Финансист

ГЛАВА I

Филаделфия, по времето, когато там се роди Франк Алджърнън Каупъруд, бе град с над двеста и петдесет хиляди жители, с красиви паркове и забележителни сгради, съхранили множество спомени от историческото минало1. Доста от нещата, които Франк, а и ние по-късно опознахме, не съществуваха тогава — телеграфът, телефонът, компанията за доставки на стоки по домовете, презокеанските параходи, градските пощальони. Не съществуваха все още нито пощенските марки, нито препоръчаните писма. Не беше се появил и трамваят. Вместо него напред-назад сновяха безброй омнибуси, а за по-дълго пътуване хората използваха бавно развиващата се железопътна мрежа, която на доста места се свързваше чрез водни канали.

Когато Франк се роди, баща му беше дребен банков чиновник, но десет години по-късно, когато момчето вече бе започнало да насочва жаден и любопитен поглед към света, мистър Хенри Уърдингтън Каупъруд поради смъртта на директора на банката и съответното изкачване на останалите чиновници по йерархичната стълбица получи овакантеното място на касиер срещу — както му се струваше — несметната заплата от триста и петдесет долара годишно. Той незабавно реши — и радостно уведоми за своето решение жена си — да премести семейството си в по-добър квартал — от Бътънуд Стрийт 21 на Ню Маркет Стрийт 124; да замени досегашното си двуетажно жилище с красива триетажна тухлена къща. Не беше изключено някой ден да попаднат на нещо дори още по-добро, но засега и на това бяха благодарни. Хенри Каупъруд беше изключително доволен.

Хенри Уърдингтън Каупъруд вярваше само на това, което виждаше, и беше доволен от това, което е — банкер, или, по-точно, бъдещ банкер. В онези години бе представителен човек — висок, слаб, буден, енергичен с красиви, пригладени, късо подрязани бакенбарди, които стигаха чак до долния край на ушите му. Разстоянието между горната му устна и дългия прав нос бе гладко избръснато и необичайно издължено, а брадичката му бе леко заострена. Гъстите вежди подчертаваха сивозелените му блуждаещи очи, а късите му пригладени коси бяха грижливо разделени на път. Винаги ходеше с редингот и цилиндър — в тогавашните финансови кръгове това се считаше за модно. Поддържаше ръцете и ноктите си безупречно чисти. Правеше впечатление на суров човек, но тази суровост всъщност бе привидна.

В силното си желание да се издигне в обществото и във финансовите кръгове той много внимаваше за кого и с кого говори. Еднакво се боеше както да изказва крайни или непопулярни мнения по социални или политически въпроси, така и да поддържа връзки с хора с лоша репутация; всъщност изобщо нямаше твърди политически убеждения. Не беше нито за, нито против робовладелчеството, макар по това време аболиционистите да водеха яростна борба с привържениците му. Хенри Каупъруд бе искрено убеден, че от железниците човек може да натрупа цяло състояние, стига да има достатъчно капитал и онова особено качество, наречено лично обаяние, тоест способността да печели доверието на другите. Смяташе, че Андрю Джаксън2 прави голяма грешка, като се противопоставя на Николас Бидъл3 и Банката на Съединените щати — един от най-спорните въпроси по онова време, — и беше крайно обезпокоен от същинския порой „несигурни пари“, пуснати в обръщение и попадащи непрестанно и в неговата банка, която ги приемаше — естествено с отбив от стойността мм — и отново ги пускаше в обръщение, като ги даваше на жадните за заеми клиенти с печалба. Трета национална филаделфийска банка, в която той служеше, се намираше на Трета улица, считана по онова време за център не само на Филаделфия, но и на целия финансов свят в Щатите; собствениците на банката се занимаваха между другото и с борсово посредничество. Безброй „щатски банки“, големи и малки, безотговорно пускаха свои банкноти срещу несигурни и никому неизвестни активи и с невероятна бързина фалираха или преустановяваха плащанията; да познава всички тези неща беше важно условие за работата на мистър Каупъруд, затова той бе станал олицетворение на предпазливостта. На него за съжаление до голяма степен му липсваха двете качества, необходими за преуспяване в която и да е област: лично обаяние и далновидност. Не му бе предопределено да бъде голям финансист, но съдбата все пак му бе приготвила едно не лошо обществено място.

Мисис Каупъруд беше набожна дребна жена, със светлокестеняви коси и бистри кафяви очи — весела и много привлекателна на младини, с годините тя бе станала строга и придирчива и се бе отдала прекалено сериозно на майчинските си задължения към тримата си сина и дъщеря си. Синовете й, възглавявани от Франк, най-големия, й създаваха доста главоболия, тъй като непрекъснато предприемаха походи до различни краища на града, където се събираха навярно с лоши момчета и виждаха и чуваха неща, които не биваше нито да виждат, нито да чуват.

Още от десетгодишна възраст Франк Каупъруд се проявяваше като роден водач. В основното училище, а по-късно и в гимназията всички се доверяваха безусловно на неговия здрав разум при всякакви обстоятелства. Беше упорит, смел и самоуверен. Към политиката и икономиката проявяваше любознателност от най-ранно детство. Книгите изобщо не го интересуваха. Беше добре сложено, широкоплещесто, стройно момче с открито, волево лице, с правилни черти, с големи ясни сиви очи; с високо чело и тъмнокестеняви, късо подстригани остри коси. Беше умен, инициативен и самостоятелен и вечно задаваше въпроси с горещото желание да получи изчерпателен и смислен отговор. Никога от нищо не беше боледувал, хранеше се с апетит и властно се разпореждаше с братята си: „Хайде, Джо!“, „По-бързо, Ед!“. Издаваше заповедите си не грубо, а уверено и Джо и Ед му се подчиняваха. Те бяха свикнали от самото начало да гледат на Франк като на главатар и с готовност се вслушваха в командите му.

Той все размишляваше за нещо — всичко го удивяваше, — но не можеше да проумее основното — какво представлява и как е устроен животът, на който и той самият се радваше? Как са се появили хората на Земята? И защо? Кой всъщност е сложил началото на света? Майка му му разказа легендата за Адам и Ева, но той не повярва в нея. Близо до дома им имаше рибен пазар и Франк обичаше, отивайки при баща си, повел братята си на следучилищен поход, да се спира при една от рибарниците, пред която бе изложен голям стъклен съд с чудновати морски екземпляри, доставяни от рибарите от Делауерския залив. Веднъж там видя морско конче — странна животинка, приличаща доста на конче, — друг път видя електрическа змиорка, чиито свойства можеха вече да се обяснят благодарение на откритието на Бенджамин Франклин. Един ден Франк видя в стъклен съд омар и сепия и стана очевидец на трагедия, която запомни за цял живот и която му помогна да разбере много неща. На омара, както стана ясно от разговорите на насъбралите се зяпачи, не давали никаква храна, тъй като считали сепията за полагаема му се плячка. Омарът лежеше на покритото с жълтеникав пясък дъно на стъкленицата и сякаш нищо не виждаше — не можеше да се определи накъде гледат малките му черни лъскави очи, но те явно не се откъсваха от сепията. Белезникава, мека като восък, прилична на парче свинска сланина, тя се придвижваше на тласъци, но щипците на врага, който явно не изпускаше нито една нейно движение, безпощадно откъсваха по някоя нова част от тялото й. Сякаш изхвърлен с катапулт, омарът връхлиташе към мястото, където сепията привидно дремеше, а тя бързо му се изплъзваше и се скриваше зад мастиленото облаче, което оставяше зад себе си. Не всеки път обаче успяваше да се измъкне невредима. Често парченца от тялото или от опашката й оставаха в щипците на легналия на дъното хищник. Младият Каупъруд дотолкова бе завладян от тази драма, че идваше всеки ден да я следи.

Една сутрин той застана пред стъкления съд и почти притисна нос към стъклото. От сепията беше останал вече само малък къс, а торбичката й със защитна течност бе празна. Омарът се бе закротил в единия ъгъл на съда, явно готов за нападение.

Този път момчето стоя по-дълго от всякога, наблюдавайки захласнато ожесточената схватка. Може би още сега, а може би след час или след ден сепията щеше да бъде мъртва; омарът ще я убие и ще я изяде. Франк погледна отново към бакъренозелената машина на унищожението в ъгъла на съда и се запита кога ли точно ще се случи това. Може би довечера. Да, довечера пак трябва да отскочи дотук.

Когато вечерта намина — какво да види, — очакваното бе станало. Около съда се бяха струпали хора. Омарът лежеше в ъгъла, а пред него разкъсаната на две и почти изядена вече сепия.

— Спипа я най-сетне! — каза един от зяпачите. — Когато застанах тука преди час, омарът изведнъж се хвърли и я сграбчи. Тя обаче беше изнемощяла. Беше загубила пъргавината си. Опита се да му се изплъзне заднешком, но омарът тъкмо това и чакаше. Той отдавна бе предвидил всяко нейно движение. Днес най-сетне я спипа.

Франк гледаше втренчено. Колко жалко, че бе пропуснал края. Като видя убитата сепия, за миг изпита жал към нея. После премести поглед към победителя.

„Струва ми се, че точно така трябваше да стане — си каза той. — Сепията не беше достатъчно пъргава.“ И продължи да разсъждава. „Сепията не можеше да убие омара — нямаше оръжие. Омарът можеше да убие сепията — той бе здравата въоръжен. Сепията нямаше с какво да се храни; на омара бяха предоставили плячка — сепията. Не беше ли естествено краят да бъде такъв? Би ли могъл да бъде друг? Не, сепията не можеше да се пребори“ — заключи той, припкайки към дома.

Този случай направи силно впечатление на Франк. Той даваше приблизителен отговор на въпроса, който от дълго време го измъчваше: как е устроен животът? Ето как — едни същества живеят за сметка на други. Омарите изяждат сепиите и разни подобни животинки. А кой изяжда омарите? Хората, разбира се. Да, точно така. Ами кой изяжда хората? — запита се Франк. — Дали другите хора? Не, дивите зверове. И индианците и човекоядците. Някои загиват от бури или при нещастни случаи. Не беше сигурен дали едни хора живеят за сметка на други, но затова пък знаеше, че се убиват един друг. Нима не стават войни, улични побоища? Веднъж на връщане от училище сам бе видял разбунтувана тълпа да напада сградата, в която се помещаваше редакцията на вестник „Пъблик Леджър“. Баща му му обясни защо е било организирано това нападение. Заради робите. Точно така! Едни хора живеят за сметка на други. Робите също са хора. Ето защо цареше такова вълнение. Едни хора убиваха други хора — негрите.

Прибра се у дома твърде доволен от направените изводи.

— Мамо! — извика той още от вратата. — Най-сетне я спипа!

— Кой кого е спипал? За какво говориш! — попита изумена майката. — Върви да си измиеш ръцете!

— Омарът спипа сепията. Нали преди няколко дни ви разказвах на теб и на татко за тях!

— Е, жалко! Но ти какво толкова се интересуваш от подобни работи? Тичай си измий ръцете!

— Такова нещо не може да се види често. Аз поне не бях виждал.

Франк отиде в задния двор, където имаше кран, съединен с уличния водопровод, и масичка с вкопана в земята подпора, а върху масичката — кофа с вода и лъскаво ламаринено канче, и си изми лицето и ръцете.

— Татко — обърна се той към баща си по-късно, — нали си спомняш за сепията?

— Да.

— Тя е мъртва. Омарът я спипа.

— Жалко — равнодушно отвърна баща му, продължавайки да чете.

Но Франк седмици наред продължи да мисли за случилото се и за живота, който започваше да опознава, защото вече го вълнуваше въпросът, какъв ще стане и какво място ще заеме в този свят той самият. Като наблюдаваше баща си да брои пари, момчето мечтаеше един ден също да стане банков чиновник, а Трета улица, където се намираше банката, в която работеше баща му, му се виждаше най-чистата и най-красивата улица в света.