Чакали са ги офицери от тайните служби и хора от групата „Маджестик-12“ (Великите 12). Там на място се е провело първото съвещание, което е било филмирано (над 2000 метра филмова лента). След тази първа среща са се провели още няколко, където са се направили крачки напред в разбирателството с малките сиви хуманоиди от тази цивилизация. Има предположения, че на срещата са присъствали като наблюдатели и представители на цивилизациите, обозначени като Б-169 и Б-200.

Така в периода 1969–1972 г. представители на правителството на САЩ са се договорили с тях. В сключения договор се е казвало, че в замяна на технологията, която извънземните ще дадат и която е свързана със създаването на антигравитационни машини, правителството на САЩ ще си затвори очите пред някои неща, които се случват, и ще осигури на извънземните места за строеж на бази, където необезпокоявани да реализират изследователската си дейност и където те на свой ред да покажат на учените някои нови технологии. Така от 1972 г. започва разширяването на една от най-секретните бази в Грум Лейк, на която е построена под ръководството на извънземните огромно подземно съоръжение. Там се е доставил договореният инструментариум, управляван единствено от тях.

Според публикации, достигнали до пресата, секретният изпитателен полигон за „летящи чинии“ в комплекса „Грум Лейк“ (езерото Конюха), известен като „Ареа-51“, е разположен в щата Невада на приблизително 305 км в северозападна посока от Вегас. Само на шест мили от Грум Лейк се намира базата „Тонопа“, където е разположен щаб на командването на военновъздушните сили на САЩ. Някои данни сочат, че след 1972 г. е създаден още един полигон за изпитване на нови космични кораби в непосредствена близост до базата „Грум Лейк“. Това е базата „Папуса Лейк“, известна под названието „Ареа 5-4“, която е изградена под контрола на представители на Б-169. Според някои предположения въпреки постигнатите договорености през периода 1964–1972 г. цивилизациите, които условно приехме като С-123 и Б-169, не са бързали с доставката на нови технологии за американските власти. Причината за това може би се крие в нежеланието на извънземните да се намесват пряко в еволюцията на човечеството поради редица причини. Този факт вероятно е свързан и с постигнатите споразумения между извънземните сили през 1963 г. Въпреки това нежелание американските власти, разполагайки с части от разбити летящи дискове от времето на стълкновенията между извънземните раси и развивайки редица нови клонове на физиката през шейсетте години, успяват, според някои сведения, през 1966 г. в пустинята Мохаве (до която се намират споменатите бази) да изпитат първия кораб с неконвенционален хронален двигател на задвижване, подобен на този от „НЛО“. По публикувани данни в базите „Грум Лейк“ и „Папуса Лейк“ се извършват успешни изпитания на кораби, изградени на антигравитационен и хронален принцип и сега. Изпитанията в блестящите апарати се извършвали главно през нощта между 9 часа вечерта и 6 часа сутринта. Апаратите, които се изпитвали в посочваното време, се захранвали от управляван термоядрен синтез, удържан от мощно магнитно поле. Този процес е бил овладян за първи път през 1985 г. в Лос-Аламоската лаборатория в щата Ню Мексико.

На североизток от Лос Аламос, в Долни Антилопи, се намират авиационните заводи за производство на различни видове самолети: комплексът „Локхийд“ в Хеслъндейл, „Мак Доналд Дъглас“ в Лено и „Нортън“. Комплексът „Нортън“ е разположен в ранчото „Тексън“ в гр. Тексачапи, близо до входа на каньона Литъл Оак (Малкият дъб). Именно тук според някои публикации се строят направените в САЩ „летящи чинии“ с неконвенционален принцип на задвижване. На тях по-подробно ще се спрем по-нататък.

Според публикувани сведения след сключването на първия договор с представителите на расата сивите хуманоиди хора от управляващите среди на САЩ са се срещали още два пъти с извънземните от тази раса. Втората среща се е състояла през 1967 г., а третата през 1980 г. В някои по-нови публикувани материали се твърди, че от известно време насам управляващото ведомство на САЩ има гост от тази цивилизация за четвърти път. В своя кабинет този гост консултант имал на разположение осмоъгълен кристал с диаметър около 30 см, с чиято помощ можел да се свързва по всяко време с планетата, от която е дошъл. Последната се намирала приблизително на разстояние 36 светлинни години от Земята. Кристалът представлявал ергонно-тахионен преобразувател на енергия. Сигналите, които той приемал и преобразувал, преодолявали разстоянието от 36 светлинни години за броени секунди.

Според публикациите от известно време управляващите среди на САЩ имали гост консултант и от цивилизацията Б-169 поради усложнената обстановка около Земята. Трябва да се има предвид, че след първите договорености подобни взаимоотношения извънземните екипажи са установили и с някои от другите големи земни сили. Така например първият контакт на високо ниво с руснаците е осъществен през 1971 г. Малко по-късно руската страна също е взела участие в тайния съюз.

По публикувани материали след сключването на първия договор с представителите на расата на сивите хуманоиди правителството на САЩ, опасявайки се от тяхна хегемония, е направило всичко възможно да сключи споразумение и с представители на друга високоразвита цивилизация, корабите на която посещават Земята. Разполагайки с данни от космическото разузнаване, че нашата планета е посещавана активно и от екипажи от хуманоиди, които по нищо почти не се различават от земните хора, и използвайки възможностите на космическите полети и комуникации, ръководните кръгове на САЩ са успели да установят контакт и с представители на цивилизацията, която условно обозначихме като Б-169. За осъществяването на този контакт спомогнало много знанието на управляващите среди на САЩ за интереса на представителите на тази цивилизация към космическите полети на хората, за това, че те имат бази под лунната повърхност, и че техните космически кораби имат различни размери и опознавателни знаци за разлика от корабите на сивата раса, чиито опознавателни знаци представляват стрела в полусфера. Не на последно място може да се постави и доброжелателното отношение на бялата раса (Б-169) към земните жители. Така, форсирайки програмата „Аполо“, след кацането на кораба „Аполо-11“ на повърхността на Луната на 20 юли 1969 г. контактът е бил осъществен от американските власти. Ето как е протекъл той.

На около четвърт път до Луната три кораба на бялата раса от Б-169 приближили „Аполо-11“ на разстояние около 4 мили. Астронавтите ги фотографирали и уведомили базата в Хюстън. В навечерието на историческото приземяване на Луната, когато модулът на космическия апарат се снижавал да кацне до кратер на лунната повърхност, следващите го три кораба се разположили на ръба на същия кратер, на разстояние около 300 метра. Тяхното кацане било фотографирано от Едуин Олдрин. Корабите имали диаметър около 60 метра и 8 метра височина. Неслучайно при кацането Армстронг възкликва: „Тук има огромни обекти, сър! О, Боже! Стоят от другата страна на кратера и ни наблюдават.“

По програма американският астронавт е трябвало да излезе на десетия час след кацането от модула „Ийгъл“, но той получава нареждане от центъра за управление на полета в Хюстън да излезе и да стъпи на лунната повърхност още на петия час. Така на 21 юли 1969 г. в два часа петдесет и шест минути и двадесет секунди по Гринуич Нийл Армстронг осъществява историческата първа стъпка на човек на лунната повърхност. Малко по-късно Олдрин също излиза извън лунния модул. Двамата с Армстронг монтират лунна сеизмична станция на 68 метра от кацналия кораб, а след това и лазерен отражател. Според някои непотвърдени официално сведения малко по-късно няколко извънземни представители от цивилизацията Б-169, облечени в скафандри, излизат от чуждопланетните кораби. Те поканват американските астронавти да посетят един от техните кораби. Така на 21 юли 1969 г. в 3 часа и 35 минути по Гринуич първият контакт бил осъществен. Срещата е продължила 69 минути от общо 151 минути, прекарани от Армстронг извън „Ийгъл“. Трябва да се отбележи, че за нея американското правителство се е било подготвило отдавна. За това говори фактът, че при кацането на Луната Армстронг и Олдрин оставят силиконов контейнер, поръчан преди началото на полета, в който имало посребрена лента с електролитен запис, съдържащ следното:

— поздравления от президентите на 74 държави на Земята, съставено на 24 езика;

— извадка от Конституцията на САЩ, отнасяща се за въздушната и космическата навигация, подписана през 1958 г. от президента Айзенхауер.

Според публикувани данни пет дни преди историческата среща между Армстронг и извънземните от Б-169 на 16 юли 1969 г. в окололунна орбита влиза руската станция „Луна-15“. Кинематичните параметри на „Луна-15“ са: наклон на орбитата спрямо равнината на лунния екватор 126°, минимално отстояние от повърхността на орбитата (периселений) 132 км и максимално отстояние (апоселений) 287 км. След кацането на американските астронавти „Луна-15“ извършва две корекции на своята орбита и се спуска на 16 км височина над лунната повърхност с период на обиколка 151 минути. Снабдена с камери с висока разделителна способност, станцията успява да заснеме кацналия американски модул и трите чуждопланетни кораба на повърхността на Луната. Веднага след нейното отминаване на Армстронг е наредено от центъра в Хюстън да излезе от кораба „Ийгъл“ 5 часа преди определеното по план време. Предполага се, че малко преди новото появяване на станцията „Луна-15“ над мястото на кацане на американския модул след 151-минутната обиколка срещата между американските астронавти и извънземните вече е приключила и секунди преди нейното появяване над кацналия американски модул на 151-вата минута от своя престой на лунната повърхност Армстронг е затворил вече люка на своя кораб. На 21 юли 1969 г., няколко часа след излитането на американския кораб от Луната, спирачните двигатели на орбиталната станция „Луна-15“ са включени и тя каца на лунната повърхност след 52 обиколки и 5 дни престой на окололунна орбита. По програма след взимането на проба от лунният грунд станцията е трябвало да излети и да поеме курс към Земята, но „малка повреда в управлението“ не й позволява да стори това. Съществуват предположения, че малко по-късно станцията е инспектирана от извънземен екипаж на Б-169.

Редица публикации показват, че след първата среща между американските космонавти и извънземните контактите са продължили. Полетът на „Аполо-12“ на 14 ноември 1969 г. бил следен още от напускането на околоземната орбита от 60-метров кораб на цивилизацията Б-169. Наблюдавайки го от борда на кораба, Чарлз Конрад възкликва: „Имаме късмет! Изглежда, че те имат приятелски намерения спрямо нас.“ Екипажът прави снимки на дисковидния обект с въртящи се червени светлини в долната си част над кратерите „Кеплер Б“ и „Милихюс А“.

На 15 април 1970 г. „Аполо-13“ е трябвало да взриви миниатюрен атомен заряд на лунната повърхност с цел да разчете лунната инфраструктура с помощта на специална апаратура. Задачата не била изпълнена поради взрив на един от кислородните резервоари на кабината, който пак според публикации бил предизвикан чрез лъчево въздействие от прелитащ кораб, вероятно на Б-169. Астронавтите правят снимки на пурообразния кораб. Съществуват предположения, че поради констатираното и предотвратено нарушение за извършване на ядрени опити на Луната ръководителите на програмата „Аполо“ са решили нещо да се направи, за да се спечели отново „благоволението на боговете“ от Б-169.

При следващия полет „Аполо-14“ доставил на Луната Библия във вид на микрофилм на английски език и един фрагмент от „Генезис“, записан на шестнадесет езика. В района на кратера „Лансберг“ екипажът заснема няколко светещи обекта.

Астронавтът Дейвид Скот от „Аполо-15“ оставя нов подарък за боговете на Луната. Той представлява статуетка, висока около девет сантиметра от фламандски майстор, изобразяваща стилизиран астронавт. Екипажът на кораба заснема на два пъти виолетов диск на самата лунна повърхност.

При следващия полет на „Аполо-16“, преди да изостави лунния модул „Орион“, астронавтът Йънг просто „забравил“ да натисне необходимия лост и модулът „Орион“ продължил да се върти около Луната на височина 100 км. Съществува хипотеза, според която след отделянето на кораба с американските астронавти от модула последният бил инспектиран от екипаж на извънземните от Б-169. Изглежда, че те са намерили в него нещо, което ги е подразнило, защото не са били особено дружелюбни към астронавтите от следващия полет на „Аполо-17“.

На 12 декември 1972 г. над астронавтите от „Аполо-17“, провеждащи изследвания на лунната повърхност, прелитат няколко апарата на извънземните. Малко след тяхното появяване в шлемофоните на Юджийн Сернън и Харисън Смит започват да се чуват странни звуци, които преминават в оглушително пищене, подлудяващо астронавтите. Преди да отлетят обратно към Земята, последните оставят паметна плочка, призоваваща към вечен мир. По публикувани материали при първоначалните преговори между американците и извънземните представители на расата Б-169 — най-близка до човешкия вид, последните предложили да изгонят сивите хуманоиди от планетата ни. Предложението не било прието, тъй като това би довело до голяма война между сивата и бялата раса с непредсказуеми за човечеството последици. Някои сведения показват, че при контактите си с представителите на тази цивилизация действията на американското правителство били ревностно следени от сивите хуманоиди. Неслучайно американските космонавти при изпълнение на мисията „Аполо“ се страхували от враждебни действия спрямо тях от страна на корабите на сивата раса, които ги следели.

Според публикувани материали през 1972 г. по времето на последните американски експедиции към Луната извънземните от Б-169, установили контакт с американските астронавти на Луната, осъществяват „непринуден“ контакт и с представители на руската страна. Космическата капсула на полковник Иван Таренко, участник по това време в свръхсекретна мисия в Космоса „внезапно“ се повредила. Полковникът космонавт излъчил сигнал за бедствие на няколко определени честоти в космическото пространство. Почти веднага след излъчения сигнал до неговата капсула се появил кораб на извънземните (вероятно на Б-169). Той се прилепил към руската капсула. Когато излязъл от капсулата, космонавтът бил поздравен от шестима странни извънземни. Лицата им били големи и овални, с по две големи тъмни очи. Съществата разговаряли много ясно и се обърнали към Таренко на чист руски език. Те били много интелигентни и чувствителни. Подобно на американския полковник от случая, станал през 1954 г., който вече разгледахме, руският полковник получил предложение от своите спасители да посети далечна тяхна планета. Предложението било прието. Извънземните се отнесли към Таренко внимателно и той се чувствал като у дома си. Той пропътувал много светлинни години с техния кораб, за да посети една от планетите на тяхната цивилизация и да научи нещо за техния начин на живот. Двадесет години по-късно полковникът се завърнал на Земята с кораб с диаметър около 60 метра. Според руски генерал от запаса, заемал висок пост в космическата програма на Русия през 1972 г., полковникът пътешественик почти не бил остарял по време на полета с извънземния космически кораб.

Според някои сведения по време на експедициите „Аполо“ ръководните кръгове в САЩ вече разполагали с информация, че извънземните, установили контакт с американските астронавти на Луната, притежават голяма база на площ 100 км² на нейната обратна страна и че тя е разположена под лунната повърхност. От американски спътник било засечено, че от споменатата подлунна база се генерира мощно магнитно поле. Трябва да се има предвид, че Луната няма диполен магнитен момент като Земята. На нейната повърхност има породи скали, които са само слабо намагнитени. В непосредствена близост до извънземната база се намирал и най-големият маскон# (Масконите представляват локални свръхплътни концентрации на маса непосредствено под лунната повърхност. Трябва да се има предвид, че гравитационното поле на Луната е много по-нееднородно от земното. Гравитационните аномалии, дължащи се на споменатите маскони, могат да достигат до 200 мгала. Най-големият маскон на Луната с диаметър около 1000 км, оказал се близо до извънземната база, може да отклонява до 1000 метра орбитата на спътник, летящ на височина 100 км над лунната повърхност. — Бележка на автора.) на лунната повърхност, разположен приблизително в центъра на обратната страна на Луната близо до екваториалната зона.

Някои сведения показват, че по време на първите експедиции „Аполо“ американските власти вече знаят, че освен базата на Луната извънземните от бялата раса (Б-169) разполагат и с изследователски полигон, разположен в „Долината на мълчанието“ в Мексико. Неслучайно в нея неведнъж били наблюдавани излитания на НЛО. Загадъчната долина заема площ около 600 км² в район, който влиза в границите на три щата — Чиграде, Кооума и Дуранчо, и е известна с редица странни явления. Така например в нея падат повече метеорити, отколкото на която и да било точка на земното кълбо. Освен това силно магнитно поле влияе на радиовълните и в „Долината на мълчанието“ радиоапаратите не работят. В споменатата долина съществува област, която много напомня на лунната повърхност. В нея има малки кратери от вулканичен произход с диаметър по-малък от 35 см. Вътрешността на тези кратери е толкова гладка, че изглежда като полирана.

След кацането на Луната през юли 1969 г. на „Аполо-11“ Агенцията за аеронавтика и космически изследвания на САЩ (НАСА) проявява подчертан интерес към „Долината на мълчанието“. Вашингтон прави няколко постъпки да получи разрешение от мексиканското правителство специалисти на НАСА да изследват зоната на тази фантастична долина, но получава отказ.

Така се стига до 11 юли 1970 г., когато ракета, изстреляна от щата Юта в САЩ, се „отклонява“ от курса и пада в „Долината на мълчанието“. Под предлог, че е необходимо да бъдат събрани частите на „злополучната ракета“, НАСА получава разрешение от мексиканските власти да изпрати в района свои специалисти.

Заедно с тях в „Долината на мълчанието“ отива и директорът на НАСА — небезизвестният Вернер фон Браун, който прекарва там почти цяла година. Малко след неговото завръщане в САЩ лунната програма „Аполо“ е прекратена. След полета на „Аполо-17“ през декември 1972 г., при който астронавтите Ейджин Сернан и Харисън Смит са били под непрекъснато наблюдение на сонди на извънземните в продължение на седемдесет и петчасовия им престой на лунната повърхност, предвидените експедиции на корабите „Аполо-18“, „Аполо-19“ и „Аполо-20“ са преустановени по „икономически съображения“. По същото време програмата за изпращане на руски космонавти на Луната с ракетата носител Н-1 също е прекратена по висши държавни съображения. След четирите неуспешни старта с „Н-1“ в периода 1968–1972 г. останалите 6 произведени ракети от този тип са демонтирани. При това две от тях са били на стартови позиции през декември 1972 г.

Един месец по-късно, на 16 януари 1973 г. космичната станция „Луна-21“ доставя на лунната повърхност „Луноход-2“, който в продължение на 5 денонощия изминава 37 км в „Морето на яснотата“, където са се разхождали последните американски астронавти от „Аполо-17“. След тази експедиция руската страна изпраща още две лунни станции „Луна-22“ и „Луна-23“ и автоматичния модул „Луна-24“, който на 9 август 1976 г. взема проба от лунния грунт в „Морето на кризите“. Това е последният руски модул от тази серия и последният апарат, който каца на лунната повърхност. Така или иначе, едва след повече от седемнадесет години американска автоматична станция си позволява отново да влезе в окололунна орбита.

Може да се каже, че за седемнадесет години, от 1959 до 1976 г., 57 руски и американски космически кораба са изпратени към Луната, докато през следващите 17 години нито един техен кораб не е посетил нашия естествен спътник. Съществуват предположения, че това прекратяване на посещенията се дължи на забрана от страна на извънземните от Б-169, които имат голяма база на обратната страна на Луната.

През този седемнадесетгодишен период след 1976 г. на лунната повърхност многократно са били забелязвани движещи се светещи обекти. Така например през 1981 г. американският астрофизик Джордж Голдинг, наблюдавайки лунната повърхност с гигантски телескоп, забелязал шест блестящи обекта, движещи се с огромна скорост над нея. Според твърденията на Голдинг обектите постоянно променяли взаимното си местоположение по време на полета. През 1988 г. петима германски астрономи наблюдавали продължително време дисковиден обект, който бил излетял някъде от зоната на Хумболтовото море на Луната. Като се има все пак предвид, че на Земята има изградена мрежа от телескопи, които постоянно да следят и заснемат автоматично интересните обекти, може да се предположи, че има набран значителен филмов материал за движението на извънземните кораби по лунната повърхност през разглеждания период.

„Клементайн-1“ — първият американски космически апарат, изпратен към Луната след декември 1972 г., е изстрелян на 25 януари 1994 г. от базата „Вандерберг“ в щата Калифорния с помощта на снетата от бойно дежурство междуконтинентална балистична ракета „Титан-2“. Още през първия ден на полета са се появили нередности в системата за връзка със станцията, тъй като се оказва, че са били силно разредени акумулаторните батерии. Едва на 3 февруари след разгъване на слънчевите батерии и след презареждане станцията се е насочила към Луната. „Клементайн-1“ е станция за изпитание на нови военни технологии и за нейното създаване Пентагонът е изразходвал около 75 милиона долара. Научната задача на „Клементайн-1“ е била да направи снимки на лунната повърхност с висока разделителна способност, включително в инфрачервения спектър. Станцията е била в състояние да направи и многоспектрални снимки на цялата повърхност на Луната. Снимките, които вече са получени, са с толкова висока разделителна способност, че може да се състави карта на каменните блокове на повърхността. Първите снимки, предадени от „Клементайн-1“, са направени с 4 камери от височина 1572 км над повърхността на Луната. Заснет е районът на кратера Нансен, намиращ се на северния полюс на Луната. „Клементайн-1“, чието тегло е около 230 кг, е прекарала в окололунна орбита 2 месеца. По програма след лунното заснемане станцията е трябвало да потегли и да посрещне астероида Географос, като на 31 август прелети на около 100 км от повърхността му със скорост 11 км/сек и направи снимка на неговата сенчеста страна. Но в края на май „Клементайн-1“ внезапно замлъква и всички опити да се установи радиовръзка със станцията засега остават без резултат.

Любопитно е да се отбележи, че всички кацания на астронавти, луноходи и сонди от американска и руска страна са осъществени на видимата от Земята страна на Луната# (Луната обикаля около Земята средно за 27 денонощия, 7 часа и 43 минути със средна скорост 3680 км/ч, или около 1 км/сек. При това движение тя е обърната към Земята винаги с едната си половина. Поради либрацията на Луната е видима около 59% от нейната повърхност. От тях 6,5% се дължат на 6-градусовото отклонение на околоосното въртене на Луната от равнината на еклиптиката, а 2,5% се дължат на паралакса при наблюдение от различни точки на Земята. — Бел. авт.)

Трудно е да се каже защо кацанията върху Луната от американските и руските кораби изцяло са извършени върху нейната видима повърхност. Дали този факт се дължи на забрана от страна на извънземните поради наличието на тяхна база на обратната страна, или поради трудностите, свързани с осъществяването на надеждна телекомуникационна връзка с тази страна на Луната.

След прекратяването на програмата „Аполо“, струваща над 25 милиарда долара, на 25 май 1973 г. е изстреляна осемдесеттонната американска станция „Скайлаб“ и започва разработването на програмата „Шатъл“ на корабите за многократно използване.

От 1990 г. се извършва подготовка по изпращането на сондата „Хюйгенс“ към Сатурн, и по-специално към неговия спътник Титан. В програмата, наречена „Мисия Касини“, са включени около 3000 американски и 1300 научни партньори от 16 европейски страни. Орбиталният модул се конструира в лабораторията за реактивни двигатели на НАСА в Пасадена — Калифорния. Европейският център за космични технологии и изследвания в Нордуик, Холандия, разработва самата сонда. Планирано е на 6 октомври 1997 г. мощната ракета „Титан-4 Центавър“ да изведе сондата в орбита. След излитането от Земята станцията ще прелети още два пъти покрай Венера, Земята и Юпитер, преди да достигне Сатурн през юни 2004 г. След едночасова корекция на траекторията на полета сондата ще достигне Титан пет месеца по-късно. „Хюйгенс“ ще навлезе в атмосферата на Титан и ще изследва подробно повърхността на спътника, където се предполага, че се намира база на извънземните от цивилизацията Б-169.

Титан е не само най-големият, но и най-интригуващият от осемнайсетте спътници на Сатурн. Плътната му атмосфера крие студена повърхност, която вероятно е покрита с езера и океани от течен метан. Учените са очаровани от забулващата Титан лека кафяво-оранжева мъгла, съставена навярно от комплексни органични молекули на въглеродна основа.

Любопитно е да се отбележи фактът, че след завръщането на Фон Браун от „Долината на мълчанието“ в Мексико САЩ започват и програма по създаването на космически кораби, изградени на базата на съвършено нови принципи на придвижване в космическото пространство. В основата на тези принципи стои създаването на „машина на времето“, доскоро позната ни само от фантастиката на Хърбърт Уелс и от срещите с НЛО. На строежа на тези апарати ще се спрем по-късно.

Според публикувани материали освен с представителите на двете най-посещаващи ни цивилизации (50% от посещенията на НЛО дължим на сивите хуманоиди и над 30% на хуманоидите, приличащи на хората) управляващите среди на САЩ са се опитали да установят отношения и с останалите „гости“ на нашата планета. За целта през 1974 г. в САЩ била създадена станция за следене и примамване на НЛО. Тя представлявала система от 100 прожектора с мощност по един милион вата всеки, които били фокусирани в определена точка на небето, създавайки в нея ярко светлинно кълбо. Тъй като НЛО винаги са проявявали голям интерес към всякакви енергетични и природни аномалии, реакцията не закъсняла. Съвсем скоро след пускането й в действие станцията била посетена от няколко НЛО, които долетели със скорост 16000 км/ч. За съжаление корабите на третия най-често посещаващ ни вид хуманоиди, а именно на двуметровите същества (10% от посещенията на НЛО дължим на тях) не проявили особен интерес към поканата за контакт. След като два от техните кораби направили два кръга над споменатата станция, отлетели със същата скорост, с която били дошли. Съществуват сведения, че цивилизацията на двуметровите гиганти се придържа към политика на минимална намеса в развитието на Хомо сапиенс. Нещо повече, известни са данни, че те са против тоталната намеса на сивите хуманоиди в това развитие.

Трябва да се има предвид, че освен разглежданите три цивилизации, чиито кораби най-често посещават планетата ни, има публикувани данни за още около 60 цивилизации, апаратите на които епизодично са посещавали Земята, но на тяхното разглеждане ще се спрем по-нататък.

През осемдесетте и деветдесетте години на нашия век около планетата ни са забелязани масирани разузнавателни полети на апарати на две други цивилизации. Едната от тях е на два и половина метрови гиганти, които навремето вероятно са наблюдавали строежа на пирамидите. Последните са имали база на Марс по онова време. Техните кораби са с форма на кълбо, около което нерядко се наблюдава пръстен. Втората цивилизация е на същества около един метър и половина високи, които по външен вид приличат много на човека. Съществуват предположения, че те имат общ генетичен корен с човешката раса подобно на цивилизацията Б-169. За разлика от последните обаче те са по-агресивни в действията си. Техните кораби са с форма на равностранен триъгълник и пристигат на Земята откъм Южното полукълбо, по-специално от посоката на съзвездието Южен кръст. През 1990 г. вероятно именно техни кораби предприемат активно разузнаване над военните обекти на НАТО и Варшавския договор, над Брюксел и Москва.

От времето на сключване на първите договорености с извънземните ръководните кръгове на САЩ започват кампания на тотално отричане на съществуването на последните в средствата за масова информация. Тази политика намира отражение в създаването на вероятно камуфлажната програма, известна под името „Комисия Кондън“ (1966–1969 г.) и рекламирана като официално изследване на военновъздушните сили. След завършване на тази програма всичко, свързано с НЛО, е представяно като нещо несериозно и налудничаво. За целта в печата е пускана информация, която уж е изтекла от ЦРУ или НАСА, и за която предварително се знае, че е невярна, или пък се е поднасяла вярна информация по най-несериозния възможен начин. В същото време материалите, свързани с НЛО, вероятно се явяват за управляващите среди като най-секретни в цялата история на съществуването на САЩ и другите големи страни.

Кои са причините за тази свръхсекретност? На първо място вероятно това е нежеланието на правителствата на САЩ и Русия да всяват паника в населението, като разкрият, че Земята се посещава от цивилизации, много по-развити от земната. На второ място стои може би нежеланието на извънземните да се намесват открито в развитието на нашата цивилизация. На трето място това е интересът на управляващите кръгове на великите сили да държат в ръцете си технологии и знания, които да им позволяват да господстват над другите. В това отношение може да се каже, че от времето на фараоните и техните жреци няма нищо ново под Слънцето. На четвърто място не е изключена възможността, използвайки телепатичните си възможности, извънземните да контролират развитието на нашата цивилизация.

Знае се, че най-доброто управление е това, което не се чувства или при което управляваните дори не подозират как и кой дърпа конците. Верността на последната от изказаните възможности се определя от това, доколко етични и хуманни от човешка гледна точка са законите на извънземните цивилизации и в какви отношения се намират отделните извънземни раси, които ни посещават.