Финансист

ГЛАВА XXVI

Нещата се бяха променили много, след като Каупъруд бе разговарял за последен път с Бътлър. Предприемачът бе посрещнал благосклонно предложението да обедини усилията си с тези на Моленхауър и Симпсън, за да поддържа курса, но тази понеделнишка сутрин едно допълнително усложнение се бе прибавило към и без това заплетеното положение и то бе променило напълно становището на Бътлър. Когато излизаше от дома си и се канеше да се качи в двуколката си в девет часа на същия ден, в който Каупъруд така настойчиво търсеше помощта на Стенър, раздавачът му връчи четири писма и той се спря за малко, за да ги прегледа. Едното беше от предприемача О’Хигинс, негов помощник, второто — от отец Майкъл, неговия изповедник от черквата „Свети Тимотей“, който му благодареше за волните пожертвувания в полза на бедните енориаши, третото беше от „Дрексъл и Ко“ и се отнасяше до някакво вложение, а четвъртото се оказа едно анонимно съобщение, написано върху евтина хартия с лош почерк, очевидно от неграмотен човек — най-вероятно жена, което гласеше:

„Драги господине, с настоящото искам да Ви предупредя, че Вашата дъщеря Ейлийн поддържа връзка с един неподходящ за нея човек, банкера Франк А. Каупъруд. Ако не вярвате, наблюдавайте къщата с № 931 на Северна Десета улица. И сам ще се уверите.“

Нямаше нито подпис, нито някакъв друг знак, който да подскаже от кого е писмото. Бътлър реши, че то сигурно е от някой, който живее наблизо до посочения адрес. А острата му интуиция рядко го лъжеше. И наистина писмото беше написано от едно момиче, което посещаваше редовно черквата „Свети Тимотей“, живееше близо до посочения адрес, беше виждало често Ейлийн и й завиждаше за красивата й външност и за положението й. Момичето беше слабо, бледо, неудовлетворено същество и имаше склонността да мисли, че в постъпките си се ръководи не от озлобление, а от желание да изпълни своя морален дълг. Живееше на отсрещната страна на улицата, няколко къщи по на север от тайното убежище на Каупъруд и постепенно, с течение на времето бе открило или си бе въобразило, че е открило предназначението на въпросната къща, свързвайки факти с предположения и смесвайки всичко в едно цяло с помощта на оная тънка интуиция, която толкова често води до истината. Резултатът от всичко това беше недвусмисленото и жестоко писмо, което сега четеше Бътлър.

Ирландците са мъдри и трезвомислещи хора. Ако им се случи неприятност, те не се отчайват, а се стремят да погледнат на злото откъм по-малко черната му страна. Когато Бътлър прочете за първи път писмото, тръпки преминаха по якото му тяло. Той инстинктивно стисна зъби и присви сивите си очи. Дали беше вярно? Но ако не беше вярно, щеше ли авторът на писмото да бъде така категоричен: „Ако не вярвате, наблюдавайте къщата с № 931 на Северна Десета улица“? Нима точната и подробна информация не беше достатъчно доказателство? И дъщеря му да го позори с човека, който предната вечер бе идвал при него да го моли за помощ и за когото той бе направил толкова много! В съзнанието му по-ярко от всеки друг път изникна образът на неговата очарователна и изискана дъщеря, а в същото време проблесна и прозрението за истинската същност на Франк Алджърнън Каупъруд. Как не беше доловил досега коварството на този човек? И ако наистина между Каупъруд й Ейлийн е имало нещо, как не го е забелязал?

Родителите често проявяват прекалена увереност в добродетелите на своите деца и времето само засилва тази увереност. Щом нищо лошо не се е случило досега, значи няма и занапред да се случи. Те виждат децата си всеки ден, но ги виждат с очите на обичта. Тази силна обич ги кара да смятат, че техните деца са не само хубави, но и по-добри от чуждите и затова не са податливи на вредни увлечения. Мери естествено е добро момиче — е, малко е буйничка, но какво лошо би могло да й се случи? Джон е честно и сериозно момче — нима би могъл да постъпи недостойно? Повечето родители се стъписват, когато внезапно и случайно открият някакво провинение на някое от своите деца. „Моят Джон! Моята Мери! Невъзможно!“ А то е възможно. Напълно възможно. Напълно вероятно. Някои родители поради липса на опит или неразбиране — или и двете заедно — веднага стават груби и жестоки. Те се чувстват безкрайно огорчени, като си помислят колко нежност са отдали и колко жертви са направили. Други се отчайват, съкрушени от непостоянството и несигурността на живота, от мисълта за неведомите пориви на човешката душа. Трети, преминали през изпитанията на живота или надарени с ум и интуиция — или и с двете, — оценяват тези провинения като проява на оная магия, която наричаме живот, и знаят, че е напразно да се борят с нея освен с много изтънчени и хитри средства, затова се стремят да виждат нещата в по-добра светлина и сключват примирие, за да имат време да размислят. Мислещите знаят, че животът е неразгадаема тайна. Останалите си въобразяват, че могат да променят нещо, и напразно се вълнуват и тревожат.

И тъй Едуард Бътлър, надарен с ум човек, преминал през тежки житейски изпитания, стоеше на прага на къщата си и държеше в голямата си груба ръка листчето евтина хартия, което съдържаше такова страшно обвинение срещу дъщеря му. Той си я припомни като съвсем малко момиченце — Ейлийн беше първата му дъщеря, — припомни си колко силно я бе обичал през всичките тези години. Тя беше красиво дете — колко пъти златисточервеникавата й косица бе лежала разпиляна върху гърдите му, колко пъти коравите му и груби пръсти бяха милвали нежните й бузки! Ейлийн, неговата красива и жизнерадостна, вече двайсет и три годишна дъщеря. Потънал в мрачни, неприсъщи за него тъжни размисли, Бътлър не можеше да реши как да приеме случая, какво да каже, как да постъпи. Най-сетне призна пред самия себе си, че не е сигурен какво точно трябва да направи. Ейлийн! Ейлийн! Неговата Ейлийн! Ако майка й научи, това ще я съкруши. Тя не бива да знае! И все пак дали наистина не бива?

Бащиното сърце! По различни и неведоми пътища броди любовта на хората. Любовта на майката стои над всичко, тя е първична, едновременно егоистична и себеотрицателна. Тя е несравнима. Любовта между съпруга и съпругата или между любовника и любовницата е едно обещание за взаимна обич и нежност, едно споразумение за партньорство в любовната битка. Любовта на бащата към сина или дъщерята, когато тази любов съществува, е великодушна, щедра, обагрена с тъга и размисъл, даваща, без да очаква отплата; тя прилича на отношението към изпаднал в беда странник, комуто казваш: „Здравей!“ и „На добър час!“ — странник, за когото си готов да направиш всичко, за да го предпазиш по пътя му; тя е трезва преценка за достойнства и недостатъци, тя скърби за неуспеха и се гордее с постиженията. Тя е оня красив цвят на мъдростта, който почти никога не иска нещо за себе си, а се стреми само да дава — разумно и щедро. „Дано синът ми да преуспее! Дано дъщеря ми да бъде щастлива!“ Кой не е чувал тези страстни пожелания, родени от бащинската мъдрост и любов?

На път към търговския център Бътлър прехвърляше малко хаотично и непривично бързо през мудния си ум всички всевъзможни последици от това неочаквано, печално и тревожно откритие. Нима Каупъруд се е наситил вече на жена си? Защо е трябвало да посяга тъкмо на неговия (на Бътлър) дом и да установява тази недостойна тайна връзка? Имаше ли вина и Ейлийн? Тя не беше глупава. Би трябвало да знае какво върши. Беше добра католичка или поне беше възпитана в такъв дух. През всичките тези години редовно се бе изповядвала и причестявала. Наистина Бътлър беше забелязал, че напоследък тя доста често намираше оправдания да си остава у дома в неделните дни, но все пак посещаваше черквата. А сега, сега… Тук той стигаше до задънена улица и мислено се връщаше към първопричината на нещата и започваше всичко отново.

Изкачи бавно стълбите към кантората си. Влезе, седна и отново потъна в мисли. Мина десет часът, мина и единайсет. Синът му на няколко пъти се опита да го занимае с някакъв важен въпрос, но като разбра, че той продължава да бъде в лошо настроение, го остави да си размишлява на спокойствие. Стана дванайсет часът, после един. Бътлър продължаваше да седи на същото място и да мисли, когато му съобщиха, че е дошъл Каупъруд.

След като не намери Бътлър у дома му, а не успя да зърне и Ейлийн, Каупъруд бързо се отправи към кантората на предприемаческата компания „Едуард Бътлър“, която в същото време се занимаваше и с някои от вложенията на Бътлър в трамвайните линии. Фирмата заемаше партерния етаж, който бе разделен на обичайните канцеларски помещения за счетоводителите, за пътните надзиратели, за касиера и така нататък. Оуен и баща му имаха в дъното малки, но красиво подредени кабинети, където се сключваха всички важни сделки на компанията.

Странно, но по някаква интуиция, която толкова често предшества една или друга неприятност, Каупъруд мислеше тъкмо за Ейлийн, докато пътуваше. Мислеше за връзката си с нея и за обстоятелството, че сега отива при баща й да търси помощ. Докато се изкачваше по стълбите, изпита някакво лошо предчувствие, но тъй като беше човек със силен характер, не си позволи да му се поддаде. Само един поглед към Бътлър му бе достатъчен, за да разбере, че нещо не е наред. Старият предприемач не го посрещна с обичайното дружелюбие, погледът му беше мрачен, от лицето му лъхаше студенина, каквато Каупъруд не си спомняше да бе долавял преди. Той веднага разбра, че има и нещо друго освен намерението да му откаже помощ и да си поиска парите. Какво ли може да е? Ейлийн? Сигурно е тя. Навярно някой му е намекнал нещо. Често ги бяха виждали заедно. Е, дори и така да е, не може да се докаже. А от него Бътлър няма да разбере нищо. Но парите? Тях сигурно ще си ги поиска. За допълнителен заем очевидно беше излишно да отваря дума.

— Дойдох да ви видя във връзка с парите, които ви дължа, мистър Бътлър — каза направо Каупъруд с обичайната си непринуденост. Нито поведението, нито лицето му издаваха, че е забелязал промяната.

Бътлър, който беше сам в стаята — Оуен се намираше в съседното помещение, — го изгледа мрачно изпод рунтавите си вежди.

— Тези пари ще ми трябват — каза рязко той.

Някакъв отдавна неизпитван ирландски гняв заклокочи в гърдите му при вида на този самоуверен и хладнокръвен похитител на честта на неговата дъщеря и той го погледна заплашително право в очите, като си помисли за тяхната непристойна връзка.

— От начина, по който се развиха нещата тази сутрин, разбрах, че може би наистина ще ви трябват — отвърна със спокоен глас и без да трепне Каупъруд. — Доколкото мога да преценя, положението е сериозно.

— Да, сериозно е и няма скоро да се оправи, струва ми се. Държа да прибера още днес всичко, което имам да вземам. Не мога да чакам.

— Разбирам ви — отвърна Каупъруд, който усещаше, че разговорът може да тръгне в опасна посока. Старият човек явно беше ядосан. По някаква причина той го дразнеше с присъствието си, нещо повече: предизвикваше гнева му. Каупъруд вече беше сигурен, че е заради Ейлийн, че Бътлър или е научил, или подозира нещо. Най-добре беше да се престори, че има бърза работа, и да приключи срещата. — Съжалявам. Очаквах да получа отсрочка, но какво да се прави. Ще набавя парите и ще ви ги изпратя веднага.

Той се обърна и бързо тръгна към вратата.

Бътлър стана. Беше възнамерявал да проведе срещата по съвсем друг начин, да разобличи, дори да удари този човек. Беше се канил да подхвърли някаква предизвикателна забележка, която да накара Каупъруд да му отвърне, и тогава той открито да го обвини. Но Каупъруд си бе отишъл — спокоен и самоуверен както винаги.

Старият човек беше объркан, разочарован и разярен. Той отвори малката врата, която водеше към съседната стая, и извика:

— Оуен!

— Да, татко.

— Прати някого в кантората на Каупъруд за парите.

— Значи реши да си ги поискаш?

— Да.

Оуен се изненада от неприкрития гняв на баща си. Почуди се каква ли може да бъде причината, но реши, че баща му и Каупъруд са си разменили някоя и друга остра дума. Отиде в стаята си, написа съответното искане и повика един служител. Бътлър се приближи до прозореца и се загледа навън. Трудно му беше вече да сдържа гнева, горчивината и ожесточението си.

— Негодник такъв! — неочаквано и за самия себе си възкликна глухо той. — Няма да го оставя на мира, докато не му взема и последния долар! Ще го пратя в затвора, ще го пратя! Ще го смажа! Ще види той!

Стисна големите си юмруци и изскърца със зъби.

— Ще го поставя на мястото му! Ще го разоблича! Мошеникът му с мошеник! Мръсен негодник!

За първи път в живота му го обземаше такава неукротима, жестока ярост.

Той закрачи из кабинета, обмисляйки какво да направи. Ще попита Ейлийн — да, тъкмо това ще направи. Ако лицето или устните й му подскажат, че подозрението му е основателно, тогава ще се разправи с Каупъруд. Историята с градския ковчежник беше добре дошла. Участието на Каупъруд в нея от гледна точка на закона не беше престъпление, но можеше да се направи така, че да се превърне в престъпление.

Бътлър нареди на един служител да каже на Оуен, че излиза за малко, качи се на един трамвай и си отиде у дома, където завари по-голямата си дъщеря, която тъкмо се канеше да излиза. Беше облечена в рокля от пурпурно кадифе, обточена с тесен плосък сърмен галон, а на главата си бе сложила фрапантен пурпурен тюрбан, украсен също със сърма. Беше обута със съвсем нови ботинки от бронзово на цвят шевро, а на ръцете си имаше дълги ръкавици от светлолилав велур. На ушите й се полюляваха дълги обици от черен кехлибар — предпочитаното от нея напоследък украшение. Като я видя, старият ирландец по-ясно отвсякога осъзна, че е отгледал птичка с рядко оперение.

— Къде отиваш, дъще? — попита той, като доста несполучливо се опита да прикрие страха, мъката и стаения си гняв.

— В библиотеката — отвърна тя непринудено, но веднага долови, че баща й е в особено настроение. Лицето му беше навъсено. Изглеждаше някак уморен и унил.

— Качи се за малко в кабинета ми — каза той. — Искам да поговоря с теб, преди да излезеш.

За Ейлийн тази покана прозвуча странно и събуди у нея и любопитство, и почуда. Баща й нямаше навик да я вика в кабинета си, и то тъкмо когато тя се готви да излиза. Л и поведението му в случая подсказваше, че необичайната покана предвещава и разговор за нещо необичайно. Ейлийн като всеки човек, който нарушава строгите морални норми на своето време, съзнаваше, усещаше какви пагубни последици би имало разкриването на тайната й. Често се бе питала как ли ще постъпят близките й, ако научат за връзката й, но никога не бе успявала да си отговори. Баща й беше своенравен човек, но тя не помнеше случай да се е отнесъл грубо или поне строго към някой член на семейството и най-малко към нея — неговата любимка. Струваше й се почти невъзможно нещо да разколебае голямата му обич към нея — каквото и да било то. И все пак не беше съвсем сигурна.

Бътлър тръгна нагоре по стълбата тежко, сякаш забиваше големите си ходила в стъпалата. Ейлийн го последва, като не пропусна мимоходом да се огледа във високото стенно огледало в хола. Колко е хубава, а кой знае какво я чака сега! Какво би могъл да иска баща й от нея? Като си зададе този въпрос, руменината в миг изчезна от страните й.

Бътлър влезе в душния си кабинет и седна в голямото кожено кресло, което по размерите си не съответстваше на останалите мебели освен на писалищната маса. От другата страна на масата срещу прозореца имаше едно кресло, на което той канеше ония, чието изражение искаше да следи. Когато Ейлийн влезе, той й посочи креслото — а това я изплаши допълнително и каза:

— Седни там!

Тя седна, без все още да разбира намеренията му. Изведнъж си спомни обещанието, което бе дала на Каупъруд — да отрича всичко, каквото и да се случи. Ако баща й очаква да изтръгне от нея нещо по този въпрос, няма да успее. Длъжна е да устои заради Франк, реши тя. Красивото й лице придоби твърд и упорит израз. Ейлийн стисна малките си равни бели зъби и баща й разбра, че тя се готви да се защитава срещу евентуално нападение. Това потвърди опасенията му, че е виновна, и мъката, срамът, огорчението го завладяха с още по-голяма сила, и той още по-остро осъзна колко е нещастен. Затършува из левия джоб на жакета си и измъкна от купа всевъзможни листчета фаталното, написано на евтина хартия съобщение. Докато изваждаше от малкия плик самото писмо и го разгъваше, без да каже нито дума, големите му пръсти трепереха. Ейлийн наблюдаваше лицето и ръцете му и се чудеше какво ли държи. Той й подаде малкия лист, който почти се губеше в голямата му ръка, и каза:

— Прочети това!

Ейлийн взе листа и за миг изпита облекчение, че може да сведе поглед. Но това облекчение трая само миг, защото трябваше отново да срещне погледа на баща си.

„Драги господине, с настоящото искам да Ви предупредя, че Вашата дъщеря Ейлийн поддържа връзка с един неподходящ за нея човек, банкера Франк А. Каупъруд. Ако не вярвате, наблюдавайте къщата с № 931 на Северна Десета улица. И сам ще се уверите.“

Въпреки че Ейлийн се стараеше да се владее, руменината от страните й се отдръпна, за да ги залее веднага отново като гореща буйна вълна.

— Ах, каква лъжа! — възкликна тя, като погледна баща си в очите. — Да пишат за мен такова нещо! Как се осмеляват? Това е истинско безобразие!

Старият Бътлър я наблюдаваше внимателно. Той не се остави да бъде заблуден от словесния й изблик. Знаеше много добре, че ако беше наистина невинна, тя щеше да скочи на крака и да изрази с цялото си същество, рязко и категорично своето възмущение. А сега единственият видим израз на гнева й бе високомерният й поглед. И тъкмо това му даде доказателство за вината й.

— А ти откъде знаеш, дъще, че не съм изпратил някой да наблюдава къщата? — попита той, поглеждайки я изпитателно. — Откъде знаеш, че не са те видели да влизаш там?

Само тържественото обещание, което Ейлийн бе дала на своя любим, я спаси от тази уловка. Тя пребледня от уплаха, но веднага си спомни, че Франк я бе предупредил да внимава какво ще каже, ако бъде разкрита връзката им.

— Това е лъжа! — с леко треперещ глас възкликна тя. — Никога не съм била в тази къща и никой не ме е виждал да влизам там. Как можещ да ми задаваш такъв въпрос, татко?

Разкъсван между съмнението и увереността във вината на дъщеря си, Бътлър все пак не можеше да не се възхити от нейната смелост — тя така спокойно и самоуверено лъжеше, за да се защити. А красотата й още повече подсилваше неговото възхищение. Как да постъпиш с такава жена? Тя вече не беше десетгодишно момиченце, за каквото той все още продължаваше да я смята понякога.

— Не бива да твърдиш това, ако не е вярно, Ейлийн — каза той. — Не бива да лъжеш. Скверниш вярата си. Кой ще изпрати такова писмо, ако не е сигурен, че казва истината?

— Това не е вярно — настоя Ейлийн, като се преструваше на разгневена и оскърбена. — И смятам, че нямаш право да ми говориш така. Никога не съм била в тази къща и нямам нищо общо с мистър Каупъруд. Аз едва се познавам с този човек, виждала съм го съвсем случайно.

Бътлър мрачно поклати глава.

— Това е голям удар за мен, дъще. Много голям удар — каза той. — Искам да повярвам на думите ти, но много тежко ще ми бъде, ако разбера, че ме лъжеш. Не съм пращал никого да наблюдава къщата. Получих писмото едва тази сутрин. Написаното в него може и да не е вярно. И ми се иска да не е вярно. Излишно е да спорим повече. И все пак, ако писмото не лъже съвсем и ти не си отишла твърде далеч, опитай се да спасиш честта си, върни се в правия път. Помисли за майка си, за сестра си и за братята си, помисли за църквата, която те е възпитала, за доброто ни име, което трябва да пазим. Ако вършиш нещо грешно и хората във Филаделфия го научат, колкото и да е голям градът, няма да ни побере. Твоите братя трябва да си създадат положение, тяхното бъдеще е тук. Ти и сестра ти ще пожелаете да се омъжите някой ден. Как ще погледнеш хората в очите и как ще искаш да заемеш някакво място сред тях, ако вършиш това, за което пише в писмото, и то се разчуе?

Гласът на стария човек бе станал хриплив от непознатата досега, непривична за него мъка, която го бе обзела. Той не искаше да повярва, че дъщеря му има вина, макар да знаеше, че е така. Беше суров и силно религиозен човек и дългът му повеляваше да я осъди строго, но сърцето не му даваше да изпълни този дълг. Някои бащи на мое място биха изгонили дъщеря си, разсъждаваше той, други, след като се уверят напълно, сигурно биха убили Каупъруд. Но той не можеше да следва този път. Ако трябва да отмъщава, ще отмъщава с финансови и политически средства — ще прогони него, мерзавеца, а не нея. Защото не можеше дори и да помисли за някаква крайна мярка спрямо Ейлийн.

— О, татко — възкликна Ейлийн, като прибягна до немалките си артистични способности, за да се представи за обидена, — как можеш да говориш така, след като знаеш, че не съм виновна? След като те уверявам в това?

Старият ирландец прозря преструвката й и изпита дълбока мъка, защото разбра, че една от най-скъпите му надежди рухва. Той бе очаквал дъщеря му да заеме добро място в обществото, да се омъжи щастливо. Мнозина достойни млади хора биха били щастливи да се оженят за нея и тя би могла да има чудесни деца, които да го радват на старини.

— Нека не говорим повече за това сега, дъще — каза той уморено. — Ти ми беше много скъпа през всичките тези години и ми е трудно да повярвам, че си извършила нещо лошо. И не искам да повярвам, бог ми е свидетел. Вече не си малка и ако вървиш по лош път, не бих могъл да направя нищо, за да те спра. Мога да те изгоня, както биха постъпили много бащи, не желая обаче да прибягвам до такава мярка. Но ако наистина вършиш нещо лошо — той вдигна ръка, за да възпре опита на Ейлийн да възрази, — запомни, че рано или късно ще открия истината и Филаделфия ще стане тясна за мен и за човека, който ми нанесе това оскърбление. Ще го пипна — възкликна яростно той и се изправи, — ще го пипна и тогава…

Бътлър извърна почервенялото си от гняв лице към стената и Ейлийн веднага разбра, че към всички други неприятности, които можеха да се струпат върху главата на Каупъруд, му се прибавяше и битка с баща й. Дали заради това Франк се бе държал така хладно с нея предишната вечер?

— Майка ти би умряла от мъка само при мисълта, че някой може да каже нещо срещу теб — продължи Бътлър с разтреперан глас. — Този човек има семейство — жена и деца. Нямаш право да вършиш нещо, което ще ги нарани. Те и без това ще имат достатъчно неприятности в най-близко време, ако не се лъжа. — Бътлър леко стисна зъби. — Красиво момиче си. Млада си. Богата си. Десетки млади хора биха се гордели да те направят своя съпруга. Мисли, каквото мислиш, прави, каквото правиш, но не си пропилявай живота. Не лишавай душата си от безсмъртието на праведните. Не разбивай сърцето ми.

У Ейлийн беше развито чувството за състрадание и сега, раздвоена между обичта към баща си и любовта към Франк, беше готова да се разплаче. Тя от все сърце жалеше баща си, но и предаността й към Франк беше непоколебима. Искаше да каже още нещо, да продължи да отхвърля обвиненията, но разбра, че е безполезно. Баща й знаеше, че лъже.

— Добре, наистина няма смисъл да говорим повече, татко — каза тя и стана. Навън светлината на деня чезнеше. Входната врата долу хлопна, а това означаваше, че се е прибрал някой от братята й. Ейлийн вече нямаше желание да се разходи до библиотеката. — Едва ли ще ми повярваш, но още веднъж искам да ти кажа, че съм невинна.

Бътлър вдигна голямата си ръка, за да я накара да замълчи. Тя разбра, че баща й знае за тайната й връзка и че е излишно този мъчителен разговор да продължава повече. Обърна се и си излезе силно притеснена. Бътлър изчака стъпките й да заглъхнат долу в хола.

Стана. И отново сви големите си юмруци.

— Негодник! — възкликна той. — Негодник! Ще го прогоня от Филаделфия, дори това да ми струва и последния долар, който имам.