Финансист

ГЛАВА XI

По време на войната и особено след като стана ясно, че тя ще продължи дълго, на Каупъруд за първи път му се откри възможността да осъществи финансови операции от голям мащаб. В цялата страна, във всеки щат, вън всеки град се чувствуваше голяма нужда от пари. През юли 1861 година Конгресът взе решение да бъде пуснат заем в размер, на петдесет милиона долара под формата на облигации, които да бъдат изплатени в продължение на двайсет години и да носят на притежателя им не повече от седем процента годишна лихва. Почти при същите условия и град Филаделфия пусна заем в размер на три милиона. С реализацията на първия заем трябваше да се заемат бостънските, нюйоркските и филаделфийските финансисти, а за втория грижата щяха да имат само финансистите на Филаделфия. Тъй като все още не беше достатъчно прочут, Каупъруд не вземаше участие в тази работа. Четеше във вестниците за заседанията на финансовите босове — познати му лично или само по име, — на които се „обсъждаха най правилните начини да се помогне на страната и на града“. Франк не се числеше към „избраните“, а той с цялата си душа копнееше да е сред тях. Беше забелязал, че често за успешното извършване на каквато и да било работа е достатъчна само една дума на богат човек — никакви пари, никакви удостоверения, никакви допълнителни гаранции, нищо друго освен една дума! Ако само се подшушнеше, че зад еди-кое си начинание стоят „Дрексъл и Ко“, „Джей Кук и Ко“, „Гулд и Фиск“, хората вече го считаха за нещо сигурно. Младият филаделфийски финансист Джей Кук направи изключителен финансов удар, като пое заедно с „Дрексъл и Ко“ разпространението на градския заем и разпродаде облигациите по номиналната им стойност. Всеобщото мнение бе, че заемът може да бъде реализиран само ако облигациите се продават по деветдесет долара срещу номиналните сто. Кук обаче не мислеше така. Той беше сигурен, че градската гордост и градският патриотизъм ще повлияят положително върху разпространението на заема сред малките банки и частните лица и че подписките не само ще се покрият, но дори ще надхвърлят първоначалната сума на заема. Последвалите събития потвърдиха основателността на това предположение, което от своя страна издигна авторитета на Кук в деловите среди. Каупъруд горещо желаеше да направи и той подобен удар, но беше достатъчно трезв, за да прецени, че в момента нямаше реални условия за това.

Такава възможност му се откри шест месеца по-късно, когато се разбра, че градът се нуждае от още много пари. Трябваше да се осигурят средства за въоръжение и заплащане на войсковите части, които бяха предоставени на грижите на града съгласно общонационалното разпределение. Трябваше да се изградят отбранителни съоръжения и да се понапълни хазната. За да се излезе от положението, законодателното събрание реши да пусне заем в размер на двайсет и три милиона долара. Във финансовите среди се изказваха различни предположения на кого ще бъде възложена реализацията на заема и естествено най-често се споменаваха фирмите „Дрексъл и Ко“ и „Джей Кук и Ко“.

Каупъруд усилено размишляваше върху случая. Ако възложеха на него например да реализира известна част от този огромен заем — не можеше и да помисли да го поеме целия, тъй като все още му липсваха достатъчно солидни връзки, — щеше да укрепи авторитета си на борсов посредник, пък и да спечели доста пари. Въпросът беше с каква сума би могъл да се нагърби. И кой ще купува от него облигации? Банката на баща му? Навярно. „Уотърман и Ко“? Може би малко количество. Съдията Кичън? За дребна сума. Компанията „Милс-Дейвид“? Да, разбира се! Започна да прехвърля наум имена на частни лица и фирми, които по една или друга причина — лично приятелство, от добри чувства или благодарност за някогашни услуги и така нататък — биха се съгласили да купят чрез него част от тези облигации с годишна лихва от седем процента. Като прецени трезво възможностите си, Франк реши, че след известна предварителна подготовка би могъл да продаде облигации за един милион долара, стига местните влиятелни политически личности да му съдействат да получи такава част от заема.

Франк разчиташе най-много на един човек — Едуард Мълая Бътлър — който имаше невидими, но доста здрави връзки в политическите среди. Бътлър беше предприемач, занимаваше се с прокарването на улична канализация и водопроводи, с изкопи за основи на големи сгради, с павиране на улици и с най-различни дейности от този род. На млади години, далеч преди Каупъруд да се запознае с него, същият този Бътлър се бе заел на своя отговорност и за своя сметка да извозва градския боклук. По онова време в града все още не съществуваше каквато и да била организирана система за прибиране на боклука, особено пък в покрайнините или в по-старите квартали, където живееха предимно бедни хора. Едуард Бътлър, тогава млад и беден ирландски емигрант, сам ходеше да събира и извозва сметта, която използваше за изхранването на собствените си прасета и говеда. След време се оказа, че има хора, които са готови да плащат нещичко за тази услуга. А още по-късно някакъв местен политически деец, член на съвета и приятел на Бътлър — и двамата бяха католици — погледна на неговата работа от съвсем друг ъгъл. Бътлър можеше да бъде назначен за официален отговорник по прибирането на боклука! Съветът щеше да отпусне една сума като годишно възнаграждение за тази дейност. Бътлър би могъл да наеме още товарни коли — петнайсет, двайсет, колкото иска, и по този начин да се прогонят всички останали боклукчии. Официалният договор между него и общината му даваше възможност да пресече евентуалната конкуренция. Естествено известна част от печалбите от тази доходна работа трябваше да отиде за възмездяване на засегнатите от договора. А когато дойдеше времето за изборите на Градски съвет, щяха да се отделят известни суми за някои организации или за отделни лица, но те щяха да бъдат дребни. Ето така Бътлър и членът на Градския съвет Патрик Гавин Комиски (неговото име, разбира се, трябваше да остане в тайна) сключиха своя договор. Бътлър престана сам да излиза из града със своите боклукчийски коли. Той нае един младеж, енергичен и оправен ирландец, Джими Шийхън, който живееше в съседство и който от този момент стана негов главен помощник и управител, коняр, счетоводител — с една дума, всичко. За кратко време Бътлър започна да печели по четири-пет хиляди долара годишно, докато преди едва успяваше да докара най-много две хиляди. Разбира се, смени жилището си, настани се да живее в тухлена сграда в южния район на града и прати децата си на училище. Мисис Бътлър престана да вари сапун и да отглежда свине. От този момент нататък сполуката неизменно съпровождаше Бътлър.

Беше неграмотен, но много бързо се научи да чете и пише. От разговорите си с мистър Комиски разбра, че има най-различни дейности, които могат да се изпълняват на договор — прокарване на канализационна, водопроводна или газова мрежа, павиране на улици и още много други. И кой можеше да се заеме с всички тези неща, ако не самият Едуард Бътлър? Познаваше се с мнозина от членовете на Градския съвет. Срещаше се с тях в задните стаички на кръчмите, по време на пикниците, организирани от ръководителите на града в съботните и неделните дни, на разни предизборни събрания и заседания. С други думи, като се радваше на благата, които му даваше градът, той трябваше да му се отплаща не само с пари, но и със съвети. Колкото и да изглеждаше странно, Бътлър за кратко време придоби солиден политически опит. Достатъчно му беше само да погледне човека, за да разбере дали той ще преуспее. Мнозина от неговите счетоводители, управители и надзиратели станаха членове на Градския съвет или на Законодателното събрание. Всяка кандидатура, предложена от него на предизборни съвещания, почти винаги се одобряваше. Отначало той си осигури решаващо влияние в градския район, после разшири това влияние и в избирателния, след това на градските събрания на своята партия — на витите естествено, — за да стигне най-сетне до положението, когато всички гледаха на него като на шеф на някаква собствена политическа организация.

Сякаш някакви тайнствени сили работеха за него в съвета. Получаваше най-големите градски поръчки и даваше най-добрите оферти. Беше забравил вече грижите си по събирането на боклука. Големият му син Оуен беше член на законодателното събрание и съдружник на баща си. Вторият син Калъм беше чиновник в градския отдел по водоснабдяването и също помагаше на баща си. По-голямата му дъщеря, петнайсетгодишната Ейлийн, все още учеше в пансиона към манастира „Света Агата“ в Джърмънтаун, а втората му дъщеря, тринайсетгодишната Нора, най-младият член на семейството, се възпитаваше в едно местно частно училище, ръководено от монахини католички. Семейство Бътлър се премести от южната част на Филаделфия на Джирард Авеню, близо до аристократическия квартал, където вече се поставяше началото на доста приятен светски живот. Естествено семейство Бътлър не влизаше в тесния кръг на градския елит, но Едуард Бътлър, петдесет и пет годишният предприемач, чието състояние се оценяваше на около петстотин хиляди долара, имаше много приятели в политическите и финансовите среди. Той не беше вече някогашният недодялан младеж, а солиден, едър мъж с широки плещи и могъща гръд, със сиви очи, посребряла коса и румено, покрито с лек загар типично ирландско лице, придобило благодарение на богатия жизнен опит мъдър, спокоен и непроницаем израз. Видът му беше представителен и само големите му ръце и крака напомняха за времето, когато все още не е носел костюми от скъп английски плат и светлокафяви ботинки. Говореше с ирландски акцент, но беше приятен, занимателен и убедителен събеседник.

Той беше един от първите, които проявиха интерес към строителството на конските трамваи, и подобно на Каупъруд и много други стигна до убеждението, че в тази работа има богати възможности. Доказателство за това бяха доходите, които получаваше от закупените вече акции. Бътлър си служеше с посредници, защото не беше успял да се включи в корпоративните организации още при създаването им. Купуваше акции от всички трамвайни компании, защото смяташе всяка от тях за перспективна, но най-голямото му желание беше да вземе в свои ръце пълния контрол върху една или две линии. За да осъществи това свое намерение, му беше нужна помощта на сигурен, способен и честен млад човек, който би работил под негово ръководство и би изпълнявал всичките му поръчения. Чу за Каупъруд и му изпрати писмо, с което го покани да го посети у дома му.

Каупъруд незабавно се отзова на поканата, тъй като добре знаеше кой е Бътлър, как се бе издигнал, какви връзки има и какво е влиянието му в града. В една мразовита февруарска сутрин Франк се запъти към къщата на Бътлър. По-късно често щеше да си спомня тази улица с широки тухлени тротоари, с чакълесто платно, поръсено тук-там със снежец, с голи нискостеблени дървета, с фенерни стълбове. Къщата на Бътлър не беше нова — той я бе ремонтирал след покупката, — но беше един доста приличен образец на тогавашната архитектура. Около петнайсет метра широка, четириетажна, облицована със сив варовик. До входа се стигаше по четири широки бели стъпала. Прозорците бяха сводести с бели первази и черчевета. От вътрешната им страна имаше закачени дантелени пердета и червеният плюш на мебелите сякаш грееше през тях, погледнеше ли човек към къщата от студената и заснежена улица. Спретнато облечена прислужница ирландка отвори вратата, Каупъруд й подаде визитната си картичка и тя го покани да влезе.

— В къщи ли е мистър Бътлър?

— Не съм сигурна, сър, ще проверя. Може и да е излязъл.

След малко дойде и покани Франк да се качи горе. Стаята, в която го очакваше Бътлър, доста приличаше на кантора. В нея имаше бюро, дървен стол, кожени кресла и библиотечен шкаф, но всички тия разнородни мебели бяха подредени така, както никой не подрежда нито кантора, нито жилищна стая. На стените имаше картини. Едната, изпълнена с тъмни маслени бои, беше невероятно мрачна, а другата, в розово и жълтеникаво-зелено, изобразяваше канал, по който плава лодка. Имаше и няколко дагеротипа на роднини и близки, които не бяха много лоши. На Каупъруд му направи впечатление един много хубав портрет на две момичета. Едното имаше червеникавозлатисти коси, а другото — кестеняви. Сребристата повърхност на дагеротипа бе леко оцветена. Момичетата бяха хубави, жизнени, келтски тип, бяха допрели главите си една до друга и усмихнато гледаха право напред. Франк им се порадва за миг и реши, че това трябва да са дъщерите на Бътлър.

— Мистър Каупъруд, нали? — осведоми се Бътлър, удължавайки по особен начин гласните, когато произнасяше името му. (Той изобщо говореше бавно, тържествено, сякаш обмисляше всяка дума.) Каупъруд си помисли, че едрата му фигура прилича на жилаво дърво, издържало много ветрове и бури. Кожата на скулите му беше силно опъната и изобщо в него нямаше нито един отпуснат мускул.

— Да — отвърна Франк.

— Бих искал да поговоря с вас по една работа, свързана с покупка на акции, и реших, че ще е по-добре да дойдете при мен, отколкото аз да идвам в кантората ви. Тук можем да поговорим по-спокойно, пък и аз вече не съм така млад.

Той погледна госта си и премигна.

Каупъруд се усмихна.

— Надявам се, че ще мога да ви помогна — любезно отвърна той.

— Интересувам се от изкупуването на борсата на акциите на някои трамвайни линии. По-късно ще ви съобщя кои. Ще пиете ли нещо? Тази сутрин е доста студено.

— Благодаря. Никога не пия.

— Никога ли? Човек не бива да се зарича, особено за уиски! Но както и да е. Това правило не е лошо. Синовете ми също не вкусват алкохол и аз съм много доволен. И тъй бих искал да купя на борсата някои акции, но да ви призная честно, за мен е особено важно да намеря ловък млад човек като вас например, чрез когото да извършвам операциите. Както знаете, в този свят една работа винаги води след себе си друга — Бътлър отправи към посетителя си изпитателен, но и благосклонен поглед.

— Така е — отвърна Каупъруд и се усмихна учтиво в отговор на отправения към него поглед.

— Да, да — прошепна замислен Бътлър, без да се разбира дали говори на Каупъруд или на самия себе си. — Един умен млад човек би могъл да ми помогне за много неща. Имам двама сина и спокойно мога да кажа, че са доста умни, но не бих искал да играят на борсата, пък и да бих искал не съм сигурен дали те ще се съгласят и справят с такава работа. Въпросът обаче не е в това. Аз съм много зает, а и започвам да остарявам, както вече ви казах преди малко. Липсва ми някогашната пъргавина. Ако имах до себе си един подходящ млад човек — впрочем проучих всичко, свързано с вашата дейност, — той би могъл да изпълнява от мое име някои дребни поръчения преди всичко по линията на акциите и заемите, които ще носят известна печалба и за двама ни. Често млади хора, които имат малък капитал и искат да го вложат в нещо сигурно, се обръщат към мен за съвет, тъй че…

Бътлър замълча и се загледа през прозореца, за да раздразни любопитството на госта. Много добре знаеше, че е събудил интерес у Каупъруд с този разговор и че намекът за неговото влияние в политическите среди и за търговските му връзки ще изостри още повече апетита на младия човек. Бътлър искаше да му подскаже, че в случая от него ще се изисква преди всичко вярност — вярност, такт, съобразителност и дискретност.

— Щом сте събрали сведения за моята работа… — каза Франк, без да довърши фразата, като я придружи с характерната си бегла усмивка.

В тази недоизказана фраза се долавяха твърдостта на характера и голямата амбиция на Франк. Бътлър харесваше стабилността и уравновесеността на младия човек. Мнозина му бяха говорили за Каупъруд. (Неговата фирма вече се наричаше „Каупъруд и Ко“, макар, че това „Ко“ беше чиста измислица.) Зададе още няколко въпроса на Франк — какво е състоянието на пазара, знае ли нещо ново за трамвайните линии. Накрая му съобщи намеренията си да закупи колкото може повече акции от две трамвайни линии — Девета и Десета и Петнайсета и Шестнайста, без по възможност това да се разчува. Трябваше да се работи внимателно и бавно — акциите да се купуват не само от борсата, но и от частни лица. Бътлър не му каза обаче, че смята да окаже натиск върху Законодателното събрание, за да получи разрешение за продължаването на линиите от досегашните крайни спирки, така че, когато започнат строителните работи, компаниите да бъдат изненадани от новината, че Бътлър или синовете му фактически притежават контролния пакет акции. Това беше един добре обмислен проект, чиято крайна цел бе тези линии да станат негова пълна собственост.

— За мен ще бъде удоволствие да ви помагам, по какъвто и начин да пожелаете — отвърна Каупъруд. — Не мога да кажа, че съм претрупан с работа в момента — големите ми сделки са все още в перспектива. Но имам много връзки. Член съм и на нюйоркската, и на филаделфийската борса. Всички, които са имали работа с мен досега, са оставали доволни.

— Вече зная някои неща за вашата работа — повтори многозначително Бътлър.

— Толкова по-добре. Когато имате някаква поръчка за мен, можете да дойдете в кантората ми или да ми пратите писмо да ви посетя. Ще ви дам моя работен шифър, така че всичко, което ще ми наредите, ще остава в тайна.

— Добре, добре. Сега няма да говорим повече за това. След няколко дена ще имам вече какво да ви възложа. Тогава ще можете да теглите от моята банка каквото ви е нужно — в рамките на определена сума.

Той стана и погледна към улицата. Каупъруд също се изправи.

— Времето днес изглежда приятно.

— Да, приятно е наистина.

— Е, надявам се, че след време ние с вас ще започнем да се разбираме още по-добре.

Той протегна ръка.

— И аз се надявам.

Каупъруд си тръгна и Бътлър го изпрати до входната врата. В същия миг от улицата се втурна едно младо, поруменяло синеоко момиче с червена пелерина с островърха качулка, която покриваше червеникавозлатистите му коси.

— О, татко, едва не те съборих!

Момичето отправи към баща си, а също и към Каупъруд една сияйна и безгрижна усмивка. Зъбите му бяха малки и блестящо бели, а устните — яркочервени.

— Рано се прибираш. Мислех, че ще останеш целия ден.

— Така смятах, но промених намерението си.

Размахвайки ръце, момичето влезе вътре.

— И тъй — каза Бътлър, — ще се срещнем пак след ден-два. Довиждане!

— Довиждане!

Каупъруд слезе по стъпалата, развълнуван от мисълта за хоризонтите, които се откриваха пред неговата кариера на финансист, но изведнъж в съзнанието му изплува образът на момичето с поруменелите бузи — олицетворение на безгрижната младост. Какво лъчезарно, жезнерадостно, палаво същество! Бодростта и въодушевлението в гласа му напълно съответстваха на неговите петнайсет или шестнайсет години. То преливаше от живот. Добра партия за някой млад човек в близко бъдеще, а като добавка бащата ще го направи и богат или поне ще му помогне да забогатее.