Финансист

ГЛАВА XXVIII

Тъкмо при такива, вече силно променени обстоятелства Каупъруд пристигна в канцеларията на Стенър късно следобед на същия понеделник. Стенър седеше сам, силно разтревожен и объркан. Той много искаше да се види с Каупъруд и в същото време се страхуваше.

— Джордж — обърна се енергично към него Каупъруд още с влизането си, — нямам време за губене, но идвам, за да ти кажа още веднъж окончателно, че ти трябва да ми дадеш тези триста хиляди долара, ако не искаш да фалирам. Днес нещата вече се развиха много зле. Притиснаха ме до стената — трябва да погасявам заемите си. Но тази буря няма да трае дълго. Това се разбира от самия й характер.

Той виждаше изписаните върху лицето на Стенър страх и раздвоение между желанието и нежеланието да му се съпротивлява.

— Чикаго гори, но той ще бъде застроен отново. И тогава ще настъпи още по-голям икономически подем. Хайде, бъди благоразумен и ми помогни! Няма от какво да се боиш. — Стенър се размърда неспокойно. — Не се оставяй тези политици да те сплашват до смърт. Всичко ще премине за няколко дни и ние ще станем още по-богати. Срещна ли се с Моленхауър?

— Да.

— И какво благоволи да ти каже той?

— Каза ми точно това, което мислех, че ще ми каже. Не ми позволява да ти давам повече пари. Наистина не мога, Франк, разбери го — възкликна Стенър, като скочи на крака. Беше толкова изнервен, че трудно се сдържаше на мястото си по време на този кратък и откровен разговор. — Не мога. И мене ме притиснаха до стената, заплашват ме, знаят за всичко, което сме вършили. Чуй ме, Франк — той вдигна ръце и ги размаха като обезумял, — длъжен си да ме измъкнеш от тази каша. Трябва да ми върнеш петстотинте хиляди долара и да ме спасиш. Ако не ми ги върнеш и фалираш, ще ме изпратят в затвора. А аз имам жена и четири деца, Франк. Не мога да участвам повече в тази игра. Тя е прекалено голяма за мене. Изобщо не трябваше да се захващам. И нямаше да се захвана, ако ти, донякъде, разбира се, не беше ме убедил. Тогава изобщо не помислих, че ще си навлека такава беда. Не мога да продължавам, Франк. Не мога. Готов съм да ти дам всичките си акции, само ми върни петстотинте хиляди долара, и сметките ни ще са чисти.

Гласът му ставаше все по-писклив от нервното напрежение; той изтри с ръка потта от лицето си и впери умолителен и почти безумен поглед в Каупъруд.

Каупъруд също се вгледа в него за няколко секунди — студено и равнодушно. Познаваше добре човешката природа и бе готов да разбере и най-странните прояви на хората, особено по време на критични ситуации, но налудничавото поведение на Стенър надхвърляше всякакви граници.

— С кого друг си разговарял, Джордж, след като се разделихме? С кого си се срещал? Какво ти каза Сенгстак?

— Същото, което ми каза и Моленхауър — да не давам повече пари на никого и при никакви обстоятелства и да си прибера колкото е възможно по-бързо петстотинте хиляди долара.

— И ти мислиш, че Моленхауър иска да ти помогне, така ли? — попита Каупъруд, безсилен да прикрие презрението, което се прокрадваше в гласа му.

— Да, мисля, че ще ми помогне. Че кой друг, ако не той, Франк? Той е една от най-авторитетните политически личности в града.

— Изслушай ме — започна Каупъруд, изгледа го втренчено и за миг замълча. — Какво ти каза да направиш с твоите акции?

— Да ги продам чрез „Тай и Ко“ и да внеса парите в хазната… освен ако ти не ги вземеш.

— И на кого ще ги продадеш? — попита Каупъруд, размишлявайки върху последните думи на Стенър.

— На всеки, който пожелае да ги купи на борсата, предполагам. Не знам.

— Така си и мислех — каза Каупъруд. — Точно това и очаквах. Те искат да упражнят натиск върху теб, Джордж. Просто се опитват да ти вземат акциите. Моленхауър те изнудва. Той знае, че аз не мога да направя това, за което ме молиш — да ти върна петстотинте хиляди долара. Иска да пуснеш акциите на борсата, за да ги грабне той. Повярвай ми, всичко е нагласено предварително. Направиш ли го, той ще ме спипа в лапите си или поне така си мисли — по-точно, така си мислят и той, и Бътлър, и Симпсън. Те искат да се възползват от положението и да завладеят местните трамвайни линии. Знам това, предчувствах го. През цялото време го очаквах. Моленхауър няма никакво намерение да ти помогне. В момента, в който продадеш акциите си, той ще престане да се интересува от тебе, помни ми думата. Мислиш ли, че ще си мръдне пръста, за да предотврати изпращането ти в затвора, след като престанеш да контролираш твоя дял от трамвайните линии. Не, няма да го направи. И ако си въобразяваш, че ще го направи, значи си по-голям глупак, отколкото предполагах, Джордж. Не се поддавай на страха, не губи разсъдъка си! Бъди благоразумен! Вникни в истината! Позволи ми аз да ти я обясня! Ако не ми помогнеш сега, ако най-късно утре до обяд не ми дадеш триста хиляди долара, аз ще бъда погубен, а заедно с мене и ти. Всъщност нашето положение никак не е лошо. Нашите акции имат не по-малка стойност днес, отколкото преди. За бога, човече, зад тях стоят реално съществуващите трамвайни линии! Те носят доходи. В момента линията по Седемнайсета и Деветнайсета улица дава печалба от хиляда долара на ден. Какво по-добро доказателство искаш? Линията Грийн и Коутс дава петстотин долара дневно. Ти не разсъждаваш, Джордж. Тези проклети политически интриганти са успели да те сплашат. Та ти имаш не по-малко право да отпускаш заеми, отколкото предишните ковчежници, Боуд и Мъртаг. Те са го вършили. И ти си го вършил за Моленхауър и останалите, но когато става дума за тях, всичко е наред. Какво означава да посочиш банката, в която трябва да се внесат градските пари, ако не форма на заем?

Каупъруд имаше предвид установената система, която даваше възможност части от градските пари, като амортизационния фонд например, да бъдат оставяни на съхранение при ниска лихва или почти без лихва в различни банки — банки, с които Моленхауър, Бътлър и Симпсън поддържаха тесни връзки. Чрез тях те осъществяваха своите законно оформени нечестни спекулации.

— Не си пропилявай възможностите, Джордж! Не се отказвай тъкмо сега! След няколко години ще имаш милиони — и то без да си мръднеш пръста. Работата ти ще се състои само в едно — да ги съхраняваш. Помни ми думата! Ако не ми помогнеш, те ще те изоставят в момента, в който аз изляза от играта, и ти ще отидеш в затвора. Кой ще внесе петстотин хиляди долара вместо теб, Джордж? Откъде ще ги намерят Моленхауър, Бътлър или който и да било друг при сегашното положение? Няма да могат да ги намерят, пък и да ги намерят, няма да ги внесат. Пропадна ли аз, ще пропаднеш и ти и под съд ще дадат теб, а не мен. На мене, Джордж, не могат да ми направят нищо. Аз съм посредник. Не съм те карал да идваш при мен. Ти дойде по своя воля. Ако не ми помогнеш, свършено е с теб, казвам ти, ще те пратят в затвора и това е толкова сигурно, колкото е сигурно, че изобщо има затвори. Защо не се защитаваш, Джордж? Защо не браниш интересите си? Имаш жена и деца, за които трябва да се грижиш. Положението ти няма да се влоши повече, ако ми дадеш още триста хиляди долара. Какво значение има дали ще липсват петстотин или осемстотин хиляди? Все едно е, ако ще те съдят. Освен това дадеш ли ми тези пари, изобщо няма да се стигне до съд. Аз няма да фалирам. Тази буря ще отмине след седмица или след десет дни и ние отново ще бъдем богати. За бога, Джордж, не губи самообладание! Бъди благоразумен, помнели още веднъж!

Той замълча, защото от отчаяние и безволие лицето на Стенър се бе разплуло и бе заприличало на някаква пихтиеста маса.

— Не мога, Франк — простена той. — Казвам ти, не мога. Те ще ме накажат жестоко, ако го направя. Ще ме унищожат. Ти не знаеш какви хора са.

В душевния срив на Стенър Каупъруд видя и собствената си гибел. Какво можеше да се направи с такъв човек? Как можеше да му се вдъхне увереност в собствените сили? Не, това беше невъзможно. Той вдигна ръце — жест, който изразяваше разбиране за безсмислието на всякакви по-нататъшни усилия и отвращение, и достойнство — и си тръгна самоуверено. Когато стигна до вратата, се обърна.

— Жал ми е, Джордж — каза той, — жал ми е за теб, не за мен. Рано или късно аз ще се оправя. Ще бъда богат. А ти правиш най-голямата грешка в живота си. Ще бъдеш беден и ще лежиш в затвора. И за това ще виниш само себе си. Ако не беше пожарът, нямаше да възникне въпросът за тези пари. Моите работи са наред, като изключим падането на цените, предизвикано от паниката. А ти седиш тука с цяло състояние в ръцете си и позволяваш да те заплашват банда интриганти и мошеници, които при нормални обстоятелства биха могли да ни навредят толкова, колкото и един заек. Те се интересуват от теб само заради това, което могат да ти вземат. Искат да ти попречат да направиш оная стъпка, която може да ти спаси живота. От страх да ми дадеш някакви жалки триста хиляди долара, които аз ще мога да ти върна след три или четири седмици в четирикратен и петкратен размер, си готов да ме оставиш да фалирам, а ти да отидеш в затвора! Не те разбирам, Джордж. Ти си обезумял. Ще съжаляваш за това, докато си жив!

Той изчака няколко секунди, за да разбере дали все пак последните му думи няма да окажат случайно някакво въздействие, но като видя, че Стенър продължава да седи все така отпуснат и безволев, поклати тъжно глава и си излезе.

За първи път в живота си Каупъруд проявяваше някакъв признак на слабост или отчаяние. Той винаги се бе отнасял с недоверие към древногръцката легенда за човека, преследван от фурните. Но сега като че ли наистина някаква зла съдба го преследваше неумолимо. Поне така изглеждаше. Но все едно — преследван или не, нямаше намерение да се обезсърчава. Дори и при тези първи признаци на униние той вдигна глава, изпъна гърди и закрачи както винаги енергично и самоуверено.

В голямата стая пред кабинета на ковчежника Каупъруд завари секретаря на Стенър Албърт Стайърс. В миналото той и Албърт винаги бяха разменяли по някоя и друга приятелска дума и бяха обсъждали отделни по-дребни сделки, свързани с градския заем, тъй като Албърт разбираше от финанси и счетоводство много повече, отколкото самия Стенър.

Като видя Стайърс, той изведнъж се сети за сертификатите от градския заем, които бе купил за шейсет хиляди долара. Не беше ги внесъл в амортизационния фонд и засега нямаше намерение да ги внася — по-точно, не можеше, освен ако в близко време не получеше някаква по-значителна сума, която да не му е нужна за друго. Беше използвал тези сертификати, за да посрещне някои неотложни плащания, и нямаше пари да ги откупи. А и не искаше да ги откупува точно в този момент. Съгласно със закона, според който се уреждаха сделките от този вид, Каупъруд беше задължен да ги депозира за сметка на градската хазна и едва след това да си вземе компенсацията от ковчежника. По-точно — пак според същия закон, — ковчежникът не биваше да се разплаща за сделката, докато Каупъруд или неговите агенти не представеха разписка от банката или от друга подобна институция, където се съхраняваше амортизационният фонд, която да доказва, че сертификатите действително са купени и внесени там. Всъщност и Каупъруд, и Стенър отдавна бяха престанали да се съобразяват с този закон. Каупъруд си бе извоювал правото в рамките на една определена сума да купува сертификати от градския заем за амортизационния фонд, да ги залага, където пожелае, и да получава съответната компенсация, без да представя разписка. В края на месеца той успяваше да събере от различни източници достатъчно сертификати, за да покрие дефицита, пък и на дефицита не се обръщаше особено внимание. Тази практика, установена от доста време насам, му даваше възможност да използва парите, получени от заложените сертификати, за борсови операции. Това, разбира се, беше незаконно, но нито Каупъруд, нито Стенър виждаха нещата в такава светлина, а и не се безпокояха, че нарушават закона.

Този път затруднението идваше от обстоятелството, че Стенър му бе изпратил писмено нареждане да преустанови всякакви сделки със сертификатите, а това означаваше, че отношенията му с градската хазна вече стават строго официални. Той беше купил тези сертификати, преди да получи нареждането, но не беше ги внесъл във фонда. Сега искаше да си получи компенсационния чек, но не знаеше дали старата и удобна система за изравняване на сметките в края на месеца беше все още валидна. Стайърс можеше да поиска да му представи разписка за депозирането на сертификатите. В такъв случай той нямаше да получи чека си за шейсет хиляди долара, тъй като сертификатите не бяха у него и естествено нямаше как да ги депозира. Ако Стайърс не му поискаше разписка, той щеше да си получи парите, но по-късно това можеше да стане повод да го обвинят, че е нарушил закона Не успееше ли да внесе сертификатите, преди да фалира, можеха да го дадат под съд за кражба. И все пак, мислеше си той, възможно е и да не фалирам. Ако някои от банките, с които имаме делови отношения, по някаква причина преженеха решението си да искат незабавно погасяването на заемите му, можеше и да не се стигне до фалит. Дали Стенър щеше да вдигне шум, ако той сега си вземе чека? И дали градските управници щяха да обърнат внимание на случая? Щеше ли някой прокурор да предяви обвинение за деянието му, ако Стенър се оплаче? Не, това беше малко вероятно. Едва ли щеше да се стигне дотам. Никой съд нямаше да го накаже, вземайки предвид съществуващото споразумение между него и Стенър, между посредника и възложителя. Прибереше ли си веднъж парите, Стенър сигурно нямаше и да се сети повече за тях. Те щяха да бъдат отнесени към останалите му неизплатени задължения и толкова. С бързината на мълния премисли Каупъруд цялата комбинация. Реши да рискува и се приближи до бюрото на секретаря.

— Албърт — каза тихо той, — тази сутрин купих за амортизационния фонд сертификати от градския заем на стойност шейсет хиляди долара. Моля те да дадеш утре сутринта на моя служител съответния чек за тях, а може би е по-добре да ми го дадеш па мен още сега. Получих писменото нареждане да прекратя покупките. Оттук се връщам право в кантората си. А ти впиши на сметката на амортизационния фонд осемстотин сертификата — някои са купени по седемдесет и пет, а други по осемдесет долара. По-късно ще ти изпратя подробен опис.

— Разбира се, мистър Каупъруд, разбира се — отвърна с готовност Албърт. — Акциите падат застрашително, нали? Надявам се, че вие не сте много засегнат от това?

— Не, не много, Албърт — отвърна Каупъруд с усмивка, докато секретарят пишеше чека му.

Безпокоеше се само да не би Стенър да се появи случайно и да се опита да му попречи. Но в края на краищата всичко беше напълно законно. Той имаше право на този чек при условие, разбира се, че е депозирал, както би могло да се предполага, сертификатите при попечителя на амортизационния фонд. Каупъруд напрегнато чакаше Албърт да напише чека и чак когато го взе, въздъхна с облекчение. Сега вече имаше тези шейсет хиляди долара, а до вечерта щеше да събере и обещаните му седемдесет и пет хиляди. Утре ще трябва отново да посети Лий, Кичън, „Джей Кук и Ко“, „Едуард Кларк и Ко“ — всички тези немалко на брой лица и фирми, към които имаше задължения, — за да види какво още би могло да се направи. Колко жалко, че не разполагаше с малко повече време! Поне с една седмица.