Финансист

ГЛАВА XXX

Междувременно към всичко останало се бе прибавило и едно ново събитие, за което Каупъруд все още нищо не знаеше. В същия ден, когато Едуард Бътлър бе получил анонимното писмо за тайната връзка на дъщеря си, мисис Франк Алджърнън Каупъруд получи почти същото писмо, едва ли не негово копие, само че, кой знае защо, името на Ейлийн Бътлър не беше споменато.

„Може би не знаете, че Вашият съпруг има връзка с друга жена. Ако не вярвате, наблюдавайте къщата с № 931 на Северна Десета улица.“

Беше понеделник сутрин и мисис Каупъруд поливаше цветята в оранжерията, когато прислужницата й донесе писмото. Лилиан беше отпусната и спокойна, защото не знаеше за какво точно се бяха водили дългите разговори в къщата предната нощ. Разни финансови бури и друг път бяха създавали неприятности на Франк, но обикновено го бяха отминавали без сериозни последици.

— Остави го на писалищната маса в библиотеката, Ани. Аз ще си го взема после.

Помисли, че е някаква покана.

След малко с присъщата си мудност тя остави лейката и отиде в библиотеката. Писмото лежеше върху зелената кожена папка за писма и писмени принадлежности — едно от украшенията на голямата писалищна маса. Тя го взе, погледна го с любопитство, защото хартията беше евтина, и го отвори. Като го прочете, леко пребледня, а после и ръката й затрепери, но слабо. Тя не беше от хората, които са способни да обичат силно, затова и не можеше да страда силно. Беше слисана, оскърбена, възмутена, вбесена в първия миг, но не и съкрушена. Тринайсетгодишният съвместен живот с Франк Каупъруд я бе научил на много неща. Бе разбрала, че той е себелюбив, подвластен само на собствените си желания и вече не така запленен от нея, както преди. Страхът, който бе изпитвала от самото начало, че е по-възрастна от него и че това може да се отрази на отношенията им, с времето донякъде се бе оправдал. Напоследък Франк вече не я обичаше така, както я бе обичал, и тя го усещаше. Каква ли беше причината? — питаше се понякога Лилиан, но доста често си задаваше въпроса по-другояче: коя беше причината? Работата го поглъщаше изцяло наистина. Финансите бяха неговият върховен повелител. Но дали това, което току-що научи, не означаваше край на нейната сигурност? Дали той няма да и изостави? Къде ще отиде тя тогава? Какво ще прави? Е, разбира се, нямаше да остане на улицата, тъй като имаше собствени средства, с конто Франк се разпореждаше вместо нея и в неин интерес. Коя беше тази жена? Дали беше млада, красива, с видно място в обществото? Дали не е… Тя изведнъж трепна. Дали пък случайно не е… Тя чак замря. Дали не е Ейлийн Бътлър?

Стоеше вцепенена, вперила поглед в писмото. Не й се искаше да повярва. Тя наистина бе забелязала, че двамата изпитват влечение един към друг, макар и явно да се стараеха да го прикриват. Франк очевидно харесваше Ейлийн и никога не пропускаше случай да я защити. Самата Лилиан често си бе мислила колко си подхождат те по темперамент. Франк обичаше да общува с млади хора. Но той беше женен, имаше жена и две деца, пък и какво можеше да го свързва с дъщерята на един бивш боклукчия? Неговото финансово и обществено положение бяха стабилни и той едва ли би рискувал да ги провали. И все пак Лилиан се замисли. Беше на четирийсет години, имаше две деца, леки бръчки се бяха появили по лицето й, подозираше, че вече не е обичана — а това са неща, които биха накарали всяка жена, дори и материално осигурена, сериозно да се замисли. Къде би могла да отиде, ако го напусне? Какво ще си помислят хората? Ами децата? Ще успее ли да докаже тази любовна връзка? Дали би могла да го залови на местопрестъплението? А и желае ли това?

Сега Лилиан си даде сметка, че не обича Франк така, както някои други жени обичат мъжете си. Или поне че не го обича страстно. През всичките тези години бе приемала любовта му като нещо, което естествено й принадлежи, и беше уверена, че той я обича достатъчно силно, за да не й изневери. Мислеше си, че е прекалено зает с много по-сериозни неща, за да се заплете в такава жалка любовна връзка, за каквато се говореше в писмото, и не би допуснал тя да стане пречка в голямата му кариера. Очевидно не беше така. Какво трябва да направи? Какво да говори? Как да се държи? Нейният не особено блестящ ум никак не можеше да й помогне в такъв труден момент. Тя не беше способна нито да си изясни собствените намерения, нито да се бори за тяхното осъществяване.

В най-добрия случай посредственият ум не представлява нищо повече от един съвсем прост механизъм. Неговите функции приличат на инстинктивните реакции на стридата или може би дори на мидата. И както тези мекотели чрез своето сифонно устройство влизат в съприкосновение със заобикалящите ги огромни водни маси, така и посредственият ум чрез своя сифонно действащ мисловен апарат се докосва до огромния океан от факти и обстоятелства, наречен живот. Но той всмуква толкова малко и връща обратно също тъй малко от тези факти и обстоятелства, че нито те му оказват въздействие, нито той на тях. Такъв ум не е годен да осмисли сблъсъците — лични и обществени, — които изпълват живота. Житейските бури и човешките нещастия достигат до него само случайно. И когато му се натрапи някакъв груб, драстичен факт като това писмо например, настъпва мъчително объркване и почти пълна парализа на обичайните процеси. Сифонната система престава да работи добре. Тя започва да всмуква само страх и отчаяние. Непригоденият да възприема такива факти механизъм започва силно да скърца като машина, в която са попаднали песъчинки и животът в повечето подобни случаи или секва напълно, или продължава едва-едва да мъждее.

Такъв посредствен ум притежаваше и мисис Каупъруд. Тя не знаеше нищо за живота. И животът не можеше да я научи на нищо. Тя не беше способна да реагира на факти, които излизаха извън нормите. Въобразяваше си, че притежава жизнелюбието на Ейлийн Бътлър, но това беше една самоизмама. За обаятелна я смятаха единствено онези, които харесваха кротките и улегнали жени. Тя с нищо не блестеше — нито с красива външност, нито с богата душевност. Франк Каупъруд неслучайно се бе питал още в началото на брачния им живот защо се бе оженил за нея. Той вече не си задаваше този въпрос, защото смяташе, че е безсмислено човек да се връща към грешките и неуспехите на миналото си. Излишно беше според него да съжаляваш за каквото и да било. Погледът и мислите му бяха отправени само към бъдещето.

Мисис Каупъруд беше разстроена — разбира се, така както може да бъде разстроен човек с нейната вътрешна нагласа. Тя сновеше из къщата, отдадена на тревожните си мисли. В писмото я приканваха да се увери сама в истината, но тя реши да изчака. Трябваше да помисли как точно да осъществи наблюдението на тази къта, ако изобщо предприемеше подобна стъпка. Франк не биваше да разбере нищо. Ако случайно се окажеше, че въпросната жена е Ейлийн Бътлър, макар че едва ли беше тя, Лилиан би трябвало да уведоми родителите й. Но това би означавало да злепостави и самата себе си. Реши да прикрива, доколкото може, настроението си по време на вечерята, но Каупъруд изобщо не се прибра. Времето му беше така запълнено със срещи и разговори с баща му и с най-различни други хора, че тя не го видя нито тази понеделнишка вечер, нито през следващите дни.

Във вторник, в два и половина Каупъруд свика кредиторите си, а в пет и половина реши да обяви неплатежоспособността си. И все пак, докато разговаряше в кабинета си с главните си кредитори — група от трийсет души, — той не смяташе, че е изгубил окончателно играта. Беше изпаднал само във временно затруднение. Положението наистина изглеждаше безнадеждно. Около историята с парите, които дължеше на хазната, щеше да се вдигне голям шум. Ако пък Стенър разкриеше случая със сертификатите от градския заем, които Каупъруд беше купил за шейсет хиляди долара и след това заложил, скандалът щеше да бъде неизбежен. И въпреки всичко Франк не смяташе, че е напълно погубен.

— Господа — каза той, привършвайки обяснителната си реч пред събранието, спокоен, самоуверен, точен и убедителен както винаги, — виждате как стоят нещата. Тези ценни книжа имат същата стойност, каквато са имали и преди. Нищо не се е случило с имуществото, което ги покрива. Ако ми дадете отсрочка от десет или петнайсет дни, сигурен съм, че ще успея да уредя всичко. Аз съм единственият, който може да се справи със сегашната ситуация, защото я познавам най-добре. Пазарът неизбежно ще възстанови равновесието си. И ще настъпи още по-голям икономически подем. На мен ми е нужно само време. Сега времето има решаващо значение. Искам да знам бихте ли ми дали отсрочка от десет-петнайсет дни или, ако е възможно, месец? Само това ми е нужно.

От салона, където бяха спуснати всички щори, той отиде в кабинета си, за да остави кредиторите да обсъдят насаме положението му. Сред тях имаше приятели, които бяха готови да го подкрепят. Чака един, два, близо три часа, докато те се съвещаваха. Най-сетне при него влязоха Уолтър Лий, съдията Кичън, Ейвъри Стоун от фирмата „Джей Кук и Ко“ и някои други. Те съставляваха комисията, определена да проучи подробно всичко.

— Нищо повече не може да се направи днес, Франк — му каза Уолтър Лий. — Мнозинството настоява да се проверят счетоводните книги. Не им е напълно ясна историята с градския ковчежник, за която ти сам спомена. Смятат, че е най-добре да обявиш временна неплатежоспособност, а по-късно, ако преценят, могат и да ти разрешат да възобновиш работата си.

— Съжалявам, господа — отвърна Каупъруд без следа от униние. — Бих предпочел всичко друго, освен да прекратя работата си дори за един час, тъй като много добре знам какво означава това. Пресметнете ценните ми книжа по реалната им пазарна цена и ще се убедите, че активът ми значително превъзхожда пасива, но, уви, това няма да ми помогне, ако закрия кантората. В такъв случай ще загубя доверието на хората. Ето защо трябва да продължа работата си.

— И аз съжалявам, Франк — каза Лий, като стисна приятелски ръката му. — Ако зависеше от мен, щеше да получиш такава отсрочка, каквато пожелаеш. Но тези стари педанти оттатък не желаят да се вслушат в гласа на здравия разум. Те самите са крайно изплашени. Предполагам, че също са силно засегнати. Не бива да ги обвиняваш. Ти ще се съвземеш, но е жално наистина, че тъкмо сега трябва да закриеш кантората си. С тези старци обаче е трудно да се разберем. По дяволите, защо трябва да обявяваш фалит? След десет дни твоите акции отново ще възвърнат стойността си.

Съдията Кичън също му изрази съчувствието си, но каква полза от това? Принуждаваха го да се обяви за неплатежоспособен. Щеше да дойде експерт-счетоводител, за да провери книжата му. През това време Бътлър можеше да разпространи нашироко историята със заема му от градската хазна, а Стенър пък можеше да подаде жалба срещу него заради последната му сделка с облигациите от градския заем.

Неколцина приятели, които желаеха да му помогнат, останаха с него до четири часа сутринта, но така или иначе се налагаше да закрие кантората. Като свърши всичко, Каупъруд съвсем ясно разбра, че го бяха спънали, ако не и окончателно повалили в устрема му към богатство и слава.

Когато най-сетне остана сам в спалнята си, Франк се погледна в огледалото. Лицето му беше бледо и уморено, но излъчваше сила и решителност. „По дяволите! — каза си той. — Не се признавам за победен. Още съм млад. Все ще се измъкна някак. Непременно. Ще намеря изход.“

Продължавайки да размишлява, Франк започна да се съблича. После се отпусна на леглото си и след малко, колкото и да бе странно при всичките неприятности, които бе преживял, заспа. Това му беше присъщо — да заспива при всякакви обстоятелства, докато баща му, силно разтревожен, продължаваше да крачи из стаята си. Старецът виждаше бъдещето само в черно, а за младия човек все още съществуваше надежда.

Изтерзана от това ново нещастие, Лилиан Каупъруд се въртеше и мяташе в леглото в своята стая. От недомлъвките на стария Каупъруд, на мъжа си, на Ана и на свекърва си бе разбрала, че Франк е пред фалит или вече е фалирал — не беше съвсем ясно. Франк беше твърде зает, за да й обясни подробно. Причината за това бил пожарът в Чикаго. Никой не бе споменал още за историята с градската хазна. Франк беше попаднал в капан и се бореше отчаяно.

В този критичен момент Лилиан забрави за писмото и за изневярата на мъжа си или по-точно те минаха на заден план в съзнанието й. Тя беше поразена, изплашена, разстроена и объркана. Нейният малък, спокоен и красив свят се въртеше шеметно пред очите й. Буря бе връхлетяла прекрасния кораб на тяхното щастие и го люшкаше безмилостно. Лилиан знаеше, че трябва да се опита да заспи, но очите й бяха широко отворени, а главата я болеше. Преди няколко часа Франк я бе помолил настойчиво да не се тревожи за него, тъй като с това не може да му помогне, и тя се бе прибрала в стаята си, питайки се какво й повелява сега дългът. Общоприетите морални норми я задължаваха да остане до мъжа си. И тя реши да постъпи така. Същото й предписваха и религията, и обичаят. Имаха деца и те не биваше да страдат. Трябваше да си възвърне Франк, ако е възможно. Увлечението му щеше да премине. И все пак какъв удар!